My Mir

Магическият реализъм и любовта имат много пресечни точки и една от тях се нарича Исабел Алиенде – в последната си книга Любов (палава тройка откъси от нея ви очаква по-долу) чилийската писателка събира и преплита (с типичния си хумор и самоирония) страстни, романтични сцени от всички свои романи досега с моментите на еротика и чувственост в собствения ѝ свят ("животът ми беше отворена книга, която всеки можеше да разгледа", казва Алиенде), така че пред очите да изплува пъстра, калейдоскопична картина на онази, Вечната... Любов.

Един флейтист и други забежки

Военният преврат от 1973 г. в Чили сложи край на една дълга демократична традиция и през 1975 г. емигрирах със семейството ми, защото не можехме и не искахме да живеем под диктатурата на генерал Пиночет. Апогеят на сексуалната революция ни изненада във Венецуела, открита и гореща страна, много различна от моята. Там чувствеността се изразява без увъртания и евфемизми. Плажовете бъкаха от мустакати мачовци с миниатюрни бански, ушити с такава кройка, че да подчертават съдържанието им. Най-красивите жени на света, които печелеха всички международни конкурси за красота, се разхождаха предизвикателно в ритъма на дискретната музика на бедрата си. Там най-сетне станах свободна, започнах да обръщам внимание на тялото си и открих, че съм притежаващо чувственост същество. Бях на трийсет и три години.

Не е необходимо да се спирам на подробностите от това освобождение, защото няма нищо кой знае какво за разказване. Само ще кажа, че научих нещо, което щеше да ми влезе в работа впоследствие и да ми послужи и за литературните ми творби – сексът без емоционална връзка, колкото и акробатичен да е, ми е скучен, трябват ми настроение, хумор, разговор, симпатия, нещо споделено извън чаршафите. Веднъж прочетох някъде, че разликата между еротиката и порнографията е, че при първата се използва кокоше перо, а при втората – кокошката, но за мен разликата е, че порнографията е механично съвкупяване, докато при еротиката има чувства, има и история.

Доказан факт е, че в изгнание повечето двойки се разпадат, защото вече не разполагат с онова скеле на семейството и обществото, което ги е поддържало в тяхната страна. Така стана и с мен и Мигел. Той работеше в една отдалечена провинция на Венецуела, а аз останах в Каракас с децата. Скоро пътищата ни започнаха да се разделят. Няколко години по-късно на пътя ми се изпречи един аржентински флейтист, който, бягайки от друга диктатура, беше тръгнал за Испания, и аз зарязах всичко и го последвах както плъховете от Хамелин. За един месец в Мадрид изживях бурна любов, каквато се среща само в романите, но която приключи с потоци от сълзи, когато проумях, че извън леглото сме несъвместими, както майка ми бе предсказала с картите си таро. Прибрах се при мъжа ми и децата ми, решена да забравя трубадура, да поправя грешките си, да работя, да спестявам, да сменя циганските си поли със сериозни дрехи и да направя щастлив Мигел, който ме посрещна с открито сърце. Почти го постигнах. В следващите девет години и двамата се помъчихме да спасим нашата връзка, но тя беше пукнато стъкло, много трудно за поправяне.

В първата половина на 80-те не можеше да се види филм, освен тези на "Уолт Дисни", в който да не се появяват съвкупяващи се същества. Дори в научнопопулярните документални филми имаше комари или пингвини, които го правеха. Моралът се беше променил дотолкова, че отидох с майка ми да гледам японски филм, Империята на чувствата, в който една двойка умира от секс, а на мама ѝ се стори поетично. Пастрокът ми даваше на внуците си да четат Хиляда и една нощ, защото беше трогателно наивно четиво в сравнение със списанията, които се продаваха по будките. Трябваше да уча много, за да отговарям на въпросите на децата – "Мамо, какво е зоофилия?" – и да се преструвам, че намирам за естествено, когато малчуганите надуваха презервативи и ги окачваха като балони на празненствата за рождените си дни.

Като оправях спалнята на сина ми Николас, вече юноша, намерих книга с кафява подвързия и без да съм специалист, отгатнах съдържанието ѝ още преди да съм я разтворила. Беше един от наръчниците по полови въпроси, които в училище се разменят за постери на футболисти. Като видях илюстрациите с дибидюс голи любовници, разтриващи се взаимно с мус от сьомга, разбрах колко съм изостанала. Да готвя толкова години, без да познавам многобройните приложения на сьомгата! Къде в облаците съм витала през това време? На тавана на спалнята си нямах дори огледало или трапец. Мигел и аз решихме да се осъвременим, но след няколко много опасни кълчотения, както разбрахме по-късно от рентгеновите снимки на гръбначните ни стълбове, в крайна сметка на сутринта се мазахме с крем за масаж на ставите вместо с мус по G точката.

Когато дъщеря ми Паула завърши училище и започна да следва психология със специализация в областта на човешката сексуалност, я предупредих, че постъпва неразумно, защото влечението ѝ към тази област няма да бъде добре разбрано – не бяхме в Швеция, а в Латинска Америка, но тя настоя. Паула имаше гадже сицилианец и двамата възнамеряваха да се оженят и да имат половин дузина деца, щом тя се научи да готви спагети. Физически дъщеря ми можеше да излъже всекиго, приличаше на богородиците на Мурильо – нежна, миловидна, с дълга коса и томителен поглед, и никой не би могъл да допусне, че е специалистка по оргазми. По онова време ми се случи да пътувам до Холандия и Паула ми поръча някои учебни материали, които ѝ трябвали за следването. Наложи се да отида със списък в ръка в един магазин в Амстердам, където се сдобих с точно определени видеофилми и книги, с някакви банани от розова гума, задействани с батерии, и с презервативи с главата на Мики Маус. Не това обаче беше най-срамното. По-лошото бе, когато на митницата в Каракас ми отвориха багажа и трябваше да обяснявам, че нищо от тия неща не беше за мен, а за дъщеря ми. Паула мъкнеше навсякъде куфар с еротични играчки и както ѝ бях предрекла, младият сицилианец изгуби търпение и заяви, че няма намерение повече да понася годеницата му да ходи и да мери пенисите на мъже, които дори не са членове на семейството. Изправена пред избора дали да се омъжи, или да се дипломира, Паула предпочете второто и годеникът се изгуби от хоризонта. Докато траеха спецкурсовете по сексология на дъщеря ми, вкъщи изгледахме филми с всички възможни комбинации – жена с куче, мъж, парализиран от кръста надолу, с дебелана, китайка с футболен отбор и т.н. Идваха да пият чай транссексуални, педерасти, некрофили, онанисти и докато богородицата на Мурильо черпеше с пастички, аз научавах как хирурзите превръщат жена в мъж посредством парче черво.

Хумор и Ерос

"Единственият начин да накарат нас, жените, да чуем нещо, е да ни го прошепнат на

ухото. Ерогенната точка G е в ушите и който я търси по-надолу, губи не само своето,

а и нашето време." (От Афродита)

Изкушението да разкажа една любовна среща с насмешлив тон е почти неустоимо, защото хуморът е гаранция срещу сантименталността и кича, които винаги дебнат в тези сцени. Пък и мисля, че няма по-добър афродизиак от смеха. Чувствеността без хумор леко ме дразни, нямам търпение да правя тържествени встъпления, нито да описвам любовници, които се вземат много на сериозно. Една моя приятелка, жена със завидна принципност, майка и баба, заряза преуспяващия си съпруг и шестмесечния си внук, когото боготвореше, за да се помъкне след някакъв водопроводчик, който ѝ се беше изпречил на пътя. Никой не проумя защо избяга тя, защото на пръв поглед мъжът беше доста невзрачен. Няколко години по-късно се срещнахме и едва я познах. Носеше рокля на цветя и дълга коса, лицето ѝ не беше гримирано, изглеждаше с двайсет години по-млада и много доволна. Седнахме да си поприказваме и така научих, че мъжът е водопроводчик денем и комик в кабаре нощем. "Знае хиляди вицове, пее нецензурни песни, танцува степ, има забавни приятели и не можеш да си представиш какви щуротии правим насаме", довери ми тя с палаво намигване. Разбрах. Аз също бих оставила всичко, дори внуците, за такъв любовник.

