My Mir
Музика
Музика (284)
Everything but the Girl – Fuse
Кой? – Трейси Торн и Бен Уат, златен (и вечен) инди-поп-хаус тандем.
Какво? – Adapt or Fuse – о, да, заиграваме се със заглавието Adapt or Die: Ten Years of Remixes на компилацията, с която Трейси и Бен сложиха поан финала на първата част от EBTG историята... Оттогава изтекоха почти 20 години, Трейси и Бен се бракуваха (най-накрая, след толкова хитове, деца и години заедно), адаптираха се със соло албуми (като Out of the Woods, Love and Its Opposite, Record, Hendra и Fever Dream), написаха по някоя и друга книга, а лейбълът на Бен Buzzin' Fly (през който освен настоящия Fuse албум са излизали и две от соло творенията на Трейси) чукна и той 20 години през 2023-а... но така и не можаха да разсеят онова усещане, загнездено като хитовия им рефрен Like the Deserts Miss the Rain, от Everything but the Girl мълчанието...
Чуеш ли, обаче, първите геридж акорди на Nothing Left to Lose това усещане изчезва на мига, сякаш разтеглен във времеви портал от 24 години (от последния Temperamental албум до днес), в който отново може да се насладиш на грациозен инди-поп-хаус без претенция, но с много искреност, самоирония и стил... Изглежда така сякаш No One Knows We're Dancing (или да не кажем No One Knows We're Recording) – да, без много излишни трикове и тийзър кампании, по шикозен олдскул начин, Трейси и Бен се завърнаха за Run a Red Light (с рефрена Forget The Morning This is Tonight) и типичната EBTG екзистенц терапия в Lost, When You Mess Up, Time and Time Again и No One Knows We're Dancing...
да, последното е записано в комбина с Юън Пиърсън (играл с Трейси в почти всички нейни соло авантюри и с Бен в много личния Hendra албум), което напомня за една друга константа в EBTG историята, която кара Everything but the Girl любовта да е Forever (догодина маркираме 40 години от дебютния Eden) – онзи рефрен, който се загнездва обсесивно в главата, онзи рефрен, който някак изпява Духа на Времето, онзи Kiss Me While The World Decays Kiss Me While The Music Plays...
Кога? – It's 5PM on Sunday No One Knows We're Dancing... идеално Е...
Защо? – защото завръщането на Трейси и Бен е Like the Deserts Miss the Fuse...
James Holden – Imagine This Is A High Dimensional Space Of All Possibilities
Кой? – Джеймс Холдън, IDM via техно шаман със страст към live jam психеделията.
Какво? – Imagine This Is A Holden Space Of All Possibilities – да, 2023-а е изключително ключова година в IDM житието и техно битието на Джеймс Холдън – маркира хем 20 години от създаването на неговия емблематичен лейбъл Border Community, хем 10 години от ювелирния албум The Inheritors... Значи, идеално време за ритуално отваряне на портала (вижте 12-страничната сюрреалистично-идилична книжка на илюстратора Хорхе Велес към 12-те трака на албума) за бийт машината на Времето, която да премине през всички измерения и Possibilities на рейв музиката... Да, в Imagine This Is A High Dimensional Space Of All Possibilities има Всичко – има я live jam психеделията от предишния албум с формацията The Animal Spirits (дори Том RocketNumberNine Пейдж отново бие барабани, а Маркъс Хамблит владее контрабаса и китарата в Common Land, Four Ways Down The Valley, Worlds Collide Mountains Form и Trust Your Feet);
има го модуларния синтез и ефирните The Future Sound of London вибрации (като от The Inheritors) в ювелирното Common Land (с реещия се саксофон на Кристофър Дъфин, преливащ в ефирните вокали на Trust Your Feet), или в емблематичните Contains Multitudes и You Can Never Go Back (където табла-магия раздава Камило Тирадо), или пък в епичните In The End You'll Know, Continuous Revolution и The Answer Is Yes; има време дори за цигулка и пиано семпли, изсвирени от самия Холдън в Contains Multitudes и други препратки към детството на Джеймс с ембиънт семплирането във Four Ways Down The Valley, The Missing Key, Worlds Collide Mountains Form и откриващото You Are In A Clearing... В крайна сметка, ако се питате дали всичко най-важно от Душата и Живота на Джеймс Холдън се е разгънало тук в познатите четири (и няколко непознати) измерения, то... The Answer Is Yes...
