A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Животът е другаде

Събота, 11 Февруари 2012г. 13:21ч. Публикувана в Литература

Милан Кундера знае две и двеста по въпроса за непосилната лекота на битието. И може би точно затова заявява Животът е другаде (откъс от романа по-долу) – една от първите му творби, живописен портрет на младия поет Яромил и иронично-цинична ода за бунта като илюзорна Пролет посред сибирска зима на недоволство, докато смучеш от гърдите на Живота или както казва Артюр Рембо"Животът е фарс, който сме принудени да понесем".

 

 

Когато майката на поета се запиташе къде е заченат поетът, тя се сещаше само за три възможности: вечерта на пейката в парка или следобеда в апартамента на колегата на бащата на поета, или сутринта на онова романтично място сред природата недалеч от Прага.

Когато същия въпрос си зададеше бащата на поета, той стигаше неизменно до извода, че поетът е заченат в апартамента на неговия колега, тъй като през въпросния ден всичко му беше тръгнало наопаки още от сутринта. Майката на поета не искаше да ходят в апартамента на колегата, на два пъти се скараха, на два пъти се сдобриха, а докато се любеха, някой завъртя ключ в ключалката на съседния апартамент, майката на поета се стресна, спряха да се любят, а после довършиха любенето, но и двамата вече бяха изнервени до крайност – според бащата именно тази изнервеност беше виновна за зачеването на поета.

Майката на поета обаче за нищо на света не искаше да допусне, че поетът е бил заченат в онзи апартамент, с чийто ключ им бяха услужили (в него цареше староергенски безпорядък и майката се беше погнусила от неоправеното легло, върху чийто чаршаф се валяше смачкана на кълбо чужда пижама); пак така отхвърляше и вероятността поетът да е бил заченат на пейката в парка, където тя се бе оставила да я придумат да прави любов с голямо нежелание и съпротива, тъй като ù се повдигаше при мисълта, че точно на такива пейки правят любов в парка леките жени. Ето защо за нея бе вън от всякакво съмнение, че поетът е могъл да бъде заченат единствено в слънчевата лятна утрин зад укритието на високия скален къс, стърчащ патетично редом с други камънаци в долината, където жителите на Прага излизаха неделно време на разходка.

Този декор е подходящо място за зачеване на поета по няколко причини: озарен от обедното слънце, той е декор на светлина и блясък, а не на мрак; на ден, а не на нощ; той е място сред откритата природа, ще рече – място на полет, на крила; и накрая, макар и не много отдалечена от последните жилищни сгради на града, това е романтична местност, осеяна с груби скали, стърчащи от диво намачканата земя. Всичко това се струваше на майката красноречив образ на собствените й преживявания от онова време. Та не беше ли голямата ù любов към бащата на поета романтичен бунт срещу нейните прозаични и порядъчни родители? И нима куражът, с който тя, дъщерята на богат търговец, си бе избрала току-що дипломиран беден инженер, не бе вътрешно подобен на онзи див, необуздан пейзаж?

kund фотография © mir-logo-black-50x25

 

По онова време майката на поета изживяваше голяма любов и този факт с нищо не се променя от разочарованието, сполетяло я само няколко седмици след чудната сутрин зад скалата. Работата е там, че когато, обзета от радостно вълнение, съобщи на любовника си, че вече няколко дни ù закъснява интимното неразположение, което всеки месец ù тровеше живота, инженерът с обидно равнодушие (макар и, както ни се струва на нас, това равнодушие да бе престорено и не особено убедително) заяви, че става въпрос за незначително смущение в телесния кръговрат, който без съмнение пак ще се върне към благотворния си ритъм. Майката долови, че любовникът ù не желае да сподели надеждите и радостта ù, засегна се и спря да му говори, докато лекарят не ù съобщи, че е бременна. Тогава бащата на поета ù каза, че имал приятел гинеколог, който щял дискретно да я избави от възникналото усложнение, а тя избухна в плач.

Ах, как трогателно свършват бунтовете! Първо майката се бе разбунтувала срещу родителите си в името на младия инженер, а после бе хукнала при родителите си, за да търси от тях помощ срещу него. И родителите ù не я разочароваха – срещнаха се с младия мъж, поговориха си задушевно с него и инженерът, проумял, че бездруго няма къде да бяга, кандиса да вдигнат тежка сватба и прие, без да се опъва, значителната зестра, с която можа да си основе строителна фирма; а собственото си скромно имущество, побиращо се в два куфара, пренесе във вилата, където младоженката живееше с родителите си, откакто се бе родила.