Много от онова, което пиша, е стъпило с единия крак в действителността. Компенсирам недостигащата ми доза въображение с упорито старание да наблюдавам и слушам, така никога няма да ми липсва материал. На този свят има предостатъчно истории и всички те са безплатни, мога да използвам която си искам, без да се притеснявам, че ще се озоря с разходи. Трите избрани за тази глава епизода се случиха с хора, които познавах, само промених леко персонажите и обстоятелствата, та да не вземе някой от тях да се разсърди. Първият, в който се разказва авантюрата на една млада любителка на оперната музика с прочут тенор, се случи, както съм обяснявала, с една моя братовчедка, единствено преместих фактите в друг град и друго време. Епизодът с Коломба е вдъхновен от случая с една чилийска журналистка, чийто мъж, университетски преподавател, съблазнил една ученичка на пустия паркинг на някакво футболно игрище. И той като мен имаше раздрънкан ситроен от шейсетте години, който не ставал за акробатични упражнения на любовници, и докато правели секс зад някакви храсти, като сакото му им служело за възглавница, им задигнали колата и останалата част от дрехите. Наложило се да се върнат пеш, той – гол като пушка, а тя – загърната как да е със сакото. Моделът за Ортанс, героинята на третата сцена, е една налята и мастита дама, полуфранцузойка, полунемкиня, която ми се падаше роднина и почина преди няколко години. Никой не би заподозрял, че под педантичността и сдържаността на тази госпожа се крие палав дух, способен да измисля пиперливи шегички и лудории. Как го разбрах ли? Довери ми го, превивайки се от смях, мъжът ѝ, старец на осемдесет и кусур години...

Изневяра

Първият ми репортаж в женското списание, за което работех, предизвика скандал. Работата започна така – на една вечеря в дома на известен политик някой ме поздрави за хумористичните статии, които бях публикувала наскоро, и ме попита дали не мисля да напиша нещо сериозно. Отговорих му първото, което ми дойде на ума – да, бих искала да интервюирам жена, която изневерява на мъжа си. На масата се възцари ледено мълчание и разговорът тутакси премина на друга тема, но когато сервираха кафето, домакинята – високопоставена правителствена чиновничка, трийсет и осем годишна, слаба, с тоалет от "Шанел", ме отведе настрани и ми каза, че ако ѝ се закълна да запазя в тайна самоличността ѝ, приема да я интервюирам. На другия ден се появих в офиса ѝ с магнетофон и тя ми разказа, че имала няколко любовници, защото разполагала със свободно време следобед, защото ѝ се отразявало добре на духа, на самочувствието и на кожата и защото това, мъжете, са голяма работа. С други думи – същите доводи на толкова неверни съпрузи, включително на нейния. Тази госпожа държала дискретна гарсониера, която деляла с две разкрепостени като нея приятелки, и ми предложи най-учтиво и аз да я използвам, но на мен така и не ми се отвори случай да го сторя. Заключението на репортажа ми, след като направих едно просто математическо изчисление, беше, че жените са толкова неверни, колкото и мъжете, защото ако не беше така, с кого го правят те, господата? Не е възможно да го правят само помежду си или всички с една и съща шепа доброволки.

В тогавашно Чили мъжете изискваха нещо, което не бяха готови сами да предложат – приятелките им да са целомъдрени, а съпругите им верни. И още го искат, но сега никой не им обръща внимание. Когато бях млада, почти всички двойки на моята възраст бяха в криза и повечето най-накрая се разведоха. В Чили нямаше развод чак до 2004 г., бяхме последната страна в света, която го получи, което облекчаваше нещата, защото хората се разделяха и събираха без бюрократични формалности. Най-очебийният пример, който зная, е майка ми, която живя шейсет и пет години с пастрока ми, без да могат да се оженят – скандален конкубинат според Католическата църква, и чак накрая, когато той овдовя, тези двама деветдесетгодишни хора успяха да узаконят връзката си. Днес над половината чилийски деца се раждат от неженени родители. Да се ожениш, е скъпо, а да се разведеш, е сложно.

В онова католическо, консервативно и моралистко общество през 60-те години никой не ми прости непринудения тон на репортажа ми за тази изневеряваща жена, въпреки че, както вече казах, това беше доста разпространена практика, включително сред моите приятели. Ако интервюираната беше със съпруг в инвалидна количка и обичаше друг мъж, положително щеше да се зарадва на всеобща симпатия, но да го прави за удоволствие и без угризения, беше неприемливо. В списанието се получиха стотици възмутени писма, дори официален протест на архиепископа на Сантяго. Изплашена, главната редакторка ми нареди да напиша статия за някоя вярна жена, за да успокоя обществения ропот, но не намерих нито една, която да каже нещо интересно по въпроса.

Това бяха объркани за моето поколение времена. Четяхме Докладът Кинзи, Камасутра и книгите на американските и европейските феминистки, но живеехме в атмосфера на преструвки, трудно беше да се избяга от лицемерния и фалшив морал, който ни затискаше. В живота ми имаше елементи на шизофрения – вкъщи се държах като гейша, но пред хората позирах като отвързана феминистка. От една страна, чаках мъжа си с маслинката за мартинито му между зъбите, а от друга – използвах и най-малката възможност, предоставена ми от журналистическата ми работа, за да се опълчвам срещу pacateria chilensis. Например веднъж се появих по телевизията предрешена като вариететна танцьорка, почти гола, с щраусови пера на задника и залепен на пъпа стъклен изумруд. Мигел го възприе като шега, но родителите му не ми говориха четири месеца. За нещастие, един видеозапис на тази програма е оцелял и от време на време се появява насам-натам с риск да го видят внуците ми. Тези лудории ми създадоха лоша репутация и породиха клюки, хората разправяха, че съм "лишена от всякакви предразсъдъци" – тежко оскърбление в едно гордо с предразсъдъците си общество, но всъщност аз все още си бях вярна съпруга и животът ми беше отворена книга, която всеки можеше да разгледа.

   Любов (превод Десислава Антова, Екатерина Делева, Катя Диманова, Маня Костова, Венцeслав Николов, Людмила Петракиева, Самуел Франсез; 280 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Да наложиш мир и хармония на човечеството не е лесна работа – дори за чуждогалактическа форма на интелигентност, която изолира затънтеното градче Милвил от проблемния свят наоколо със сферична, невидима бариера в романа Всичко живо е трева (два откъса от него ви очакват по-долу) на гранд мастер фантаста Клифърд Саймък. Тази година се навършват 50 години от издаването на емблематичния (и за Саймък, и за света) роман и 40 години от неговото публикуване на български, но мирът и хармонията изглеждат все така далеч от човечеството – и то не заради галактически бариери, а заради границите в самите нас...

Предишния ден следобед при мен в кантората дойде Ед Адлър да ми вземе телефона. Изглеждаше смутен.

– Извинявай, Брад – каза той. – Не ми е приятно да го правя, но няма как. Имам заповед от Том Престън.

Ед ми е приятел. Сближихме се още в училище и оттогава сме добри приятели. Том Престън също беше от нашата гимназия, но нито аз, нито някой друг дружеше с него. Беше противно хлапе и като порасна, си остана противен човек.

"Както става в живота", помислих си. Мерзавците се подреждат най-добре. Том Престън стана началник на телефонната централа. Ед Адлър работеше при него като техник – монтираше телефони и отстраняваше повреди, а аз бях агент по застраховките и по продажбата на недвижими имоти. Сега се отказвах от тази работа. Не че ми се искаше, а просто трябваше, защото бях затънал в дългове за телефона и за наема.

