My Mir
Музика
Музика (284)
Ludovico Einaudi vs Hania Rani 
Кой? – Людовико Айнауди, италианският властелин на пианото и нео-класиката; Хана Ранишевска, полската дива на 88-те клавиша, по-известна като Hania Rani...
Какво? – Чуй Киното – да, говорим за филмова музика... говорим за два албума-компилации – Cinema от Людовико Айнауди и Music for Film and Theatre от Hania Rani – с лично селектирано от авторите кино по ноти... акустични композиции, които не само превръщат филмите (и пиесите), в които са включени, в поезия от звук и картини... не само създават петолинието на Живота на героите, чиято история разказват, но и както чудесно обобщава режисьорът Шейн Медоус: "Когато Айнауди седне зад пианото това, което преди не е било филм, става филм"...
Да, Айнауди е ключовата фигура в музиката и на двата филма (обрали важните кинонагради тази година) Земя на номади и Бащата (без самият той да получи дори номинация за музика – релевантност на Оскари и прочие статуетки ли, що ли), но авантюрата на Людовико с киното по ноти датира преди повече от 30 години, когато започва да композира за театрални и танцови представления...
Да, Cinema е магнум компилация (с 28 композиции), която събира късчета от живота на самия Айнауди, както тези филмови теми подреждат пъзела на героите, чиито филмови истории разказват – от Le Оnde (от едноименния дебютен пиано албум на Айнауди и филма Aprile през 1998-а), през Histoire Sans Nom (от филма Sotto Falso Nome) и Dietro Сasa, Fuori dal Мondo, Berlin Song и Nuvole Bianche (от This Is England антологията на Шейн Медоус)...
Ascolta, Time Lapse, Walk, Fly, Run и Experience (от френския хит Недосегаемите и в Мама на Ксавие Долан), та се стигне до My Journey темата от Бащата и пъзела от творчеството му с Oltremare, Petricor, Golden Butterflies и Low Mist в Земя на номади...
28 хем интимни, хем епични, но винаги фини теми, които пресъздават Поезията (и на Екрана, и в Живота), така че когато отново чуеш брилянтна симбиоза между пиано и струнни аранжименти (да, като тези при Макс Рихтер и Олафур Арналдс) да знаеш че си попаднал в дома на Киното и вътрешния мир... в Дома на Людовико Айнауди...
Пианото също винаги е било Дом и за Hania Rani – дори младата Хана да не бе дала това метафорично заглавие Home на втория си албум (след дебютния триумф с Esja) пак щеше да бъде ясно, че 88-те чернобели клавиша изграждат Вселената, в която Hania Rani диша, живее и твори (отначало камерна музика като Айнауди, а после колаборации с Christian Löffler, Hior Chronik и бенда ù tęskno) до днес...
Всъщност, именно миналогодишния Home подсказа гранде кинематографията на нейната музика (със серията брилянтни видеоклипове за F Major, Tennen, Leaving и едноименното Home), така че появата на Music for Film and Theatre никак не е случайна – тази лична селекция е още по-ценна и с факта, че освен специално композираните филмови теми The Beach, Trip to Ireland, The Locker Room, At the Hospital (от дебютния ù саундтрак за филма I Never Cry) и Journey, In Between и Prayer (от миналогодишния филм xAbo: Father Boniecki) включва и невлязлото, но ювелирно изпълнение Ghosts от постановката Pradziady на режисьора Михал Здуник, работил с Хана и по пиесата Нора, чиято тема поставя финалната кода/щрих на компилацията тук...
Специална е и колаборацията Soleil Pâle с режисьора Нийлс Кастийон (виновен и за кинотрипа във F Major) като именно нефилмовите (иначе казано театрални и танцови) композиции включени тук доказват, че Hania Rani не само чува Киното, но скоро и То (голямото Кино) ще я слуша неистово...
Кога? – когато искаш да чуеш Киното...
Защо? – ако Киното е Поезия в Картнни, то Музиката е ритъмът, в който Те (Картините) се движат...
Leon Vynehall – Rare, Forever
Кой? – Леон Вайнхол, британски факир на кросоувър хаус трипа.