Светкавичната капитулация на инженера обаче вече нямаше как да скрие от майката на поета нелицеприятната истина – онова, в което се бе впуснала с безразсъдство, което ù изглеждаше прекрасно, не беше споделена голяма любов, на каквато по убеждението ù тя имаше пълно право. Баща ù бе собственик на две проспериращи пражки дрогерии и дъщерята признаваше морала на точните сметки – щом тя самата бе вложила в любовта всичко (та нали бе готова заради нея да предаде собствените си родители и тихия им дом!), държеше и партньорът ù да внесе в общата каса същия капитал от чувства. Така че в стремежа си да поправи възникналата несправедливост тя реши да си прибере от касата с чувства това, което бе сложила там, и след сватбата неизменно излагаше пред съпруга си едно гордо и строго лице.

Скоро преди това от фамилната им къща се беше изнесла сестрата на майката на поета (беше се омъжила и заживяла със съпруга си под наем в жилище в центъра на града), така че старият търговец и жена му останаха в партерните стаи, а инженерът и дъщеря им можаха да се настанят над тях в три стаи, две по-големи и една по-малка, обзаведени без никаква разлика по начина, избран от бащата на младоженката двайсет години по-рано, при построяването на вилата. Това, че инженерът бе получил като свой дом един вече завършен интериор, в някаква степен го устройваше, защото освен съдържанието на двата споменати куфара той нямаше никакво имущество; и все пак предложи да внесе някои дребни промени в облика на стаите. Но майката на поета не можеше да допусне онзи, който я бе пращал под ножа на гинеколога, да наруши старото разположение на мебелите, попило духа на родителите ù, многото години сладки навици, позната атмосфера и сигурност. Младият инженер и този път се предаде без бой и си позволи само един дребен протест, който отбелязваме специално: в спалнята на съпрузите имаше малка масичка; върху единствения ù широк крак се крепеше тежка кръгла плоча от сив мрамор, а върху плочата бе монтирана статуетка, изобразяваща млад мъж; мъжът държеше в лявата си ръка лира, която бе опрял на издадения си хълбок. Дясната му ръка пък беше патетично размахана, сякаш пръстите ù само преди миг бяха изтръгнали звуци от струните; десният крак бе протегнат напред в крачка, а главата – леко наклонена назад, така че очите гледаха нагоре. Да добавим още, че лицето на младежа бе необикновено красиво, косите му – къдрави, а белотата на алабастъра, от който бе изваяна статуетката, придаваше на фигурата нещо нежно девическо или божествено девствено. Всъщност не напразно употребихме думата божествено – според надписа, издълбан на малкия постамент, младежът с лирата бе древногръцкият бог Аполон.

Почти нямаше случай майката на поета да спре поглед върху него и да не се ядоса. Най-често той стоеше обърнат със задник към вътрешността на стаята, друг път се превръщаше в окачалка за шапката на инженера, понякога изящната му глава биваше покрита с обувка, а се случваше и да е облечен с някой чорап на инженера; това последното, понеже чорапът смърдеше, бе особено неприемливо оскверняване на повелителя на музите.

И ако майката на поета се нервираше от всичко това, вината не бе само в недостатъчното ù чувство за хумор. Тя беше доловила, че с нахлузения върху тялото на Аполон чорап съпругът ù споделя под маската на грубовата шега онова, което инак учтиво ù спестява, премълчавайки го – че отказва да приеме нейния свят и че е капитулирал пред него само временно.

Така алабастровият предмет се бе преобразил в истински античен бог, тоест в същество от света на безсмъртните, което се намесва в света на смъртните, заплита неговите истории, интригантства и издава тайни. Младоженката виждаше в него свой съюзник, а мечтателната ù женска природа го превръщаше в живо същество, чиито очи на моменти сякаш се оцветяваха, а устата му сякаш дишаше. Майката на поета обикна голия момък, унижаван вместо нея и заради нея. Загледана в прелестното му лице, тя започна да копнее детето, растящо в корема ѝ, да заприлича на този красив враг на съпруга ѝ. Искаше да му заприлича толкова много, че тя да може да си мисли, че не съпругът ѝ, а тъкмо този момък е нейният оплодител; молеше го да извърши чудо и с него да поправи злополучното зачеване, да го препечата, да го прерисува, както някога великият Тициан е нарисувал своя картина върху платно, похабено от някакъв цапач.