Том Престън преуспяваше, аз бях един неуспял бизнесмен, а Ед Адлър печелеше едва колкото за прехраната на семейството си. "Но какво ли става с другите? – попитах се. – Останалите от нашата училищна компания – как ли вървят техните работи?"

Не можех да си отговоря, защото не знаех. Всички се бяха разпръснали. В градче като нашия Милвил човек няма за какво да се захване. И аз самият едва ли щях да бъда тук, ако не беше мама. Когато татко почина, напуснах училище и останах вкъщи да ѝ помагам в работата около парника. После и тя отиде при татко, но аз вече така бях свикнал с Милвил, че не можех да го напусна.

– Ед – попитах аз, – пише ли ти някое от момчетата?

– Не – каза Ед, – нямам дори представа къде са.

– Помниш ли кльощавия Остин? И Марти Хол, и Алф... Как му беше презимето?

– Питърсън – подсказа ми Ед.

– Да, точно така. Странно, че съм могъл да го забравя. Толкова весели дни прекарахме заедно.

Ед измъкна жицата и се изправи, като държеше телефона провесен за кабела.

– Какво смяташ да правиш сега? – попита той.

– Затварям кантората – отговорих. – Въпросът не е само в телефона. Аз и с наема съм го закъсал. Дан Уилъби от банката е много обезпокоен.

– Защо не продължиш работата вкъщи...

– Ед – прекъснах го, – аз нямам никаква работа. Пък и никога не съм имал. От самото начало не ми потръгна и загубих вложените пари.

Станах, сложих си шапката и излязох. Улицата беше почти празна. Само две-три коли, спрени до тротоара, едно куче, което душеше електрическия стълб, и старият Грант Пияндето. Той подпираше стената на кръчмата "Веселата бърлога" в очакване някой да мине и да го почерпи чашка.

Бях съвсем вкиснат. Колкото и дребна работа да бе отнемането на телефона, за мен това означаваше краят. Окончателно ми стана ясно, че съм неудачник. Човек може с месеци да се самозалъгва, че всичко е наред и че в края на краищата ще се оправи, но винаги се случва нещо, което не можеш да избегнеш.

Изключването на телефона ми от Ед Адлър беше за мен именно онова нещо, което не можех да избегна.

Стоях на тротоара, гледах към улицата и чувствах омраза към града – не към хората, които живееха в него, а към самия град, към тази нищо и никаква точица на географската карта.

Това безкрайно прашно, нахално и самодоволно градче сякаш ми се надсмиваше и аз разбрах колко съм сгрешил, като не го напуснах навремето, когато имах възможност да го сторя. Бях се опитал да живея в Милвил заради обичта си към него. Какъв глупак съм бил! Много добре ми беше известно това, което знаеха и моите приятели – онези, които бяха заминали, – но си бях затворил очите пред фактите: в Милвил няма нищо, заради което да си заслужава да остане човек. Милвил е стар град и той умира, както умира всичко старо. Новите, удобни и бързи пътища, които откарваха купувачите към по-богатите магазини, задушаваха Милвил; той умираше с упадъка на земеделието в околността, умираше заедно с малките, изоставени стопанства, пръснати по склоновете на хълмовете, които вече не бяха в състояние да изхранват цяло семейство. Макар и беден, Милвил беше запазил достойнството си и дори някакъв старомоден чар, но той умираше въпреки всичко, въпреки нежния аромат на лавандула и безупречните си маниери.

Завих по улицата, далеч от прашния търговски квартал, към малката рекичка, която течеше покрай източната част на града. Открих старата пътека, лъкатушеща под дърветата, и тръгнах по нея; в лятното затишие се чуваше как водата тихо ромоли между речните камъчета и обраслите с трева брегове. И както си вървях, в мен нахлуха спомени от миналите, полузабравени години. Ето там, точно пред мен, беше вирът, където ходехме да плуваме, а по-надолу в плитчините обичах да ловя дребна риба с мрежа.

Зад завоя на реката бе полянката, където ходехме на излети. Колко пъти бяхме палили там огън, за да изпечем кренвиршите и сладките корени, които събирахме, а после седяхме тихо и наблюдавахме как вечерта се промъква между дърветата и се спуска над ливадите. Сетне изгряваше луната и цялата местност се превръщаше във вълшебно царство от сплетени в едно тъмни сенки и лунна светлина. Тогава разговаряхме шепнешком и ни се искаше времето да тече по-бавно, за да можем да задържим това вълшебство по-дълго. Но колкото и силно да го желаехме, всичко бе напразно – времето не можеше да забави ход или да спре.

Обикновено бяхме ние двамата с Нанси и Ед Адлър с Присила Гордън, а понякога идваше и Алф Питърсън, но доколкото си спомням, рядко водеше два пъти едно и също момиче.

Спрях на пътеката и се опитах да възкреся в паметта си сиянието на луната и блещукането на гаснещия огън, нежните гласове на момичетата и допира на крехкото моминско тяло, обгръщащата ни омая на младостта, трепета, вълнението и чувството на благодарност. Търсех омагьосаната тъмнина и слънчевото щастие или поне техните сенки... не ги открих, нищо не намерих, само съзнавах, че всичко това е било някога и вече го няма.

Стоях така – непреуспял човек с избледнели спомени. Мисля, че именно тогава за първи път погледнах истината в очите. Какво щях да правя занапред?

Може би трябваше да продължа да се занимавам с оранжерията – неосъществима и малко глупава идея, защото след смъртта на татко тази работа започна постепенно да запада. Докато той бе жив, печелехме добре от нея, но тогава работехме и тримата, пък и татко беше от онези хора, на които се удава да отглеждат растения. Те никнеха и цъфтяха под неговите грижи и той знаеше точно какво им трябва, за да бъдат винаги зелени и да дават плод. А на мен ми липсва това качество. В най-добрия случай моите растения са хилави и слаби и вечно страдат от някакви болести и паразити.

Изведнъж, както стоях там, реката, пътеката и дърветата се отдръпнаха в миналото, станаха някак враждебни. Сякаш бях неканен гостенин, навлязъл в област от време и пространство, където нямам място. И беше още по-страшно, отколкото ако за пръв път идвах тук, защото в някакво далечно, смразено кътче на душата си чувствах, че на това място съм оставил частица от самия себе си.

Тръгнах обратно по пътечката, а зад гърба си усещах страх и ужас и бях готов да хукна презглава. Обаче не го направих. Даже вървях по-бавно от обикновено, защото твърдо бях решил да удържа победа над самия себе си – каква да е, малка, незначителна, като тази да си наложа да вървя бавно, когато страшно ми се иска да бягам, но все пак победа.

Когато се намерих отново на улицата, далеч от гъстите сенки на дърветата, топлата слънчева светлина върна всичко на мястото му. Може би не, но поне както си беше по-рано. Улицата бе същата. Само че до тротоара имаше още няколко коли, кучето бе изчезнало, а Грант Пияндето си бе сменил мястото. Вместо да подпира стената на "Веселата бърлога", той се бе прехвърлил на стената на моята кантора.

Или по-точно това, което беше моя кантора. Защото сега знаех, че няма смисъл да чакам повече. Можех да вляза веднага, да разчистя чекмеджетата, да заключа вратата и да занеса ключа в банката. Даниъл Уилъби щеше да се държи много студено с мен, но никак не ме бе грижа за него. Вярно, дължах му за наема, който не бях в състояние да платя, и той сигурно щеше да се ядоса, ала освен мен в града имаше още много хора, които му дължаха пари, без изгледи да му ги върнат някога. Каквото си търсеше, това и намираше, а сега целият свят му е крив. По-добре да съм такъв, какъвто съм, отколкото като него – щом изляза на улицата, да чувствам презрението и омразата на хората.

При други обстоятелства охотно бих се спрял да поговоря с Пияндето. Въпреки че е първият нехранимайко в града, той ми е приятел. Винаги е готов да тръгне с теб за риба, знае всички места, където тя най-добре кълве, а да го слуша човек, е далеч по-интересно, отколкото би могло да се предположи. Но сега не ми се говореше с никого.

