My Mir
Неслучайно аржентинският писател Гийермо Мартинес е първият лауреат на новоучредената (през 2014) награда на името на Габриел Гарсия Маркес за най-добър испаноезичен разказ – неговият сборник Отблъскващо щастие като че ли гледа през калейдоскоп вътрешния свят на герои, близки до въображението на Маркес. 11 разказа, движещи се на ръба между магията на фантастичното и абсурда на реалността, между еротични съновидения и кошмарите на любовта, между щастието от живота и ужаса на всекидневието или пък между лични неволи и семейни митове като в разказа Тайната (откъс от него ви чака по-долу), където тайната в едно семейство се превръща в нещо, което... Гийермо Мартинес ще ви разкаже най-добре при срещата с него на 19 ноември.
ТАЙНАТА
Не ми се играе повече, казвам на брат ми, отивам да разглеждам снимките на татко. Брат ми мълчаливо и бавно пристъпва към мен, тупкайки топката; никога не знам кога ще ме удари. Педал, ми изкрещява, и започва да рита топката в стената.
Влизам в стаята на мама. С терлици. В стаята на мама се влиза с терлици. Качвам се на стол и изваждам от шкафа албума със снимките. Отивам в дневната, там печката е запалена. Чувам как се блъска топката в стената на гаража, брат ми никога няма желание да гледа снимките.
Разтварям албума на килима и започвам да го разглеждам от началото. Татко като малък с къси панталони, досущ като брат ми. Татко с дядо, държи рак на плажа. Татко в седми клас – снимката е малко размазана – с училищния футболен отбор. Татко на пикник в деня на ученика с целия клас. Броя главите – трийсет и осем, – всички те са познавали татко. Татко с крак върху топката – голмайстор на междуучилищното първенство. Татко със сако и вратовръзка получава дипломата си за средно образование. Татко на мост, прегърнал девойка с дълга коса, която трябва да е мама. Прескачам снимките от сватбата, много са скучни. После следва татко с брада измерва корема на мама. След това се появява Лаура. Татко приспива Лаура. Татко я храни. Мама отново бременна. Снимка в родилния дом – татко с Лаура прав, а мама в леглото с новородените близначки – по една от всяка страна. Зареждат се снимки с близначките.
Стената на гаража продължава да кънти. Брат ми е в състояние с часове да блъска топката в стената. Един добър нападател трябва да умее да рита с двата крака. Така го учел татко.
Свършват снимките с близначките и започват снимки на брат ми. Снимките на брат ми са цели тонове, някъде около половината албум. Всички са надписани на гърба с почерка на татко. Не ги гледам, не искам да ги гледам. Стигам почти до края.
Както всеки път, гледам онази снимка – снимката на плажа. Некочеа, януари 68, пише отзад. Брат ми седи на раменете на баща ми. Лаура е хванала пеперуда и я показва; близначките се усмихват прегърнати, мама е седнала под чадъра с огромен корем, преливащ извън стола. Това е последната снимка, на която присъства татко.
Чувам звук на ключове във вратата. Мама се връща от работа. Пак с тези снимки, ми казва. Но не се кара. Приближава малко; единствената снимка, на която сме всички, добавя. Всеки път казва същото.
Мама отива да приготви вечерята. Аз прибирам албума в шкафа. Когато слизам от стола, виждам брат ми на вратата. Препречва ми пътя. Опитвам се да го избутам, за да изляза, но той ме хваща за раменете и изведнъж се оказвам на пода. О сото гари, ми казва.
Усещам как сълзите ми започват да се стичат. Тичам в кухнята. Сега пък какво има, пита мама. Разказвам ѝ как Хулиан ме обижда, бие, прилага ми хватки от джудо. Мама извръща поглед настрани, знам, че няма да му се скара. Никога не му се кара. Мама прави сладолед от праскови. Дава ми една лъжица кондензирано мляко. Но не се кара на Хулиан.
Отивам да си взема пижамата, за да се изкъпя. Хулиан ме чака в стаята. Така, значи, педалчето се оплаква на мамчето. Извива ми ръката отзад на гърба и ме принуждава да му се извиня. Извинявай какво. Извинявай, скъпи Велики Хулиан. Прави се, че ме пуска, но тъкмо да изляза, ме спъва и блъска. Усещам, че неспасяемо падам. О сото-грума, ми казва.
При падането си охлузвам лактите и на левия се показва капка кръв. Хвърлям се на леглото разплакан. Звъни се. Не е Лаура. Близначките се връщат от солфеж. Лаура пак излезе с философа, съобщават близначките на мама и се смеят. Мама ме вика за вечеря. Не искам да вечерям. Има сладолед от праскови. Искам да се самоубия. Лаура най-сетне се прибира. Чувам как пита за мен. Чувам стъпките ѝ в коридора. Отваря вратата и сяда на леглото ми. Кара ме да ѝ разкажа. Показвам ѝ охлузените лакти. Разплаквам се отново. Питам я защо, защо мама никога не му се кара. Казвам ѝ, че ще се самоубия.
Лаура хваща лицето ми в ръцете си. Много е сериозна. Знаеш ли какво приказваш? Имаш ли представа какво говориш, повтаря. Лаура отива до кухнята и ми донася малко сладолед. Докато ям сладоледа, ме гледа със странно изражение. Ще ти разкрия една тайна, ми казва, но трябва да ми обещаеш нещо. Лаура отново става много сериозна. Че това, което ще чуеш, никога няма да го разкажеш на Хулиан. Никога. Абсолютно никога. Обещаваш ли?
Кимам утвърдително. Лаура ми разказва.
Било в годината на онова лято в Некочеа. Наели къща, която се намирала срещу просторен парк. Хулиан бил на пет години и понякога пресичал, за да си поиграе в парка. Една вечер, когато мама го извикала за вечеря, се оказало, че го няма в къщата. Излезли на улицата, започнали да го викат, но Хулиан никъде не се виждал. Тогава татко пресякъл, за да го потърси в парка. Лаура тръгнала с него. От време на време викала брат ми, татко мълчал. Вървял безмълвен, дума не проронвал. Едва в полунощ склонил да се приберат. Хулиан вече бил вкъщи; намерила го някаква госпожа, докато играел сам в другия край на парка.
Татко много силно го прегърнал. Не му се скарал, нищо не му казал. Все едно бил онемял.
Същата нощ получил инфаркт. Починал на другия ден в болницата.