Несъзнателно приемайки за свой образец Дева Мария, станала майка без смъртен оплодител и така сътворила идеала на майчината любов, в която не се намесва и не пречи никакъв баща, майката на поета се изпълни с провокативното желание детето да се казва Аполон – за нея това бе същото, както ако то би се казвало Този, който няма смъртен баща. Но тя си даваше сметка, че синът ѝ би имал тежък живот с такова възвишено име и че всички биха се присмивали и на нея, и на него. Затова се зае да търси чешко име, достойно за млад гръцки бог, и ѝ хрумна името Яромил (което на чешки означава Този, който обича Пролетта или Този, който е обичан от Пролетта); всички одобриха това име.

Пък и пролетта тъкмо бе в разгара си и люляците цъфтяха щедро в деня, когато я откараха в клиниката. Там, след няколко часа болки, младият поет се изхлузи от нея върху омърсения чаршаф на света.

После сложиха поета в малко легълце, долепено до нейния креват, и тя се заслуша в сладкото му врещене; измъченото ѝ от болките тяло бе преизпълнено с гордост. Нека не завиждаме на тялото ѝ за тази гордост – то тялото, до този момент не бе имало особени поводи да се гордее, въпреки че беше доста хубаво. Вярно, имаше малко неизразителен задник и леко късички крака, но затова пък необикновено свежи гърди, а под меките, тънки коси (толкова леки, че трудно можеха да бъдат подредени в прическа) – лице, което наистина не бе ослепително красиво, но притежаваше ненатрапчиво обаяние.

Майката винаги съзнаваше много повече своята незабележимост, отколкото обаянието си, особено след като от дете живееше редом с по-голямата си сестра, която танцуваше превъзходно, беше шивачка в най-доброто пражко модно ателие и, декорирана с тенис ракета, лесно намираше достъп до света на елегантните мъже, загърбвайки родния си дом. Тази ефектна стръвност още повече затвърждаваше желанието на майката на поета напук на сестра си да бъде скромна. Именно така, водена от този протест, тя се научи да обича сантименталната сериозност на музиката и книгите.

Вярно, още преди инженера тя ходеше с едно момче, медик, син на приятели на техните, но тази връзка не можеше да изпълни тялото ѝ с по-значимо самочувствие. Когато на вилата им той я люби за първи път, тя го напусна още на следващата сутрин с меланхоличната увереност, че нито на чувствата ѝ, нито на сетивата ѝ е отредено да изпитат голямата любов. И тъй като точно по онова време завършваше гимназия, пред нея се разкри възможността да заяви, че иска да вижда целта на живота си в работата, поради което е решила да се запише (въпреки неодобрението на прагматично настроения ѝ баща) във философския факултет.

Разочарованото ѝ тяло киснеше вече пети месец на широката банка в университетската аудитория, когато срещна един ден на улицата дързък млад инженер, който го заговори и след три срещи го облада. И тъй като този път тялото остана предоволно (и изненадано от това), душата бързо-бързо забрави амбициите за професионална кариера и (както би следвало винаги да постъпва една истинска душа) се притече на помощ на тялото – съгласяваше се охотно с възгледите на инженера, с веселото му нехайство и с чаровната му безотговорност. Макар да съзнаваше, че всичко това са качества, несъвместими с родния ѝ дом, тя желаеше да се отъждестви с тях, защото, когато се проявяваха, тъжното ѝ скромно тяло преставаше да не си вярва и с удивление започваше да се радва на самото себе си.

Означава ли това, че майката на поета бе най-после намерила щастието? Не съвсем. Тя се мяташе между съмненията и вярата. Когато се разголваше пред огледалото, се гледаше с очите на инженера, като понякога се виждаше вълнуваща и възбуждаща, а понякога – скучна и банална. Беше предала тялото си във властта на чужди очи, а в това имаше твърде голяма несигурност.