– Ей, Брад – каза Пияндето, като наближи. – Случайно да имаш долар?

Дълго време бе минало, откак Пияндето не се беше опитвал да ме дои, затова се изненадах. Защото, колкото и да беше пропаднал, той беше благородна душа и много деликатен. Никога не искаше пари от хора, които нямат. Пияндето притежаваше чудната дарба да надушва безпогрешно момента, в който можеше да си изпроси пари.

Бръкнах в джоба си и напипах няколко банкноти и малко дребни пари. Извадих и му подадох един долар.

– Благодаря ти, Брад – каза той. – Цял ден капка не съм слагал в уста.

Пъхна долара в джоба на кърпената си жилетка, увиснала като на закачалка, и бързо закуцука нагоре към кръчмата.

---------------------------------------

Когато завих от малката уличка на нашето градче и излязох на главното шосе, зад мен се появи един камион. Беше от онези грамадни камиони с ремарке и се движеше с пълна скорост. На това място шосето пресичаше единия край на града и затова позволената скорост беше четирийсет и пет мили в час, но едва ли можеше да се очаква толкова рано сутрин някой да обръща внимание на пътните знаци.

Впрочем аз веднага забравих за камиона. На около миля нагоре по пътя, при мотела на Джони, трябваше да взема Алф Питърсън, който щеше да ме чака там с рибарските си такъми. Освен това имах да мисля за ред други неща – най-вече за телефона и за това с кого в края на краищата бях разговарял. Чувах три различни гласа – нещо много странно, – но въпреки всичко ми се стори, че гласът е един, който се променя по най-необикновен начин, за да станат три. И ако можех да доловя основния глас, щях да позная на кого е. Трябваше да мисля и за Джералд Шъруд. Той седи в кабинета си, двете стени на който са изцяло покрити с рафтове книги, и ми разказва за плановете, които съвсем неволно възниквали в съзнанието му.

Също и за Грант Пияндето, който ме молеше да им попреча да хвърлят бомбата. А и за хиляда и петстотинте долара също трябваше да помисля.

Къщата на Шъруд беше досами пътя, кацнала на върха на един хълм, и в сипващата се зора огромните черни сенки на старите дъбове, които растяха около нея, правеха очертанията ѝ неясни. Загледан в хълма, аз забравих и за телефона, и за Джералд Шъруд в неговия кабинет, отрупан с книги, където главата му гъмжеше от планове, и вместо това си представих Нанси и нашата среща толкова години след гимназията. Спомних си дните, когато вървяхме, хванати ръка за ръка, изпълнени с онази гордост и щастие, които идват в живота на човека само веднъж, когато светът е млад и първата любов е нежна и прекрасна.

След двайсетина мили четирите платна на широкото пусто шосе се сливаха в две. На пътя нямаше нищо друго освен моята кола и камиона, който бързо ме настигаше. По отражението на фаровете му в огледалото разбрах, че след малко ще ме задмине.

Аз не карах бързо, за камиона имаше достатъчно място да мине, пътят пред мен се простираше съвсем пуст и... изведнъж се блъснах в нещо.

Като че ли връхлетях върху здрава, еластична преграда. Без удар, без трясък. Колата забави ход, сякаш бях натиснал спирачките. Пред мен пътят беше чист и за момент си помислих, че нещо не е в ред – или моторът е отказал, или спирачките са блокирали. Отпуснах педала за газта и колата спря, след това започна да се плъзга назад, все по-бързо и по-бързо, сякаш наистина се бях врязал в някаква гумена стена, която сега ме изтласкваше обратно. Угасих мотора, защото усетих миризмата на скърцащите по платното гуми, но в същия момент, в който го изключих, колата така рязко излетя назад, че забих нос в кормилото.

Зад мене клаксонът на камиона диво изрева, гумите му изсвириха и шофьорът рязко зави, за да ме избегне. Прелитайки покрай мен, камионът изфуча и през свистенето му се чу как гумите се впиват в асфалта и огромната маса гневно прогърмява, като че се сърди, задето ù отварям работа. Задмина ме, а аз спрях до банкета на пътя.

Тогава и камионът връхлетя върху онова, в което се бях блъснал. Чух го как се удари. Звукът напомняше лек плясък. За момент ми се стори, че каквото и да е препятствието, той ще си пробие път през него, защото беше огромен, караше с голяма скорост и в първите една-две секунди не пролича да забавя ход. След това скоростта му намаля и аз видях как колелата му забуксуваха и разтърсиха огромната машина, как упорито се мъчеха да си пробият път напред, но не можеха да преодолеят преградата. Все пак камионът проникна с около сто фута по-навътре от моята кола. Там той спря и започна да се плъзга назад – отначало гладко, гумите скърцаха по платното, след това занесе встрани. Ремаркето се завъртя напряко на пътя и се понесе право към мен.

През цялото време аз най-спокойно си седях в колата и не само че не бях поразен, но дори не се учудих. Всичко се разви с такава бързина, че просто нямах време за това. Вярно, беше се случило нещо необикновено, но ми се струваше, че ей сега ще го проумея и тогава всичко отново ще се оправи.

И тъй, седях си аз в колата, погълнат от това, което ставаше с камиона. Когато обаче той се хлъзна назад и полетя към мен, рязко натиснах дръжката, блъснах с рамо вратата и се изтърколих от седалката. Ударих се в асфалта, скочих на крака и побягнах.

Зад мен гумите изпищяха и се разнесе оглушителен трясък на метал. Щом го чух, аз се проснах в тревата отстрани на пътя и погледнах назад. Ремаркето бе ударило колата ми, беше я избутало в канавката и в този момент бавно, почти величествено се сгромолясваше върху нея.

– Ей, ти! – извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.

Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.

Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи. На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата – шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.

– Какво става тук, дявол да го вземе? – попита той. – На какво налетяхме?

– Не знам – отговорих аз.

– Съжалявам, че стана така с колата ви – продължи той. – Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.

Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.

– Ама че работа, да налетиш на едно нищо! – заяви той. – Та там нищо няма!

Видях как в него бавно започна да се надига гняв.

– По дяволите! – каза шофьорът. – Ей сега ще разбера каква е тази работа.

Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.

Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала – човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.

Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи. Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.

– Но там няма нищо – каза той.

– Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.

Това като че го изтръгна от вцепенението му.

– Знаменца – каза той, качи се в кабината и извади няколко.

Вървях с него, докато ги поставяше. Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.

– Къде има наблизо телефон? – попита той. – Ще трябва да повикаме помощ.

– Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя – казах аз. – Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.

Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.

– Та къде може да има телефон? – повтори той въпроса си.

– Ами навсякъде – отговорих аз. – Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.

Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.

– Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.

– Милвил – отговорих му аз.

– Вие оттук ли сте?

Кимнах утвърдително.

Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.

– Добре. Ще отида да потърся телефон.

Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джони да обясня на Алф защо съм се забавил.

Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.

После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне, си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно – ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.

Огледах пътя – все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.

Върнах се при камиона, намерих две знаменца, излязох от пътя и се заизкачвах по хълма с намерение да направя голям завой и да заобиколя преградата. Но и след този голям завой пак се натъкнах на нея. Отстъпих настрани и отново продължих нагоре, следвайки протежението ѝ. Задачата се оказа едва ли не непосилна. Нямаше да е трудно, ако това бе една обикновена стена, но преградата беше невидима и аз непрекъснато се блъсках в нея. Така проследявах накъде отива – блъсках се, отдръпвах се, продължавах нагоре, сетне пак се блъсках.

Всеки момент очаквах препятствието да свърши или поне да изтънее. На няколко пъти се опитвах да си пробия път през него, но то беше все така плътно и неподатливо. Една ужасна мисъл ми мина през ума и колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-упорито ме преследваше тя. Сигурно тогава именно съм захвърлил и знаменцата.