Кога? – In The End You'll Know, че Всичко се случва Навсякъде и Наведнъж... Contains Multitudes дет се вика...
Защо? – защото е хубаво да виждаме Живота и Битието точно така – Imagine This Is A High Dimensional Space Of All Possibilities...
Depeche Mode – Memento | iroM
Кой? – Дейв Гахан и Мартин Гор, титанично Д+М дуо с над 40-годишна синтпоп митология.
Какво? – Ангели | ДоМ – когато погледнеш корицата на новия ДМ албум Memento Mori няма как в съзнанието ти да не изплува филмовата класика Криле на желанието на Вим Вендерс (неслучайно, Дейв и Мартин обявиха 15-ия си албум именно в Берлин, нали)... по същия начин както иконичния образ на Мартин Гор с ангелски криле (които често носи на ДМ концертите) ще намигне към думите Watch Another Angel Die от Wagging Tongue (единственото написано тук в комбина и от Дейв, и от Мартин) – да, Memento Mori (с красноречивото си заглавие) е белязан от внезапната смърт на ключова ДМ фигура като Анди Флетчър (синт на праха му), но думи като Everybody Says Goodbye (от емблематичното Ghosts Again) или епичния припев на великолепно откриващото My Cosmos Is Mine (No War... No More... No Fear... Not Here... No Final Breaths, No Senseless Deaths...) говорят не толкова за катарзисно преодоляване на акта на Смъртта, колкото за портрета на Света днес, пост-пандемично преминал в състояние на глобална Война...
Да, Memento Mori не е просто A Place to Hide the Tears that You Cried, а по-скоро е добре намерената визуална метафора (и реплика на филмовата Бергман класика Седмият печат) от видеото към Ghosts Again – светът е шахматна дъска, на която Дейв и Мартин разиграват символи и фигури със Смъртта... Фигурите, които помагат на Дейв и Мартин в тази метафорична игра са добре познатия продуцент (и на предишния Spirit албум) Джеймс Форд от електронното дуо Simian Mobile Disco, неговия синт-асистент Марта Салони (чуйте финалното Speak to Me) и неочакваната текстова подкрепа на Ричард Бътлър (фронтменът на Psychedelic Furs) в Ghosts Again, My Favourite Stranger, Don't Say You Love Me и Caroline's Monkey...
Само че именно когато са сами в тази игра, Дейв и Мартин, намират най-подходящия ДоМ за ангелите и призраците, с които живеем Lost in Sleepless Lullabies – My Cosmos Is Mine, Wagging Tongue, Soul with Me, Before We Drown, People Are Good, Ghosts Again и Never Let Me Go не само носят най-доброто от запазената вече над 40 години ДМ марка (все пак, седмицата, в която излиза Memento Mori, маркира и 30 години от Songs of Faith and Devotion и 10 години от Delta Machine); не само тежат колкото човешката душа, отделяща се след Смъртта, но и осигуряват афтърлайф ДоМ (или МоД-режим), в който инициалите D за Дейв и М за Мартин добиват ново DM значение...
Кога? – когато No war, no war, no war / No more, no more, no more, no more / No fear, no fear, no fear, no fear / Not here, not here, not here, not here се превърне от епичен слоган на започващото днес Memento Mori турне в реален образ на Света днес...
Защо? – защото No Final Breaths, No Senseless Deaths е хубаво пожелание... но Животът е кратък, както е ясно, че We'll be Ghosts Again...
Fever Ray – Radical Romantics
Кой? – Карин Дрейер, шведската The Knife Сестра и Синт Майка на Fever Ray митологията.
Какво? – All The Girls Want... – да, Карин Дрейер идеално знае какво искат момичетата (и не само) след като с първите два Fever Ray албума създаде нео-фемина портрета на съвременната жена, разведе се и се радва с двете си дъщери на gender-fluid свободата, последствията (вслушайте се в What They Call Us и Even It Out) и правата – "I Know You Know", както красноречиво го изпява Карин в Looking for a Ghost от новото Fever Ray творение Radical Romantics...