* * *
Лаура свършва разказа си и ме кара да се закълна още веднъж, че никога, при никакви обстоятелства няма да разкажа това на Хулиан. Не знаем до каква степен помни, ми казва. Преди да си тръгне, Лаура ме поглежда, като че ли обзета от съмнения. Разбираш ли, даваш ли си сметка, пита ме, колко би му навредило, ако разбере.
Лаура си отива. Аз се замислям за татко. За мъртвия си татко. Брат ми влиза и пали лампата. Повдигам мъничко възглавницата и го гледам как се съблича. Той е виновен, заради него се е случило. Гледам голите му ръце, безсърдечното му тяло. Обзема ме страх, но различен. Утре отново ще ме бие. Колко ли удара още ще мога да понеса, без да му кажа, без да му изкрещя всичко от пода.
Отблъскващо щастие (превод Маня Костова, 184 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците
Срещата с Гийермо Мартинес е на 19 ноември от 19:00 часа в литературен клуб Перото - НДК
Отново е време за Киномания (от 12 до 29 ноември), отново е време за залагания кои от филмите в изобилната програма ще се борят за Оскар 2016, но по-важното е, че за пръв път от доста време насам ще се въртят и цели 8 български филма (игрални, документални и анимационни), което означава, че камерата на родното кино работи. Естествено, не може да изброим всички (пълната програма е тук), но когато става дума за селекция, ето кои са и нашите 
20 игрални фаворита от Киномания 2015.
Каръци – 12 ноември, 19:00, Зала 1
България, 2015, 96 мин
режисьор: Ивайло Христов
с участието на: Елена Телбис, Ованес Торосян, Деян Донков, Георги Гоцин, Пламен Димов, Ненчо Илчев, Кристина Янева, Стоян Алексиев
Темата за аутсайдерите винаги е вълнувала Ивайло Христов (и като актьор, и като режисьор) – и ако неговите (и на сценариста/ко-режисьор Людмил Тодоров) Емигранти търсеха изход от Страната на неограничените абсурди, то днешните Каръци просто искат да намерят своето място под слънцето на родния декаденс. Учениците Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) имат различни мечти, но едно общо желание – да не приличат на "изгубените" си родители (едните потънали в алкохол, а другите в работа в Гърция) и когато турнето на известна рок група минава през малкото им градче, двамата или ще успеят да запеят в романс дует песента на протеста, или всичко ще се обърка, защото... всички сме малко каръци, нали?!
Дийпан: Съдбата на бежанеца – 13, 15, 17, 21 и 29 ноември
Франция, 2015, 110 мин
режисьор: Жак Одиар
с участието на: Антонитасан Джесутасан, Калиеасуари Сринивасан, Клодин Винаситамби, Венсан Ротиер, Марк Зинга
Да, Жак Одиар умее така тънко да те подхлъзва, че да съпреживяваш драмата на неговите герои, която няма нищо общо с твоя личен хаос и проблеми. На пръв поглед. На втори поглед, историята на екс-активиста от Тамилските Тигри Дийпан, избягал от гражданската война в Шри Ланка в бедно парижко предградие, звучи в абсолютен унисон с тези на хилядите бежанци, кръстосващи Европа вече 4 години – история, пред която няма как да затвориш очи, защото войната е навсякъде около и вътре в нас; история, пред която няма как да затвориш уши (защото Никълъс Джаар я озвучава); история, пред която няма как да не отвориш границите на разума, чувствата и близостта с околните; история, която няма как да не спечели днес Златна палма 2015, а утре (може би) и Оскар 2016 за чуждестранен филм.
Любов – 13, 20, 21 и 27 ноември
Франция, 2015, 134 мин
режисьор: Гаспар Ное
с участието на: Карл Глусман, Аоми Муйок, Клара Кристин, Хуан Сааведра, Венсан Маравал
"Искам да правя филми за кръв, сперма и сълзи." казва студентът по кино Мърфи (Карл Глусман), а именно такива са киноразказите на френския режисьор Гаспар Ное – Любов се случва в характерния за Ное фрагментарен стил с нелинейни обрати, с нестандартни и изпипани ракурси на човешкото тяло и душа, с обилна еротика и с онова, вечното екзистенц раздвоение (този път между две жени – Електра и Оми), което по закона на Мърфи се събужда от думите "какво би станало, ако...".
Добре дошли в Афганистан – 13, 14, 15, 20, 21 и 22 ноември
САЩ, 2015, 106 мин
режисьор: Бари Левинсън
с участието на: Бил Мъри, Леем Лубани, Брус Уилис, Кейт Хъдсън, Ариан Моайед, Скот Кан, Дани Бакбрайд, Зоуи Дешанел
Ясно е, че Бил Мъри умее да превръща и най-семплата история в тотално забавление, но когато мениджър-ветеранът Ричи (Бил Мъри) тръгва по следите на първата жена (Салима) в афганистанската версия на American Idol и в тази калейдоскоп комедия на нравите на ръба на абсурда са замесени сприхави наемници като Бомбай Брайън/Брус Уилис и майстори на тънката ирония и фарса като режисьорът Бари Левинсън, то тогава са налице абсолютно всички условия за щура Операция Rock the Kasbah в Кабул.
Хорът на момчетата – 14, 15 и 28 ноември
САЩ, 2014, 103 мин
режисьор: Франсоа Жирар
с участието на: Дъстин Хофман, Гарет Уейринг, Кати Бейтс , Еди Изард, Дебра Уингър, Джош Лукас
Музиката неведнъж е спасявала животи и точно това се случва с този на Стет (Гарет Уейринг) – 11-годишно момче, останало сирак след катастрофа, озовало се в изолация в музикалния пансион Ийст Коуст, където Стет си няма нищо друго освен... ангелски глас и натрупан гняв към света. Гняв и глас, които диригентът на хора Карвел (Дъстин Хофман) знае идеално как да превърне в химни за любов към живота.
Далеч от безумната тълпа – 14, 26 и 29 ноември
САЩ / Великобритания, 2015, 118 мин
режисьор: Томас Винтерберг
с участието на: Матиас Шьонертс, Кери Мълиган, Майкъл Шийн, Том Стъридж, Джуно Темпъл, Джесика Бардън
Томас Винтерберг не изневерява на експерименталния си дух (все пак е част от датското кинодвижение Догма 95) и не се ограничава в рамките на Викторианската епоха (в която е ситуиран романа на Томас Харди, екранизиран тук), за да хвърли паралел в търсене на истината за женската независимост, попаднала в капана на трима ухажори, защото жени като Батшеба Евърдийн е имало, има и ще има във всяка една епоха.