Долу се чу скърцане на буксуващи гуми и аз се обърнах да видя какво става. Една кола, която идваше от срещуположната страна, се блъсна в преградата и при плъзгането си назад препречи другата половина на пътя. Зад нея идваше друга кола, тя се опита да намали ход, но не можа да спре – или спирачките ѝ не бяха в ред, или скоростта беше прекалено голяма. Докато ги наблюдавах, шофьорът рязко завъртя кормилото, излезе на банкета и профуча покрай препречилата пътя кола. След това се удари в преградата, но тъй като вече беше загубил скорост, не можа да проникне много навътре. Преградата бавно изтласка колата му назад, тя се плъзна, блъсна се в другата кола и спря.

Шофьорът на първата кола слезе, заобиколи я и се запъти към втората. Видях го да вдига глава и разбрах, че ме е забелязал. Размаха ръце и извика нещо, но аз бях далеч и не го чух.

От моята страна шосето беше все още пусто, ако не се смятаха смачканата ми кола и ремаркето на камиона върху нея. "Странно – казах си, – че никой не идва."

На върха на хълма имаше една къща, но, кой знае защо, не можех да се сетя чия е. А трябваше да са ми известни стопаните ѝ, защото целия си живот, освен годината в колежа, съм прекарал в Милвил и познавам всички. Нещо ставаше с мен и за момент съвсем се обърках. Всичко ми изглеждаше непознато, стоях стъписан и се мъчех да разбера къде съм.

На изток вече се развиделяваше и след около половин час слънцето щеше да се покаже. На запад се чернееше огромен тъмен облак, остри светкавици го прорязваха с копията си и вещаеха буря.

Стоях, вперил поглед към градчето. Постепенно главата ми се проясни и разбрах къде се намирам. Къщата на върха на хълма бе на Бил Донован. Бил беше градският боклукчия.

Тръгнах към къщата и за миг се запитах от коя ли страна на преградата е останала тя. „"Нищо чудно – казах си – да е точно по средата."

Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.

Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.

– Какво има, Брад? – попита той.

– Не знам – казах аз, – нещо става долу на пътя.

– Катастрофа ли?

– Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам. Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там. Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.

– Я влез – каза той, – едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.

Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.

– Трябва да се източи, та да стане по-студена – обясни той.

Напълни чашата и ми я подаде.

– Искаш ли?

– Не, благодаря – отговорих аз.

Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.

В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък.

   Всичко живо е трева (превод Жечка Георгиева, Радка Лафчиева; 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

"Малките истории рисуват голямата картина на живота" – това добре го знае българката Катерина Хапсали, журналист и писател, чийто дебютен роман Гръцко кафе (два откъса от него ви очакват по-долу) под формата на интимна изповед пред сина ѝ Ахилеас разказва фрагментарно (също като историите, които си споделяме ежедневно) родовата история на своето семейство (смесвайки автобиографично с фикционално), докато рисува голямата картина на всичко онова, което ни събира и ни разделя на Балканите, всичко онова, което ни превръща в дърво с корени за нов живот...

----------------------------------------

От широкия ни, огрян от късното майско слънце чардак се виждаше Пирин. Най-нащърбената и най-романтичната част от България. Седях с чаша гръцко ципуро, произведено от дядо ти Георгиос, този от Неос Ставрос, на затопления от слънчевите лъчи дървен под, на половин час мое шофиране (двайсет минути за татко ти) от гръцката граница. Ти спеше в количката си до мен. Така реших да лекувам носа си – със сто грама ципуро, до теб, с Пирин на хоризонта. Много съм пътувала, много съм видяла, примирала съм от възторг пред всевъзможни пейзажи. Но гледката към Пирин от родопския ни чардак е несравнима, в това съм сигурна.

Обичах тази огромна каменна къща. Още от времето, когато беше само монументална купчина тикли, камъни, цимент и греди. Тогава баща ти ме докара хем гордо, хем някак свенливо да видя мястото. Най-високото място на Лещен. Над него започваше пеещата родопска гора. Всеки, дори най-незначителният полъх на вятъра изтръгваше от клоните на дърветата, от цветята и храстите самодивски мелодии. И баща ти, твоят гръцки баща, запяваше по своя си начин една толкова българска песен: "Кога засумят сумите, букитеее...". Пееше я, притворил очи. Пееше я на себе си. Така както ти танцуваш сега. Клякаш, зажумял, после ставаш, бавно отместваш крачета. Протягаш ръце нагоре, по-високо, отколкото можеш да стигнеш. Клякаш пак, зажумял. И се смееш. Не знам хоро ли е, сиртаки ли е. Само кръвта знае.

С времето се научих да различавам мелодиите на пеещата родопска гора. Да знам кога идва дъжд, кога застудява, кога облаци ще закрият яркото слънце. Кога денят ще е толкова хубав, че чак ти иде да плачеш. "Само тук спя добре, любоф – казваше Полихронис. – Само цуй птицетата рано сутрин как пеят – циу, циу, циу!" Нямаше смисъл да му казвам, че на български пеят "пиу, пиу, пиу". Поне тях – птицетата – не ги деляхме на български и на гръцки.

После и къщата, вече готова, започна да се включва в този концерт. Пукаше с дървените греди, охкаше под тежестта на грижите ни, смееше се под първите ти тромави стъпки. А всички стъкла задрънчаваха, щом се появеше баща ти. И на тавана да бях, пак знаех, че Полихронис си е дошъл.

Любимото място на татко ти беше огромният стол пред камината. Гледаше татко ти огъня, не говореше, всекидневието все повече изяждаше думите му. Дори изречени, те увисваха като невзрачни паяжини между нас – твърде паянтови мостове между два отдалечаващи се бряга. Рехави бяха тези паяжини, хилави, не можеха отново да оплетат в мрежите си малкия пърхащ Ерос, прекръстен от лигавите римляни на Амур...

Понякога не знаех дали Полихронис нещо мърмори, или просто вятърът се заиграва със сажди в комина. От време на време обаче баща ти кашляше и бавно процеждаше: "Еех, любоф... Огънят не е само топлина. Огънят е компания".

Аз се цупех, не виждах защо има нужда от друга компания освен нашата.

От онзи 30 май не съм палила камината.

Тогава – точно в момента, в който помислих, че от ципурото очертанията на Пирин леко трептят, ти започна да се смееш насън. Не знам какво точно сънуваше. Може да си се сетил колко абсурдна е майка ти с натъпканите с памук ноздри и чашата ципуро в изпосталялата си ръка. (По онова време не се хранех често. Бях си втълпила, че трябва спешно да се върна във формата си от времето, когато с баща ти се запознахме. Вероятно се надявах да върна и всичко тогавашно, цялата ни възторжена, прекрасна и кратка любов, във вече прозаичното ни "сега".) Ти се смееше звънко, искрено се забавляваше на нещо в съня си.

Мария изскочи отнякъде пред мен, като трол. Имаше този изнервящ навик да изниква сякаш от нищото, от дупка в земята, от хралупа в стената – Бог знае, или всъщност не знае откъде точно.

Стресна ме.

– А бе, Мария! – просъсках.

Тя се усмихваше.

– Знаеш ли кога едно дете се смее насън? – попита ме.

– Кога? – заинтригувах се. Забравих, че ѝ се сърдя.

– Когато дяволът му казва, че ще убие баща му. Защото бащи много, но майката е една. Затова и детето се смее. Знае, че всичко ще е наред.

– Хм.

Замислих се.

Не харесвам изтъркани изрази като "народна мъдрост". Но нещо в мен, дълбоко в мен, в сърцето на сърцето ми, тревожно се сви.

– А кога едно дете плаче насън? – зададох въпроса си някак плахо.

– Когато сънува, че майка му е умряла. Защото...

– Защото бащи много, но майката е една – допълних бързо, а тя кимна.

Понякога знам, че съм умна.

Както и знам, че много рядко плачеш насън.

Странно, нали?

– Да ти донеса ли още памук? – попита Мария.

Сепнах се. Изведнъж осъзнах, че кръвта от носа ми бе спряла.