И да, в целия трети Fever Ray албум витае като ореол призрака на... The Knife задругата – о, да, и сестра Карин, и брат Олоф идеално знаят, че всички сме зажаднели за емблематичен The Knife ренесанс (неслучайно този януари маркирахме 20 години от излизането на хитовия втори албум Deep Cuts, който ги превърна в това, което са) и ни го дават – брат Олоф влиза в комбо акция (с любимите му напоследък дигитален денсхол и синт-ориент вибрации) в What They Call Us, Shiver, New Utensils и Looking for a Ghost (копродуцирано от нео-денсхол лидера Nídia, играла и в предишния Plunge албум), които дотолкова се родеят с The Knife генофонда, че емблематичното Kandy си е направо римейк на култовото Pass This On за новите поколения (все пак са минали 20 години от Deep Cuts, нали)...
Или както го формулира Карин в Even It Out (копродуцирано от Трент Резнър и Атикъс Рос): "Taking Back What's Ours and Then We Cut" – да, Карин винаги е успявала да превръща нещо радикално интимно (като тормоза върху дъщеря ù в училище) в "романтично"-колективно (почти семейно) изживяване (отсега ни гризе какви форми ще приеме сценографията на Fever Ray 2023 турнето)...
... било с дръм шика на брат Олаф, било с бийт подкрепата в (най-намигащите към Fever Ray дебюта) North, Tapping Fingers и Even It Out на верни агенти като Йоханес Берглунд и Peder Mannerfelt (който е с Карин от дебютния Fever Ray албум до днес), било с ембиънт-нойз естетиката на Vessel, чиято работа по саундтрака на The Northman си личи в Carbon Dioxide и Bottom of the Ocean... Иначе казано, I Know You Know the Hocus Pocus...
Кога? – когато знаеш, че All The Girls Want...
Защо? – защото е дошло радикално времето за Taking Back What's Ours...
Snow Ghosts – The Fell
Кой? – Рос Throwing Snow Тоунс, Хана Augustus Ghost Картрайт и челистът/китарист Оливър The Keep Ноулс, британско ритуално трио за катарзисни електроакустични приказки...
Какво? – Годината на Заека – да, тази 2023-а (дори и по китайския лунен календар) ще маркира 10 години от брилянтния дебютен албум A Small Murmuration на Snow Ghosts и ако сте изненадани от двата боксиращи се заека на The Fell корицата, техният четвърти албум, то си припомнете ятото птици, рисуващо магично-абстрактни форми над морето, именно от A Small Murmuration корицата – да, анималистичните алегории и метафори от фолклорните митове, басни и легенди винаги са били част (помните A Wrecking албума, нали) от здрачната Snow Ghosts митология...
По същия начин както от A Quiet Ritual албума насам древни, традиционни инструменти (в The Fell случая те са и духови, и струнни, и перкусионни) са органична част от генезиса на катарзисния електроакустичен саунд дизайн на Snow Ghosts... И така, The Fell се оформя като ноар-басня за света, в който живеем, от това, което ни е Given до онова, което ни е Taken (откриващото и закриващото парче, съответно) – 12 импресии като 12-те месеца от Годината на Заека, в които има катарзисни трансформации като Curse, Avine, Vixen и Hearths;
има време за unblinded by fate-пречистване като в Buried, Hawthorn и Filaments, и време за прераждане като в Prophecies и Home... Да, вечният цикъл между Живота и Смъртта, който в Годината на Заека звучи така: "I am the Moon The shimmer in your eyes Taken too soon"...
Кога? – когато и последните снежни призраци на зимата залязат в пролетната нощ... или както се пее: "We'll wait all night For the sun to rise Lighting up our eyes Lighting up our skies"...
Защо? – Падението (или The Fell) на Света напоследък може и да е голямо, но Snow Ghosts отговарят подобаващо: "You Can Take Our Land But I Will Still Remain"...