Рики и Флаш: Рокендрол майка – 14, 15, 17, 22, 24 и 26 ноември
САЩ, 2015, 100 мин
режисьор: Джонатан Деми
с участието на: Мерил Стрийп, Кевин Клайн, Рик Спрингфийлд, Мейми Гъмър, Одра Макдоналд
Не за първи път Мерил Стрийп флиртува с музиката в киното, нито за пръв път си партнира с Кевин Клайн, но забавното е, че докато снимат заедно Изборът на Софи, Стрийп е бременна с дъщеря си Мейми Гъмър, която в Рокендрол майка играе именно отчуждената дъщеря Джули на Рики (Мерил Стрийп) и Пийт (Кевин Клайн) – историята тук наистина се върти около странните иронии на съдбата, които колкото ни доближават до мечтите ни, толкова и ни отдалечават (понякога) от важните неща, а режисьорът Джонатан Деми знае идеално как да свири с нотите на живота – неслучайно (освен Мълчанието на агнетата и Филаделфия) е заснел документални музикални класики с Talking Heads и Нийл Йънг.
Съвсем нов Завет – 15, 17, 18, 21, 22, 26 и 28 ноември
Франция / Белгия / Люксембург, 2015, 113 мин
режисьор: Жако ван Дормел
с участието на: Беноа Поелворд, Йоланд Моро, Пили Гройн, Лаура Верлинден, Дидие дьо Нек, Франсоа Дамиен, Катрин Деньов
Ами, ако... Бог живее в Брюксел, в апартамент без вход и изход, където управлява света през допотопен компютър и синът му е избягал през пералнята, а дъщеря му е поискала да си намери свои апостоли и да напише свой съвсем нов Завет, като преди това е откраднала ключа от офиса на баща си и е изпратила съобщение до всички на Земята... – в развинтеното въображение на белгийския режисьор Жако ван Дормел всички екзистенц канони се качват на влакчето на ужасите в лунапарка на живота, за да се спуснат стремглаво-иронично към... един съвсем нов Завет.
Аз, Ърл и умиращото момиче – 15, 19, 21 и 22 ноември
САЩ, 2015, 105 мин
режисьор: Алфонсо Гомес-Рехон
с участието на: Томас Ман, Оливия Кук, Ар Джей Сайлър, Ник Офърман, Моли Шанън, Кони Бритън
Неслучайно сладко-киселата история за неумиращото приятелство между Рейчъл, Грег и Ърл спечели наградата на публиката на Сънданс 2015 – хората винаги са обичали онези малки моменти, които повече ни събират, отколкото ни разделят и дори променят живота ни. А когато Грег (Томас Ман) и Ърл (Ар Джей Сайлър) започват по неволя и принуда да прекарват повече време със съученичката си, умиращата от левкемия Рейчъл (Оливия Кук), двамата не само спират да правят късометражни пародии на класически филми и започват да снимат филм за Рейчъл, но и откриват кое е най-важното в живота.
Почти нормален – 16, 19, 20, 21 и 22 ноември
САЩ, 2015, 94 мин
режисьор: Уди Алън
с участието на: Хоакин Финикс, Ема Стоун, Паркър Пози, Джейми Блакли, Бетси Ейдъм, Итън Филипс
Да, Уди Алън се отчита с дежурния си един филм на година и сякаш вече започва да се движи по инерция, също като професорът по философия Ейб Лукас (Хоакин Финикс), попаднал в капана на малко градче и екзистенц изборите в живота – отново имаме любовен триъгълник (в който е замесена Ема Стоун от миналогодишния Магия в полунощ), отново имаме прободни разговори на ръба на комичното и абсурда, отново имаме екзистенц решения, които ще променят живота на всички герои... само няма да засегнат хиперактивното битие на Уди Алън.
Докато Ая спеше – 16, 17, 18 и 19 ноември
България, 2015, 90 мин
режисьор: Цветодар Марков
с участието на: Стефан Денолюбов, Ая Мутафчиева, Георги Кадурин, Емил Емилов, Юлиан Вергов, Ирини Жамбонас, Стефан Мавродиев, Добрин Досев, Ели Колева, Станка Калчева, Красимира Кузманова
Когато 7-годишната Ая заспива в апаратната на театъра, в който работи като актьор баша ѝ Асен (Стефан Денолюбов), тя неволно влиза в прикрития свят на възрастните, където върлуват лъжи, интриги, предателства... и въбще, всичко онова, което се случва днес в България. Изходът от житейската мръсотия идва с любовта и ценностите в семейството на Асен и Ая, с музиката на Теодосий Спасов и с надеждата, че децата ни няма да проспят падението на страната ни като предходните поколения.
Победа в кръвта – 18, 21, 22, 23 и 24 ноември
Великобритания, 2015, 102 мин
режисьор: Стивън Фриърс
с участието на: Бен Фостър, Крис О'Дауд, Гийом Кане, Джеси Племънс, Лий Пейс, Дъстин Хофман, Илейн Касиди, Едуард Хог
Стивън Фриърс винаги е имал усета за заплетени сюжети на ръба на скандала като в миналогодишния бисер Филомена и ако там на прицел беше продажбата на бебета от католическата църква в Ирландия, то още по-амбициозния Победа в кръвта търси истината и справедливостта за кариерата на най-голямата икона в колоезденето Ланс Армстронг (Бен Фостър) – 7-кратен победител на Тур дьо Франс, модел за подражание, преборил рака и завърнал се отново с жълтата фланелка на пистата, но и преследван по часовник от разследванията на журналиста Дейвид Уолш (Крис О'Дауд), който твърди (и в книгата, по която е заснет филма), че нечовешкият триумф на Армстронг над границите на човешкото тяло се дължи на хитро скроена допинг програма от неговия лекар Микеле Ферари (Гийом Кане) – да, светът има нужда от герои, но дали пресичането пръв на финалната лента винаги е най-важното или...!?