– Недей, добре съм – казах ѝ, легнах на пода и затворих очи. И си повторих: Добре съм, наистина. Вече нямам работа, но имам прекрасно дете; не виждам често мъжа си, но той ме обича, или поне така казва, когато изобщо говори; имам най-романтичната къща и макар често да оставам в нея сама, дори сега, ако се изправя и отворя очи, ще видя гледка, която спира дъха. "Еех, любоф – казваше в началото на брака ни Полихронис, – за тая гледка хората резат вени!"

Страшно важно му беше хората, както казваше той, да си режат вените – от възхищение и от завист.

Точно в 18:50 телефонът ми изписука. "Това пък какво е" – надигнах се с неудоволствие. Ципурото ме беше отпуснало, а телефонът прекъсна този толкова дзен момент.

Беше есемес от вуйчо ти, моя брат, този българин с англосаксонски вкус, трийсетгодишния плейбой и интелектуалец. Телевизионна звезда, журналист, актьор по образование, писател по призвание и пияница – само понякога. Любител на Камю и шотовете текила. Накратко, Андрей. Гръцкото ти семейство му казват Андреас. Но те не го споменават много. Твърде хубав е да бъде споменаван току-така. Само жените са хубави, и то преди да са се омъжили. Така смятат в Неос Ставрос.

Есемесът гласеше: "А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб".

Аз не мислех така всъщност. Познавах внезапните му възторзи, още по-внезапните му пропадания и моята неблагодарна роля на въздушна възглавница. Но защото съм кака и защото обичам това прасе, отговорих просто и ясно: "Идвай".

Нямаше как да знам, че 47 минути по-рано един разтреперан работник на твоя баща бил звъннал на моя баща, Борис, твоят български дядо, да съобщи, че татко ти е загинал. Че 43 минути преди въпросния есемес дядо ти звъннал на вуйчо ти с новината, докато той сменял чаршафите на леглото си в декадентската си квартира. Оставил го неоправено, въпросното огромно легло. Не сменил чаршафите, само гаджето. За гаджето му били нужни едва две минути. Леглото отнема повече.

Оттогава вуйчо ти има фобии от незастлани легла.

Нямаше как да се сетя, докато ти се смееше въодушевено насън, а ципурото в ръката ми все повече се затопляше, че 36 минути преди онзи есемес брат ми поръчал такси към дома на родителите ни, твоите български баба и дядо. Не знам как е карал онзи шофьор, но пресекли устремно в час пик истеричната София. Стигнал преди дядо ти и заварил Стела, моята майка, твоята българска баба, да чете нещо в интернет. За нея интернет е новата Библия. Кара я да се чувства особено мъдра, въпреки че никой източник не е потвърден. Тя го посрещнала мило, зарадвано – така както посрещаш хубавия си, бунтарски в рамките на приличието син.

Андрей ѝ казал да седне.

Тя седнала.

Тогава, 13 минути преди да получа съдбовния есемес, влязъл дядо ти, сив като пепел. Погледнал баба ти. Тя още не знаела. И ѝ натъртил:

– Добре ли си седнала?

Сякаш можеш да седиш зле! "Всичко ми мина през главата тогава – каза ми тя по-късно. – Но за Полихронис – не, та той беше вечен!"

Баща ти наистина изглеждаше вечен. И може би беше. До онзи ден.

9 минути преди телефонът ми да изписука на дървения чардак в село Лещен, Родопите – онзи чардак с най-феноменалната гледка към Пирин, заради която все пак не искам хората да си режат вените, – Стела, Борис и Андрей мълчали. Дядо ти не издържал.

– Стига вече, да тръгваме – казал.

– Къде? – твърде неадекватно подхвърлила баба ти.

Такава е тя, твоята българска баба: добър войник, но лош генерал. В мирно време командва. Истинска балканска жена, царица на всекидневието.

Крайностите обаче я плашат. В екстремни моменти властта взема дядо ти.

– Как къде, в Лещен, да стигнем до Катето преди новините – изкомандвал дядо ти, а баба ти станала и се защурала.

6 минути преди вуйчо ти да направи най-значимата и достоверна актьорска роля в живота си, баба ти още се щурала неадекватно между двама от тримата си любими мъже (ти, разбира се, вече имаш значителна преднина). В крайна сметка не взела нито четки за зъби, нито бельо, ами просто навлякла най-официалната си, непрогледно тъмна риза, карирана скучна пола и сако с липсващо копче. (Оттогава имам фобия от липсващи копчета.) Скочила в затворени обувки със среден ток и в този си библиотекарски вид хукнала надолу по стълбите.

– Чудехме се какво да измислим, как да ти кажем, какъв точно етюд да спретнем – няколко часа и три разнородни бутилки по-късно ми каза вуйчо ти. – Накрая решихме, че аз ще съм най-убедителен.

И беше. Роля като за "Оскар". Жалко, че няма да му се случи на кино. Животът винаги изпреварва изкуството, особено седмото.

50 минути след като беше умрял баща ти.

"А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб."

Ти леко се размърда в количката. Събуждаше се след този толкова дълъг и безкрайно усмихнат следобеден сън.

Аз въздъхнах и отговорих: "Идвай".

-----------------------------------------------

И до ден днешен в село Брезница за Рисия се носят легенди. Нищо че е минал век, че и четвърт, откак открили врещящото бебе през топлата зима на 1890-а. Баш на брега на реката, увито в одеяло от вапцана вълна. И синьо, синьо – толкова синьо, че попът не спрял да се кръсти, като му го занесли да му попее. Толкоз мораво бебе в село Брезница не били виждали.

– Те, гъркините, се раждат такива! – отсекъл важно кметът. – А после цял живот са по-черни от нашите булки, нали, даскале?

Даскалът, завърнал се наскоро от школуване в Солун, разперил ръце.

– Знам ли, кмете! Аз много бебета в Солун не видях, тъй да знаеш... По-ялови са май тамошните жени.

– Тъй, тъй! – зарадвал се кметът. – Ясно е значи: малката Хриса е щерка на българка и на грък!

Оповестил шумно откритието си в кръчмата, а после дали бебето на възрастно тихо семейство, дето било загубило дъщеря си преди време от тиф. Цяло село се втурнало да помага: кой ще донесе жито, кой делва кукуруз, надпреварвали се жените да плетат терлици за синята Хриса. Гъркиня, гъркиня, ама нали българска майка я била раждала! А тя порозовяла, заякнала. И след няколко години почнала да бие момчетиите в Брезница.

Само веднъж видели Хриса да плаче – когато заровила майка си, бащата умрял още като била малко дете. Плачела Хриса, нареждала, все едно родна майка погребвала, че и отгоре.

Като покрили ковчега с пръст, избърсала с престилка очите си, дала дребни пари на гробарите и забързала към дома си.

Трябвало да храни кокошките.

Много сербез, много оправна и силна била "гъркинята" Хриса.

– Да знаехме, че такава ще стане, щяхме да я оставим край Струма - така злословели благо стариците, ама не смеели да ѝ се опълчат, щом разпореждала кой да се хване най-отпред на хорото и от коя къща да тръгнат коледарите тая година. Не дай си боже пък някой да откъсне плод от дръвче в нейна ливада – оживявали сякаш дългите ѝ тъмни коси, като змии настръхвали, Хриса вкаменявала с поглед.

– Не жена, а Горгона – казвал вече застарелият даскал. – То, гъркините, са така.

Дребна била твоята прапрабаба Рисия. Дребна, но толкова властна, че никой не забелязвал нейния незначителен ръст. Нашепват легендите, че даже пикаела права, разкрачена – като истински мъж. И че вечер край леглото ѝ танцували караконджули.

Влюбила се в най-красивия мъж в селото, Иван Русия. Как го омаяла Хриса, как приковала изумрудения му поглед, не е ясно. Толкова девойки въздишали след огромните му плещи и кожата му с цвят на лято и мед, пък "гъркинята" си го прибрала у дома, без да пита. На свекърва си казала:

– Не се коси, майко, ама така ще е по-добре. Нали знаеш, че съм проклета.