Но колкото и да се люшкаше между надеждата и безверието, тя бе напълно изтръгната от преждевременно споходилото я пораженство. Тенис ракетата на сестра ѝ вече не я хвърляше в депресия, а тялото ѝ най-сетне живееше като тяло и майката разбираше, че е прекрасно да се живее по този начин. Жадуваше този неин нов живот да не се окаже само измамно обещание, а непоколебима истина; жадуваше инженерът да я отведе от факултетските банки и от фамилната ѝ къща и да превърне любовната им история в житейска история. Ето защо бременността ѝ я бе въодушевила толкова – виждаше себе си, инженера и детето си иѝй се струваше, че тази троица достига звездите и изпълва вселената.

За това, което последва, разказахме в предишната глава – майката бързо проумя, че онзи, който бе държал на любовната история, се бои от житейската история и не жадува да се превърне заедно с нея в скулптурна група, достигаща звездите. Но вече знаем и че самочувствието ѝ не рухна под напора на студенината на любовника ѝ. Работата е там, че бе настъпила една много важна промяна. Тялото на майката, съвсем до неотдавна предадено на произвола на очите на обичания мъж, бе влязло в нова фаза от своята история – то бе престанало да бъде тяло за чуждите очи, а бе станало тяло за някой, който все още си нямаше очи. Външната обвивка бе престанала да бъде важна за това тяло; сега то докосваше друго тяло с вътрешната си, невидяна никога и от никого страна. Това означаваше, че очите на външния свят можеха да постигнат само несъществената му външност, и в този смисъл дори мнението на инженера вече не означаваше нищо за тялото на майката, защото не бе способно по никакъв начин да повлияе на великата му съдба. Едва сега то, тялото, ставаше изцяло самостоятелно и самодостатъчно, а все по-грамадният и грозен корем се превръщаше в растящ резервоар на гордост.

 

mil фотография © mir-logo-black-50x25

 

След раждането тялото на майката встъпи в друга фаза. Когато търсещата уста на сина за първи път засмука гръдта ѝ, тя усети да я обзема сладостен трепет, който тръгваше от центъра на същата тази гръд и се разпространяваше лъчеобразно из цялото ѝ тяло. Чувството беше като ласките на любовник, но в него имаше нещо повече – голямо спокойно щастие, голямо щастливо спокойствие. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Когато любовникът целуваше гърдата ѝ, това бе само миг, призван да изкупи часове на съмнения и недоверие; устата на сина се впиваше в гърдата ѝ с непреходна отдаденост, в която тя можеше да е напълно сигурна.

И още нещо беше различно. Когато любовникът докосваше голото ѝ тяло, тя се срамуваше – близостта бе винаги преодоляване на някаква чуждост и миговете на сливане бяха опияняващи точно заради това, че бяха само мигове. Свянът бе винаги нащрек, той правеше любовта вълнуваща, като същевременно внимаваше тялото да не се отдава без остатък. Но сега, сега свянът бе изчезнал, нямаше го. Двете тела се отваряха едно за друго без остатък и тя нямаше какво да крие.

Никога преди не се бе отдавала така на друго тяло и никога друго тяло не ѝ се бе отдавало така.

 

zhedrugade3   Животът е другаде (324 стр; издателство Колибри; превод Анжелина Пенчева; цена 14 лв) е по книжарниците от 13 февруари


 

Какво искат Жените и...

Петък, 03 Февруари 2012г. 15:00ч. Публикувана в Кино

Той и Тя тръгват на кино. Навън – студът те стяга като бучка лед във фризер. В киното – бушуват горещи тайфуни с женски имена: два филма с главни действащи лица – жените...

 

Южнячки/The Help е: горчив, като черен шоколад, манифест на чернокожите прислужнички в началото на 60-те в Щатите (в случая Джаксън, Мисисипи). Черни жени с черен живот – със статут на домашни роботи, без право на чувства и мнения, само със задължението да отдадат живота и силите си на белите семейства, докато господарките им цепят карти и въртят клюки, интрижки и благотворителни уж сбирки. Тези южняшки традиции обаче не са по вкуса на напъпващата млада журналистка Скитър (Ема Стоун) и тя (подтикната от личната драма на чернокожата бавачка, която я е отгледала) решава да даде глас на унижените и оскърбени прислужници. Гласът го намира в мъдрата Ейбълийн (Виола Дейвис) и избухливата Мини (Октавия Спенсър) и трите поемат по трудната пътека на опълчението срещу "системата". Много чаровно и без излишни отклонения режисьорът Тейт Тейлър, с книжката на Катрин Стокет под мишница, бродира изцяло женски свят от силни, по-слаби, приятни или крайно неприветливи личности, всяка от които просто иска да намери своето по-добро място в този свят. Или да намери признанието – с четири номинации за Оскар 2012!