Моят крал – 18 и 19 ноември
Франция, 2015, 130 мин
режисьор: Майуен
с участието на: Венсан Касел, Еманюел Берко, Луи Гарел, Изилд льо Беско, Кристел Сен-Луи Огюстен
Джорджо (Венсан Касел) и Тони (Еманюел Берко) са различни като деня и нощта – тя, рационален адвокат, а той – спонтанен хедонист, но въпреки или именно поради това са заедно вече 10 години. Докато един ски инцидент не дава време за равносметка на Тони, време, в което животът ѝ се изнизва като лента пред очите ѝ/ни. Време, в което тя да подреди пъзела на картината на живота си и време, в което всеки да осъзнае дали и доколко може да контролира съдбата си и на каква цена.
Жената на моя живот – 19 ноември, 18:30, Люмиер
България / Ирак-Кюрдистан / Македония / Румъния, 2015, 102 мин
режисьор: Антоний Дончев
с участието на: Соран Ебрахим, Виолета Марковска, Селим Акгюл, Михаил Билалов, Кристина Николова, Силвия Петкова, Йълмаз Йълчън, Блаже Димитров, Николай Додов, Николай Ишков
Когато са деца в Ирак, Азад и Виан са сгодени, но войната ги разделя, за да ги срещне отново 13 години по-късно по пътищата на бежанците към Европа. Без да я разпознае, Азад (Соран Ебрахим) отново се влюбва във Виан (Виолета Марковска), но тя не се разкрива, защото подозира, че именно някогашният ѝ годеник сега е отговорен за смъртта на баща ѝ – история за изгубени души в пустинята на живота, която звучи съвсем натурално, колкото проста, толкова и сложна... Като самия живот. Или като отговора на въпроса "коя е любовта на твоя живот".
Хамлет – 20 и 22 ноември, Зала 1
Великобритания, 2015, 220 мин
режисьор: Линдзи Търнър
с участието на: Бенедикт Къмбърбач, Киаран Хайндс, Шан Брук, Анастейжа Хили, Лио Бил, Карл Джонсън, Джим Нортън, Кобна Холдбрук-Смит, Матю Стиър, Руди Дхармалингам, Серхо Варес
Всички знаем трагичната история на Хамлет в неговото гнило кралство. Всички знаем, че програмата National Theatre LIVE за стрийм в реално време (или на запис) на постановки на Кралския театър е абсолютен спектакъл както в театъра, така и в киното. Всички знаем, че миналата година мина под знака на Бенедикт Къмбърбач (Хамлет), дори и да не получи Оскар. А тези от вас, които са били на концерт на Джон Хопкинс знаят, че зрелището ще бъде както за очите, така и за ушите. Остава само да разберем доколко версията на Линдзи Търнър се различава от тази на Явор Гърдев и...
Макбет – 20, 21, 22, 24, 25, 27 и 28 ноември
Великобритания / Франция / САЩ, 2015, 113 мин
режисьор: Джъстин Кърцъл
с участието на: Майкъл Фасбендър, Марион Котияр, Пади Консидайн, Шон Харис, Джак Рейнър, Елизабет Дебицки, Дейвид Тюлис, Дейвид Хейман
Може би стотици са екранизациите и интерпретациите на най-късата Шекспирова трагедия, но също толкова на брой в човешката история са и опитите за насилствено заграбване на властта и злоупотребата с нея, каквато извършва амбициозният генерал Макбет (Майкъл Фасбендър) с убийството на краля на Шотландия и узурпацията на трона. Всъщност, освен кинематографията като живопис тук, именно актьорското присъствие на Фасбендър и Марион Котияр (лейди Макбет) приковава всички погледи като двамата изграждат невероятно злокобен тандем (при все, че снимат за първи път заедно) и силен образ-символ на вечната амбиция за власт, която изяжда главите и сърцата човешки.
Младост – 21, 22, 23, 24, 25, 26 и 29 ноември
Италия / Франция / Великобритания / Швейцария, 2015, 118 мин
режисьор: Паоло Сорентино
с участието на: Майкъл Кейн, Харви Кайтел, Рейчъл Уайз, Пол Дейно, Джейн Фонда, Мадалина Генеа, Роли Серано
Може да сме от малцината, които смятат, че Великата красота е надценен слаб филм на Паоло Сорентино, но хубавото в новото му творение е, че се завръща към изящния абсурд на класиката This Must Be The Place – отново отношенията в семейството са на преден план, отново балансът между абсурда и кича в живота е златно нацелен и точно премерен, отново имаме виртуозна актьорска игра (Майкъл Кейн като пенсионирания диригент и композитор Фред Болинджър в тандем с Харви Кайтел като режисьора Мик Бойл), а целият този екзистенц пъзел се реди насред лятната идилия на спа хотел в швейцарските Алпи и ексцентричната компания на Джейн Фонда, Мис Вселена и Диего Марадона...
Стив Джобс – 22 ноември, 20:30, Зала 1
САЩ, 2015, 121 мин
режисьор: Дани Бойл
с участието на: Майкъл Фасбендър, Кейт Уинслет, Сет Рогън, Джеф Даниълс, Майкъл Щулбарг, Катрин Уотърстън, Макензи Мос, Рипли Собо, Пърла Хейни-Жардин
Тази киногодина може и да премине под знака на Майкъл Фасбендър – Бавен Запад вече взе награда от Сънданс 2015, Макбет набира злокобно сила, но най-амбициозното му амплоа от всички тази година е това на дигиталния завоевател Стив Джобс. Дани Бойл и абонираният за Оскар сценарист Арън Соркин взимат биографичната книга на Уолтър Айзъксън само за отправна точка като се фокусират в три хитро разширени сцени зад кулисите на презентациите на първия Macintosh, на работната платформа NeXT и на iMac, за да изградят сложен и противоречив портрет, който може да се превърне в бранд в киноиндустрията, също както човекът, за когото е направен, изгради бранд-легенда в дигиталната вселена.
Жената в злато – 25, 27 и 28 ноември
Великобритания, 2015, 111 мин
режисьор: Саймън Къртис
с участието на: Хелън Мирън, Райън Рейнолдс, Даниел Брюл, Кейти Холмс, Татяна Маслани, Макс Айрънс, Чарлс Данс, Антье Трауе, Елизабет Макгъвърн, Джонатан Прайс, Франсиз Фишър, Мориц Блайбтрой, Том Шилинг, Алън Кордунър
Режисьорът Саймън Къртис явно обича деликатно да разнищва реални митове и легенди, защото след Моята седмица с Мерилин сега е по-следите на още една култ жена – Жената в злато, както е по-известен Портретът на Аделе Блох-Бауер I, нарисуваната от Густав Климт (Мориц Блайбтрой) картина с иконичен статус, която преди и след Втората световна война попада в доста алчни ръце, но не и в тези на законния ѝ притежател, оцелял от семейство Блох-Бауер, а именно Мария Алтман (Хелън Мирън), племеницата на Аделе. Жената в злато проследява 8-годишната ѝ борба и процесът във Върховния съд на Щатите, познат като Република Австрия vs Алтман през 2004, с които една жена търси своето наследство и връзка с предците, а историята ѝ е истински бисер в богатата на филми за изкуството програма на Киномания 2015.