Три дена не излезли от къщи след сватбата.

Вдовица останала "гъркинята" съвсем млада, едва година след първата нощ с Иван Русия – заклали го в чужда постеля, а Хриса не отронила и сълза. Когато минали четирийсет дена, махнала черната забрадка и излязла на слънце. Седнала на пейката пред дома си, зачоплила замислено семки, заоглеждала се. Умна била Рисия, нямало да се влюби отново.

– Стринке, ееей, стринке! – провикнала се с леко дрезгавия си глас.

– Кажи мари, Хрисо – с нежелание вдигнала глава от плетката една стара леля от другата страна на мегдана.

– Оня, бърливия от Будилци, как му викаха ма, стринке?

– Луд Тоше ли ма?

– Той, той...

Преди да довърши шепата слънчоглед, "гъркинята" знаела кого ще вземе за мъж. Високият, кокалест Луд Тоше от огражденското село Будилци. Немият овчар с най-сините, искрящи очи.

Аз имам погледа му, така твърди майка ми. А може би от време на време ме хваща и лудостта.

Самотник бил Луд Тоше, говорел с овцете си, не с хората. Огромен бил, нямало вход, под който да не се наведе, за да влезе. Десет деца щял да създаде този мъж великан, но всичките дребни, всички като Рисия.

Не продумвал, когато бабите му показвали поредния пищящ вързоп. Само се ухилвал и излизал бързо навън, да разходи голямата радост в гърдите си. Не се задържал в къщата, все имал чувството, че стените ще почнат да го душат. Друго било да имаш за покрив небето.

Истината е, че човекът се чалнал още като дете. Гледал тогава как турците карат баща му Гямчо да ги прекарва на гръб през река Струма. И бащата на Луд Тоше бил такъв висок, едър, силен мъж. Единственият с такива размери в огражденските села, дето дърветата били малки, дъбовете растели като шубраци, дори овцете мязали на охранени зайци. Малка планина била Огражден, малка планина, която раждала малки дървета и хора. И единственият голям човек – толкоз грамаден, сякаш Огражден решил да се извини за всичките си миниатюрни творби, бил Гямчо.

Прибирал се той със сина си от някакъв събор обратно към село Будилци, когато чул да му викат:

– Ела бе, гяур, ти си грамаден, ще ни прекараш.

Няколко били турците, развеселени били. И те от събора на гяурите идвали, ама не искали да си мокрят краката.

– Айде, по-живо - подканили вцепенения Гямчо. Пуснал той ръката на Тошко, отишъл покорно при тях, погледнал ги от горе надолу.

Яхали го те като муле, мъкнел ги Гямчо от единия до другия бряг с водата до пояс, а един турчин стоял до малкия Тоше с ятаган, опрян на гръкляна. За да не се помайва много-много онзи гяур, бащата.

Оттогава детето почнало да заеква. После отказало да говори. "Бърливясало" – така отсекли стариците на мегдана в Будилци и присъдата им отеквала в ушите на Гямчо дни и нощи наред.

Голям и силен човек бил Гямчо, всичко можел да понесе. Толкова мощ набъбвала понякога в раменете му, че си мислел – ето, и Огражден ще пренесе, ако трябва, като муле на гръб! Но да гледа сина си бърлив – чак толкова силен не бил.

Една нощ не издържал, измъкнал се тихо и решително от постелята и право в турската махала. Не успял да накаже цялата група, само един турчин ранил. Хванали го веднага и право в Солун, в Едикуле. Най-накрая и от Будилци да пратят опасен престъпник, и огражденските паши да се покажат дейни и бдителни! Умрял там, в Бялата кула. И до ден днешен на стената в една от килиите пише "Гямчо".

Пораснал Луд Тоше без баща и каквото не хабил в думи, хабил в действие. Хубаво стадо имал, макар и от огражденски дребни овце, заможен бил, не се страхувал да работи от изгрев до залез. Е, жените не му обръщали много внимание, само прихвали, щом минел с разсеяна крачка и завеяна физиономия.

Но твоята прапрабаба Рисия била умна. И умна, и твърда жена била "гъркинята". Знаела, че е луд Тоше, но и кротък. Че на мравката път прави. Че вземе ли го, с друга няма да го дели. А и двайсетина години бил по-дърт от нея – и да не излезе стока, бързичко щяла да го умори.

Скоро бърливият от Будилци довел овцете си в Брезница. Заживели – ако не в мир, то поне без изненади. По цял ден Хриса навиквала Луд Тоше, все го кълняла, чумосвала. По-скоро по навик, отколкото от омраза. А той не ѝ обръщал внимание, само минавал край масата, вземал по някой залък, погалвал някое дете по главата и пак изчезвал с овцете и мислите си. Никога не вдигнал ръка на Рисия, никога не отвърнал на клетвите. Със страхопочитание гледал той своята люта "гъркиня", със страхопочитание и благодарност. Друга жена не бил имал, а и не му трябвало.

Така се родили десетте дребни деца.

Най-малкият и най-пакостливият бил Христо, бъдещият партиен секретар в миньорския блок. Нямало оправия с това момче – криело се в чувалите с жито или разсипвало мътеницата, изхождало се на праните черги, щипело по-големите от него деца.

А щом проговорило, почнало да преследва вечно киселата Рисия: "Мамо мааа - викало протяжно момчето, - направи ми чорап бе, мамо! Мамо мааааа, ходя бос!".

Но Рисия оправяла селото, тартор била, къде ти време за плетки, и то за десет деца. "Мамо мааа, моля те бе, мамо!"

Почвала "гъркинята" да прави на Христо чорап, колкото да не тича по нея. Изплитала го, той го обувал. А докато изплете другия, от първия оставало само малко прежда отгоре. Отдолу зейвала дупка.

"Никога не съм носел два чорапа едновременно като дете." Така казваше дядо ми, твоят прадядо Христо.

Но не това бил проблемът му.

Родил се той в Брезница, но според канона трябвало да го запише енорийският свещеник в Будилци – така, както били записани останалите девет деца. Добре, ама все не им оставало време на Рисия и Луд Тоше да идат в Будилци, да кажат на попа да запише най-малкото им дете. Минала година, после две, три, четири... Растял Христо некръстен, пък макар и с име.

И изведнъж в Брезница почнали да умират деца. От треска, от малария, в река Струма се удавили две... Най-накрая и една от щерките на Тоше и Хриса си отишла – в съня си, без никой да узнае защо.

Събрал се женският парламент на мегдана, зашушукали стрините, вдигнали се и право в дома на "гъркинята".

– Знаеш ли защо умират децата, Рисийо?

Тя тъкмо кълцала сланина в гъстия боб. Замирисало им на жените, запреглъщали, още по-настървено проточили към "гъркинята" шии.

– Защо?

– Защото имаш в къщата дявол, затуй!

Цопнал ножът от ръцете на Хриса във врящия боб, опръскала се тя с манджа, криво ѝ станало.

– Какъв дявол бе, какво казвате?

Ербап била "гъркинята", много ербап, ама за всеки случай приседнала на най-близкото столче. Сърцето ѝ се свило от мрачно предчувствие. Кога друг път са идвали толкоз жени, кога са се осмелявали да нахлуят в дома на лютата Хриса?

– Имаш некръстено дете, което е дявол!

Така казали жените. И не тръгвали да си ходят. В лицата им Хриса видяла смърт. Нямало смисъл да се противи. Така и така щели да си отведат Христо. "Няма да плачеш, Рисийо", казала си наум, докато вадела ножа от врящия боб и докато го бършела бавно с парцала. Когато вдигнала тъмни очи към техните, жените отстъпили крачка назад. Пред тях пак стояла "гъркинята", властната Хриса, не майката на обреченото дете.

– Добре, а какво да правим? – попитала хладнокръвно Рисия.