 


Изворът на жените/La source des femmes е: тъжната, като пресъхнал извор, ода за равноправие на жените в арабския свят или вечният въпрос – могат ли мъжете да живеят без жени и вода в своето патриархално господство? В наши дни, в малко селце, някъде в Северна Африка, жените са заети с това да раждат, да носят вода (както повелява вековна традиция) от не много близкия планински извор и неуки да въртят къщата около полите си, докато мъжете се чувстват важни, събирайки парите на туристите и пиейки кафенце на площада. Всички са доволни, докато не се появява младата, образована и смела Лейла (младата надежда на френското кино Лейла Бехти) в челен опит да осигури по-добър живот за жените. Как? С любовна стачка естествено – никакъв секс за мъжете, докато не прокарат ток и вода в селото. С много хумор и тъжни истини, режисьорът Раду Михайлеану разказва брилянтно тази абсурдна история за жените в арабския свят, но по-тъжното е, че тя звучи напълно универсална за света и у нас, което й спечели миналата година и номинация за Златна палма.

 

 

Те излизат от киното. Той пали цигара, Тя кокетно отмята коса и разговорът неусетно се завърта около борбата-лайтмотив за надмощие между половете, расовата дискриминация и вечните въпроси за всичко "човешко, твърде човешко". Южнячки и Изворът на жените – две тотално различни общества, две далечни географски ширини, в различно време, но със същите проблеми. Легитимните силни на деня, слабите оставащи слаби, само ако това е техният избор и бунтът като път към промяна на цяла една система или вековна традиция. Ако Айнщайн беше жив, може би щеше да прегъне реалността по средата и да покаже, че всички горни различия са "относителни". Но дядо Алберт се занимава със сериозни въпроси, а ние не, така че...

 

Той: Чудно ми е колко още време ще правят филми като Южнячки за расовата дискриминация, за белите, черните, сините, зелените... Е, да, не е крайно популярен животът на слугините в началото на 60-те, но... ебаси, Щатите вече си имат чернокож президент?

hell Южнячки фотография Форум Филм

 

Тя: Да, ама Южнячки не е толкова за расовата дискриминация. По-скоро е за признанието, което искат тези жени... че и те са хора. Все едно... въпросът за равноправие между мъжете и жените в Изворът... е също толкова неадекватен сега, колкото този за расовата дискриминация?

Той: Не е неадекватен. Поне за арабския свят. И не само. Все още, колкото и да не ти се иска, It's a man's world, бейби...

Тя: Да бе, да, ще ти се... а не щеш ли да ти спретна секс стачка довечера?

Той: Хаха, давай... ще си взема друга жена, както арабите от селото или както белите си сменяха прислугата като износени дрехи...

Тя: Идиот... мислиш ли, че и аз не мога така да сменям мъжете?

Той: Можеш естествено..., но ще те нарекат курва. Да, не живееш като родилна машина в арабския свят. Да, свободна си да правиш, каквото искаш. Да, умна и образована си, но... дори мъжете напоследък наистина да се заприличали на хленчещи и врънкащи путки, дори, като в тия два филма, да са повече бездействащи фигуранти за цвят... Дори тогава те са официалната власт, като областният управител в Изворът..., който съветваше да не се прокарва ток и вода в селото, защото така ще може да се контролират жените и техните права. Малцина са тези като мен и Сами, мъжът на Лейла, които приемат наистина женската гледна точка. И искат жените да живеят по-добре и щастливи.

la-source-des-femmes-8 Изворът на жените фотография Pozor/A+ Cinema

 