Какво? – Калейдоскоп ∞ – когато казахме, че Всичко Тече, Всичко се Променя и Леон Вайнхол знае идеално как звучи всичко това бяхме наясно, че Вайнхол няма да повтори концептуален шедьовър като албума Nothing Is Still... И все пак, Rare, Forever започва именно там, където свърши Nothing Is Still трипа – реещите се като птици струнни и синт линии, и саксофон в Ecce! Ego!, Alichea Vella Amor и във Farewell! Magnus Gabbro го напомнят, само за да дойде Mothra и да поясни ювелирно, че концепцията е друга...
На дневен ред е вътрешен калейдоскоп, улавящ фрагментарни вибрации и амбивалентни емоции (точно както се чувствахме всички през пандемичната 2020 година) – усеща се желанието на Вайнхол за все по-вокален израз на чувствата, било като ритъм акцент в Mothra, An Exhale и Worm (& Closer & Closer) или като основен инструмент (Snakeskin ∞ Has-Been подсказва продуцирането на Вайнхол за речитатив агенти като Kam-Bu, Wesley Joseph)...
усеща се страстта към покриването на целия спектър от бийт емоции (както Вайнхол го направи в DJ-Kicks изданието си), а полетът на Dumbo разкрива бъдещата дестинация на един бийт-оператор, колкото и той да твърди, че няма да действа по-различно в тромпет-медитативния епилог All I See Is You, Velvet Brown...
Кога? – в залеза на пандемията, когато All I See Is... Rare клубове, отворени Forever...
Защо? – защото Животът е калейдоскопично шарен и Леон Вайнхол може да ви разходи из целия му спектър...
Andy Stott – Never The Right Time
Кой? – Анди Стот, британски мастер на броукън техно поемите.
Какво? – Точно Време: Ще бъде Бийт и Поезия – да, пандемичната 2020 година промени и забави доста неща (всред които и обявения, но не и в актуалния саунд вид, албум на Стот), както албумите Luxury Problems и Faith In Strangers намериха точното време, в което мантроподобните вокали на Алисън Скидмор да допълнят броукън-дъб-техно пъзела на Стот... Всъщност, Never The Right Time намира Точно-Време-то (в бийт-времевия континуум), където да подреди фрагменти от саунд арта на Анди Стот в близките 10 години (от We Stay Together изданието до It Should Be Us миниалбума през 2019-а) – има време за броукън-техно-поп (ала Too Many Voices албума) в Hard to Tell, The Beginning и епичния заглавен (ала Faith In Strangers) шедьовър Never The Right Time;
има време за дъб отклонения (в Dont Know How и Away Not Gone), както и за ембиънт импресии в Dove Stone; има време и за брекбийт-саунд-дизайн игри в Answers и Repetitive Strain, а пианото в When It Hits (също като чудната фотография на корицата на албума) доказва, че за да уловиш фрагмент от Поезията на Живота не само трябва да си на точното място, в точното време, ами трябва да имаш и точните сетива, с които да разбереш, че си го уловил... А Анди Стот я владее играта на фрагментарна бийт поезия, уверили сме се и на живо...
Кога? – когато търсиш Answers, но е все повече Hard to Tell кога битието ти дава знак, защото моментите на прозрение са... Never The Right Time...
Защо? – защото When It Hits... It Hits точните фрагменти от Живота... пък бил той и броукън-пандемичен...
TRIGAIDA – ELATE
Кой? – Иван Шопов, Георги Horhe Маринов и Ася Пинчева (на корицата на албума)... или етнотроника триумвиратът TRIGAIDA
Какво? – на Вито Оро Елате – да, повече от 10 години се изтърколиха от дебютния Бalkansky албум Кукер през 2009-а, а оттогава до днес Иван Шопов опита, меко казано, всевъзможни формули за естетско сливане на български фолклор в мозайка от електроника жанрове... Сега дойде времето за друг триумвират (след Бalkansky триото с Иво Христов и Теодосий Спасов) като този път в етнотроника уравнението влизат Георги Horhe Маринов и Ася Пинчева, които, от своя страна, също знаят две и двеста по въпроса за сливането на фолклор със счупени бас ритми като част от проекта ORATNITZA...