Въпрос на истина – 26, 27 и 28 ноември
САЩ, 2015, 121 мин
режисьор: Джеймс Вандербилт
с участието на: Кейт Бланшет, Робърт Редфорд, Тофър Грейс, Елизабет Мос, Брус Грийнуд, Стейси Кийч, Джон Бенджамин Хики, Дърмът Мълроуни, Денис Куейд
Всичко в живота е въпрос на истина... или поне това е така в предаването 60 минути на CBS водещия Дан Радър (Робърт Редфорд) и продуцентката Мери Мейпс (Кейт Бланшет). Заснет по нейната книга Истина и дълг, филмът броди из лабиринтите на бойното поле между мръсните политически игри и разследващата журналистика, като дава в едър план прочутото разследване на 60 минути за това как като млад Джордж У. Буш си осигурява безопасно място във Въздушната национална гвардия, за да избегне изпращане във Виетнам – история, която през 2004 може да сложи край на управлението му след един мандат, но вместо това слага финал на ТВ кариерите на Дан Радър и Мери Мейпс – звучи познато и универсално, нали, а кога ли светът ще се научи, че всичко е въпрос на истина?!
Киномания 2015 е от 12 до 29 ноември в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема и културен център G8
Животът е всичко това, което се случва, докато си правим планове за него, раздвояваме се в избори и си мислим, че създаваме своя идентичност – това важи и за живота на писателя Дъглас Кенеди (който ще гостува на фестивала CineLibri), но лепва идеално като втора кожа и за живота на неговия герой Бен (или филмовото му алтерего Пол/Ромен Дюри) от романа The Big Picture, превърнал се във филма Живот назаем. Откъсът (по-долу) от книгата, която Дъглас Кенеди ще представи лично (заедно с едноименния филм) на 9 и 10 ноември в София, ни връща към онези моменти на кръстопът, пред които животът често ни изправя – да бъдем това, което искаме или това, което другите искат да бъдем, което е и разковничето на неслучайния избор, който Бен/Пол прави, когато убива любовника/фотограф на своята съпруга и взима назаем неговата самоличност и... живот.
"Каква е тайната, за да бъдеш добър военен кореспондент – пита Кейт Браймър от CNN и сама си отговаря: – Дълбоко състрадание и... да се навеждаш бързо."
Малко класически аристократизъм от Нова Англия също не вреди на имиджа. С изваяните си скули и решителност в трудни ситуации, красавицата с бронежилетката от Нюпорт, Род Айланд напомняше за една друга чистокръвна и юначна Кейт (Хепбърн, разбира се).
"Тя е най-блестящият военен кореспондент от години насам", беше казал за нея шефът на CNN, Тед Търнър, който на два пъти я кани да гостува на него и съпругата му Джейн Фонда в ранчото им в Монтана. Но Кейт, за която се носеха слухове, че имала романтични отношения с интелектуалци мастодонти, като лицето на "Уърлд Нюз Тунайт" по ABC Питър Дженингс и френския режисьор Люк Бесон, рядко имаше възможност да се отдаде на заслужен отдих и да се откъсне от горещите точки на света. За първи път името ѝ се завъртя в медийното пространство след серия ударни репортажи от размирните улици на Белфаст. Оцеля след снайперистки обстрел в Алжир, а сега устремно гонеше наградата "Еми" за безмилостните си, но дълбоко емоционални репортажи от опустошената от войната Босна.
"Работата ми е да наблюдавам най-лошото в човешкото поведение – казва тя на фона на пращенето и пукането на лошата телефонна връзка със Сараево. – За мен истинското предизвикателство е да устоя на изкушението да стана цинична, след като съм видяла такива касапници. Не можеш просто да наблюдаваш войната отстрани, трябва да я преживееш. Затова аз винаги проверявам на място способността си да бъда съпричастна и се опитвам да бъда в тъжна хармония с обикновения босненец, когато светът, който той познава, се руши около него..."
Боже мой! Ето така се печели "Пулицър". Способността да бъда съпричастна?... Тъжна хармония? Не говориш сериозно, нали, Кейт?
Винаги е умеела да си прави добра самореклама. Знаеше точно къде да понатисне, за да потръгне кариерата ѝ. Завистливо ли звучи? Да, наистина ѝ завиждам. И винаги съм ѝ завиждал. Особено след като завършихме "Боудън" през лятото на 1978 и (за ужас на баща ми) се преместихме в Париж. Искахме да поживеем известно време като емигранти и макар че баща ми отказа да ме издържа, докато се опитвах да се установя там като фотограф, Кейт разполагаше с прилична сума пари, поставена под попечителство, което ни позволи да наемем удобно апартаментче в Маре. Две седмици след пристигането ни в града тя си намери и работа – хвана се като момиче за всичко в местния офис на "Нюзуик". Три месеца по-късно говореше френски почти без акцент и беше станала асистент-продуцент в парижкия офис на CBS. Осем седмици след това Кейт се прибра у дома една вечер и обяви, че връзката ни е минало и тя се мести да живее при шефа си, началника на офиса.
Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях съсипан. Молих я да остане, да даде на двама ни още един шанс. До сутринта си беше събрала багажа и се беше изнесла. Два месеца по- късно и аз сторих същото, като си взех еднопосочен билет за Щатите – не можех да си позволя да задържа апартамента, камо ли да остана да живея в Париж. Бях разорен, след като бях ударил на камък в търсенето на работа. Бях чукал на вратите на всеки вестник и новинарска агенция в града, но успях да продам единствено няколко снимки на някакво долнопробно туристическо списанийце (за мизерните хиляда франка). Просто не успях да си намеря работа.
"Снимките ти не са лоши, но не са нищо особено – каза ми фоторедакторът на "Интернешънъл Хералд Трибюн", след като му показах портфолиото си. – И не ми е приятно да ти го кажа, но всяка седмица от Щатите при мен идват шестима като теб, като всеки от тях си мисли, че ще може да си изкарват прехраната тук с фотоапарата си. Но в Париж просто не се намира толкова работа и конкуренцията е жестока."