Тя: И слава богу! Прав си, наистина и тук има такива семейства – мъжете се правят на шефове и си чешат топките, а жените са като техни слугини, нищо, че са образовани... но това е лицемерието в обществото – за това става въпрос и в Южнячки. Лицемерието не засяга само расите. Затова и се създават женски сайтове, канали, книги, списания. Пишат се и още по-зле – четат се безумни статии за това как разбират нещо мъжете, пък как жените, за това с какво трябва да се занимаваш, какво трябва да искаш от живота в зависимост дали имаш пишка или вагина... И жените, и мъжете се чувстват добре с това. Филми за мъже като Кешбол, филми за жени като Южнячки ... и това много добре се кльопа от хората, защото не са го надраснали в съзнанието си. Много по-лесно е когато имаш готови роли и модели, просто да се впишеш там. И двата пола се чувстват добре да има такова разграничение, защото иначе се объркват.

Той: Ти объркана ли си?

help Южнячки фотография Форум Филм

 

Тя: Аз съм като Лейла или Скитър, или не, по-скоро Силия от Южнячки – не ми пука за готовите формули за живот и предварително раздадените роли. Да, вярно е, че ако не се съобразяваш с правилата, дори и съвременното общество те отхвърля. Но какво от това? Нямам предразсъдъци и просто искам да живея, както намеря за добре. И ще съм щастлива, ако просто и ти вървиш до мен през целия този път.

Той: My kind of girl power... между другото тази, която играе Силия... Джесика Частейн... ще я емнат като новата Джулия Робъртс. Нищо чудно да и дадат Оскар за Южнячки... и заради Дървото на живота... А като говорим за равноправие между мъжете и жените... какво ли ще стане ако направят обща категория за най-добър актьор... без деление на мъжка и женска...

 

Южнячки и Изворът на жените са в кината от 3 февруари

Красавицата и Буратино

Сряда, 25 Януари 2012г. 12:30ч. Публикувана в Музика

Красавицата и Буратино не могат да живеят един без друг. Те се допълват и си приличат – и двамата трябва да доказват, че са нещо повече от клиширани измислени герои с предизвестена съдба. Когато говорим за музика през 2012 година, въпросът е: родени ли са Красавицата и Буратино, за да умрат след една година тотална слава или ще бъде като в приказките – "и заживели те щастливо..."?

 

Красавицата е: родена като Елизабет Грант, но златната рибка я убеждава, че ще изпълни и трите ù желания, ако се прекръсти на Lana Del Rey. Неслучайно – тя чудесно би влязла в кожата на холивудската филмова икона от 40-те и 50-те години Лана Търнър. Затова и сега така идеално играе по ръба на този холивудски бонбонен винтидж имидж.

 

lana2

 

Всъщност Елизабет е красавица-мечта за всеки режисьор на тийн драми – богаташка дъщеря, която вместо да снове по бутикови магазини, пише песни и пуска глас в стаята си за принцеси. И може би всичко щеше да завърши като поредния каприз, платен от свикналия с това богат татко (именно той се грижи за маркетинга на дебютния ù албум, издаден през 2010 Lana Del Ray A.K.A. Lizzy Grant), ако Лизи не играеше палаво Video Games и не беше наясно на какво се кефят милионите фейсбук воайори. Или ако не беше намерила бързо-бързо толкова ремикс-ухажори – от нашият герой Джейми Уун, през Joy Orbison до Balam Acab. Или пък ако не беше срещнала Буратино, по-познат като Woodkid, който да закове епичен видеоклип и ремикс за емблематичния сингъл от втория ù албум Born To Die.

 

 

Останалото е, както се казва, поп приказка за... не много добре пееща девица, играеща секси тигрица в Blue Jeans (пиково парче в албума), обречена да умре като във филм на София Копола (Born To Die, видиш ли), било поради лошо стечение на обстоятелствата (Carmen звучи нелошо), било заради Summertime Sadness (неизбежно ще си я припяваш) и всичко това под звуците на National Anthem – ироничната метафора за краха на американските ценности и идеали. Нещо ново под слънцето – не! Но никога не подценявай красотата, която може да превърне дървена кукла на конци в човек - или обратното!