Всъщност, за Иван Шопов музиката сякаш винаги е била въпрос на споделено удоволствие (достатъчен е дори бърз скрол из дискографията му), така че не е изненада, че в етнотроника играта ELATE с Георги и Ася влизат и доста гост-музиканти, играли и в предишни негови етнобас проекти – да, композиции като Momina Myka, Nidelyo и Konyo ще извикват Оренда и Канатица вибрации не само заради кавала на Теодосий Спасов, пианото на Димитър Бодуров и двугласа (в Yano и Konyo) на Ася с Мария Димитрова;
да, тромпетът на Нейко Бодуров (в Maichinko), китарата на Аце Вапцаров и саксофонът на Акира Ушида в Yano може и да водят към еклектизма на InFusion проекта, но съчетанието на каба гайда (от Horhe) и брекбийт в Zalibih Si или ударните Sluntseto Trepti и Verba пренареждат фолкибас формули, а Vito Oro направо ви приканва да се хванете на него с ювелирното съчетание на глас, Horhe диджериду, ней от Бурак Малчок, перкусии от Тайфун Атеш и... есенцията в този албум – как споделянето на вибрации, усещания и емоции може да накара различни Души да затрептят на една честота, на една вълна... на една Trigaida...
Кога? – когато Слънцето трепти и под стара Верба Вито Оро вие се, а на него Майчинко, Яно Залибих си... или на 12 юни в парка на Военна академия
Защо? – защото на хората, които трептят на една честота, им е нужна и една дума, за да се разбират... та, ELATE...
Lost Girls 
vs Pierce with Arrow 
Кой? – Джени Хвал и Хявард Волден, норвежко джемсешън дуо в търсене на Lost Girls; Трой Пиърс и Наталия Poison Arrow Ескобар или концептуалната комбо игра между американски техно минималист и колумбийски визуален артист.
Какво? – вървят ли Двама... – да, и двата албума тук – Menneskekollektivet на Lost Girls и Shatter на Pierce with Arrow – са резултат от споделените емоции и енергии на две Души... казваме емоции, защото и двата албума са крайно сензитивни, превръщайки "разговорите" между глас, синтезатори, дръм машини и китари в игра на усещания... и двата албума използват импровизацията като основен инструмент, все едно си поел на роуд мууви, в което достигаш крайната цел без да знаеш към какво си тръгнал в началото... и двата албума успяват да превърнат интимно и минималистично усещане в колективна и епична емоция...
"Together... Together..." шепне Джени Хвал в откриващия и заглавен епос Menneskekollektivet сякаш не само за да оправдае заглавието му (Menneskekollektivet се превежда от норвежки като човешки колектив, общност), но и да загатне, че Хявард Волден вече десетина години е част от нейния тур бенд и двамата имат зад гърба си акустичния проект Nude on Sand и Lost Girls EP-то Feeling, което дебютираха преди 3 години...
А Lost Girls разкрива не само две Души, които се познават идеално, но и знаят как да споделят усещания, идеи и емоции – споукън уърд естетиката, вокалната акробатика и мантра напевите на Джени се сливат ювелирно с китарни откровения и дръм машинен пулс в Love, Lovers, Real Life и Losing Something или със синт полета в Menneskekollektivet и Carried by Invisible Bodies, така че в края на джемсешън разговора да различиш едно неделимо цяло и тяло с колективна емоционална памет.
Подобно е усещането и в комбо играта Shatter на Трой Пиърс и Наталия Poison Arrow Ескобар – двамата не само съчетават идеално имената си в сценичното Pierce with Arrow, но и концептуално разказвайки мита за нимфата Ехо и самовлюбения Нарцис в Shatter превръщат колективната памет в изключително интимно преживяване за всички сетива – въздействащите визуални импресии на Poison Arrow в синхрон с окултни вокални мантри, броукън пулс от парченцата на разбитото сърце в рамките на дъб техно съдбата на фона на ембиънт дрон пейзаж (и компанията на Konrad Black в Obsidian Glass и на dBridge в It's A Love Story, After All)...
Да, картинката е повече от живописна и от нея дори се носи аромат на ноар-обреченост (дизайнерът на парфюми Марк Бъкстън създава специален Shatter парфюм под формата на черно листо в лимитиран брой от винил изданието), което превръща теми като Dissolving to a Voice, She Pined Away, A Tight Passage, His Rejection, The Night is Ending, In the Depths of His Eyes в идеално отражение на разбития на парченца пандемичен живот...
Кога? – когато денят целува нощта и в едно се изгубят и слеят...
Защо? – защото вървят ли Двама ЧовеКолектив става...