Когато се прибрах в Ню Йорк, всеки редактор, с когото се срещнах, в общи линии ми каза същото. Снимките ми бяха на прилично ниво, но това явно не беше достатъчно, за да пробие човек в Голямата ябълка.
Преживявах нелек период. Все още не се бях съвзел от внезапния ритник в зъбите, който ми спретна Кейт, продължавах да не си говоря с баща ми, а накрая се озовах в клаустрофобичния апартамент на Морнингсайд Хайтс, собственост на мой приятел, който правеше дипломна работа в Колумбийския университет. Докато отчаяно търсех начин да навляза във фотографския бизнес, се изхранвах, като работех на половин ден във фотомагазина "Уилъби" на Западна трийсет и осма улица. И тогава майка ми почина. Изпаднах в паника. Бях се провалил. За мен нямаше надежда. Когато разгръщах списания като "GQ", "Ескуайър" или "Ролинг Стоун", само засилвах усещането си, че съм загубеняк, защото лъскавите им страници бяха пълни с преуспели мъже на моята възраст. И бях започнал да си мисля, че никога няма да се реализирам като фотограф. Че ще остарея зад щанда на "Уилъби", ще се превърна в служител на средна възраст с побеляла от пърхот коса, за когото най-себеутвърждаващият факт в живота се изчерпва с репликата: "Знаете ли, Аведън пазарува лентите си "Три-X" от мен."
Паниката, разбира се, си има своя собствена откачена инерция. Докопа ли те веднъж, отказваш да погледнеш на положението, в което се намираш, с нужното спокойствие и безпристрастност. Вместо това се поддаваш на мелодраматизма. Положението ти изглежда безнадеждно. Нямаш ход. Трябва незабавно да намериш изход. И накрая вземаш решения. Много погрешни решения. Решения, които променят всичко. Решения, които по-късно ще ненавиждаш.
Реализация. Реализация. Реализация. От позицията на времето, като погледна назад към онези няколко месеца грижи, които съм имал на двайсет и пет, се чудя защо не съм бил по-малко критичен към себе си и не съм вярвал повече във фотографските си способности. Трябвало е да си кажа, че да гледам света през визьора е от малкото неща, които ми доставя удоволствие да правя; че това е занаят, за усвояването на който е нужно време и следователно не бива да бързам презглава да се добера до най-горното стъпало на професионалната стълбица.
Но когато от малък си възпитан да вярваш, че най-важното в живота е да се реализираш, започваш да си мислиш, че ако не се изкачваш със скоростта, която си мислиш, че заслужаваш, значи очевидно правиш нещо не както трябва. Или пък че не си подходящ точно за това предизвикателство.
Станах жертва на тази самозаблуда. Позволих на алармата на провала да заглуши всяка рационална мисъл в главата ми.
Четири месеца след като бях започнал работа в "Уилъби", баща ми ме посети изненадващо, като се появи около обяд в магазина, без да се обади предварително. Почти не поддържахме връзка от смъртта на майка ми и щом ме видя в униформата на продавач (евтино синьо сако с логото на магазина), забелязах как положи неистови усилия, за да сдържи презрението си.
– Дошъл си да си купиш фотоапарат ли? – попитах.
– Дошъл съм да те заведа на обяд – отвърна.
Отидохме в малко кафене на ъгъла на Шеста и Трийсет и втора улица.
– Няма ли да ме заведеш в "Индийският клуб", татко? Или сакото ми те кара да се срамуваш от мен твърде много?
– Правиш се на голям умник, както винаги – констатира той.
– Ясно, сакото наистина те кара да се срамуваш от мен...
– Не ме харесваш особено, нали? – попита баща ми.
– Ами сигурно защото и ти никога не си ме харесвал особено.
– Стига глупости...
– Не са глупости, а факт.
– Ти си единственото ми дете. Не бих могъл да те мразя...
– Но те разочаровах. Разочаровах те в професионален план.
– Ако онова, което вършиш, те прави щастлив, то тогава и аз съм щастлив за теб. Вгледах се внимателно в него.
– Не го мислиш сериозно.
Той се засмя с дрезгав като кашлица смях.
– Прав си – отвърна накрая, – наистина не го мисля. Всъщност мнението ми е, че си губиш времето на това място. Ценно време. Но вече си на двайсет и пет и аз няма да те уча как да живееш живота си. Така че, ако това е, което искаш, няма да кажа и дума повече. Просто искам да възстановим контакта помежду си.
Настъпи мълчание. Поръчахме.
– Но... Ще ти кажа следното. Ще дойде момент, може би след около пет години, когато ще се събудиш една сутрин и ще съжаляваш, че нямаш пари. Ще си се уморил да живееш като беден и ще ти се прииска за разнообразие да поживееш и по-добре, но няма да можеш да си го позволиш. От друга страна, ако имаш зад гърба си степен по право, не само ще можеш да живееш както искаш, но ще можеш и да използваш свободното си време, за да се концентрираш върху онзи вид фотография, който наистина ти харесва. А освен това ще си в състояние да си позволиш най-доброто възможно оборудване, а защо не и да си направиш собствена тъмна стаичка...
– Забрави!
– Добре, добре. Повече няма да ти говоря. Но запомни едно, Бен – парите са свобода. С колкото повече пари разполагаш, толкова по-голям избор имаш. И ако някога решиш да си продължиш обучението, да защитиш степен по право или да станеш магистър по бизнес администрация, ще платя всичко и ще те издържам, докато учиш. Няма да ти се наложи да се безпокоиш за разходите си през тези три години.
– Наистина ли можеш да си го позволиш?
– Разбира се, и ти го знаеш.
Знаех го, но въпреки това в продължение на още цял месец отказвах да поставя на обсъждане пред себе си фаустовската сделка, която ми бе предложил. Беше началото на август. Току-що бях получил четири отказа за работа в различни вестници (дори фоторедакторът на "Прес-Хералд" от Портланд, щата Мейн, ми отказа с обяснението, че се нуждая от повече опит във фотографията). Освен това новият мениджър на "Уилъби" не харесваше аристократичната ми физиономия и от отдела, в който се продаваше "Никон"/ "Пентакс" ме премести на щанда за фотоленти.