 

Буратино е: роден като Йоан Льомоан, но Татко Карло бързо му дава името Woodkid и го оставя да търси Златният ключ. Неслучайно – Льомоан татуира именно този ключ на ръцете си и легендата разказва, че първо среща китариста Ричи Хевънс, който му подарява укулеле (демек хавайска китарка), което отключва музиката в него, докато снима хитри социални анти-СПИН кампании, награждавани обилно на фестивала в Кан или пък клипове за Моби, Кейти Пери, Тейлър Суифт и френската банда The Shoes. С последните, през март миналата година, той заформя и дебютното си Iron ЕР – железен, слоу моушън поп с епично като фешън земетръс промо видео, заснето от... него, естествено и подкрепено солидно с класни ремикси от Gucci Vump и Mystery Jets.

 

 

После "дървеното момче" среща Малвина/Лана Дел Рей, хит машината се завърта, започват записи с Парижката филхармония, концерти на Айфеловата кула и по целия свят, и... останалото е приказка за The Golden Age на like-бутона – дебютен албум, в който "дървеното момче" разказва за своите перипетии и любови в Страната на глупците/Щатите, докато търси и най-накрая намира Златният ключ.

900x600-woodkid

Как ще завърши цялата приказка за Красавицата и Буратино може да разберем на 30 януари, когато излиза албумът Born To Die на Лана Дел Рей и малко по-късно, през март, The Golden Age творението на Woodkid.

Кино Изток

Вторник, 10 Януари 2012г. 22:33ч. Публикувана в video:mir

 

Четвъртият фестивал за филми от Близкия Изток и Северна Африка Цветята на Корана започва на 17 януари и ще се точи като локум три седмици – досущ като ленив, изпълнен с ритуали, драми и много красота ден, прекаран в Непознатия Изток.

 

Какво?

Истанбул, моя любов – няколко са филмите, които се обясняват в любов към мегаполиса-мост между Запада и Изтока. И докато Истории от Бейоглу, Пресечна точка: Истанбул и Истанбул на пълна скорост разбулват мистериите и духа на древния град в стилистиката на класиката Музиката на Истанбул на Фатих Акин, то Празнина и 11 без 10 са двата филма, които използват брилянтно турската столица като главен герой в своите свежи истории. В Празнина режисьорът Юмит Юнал затваря четирима души в един апартамент и от техните разговори може да научиш повече за Истанбул, отколкото от улиците му. В 11 без 10 пък страстният колекционер Митхад иска да спаси мегаполиса, защото е част от необятните му колекции – метафорично, но и натуралистично.

 

11e 10   11 без 10, Турция, режисьор Пелин Есмер

 

Бремето на традициите – ритуали, обреди, културни навици и традиции – всички те ни изглеждат странни и далечни от нас, затова го наричаме и Непознатият Изток. Затова и филми като Детето на Кабул, С шепота на вятъра, Злато и мед, Под маслиновите дръвчета и Бучка захар ще ни осветлят по някои тъмни и мътни източни въпроси, а истински бисери в тази категория са: Изворът на жените (могат ли мъжете да живеят без жени и вода в своето патриархално уж господство) и Мирал – одата на Джулиан Шнабел за израело-палестинския конфликт със звездното участие на Фрида Пинто, Уилям Дефо и Ванеса Редгрейв.

 

kabuli-kid 4   Детето на Кабул, Афганистан-Франция, режисьор Бармак Акрам

 

Коран underground – клишето казва, че всичко в Близкия Изток или Северна Африка се движи от религията. Дали обаче е така? Казанегра (Коза Ностра по марокански), В очакване на Пазолини (носталгията на едно приятелство), Раят сега (тероризъм или приятели завинаги), Дъждовен сезон (рок и любов в Техеран), Микрофонът (ъндърграунд култура раздрусва древна Александрия) и откриващият фестивала Моля, не ни безпокойте (смях и бит по техерански) – всички те разбиват на пух и прах теорията за господството на религията, убеждават в глобализацията, а и обясняват донякъде миналогодишните нежни революции в арабските страни.

 

rainy seasonsДъждовен сезон, Иран, режисьор Маджид Барзегар

 

Къде?

Дом на киното

Евро синема

Червената къща

Dada Cultural Bar


Кога?

от 17 януари до 9 февруари 2012


Защо?

Светът е голям и културни различия дебнат отвсякъде. И все пак, колкото и да се различаваме, толкова и си приличаме – филмите от фестивала Цветята на Корана могат да те убедят, че всички на тази планета сме едно семейство. Колкото и да не ни се иска.

 

онлайн