Един неделен следобед при мен дойде висок и слаб шейсетинагодишен мъж. Поиска да купи шест ленти "Три-X". Докато маркирах поръчката, ми подаде кредитната си карта. Видях името му: РИЧАРД Аведън.
– Вие онзи Ричард Аведън ли сте? – попитах, зашеметен от срещата със звезда от такъв калибър.
– Може би – леко отегчено отвърна той.
– Боже мой! Ричард Аведън! – повторих аз, докато прокарвах кредитната карта през апарата. – Знаете ли, аз съм най-големият почитател на колекцията ви "Тексаски скитници". Удивителни снимки! Точно в момента снимам една поредица на Таймс Скуеър и по подобен начин се старая да използвам същите техники за контраст – това туширане на бяло върху черно, в което сте такъв майстор. Скитници, сутеньори, проститутки, всякакви отрепки. За мен някак не е важно да ги поставя в градска среда като Арбъс, по-скоро ми е близък вашият подход на откъсване на обекта от неговия фон и превръщането на лицето в пейзаж. Но всъщност исках да ви попитам...
– Приключихме ли с това? – прекъсна развълнувания ми монолог Аведън.
Беше като кроше право в челюстта.
– Съжалявам – извиних се с дрезгав глас и му подадох бележката за подпис.
Той надраска името си, взе си лентите и си тръгна, като отегчено поклати глава към дългокраката блондинка, която го чакаше на съседния щанд.
– Какво искаше този? – чух я да го пита.
– Поредният вманиачен любител – отвърна той.
Няколко дни по-късно се записах в подготвителните курсове за приемните изпити в Юридическия факултет. Взех изпитите в началото на януари и – за моя голяма изненада – получих високи оценки. По-точно шестстотин деветдесет и пет точки. Този резултат беше достатъчно добър, за да ме приемат в три от топместата в страната, където човек би могъл да завърши право – Нюйоркския университет, "Бъркли" и "Вирджиния". Победа! След всички откази, които бях получил от всякакви забутани вестници. Най-накрая отново се чувствах победителят, който се очакваше да бъда. И убедих себе си, че съм постъпил правилно. Особено предвид факта, че за първи път в живота си наистина направих баща си щастлив. Толкова, че след като му казах, че съм избрал Юридическия факултет на Нюйоркския университет, той ми изпрати чек за пет хиляди долара, придружен от бележка, чието съдържание се изчерпваше в два реда:
"Толкова се гордея с теб! Отиди да се позабавляваш, преди да се захванеш с ученето."
И така, осребрих чека, напуснах работата си в "Уилъби" и хванах пътя. В продължение на няколко месеца се мотах из Северозапада по Тихоокеанското крайбрежие с една очукана тойота, фотоапарат на седалката до мен, джойнт в устата и музиката на "Литъл Фийт", която гърмеше от касетофона. И в края на това като че извадено от филм лято се отправих обратно към Ню Йорк, продадох колата, прибрах фотоапарата в шкафа и се отдадох на правото. На следващата година, след като си взех изпитите и си осигурих място в голяма фирма на Уолстрийт, баща ми почина. Масивен инфаркт след обилен обяд в "Индийският клуб". Докторът, когото бяха повикали, по-късно ми каза, че баща ми паднал, докато си вземал палтото от гардеробиерката на клуба. Издъхнал, преди да докосне пода.
Парите са свобода, Бен. Разбира се, че е така, татко. Докато не потънеш в работа и не установиш, че ден след ден повтаряш една и съща сутрешна песен: Ривърсайд, Кос Коб, Грийнуич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън...
Сто двайсет и пета улица. Следваща спирка: Гранд Сентръл.
Гласът на кондуктора ме разбуди. Бях заспал, докато пътувахме през предградията. И за няколко объркани мига не бях съвсем сигурен къде се намирам. И как се бях озовал в този градски експрес. Заобиколен от костюми. И сам облечен в костюм. Това не може да е правилно. Сигурно съм допуснал голяма грешка. Аз съм грешният човек в грешния влак.
Живот назаем (превод Невена Дишлиева-Кръстева, 368 стр, цена 12 лева) е в книжарниците
Филмът Живот назаем на Ерик Лартиго, представен от Дъглас Кенеди е на 9 ноември (Дом на киното, 20:30 часа) и 10 ноември (Одеон, 18:30 часа)
Новият роман на Дъглас Кенеди Специални връзки (превод Надя Баева, 480 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Творческият и брачен тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини работи безотказно – тя пише романи, които той превръща във филми. Първо беше Чуй ме, после Да дойдеш на света, а сега идва ред на Никой не се спасява сам – историята на Делия и Гаетано не се различава особено от тези на милиони двойки по света, преживели мечти и разочарования заедно 10 години, но развели се наскоро и превърнали двете си деца в заложници на своята изнизала се любов. Откъсът от Никой не се спасява сам (книгата и филмът, които ще бъдат представени на фестивала CineLibri, 2-11 ноември), обаче, ни връща към онези първи срещи на Делия и Гае, онези мигове на магия, в които всеки търси спасение в другия, защото... никой не се спасява сам, нали!?
Дните на Делия минаваха в опипване на наднормени кореми и пощипване на затлъстели талии в този кабинет в покрайнините на града, недалеч от малка гара. При всеки профучаващ влак стъклата трепереха, една ябълка падаше на пода. Майка ѝ веднъж дойде да я види. Вдигна падналата ябълка.
Пациентите ѝ бяха деца, затлъстели поради родителска небрежност, жени с проблеми с алкохола. Трябваше не толкова да им предписва диети и да ги вкарва в установени схеми, колкото да ги научи на самоуважение. Делия знаеше, че тялото може да се превърне в неприятел. В кофа за смет, в задръстен умивалник. В пресъхнал кладенец. Сега носеше бяла престилка и се усмихваше. Като някой бивш наркоман, приемащ деца, които се дупчат. Познаваше лъжите на пациентите си. Познаваше болката зад тези лъжи.
Харесваше ѝ там, на периферния фронт. Имаше нужда да се отдалечи от квартала, където беше израсла. С малките кученца, с банките. Сградите от четиресетте години изглеждаха без душа, също като обитателите им. Нищо искрено или полезно за живота не беше открила в къщите на тези мекушави и гостоприемни семейства, които ходеха на нашумелите изложби и на концертите в зала "Аудиториум". И нищо не забраняваха на децата си от страх да не се окажат очи в очи с черните им дупки.
Една приятелка, с която бяха смъркали кокаин два-три пъти в кенефа на гимназията, се беше самоубила. Отишла да гледа "Титаник" с Леонардо ди Каприо от осем часа и към полунощ се хвърлила от терасата. Родителите ѝ си били вкъщи, имали приятели на гости и си говорели под една лампа "Арко" на Кастильони.
Гае идваше от спортната зала в съседство, в същия двор. Някой от залата го бе насочил. Беше се засмял под пещерното си чело. Място за богати особняци. Изглеждаше му абсурдно този център тук, където дребнобуржоазни семейства като неговото съжителстваха с отрепките от новия свят, със скандалите между транссексуални, китайската мафия, продажбата на дрога посред бял ден.
Седна с ръце, отпуснати между разтворените крака. От тавана висеше лампа от оризова хартия. Майка му имаше подобна в спалнята, беше я донесла от едно от пътуванията си.
Серена бе от поколението на ексцентричните антиконформистки, но беше бедна (имаше значение). Като млада се беше дрогирала в продължение на няколко месеца, колкото да хване хепатит. На четиресет и шест претърпя присаждане на черен дроб. Гае се грижеше за нея, редуваха се с баща му. Беше лятото на дипломирането. Учеше с маска на лицето, да не я зарази с нещо (една хрема бе достатъчна, за да я прати на оня свят).
Беше ученик в класическия лицей, един от малкото наблизо. Ходеше с автобус, а на третата година с мотопед, в тази сграда, прилична на казарма, в квартал, който се считаше за по-добър, но съвсем малко се различаваше от неговия. Беше си набавил скромна библиотека от книги на старо, задължителни заглавия – "Сидхарта", "Чужденецът", "Тотем и табу". Имаше много стремежи и сребърен пръстен. Зимно време караше на филми и на екстази (да си пуснеш филм нощем с хапче под езика беше върхът). През лятото свиреше с една група технопсихари и доставяше изстинали пици по домовете.
Движеше се по ръба, в очакване на галактическа трансформация подобно на воините със суперсили от японските анимации, по които си падаше като дете.
Естествено, имаше комплекси. Не можеше да реши дали да се опита да навлезе в по-добрия свят, или да се откаже тържествено. Беше се опитал да влезе в Центъра за експериментално кино, но дори секретарката не му обърна внимание. Взе книжка за шофьор на камион. Почна да обикаля Италия от горе до долу. Червени тегели по магистралата като кръв от диня. Кефеше се да говори нощно време на контролния пункт с другите откачени шофьори като него. Не беше истинска работа, приличаше му на американски филм, на "Конвой".
Беше доволен, обаче имаше колит. Каквото и да хапне, коремът му ставаше като сметище, което бълва газ.
Отиде да го прегледа нутриционистка.
А стига бе, млада е и направо си е хубава. Само с една златна верижчица под престилката. И стари гуменки "Суперга". Дългата ѝ коса е сплетена на плитки, и лицето ѝ е малко индианско.
– Била ли си в индиански резерват в Америка?
– Не.
– Изглеждаш като излязла оттам.
Но нямаше намерение да забива индианката. Не будеше такива мисли, видът ѝ не подтикваше към нещо такова. А и го болеше коремът. Докато блъскаше боксовата круша в залата, пърдеше като катър, ала не се оправи.
Седеше там, потен, пред нея. Беше облечен с един суичър с отрязани ръкави, много изтъркан и доста як. Изопнал рамене с леко напрягане, за да изпъкнат мускулите, винаги сядаше така. Чувстваше се по-сигурен.
– Легни.
Главата му се оказа под лампата от оризова хартия, подобна на тази на майка му, която сега работеше в една бинго зала.
Делия натискаше корема му с ръце. Разсмиваше го, дявол да го вземе.
– Отпусни се.
Гае стискаше задник от страх да не се изпусне. Нутриционистката го натискаше с острите си пръстчета. Все едно котка ходеше отгоре му. Полазиха го тръпки.
Пак се засмя.
И нутриционистката се засмя.
Той забеляза наниза от зъби в устата ѝ, малки и еднакви. Но несиметрични по краищата, като разядена от плъхове завеса.
Тя веднага затвори уста, сякаш беше направила грешка да се засмее.
Гае се изправи и си облече якия суичър. Прокарваше език по зъбите си зад устните, опитваше се да си представи усещането от онези зъби.
– Май напипа нещо. Тумор ли е?
Тя не го погледна повече. Беше заета да му предписва нещо. Забраняваше му газираните напитки, пицата, пресните сирена. Той я погледна безутешно.
– И какво да ям?
В този момент мина влак. Търкулна се поредната ябълка. Гае я догони и я захапа.
– Ето, това яж.
Беше отхапал голямо парче. Така започна магията.
Първия път, когато правиха любов, Гае си помисли правя го с господа. Почувства се, все едно внезапно се е намерил на небето, но не за да умре, а за да се чука пак и пак. Направо като японски трансформър. Това и правиха месеци наред в кабинета в обедната почивка (докато в съседната зала тренираха тайдзи). Тя го запозна с мюслито, сока от нар и с "Героят с хиляди лица".
Тя беше тази, която му каза махни се от тоя квартал, не ти действа добре, задоволява те само временно, като пицата и бирата. А след това ти остават тежестта и газовете. Не ти дава повече сигурност от някое друго място. Погали го по гърдите. Предпочитам мъже без мускули.
Той престана да взема анаболи и амфетамини. Занесе ѝ да чете нещо, което беше написал (докато чакаше мнението ѝ, си гризеше ноктите до кръв), малки историйки, разказчета от една-две странички най-много. Изгълта "Героят с хиляди лица", почувства се точно като главния герой, спрял на прага. Готов да посрещне изпитанието.
И тя бе готова. Беше умряла и възкръснала. Изправиха се като мокри жребчета. Подадоха си ръка. Излязоха от стаята кабинет.
Никой не се спасява сам (превод Вера Петрова, 216 стр, цена 12 лева) е в книжарниците
Филмът Никой не се спасява сам, представен от режисьора Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини е на 5 ноември (Люмиер, 19:00 часа)
На 6 ноември (в Дом на киното, 18:00 часа) имате среща с филма и книгата Да дойдеш на света, отново представени от Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини
И последно, турът на двойката Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини завършва на 7 ноември (в Одеон, 20:00 часа) с представянето на филма и книгата Чуй ме