– За дявола има само едно място: Пъклото!

Така изсъскала най-дебелата стрина.

Стръвни били жените за смърт, ама никоя не искала да заведе четиригодишния Христо до Пъклото: най-страшната местност до Брезница, цялата в зъбери и ветрове. Казват, че дяволът там точел лиги, загледан в белите тела на момите в един гьол долу край Струма. Затова и тревите станали толкова хлъзгави, не задържали човешки крак. Ако се подхлъзнеш – падаш размазан от камъняците в Струма. Ако се задържиш, вкопчен в някое коренище – ще те открият адските зверове. Никоя овца, попаднала в Пъклото, не се връщала. Какво оставало за едно малко дете.

Сложила още дръвца в огъня Хриса, да се свари докрай бобената яхния. Провряла си път сред жените, излязла навън. Те се спогледали и се изнизали тихомълком след нея.

– Ще вечеряме след час-два - казала тя, гледайки умореното слънце. – Най-добре да свършим работата сега.

Казала това, не показала, че сърцето ѝ бумти в гърлото, аха да изскочи с оглушителен рев навън.

– Коя ще го води? – попитала победоносно Рисия.

Жените смутено запристъпяли от крак на крак, свели очи, занавеждали се, много се оказали развързаните чорапи в Брезница оня ден.

Тогава видели Луд Тоше. Ръфал комат хляб до чешмата, гледал завеяно двете кучета, дето се биели на живот и смърт за подхвърлените трохи. Ратаи имал вече Бърливият от Будилци, не трябвало да тича след наедрелите си овце всеки ден.

– Лудият да го заведе в Пъклото! – зарадвали се жените. – Той, Тошето, няма и да разбере... Ти му кажи точно какво да направи, той те слуша, Рисийо, така ще е най-добре.

Отишла "гъркинята" до мъжа си, повдигнала се на пръсти да му шепне нещо в ухото. Изпуснал хляба Тоше.

С тежка крачка, прегърбен – вече по навик, след толкова удари в сводове и врати, – отишъл до джанката зад църквата. Любимото място на Христо. И да, малкият пак клател крака там, възседнал най-дебелия клон.

Протегнал се Тоше, свалил го леко, макар и с натежало сърце. Повлякъл го към Пъклото за яката на захабената камизолка. Като наближили, го вързал с дебело въже – такова, дето използвал за най-лудите си пръчове, като ги хванели бесните. Така била наредила "гъркинята". После понечил да го бутне надолу – там, дето дяволът точел толкова лиги, че се задържал само вълчият крак.

И изведнъж Христо се разпищял. Толкова жално и пронизително извисило гласче детето, вперило поглед в зъберите и лакомите сенки под тях, че тая безпомощност надвила Тоше.

Коленичил, развързал сина си.

Нарамил го като агне и тичешком се отправил към попа на Брезница.

Така направил огражденският бърливец Тоше, само той бил с акъла си оня съдбовен ден. Има толкова неща, които е трябвало да се случат, както и да не се случат, само и само на бял свят да се появиш ти...

Попът, вече старче с блуждаещ поглед, тъкмо сгрявал костите си с ракийка. Чул бил какво се случва, макар че отдавна имал навика да се прави на глух.

Връхлетял Луд Тоше с прадядо ти Христо на рамо, стоварил го на миндера, отръскал тежките капки пот от загрижените си вежди.

– Попе, ето, от Пъклото ти го нося! – За пръв път от дете проговорил огражденският овчар. – Измисли нещо, попе, запиши го. Все едно се е родил днес. Моля те, попе!

И седнал тежко на миндера до Христо, дето вече измъквал с ловки движения орехи от един кърпен чувал.

Толкова се сащисал отецът – не всеки ден немите проговарят! – че веднага записал малкия Христо в тая енория. Така цял живот дядо ми щял да е 27-и набор, с четири години умишлено подмладен. Изтърсакът, последният драматичен продукт от сродяването на Брезница и Будилци.

Затворил тефтера попът, прекръстил се без причина, за всеки случай.

– Ще дойдеш дома, нали, попе? – Луд Тоше кършел огромните си мазолести пръсти. – Че тия, жените, ще ни заглозгат като чакали...

– Ще дойда, Тоше, ще дойда – въздъхнал попът. Явно на стари години Господ му пращал най-тежкото изпитание: среща с брезнишките съпруги. – То твоята, синята Хриса, не ще да миряса иначе... Толкоз мораво бебе по Струма не се беше раждало, знаех си аз, че Лукавият я е хвърлил нарочно тука.

Така се появили в дома на Рисия, дето ухаел на боб и шарена сланинка още от другия край на мегдана. Появили се тримата: попът, Лудият и детето, а жените вкупом почнали да се кръстят и да кълнат. Но замрели с разперени ръце в ароматния въздух, щом чули Луд Тоше да говори.

– Ето, кръстен е вече - казал исполинът със сини очи.

Попът поклатил глава. Потвърдил.

Нямало какво да се прави. Разотишли се жените, пък макар и все още с кръвожадни очи. А следващите седмици разкарвали прадядо ти Христо с огромен дървен кръст, провесен на шията – да види Бог, па макар и отвисоко, че дявол в къщата вече няма...

   Гръцко кафе (272 стр, цена 15 лв) е в книжарниците

Всички познаваме приказката Синята брада на Шарл Перо, но на света винаги има място за още една нейна нова версия – особено когато се случва в съвременен Париж (и не е толкова ужасяваща, колкото атентатите наскоро) и особено когато е разказана с комичен финес от неуморната Амели Нотомб. Този път, в плен на хорър романтиката, са испанския мистъри аристократ дон Елемирио (с нездрав интерес към жените, Светата инквизиция, дневници на греховете, цветовете и фотографията) и университетската преподавателка с опасен чар Сатюрнин Пюисан, която търси удобно жилище под наем, а намира...

Изключителният комфорт на леглото изуми Сатюрнин. "За такъв разкош бих приела кое да е евтино обяснение в любов", успя да си помисли тя, преди да заспи. В тишина, каквато не би повярвала, че може да съществува в сърцето на Париж. Канапето от Марн-ла-Вале принадлежеше на един друг свят.

Като всеки човек, спал на канапе в продължение на месеци, тя веднага разбра, че повече никога няма да може да се лиши от лукса на удобното легло. Посред нощ трябваше да отиде до тоалетната, краката ѝ стъпиха на хладното дърво на паркета, после преминаха към затопления мрамор на банята. Този последен детайл я изуми.

Сутринта, щом се събуди, отиде да се погледне в огледалото – някаква непозната до момента мекота озаряваше лицето ѝ. За първи път откакто бе напуснала Белгия не изглеждаше като "грохнал жител на бедно предградие", както сама се наричаше. Дръпна въженцето, предназначено за повикване на прислужника. След пет минути на вратата ѝ се почука. Беше Мелен.

– Предпочита ли госпожицата да закуси в стаята си?

– Възможно ли е?

– Как искате закуската – в леглото или на масата?

– Обожавам закуска в леглото, но остават трохи.

– Чаршафите се сменят всеки ден. Кафе, чай, кроасани, яйца, плодов сок, мляко, мюсли?

– Черно кафе, ако обичате, и кроасани.

Тръгна към "Екол дю Лувр" в отлична форма. Проведе лекциите си с лекота и с убеждението, че студентите, повечето на нейната възраст, най-после се отнасят към нея с респект.

Работеше в стаята си, когато Мелен ѝ каза, че господинът я моли да сподели вечерята му.

– Какво би станало, ако откажа? – попита тя.

– Ваше право е. Искате ли да ви донеса поднос в стаята?

Щом се почувства свободна да решава, Сатюрнин се успокои.

– Идвам – каза тя.

Намери дон Елемирио до печката. Върху домашните си дрехи бе сложил дълга престилка.

– Добър вечер, госпожице. Приготвих руладини.

Тя се засмя.

– Какво, не обичате ли?

– Напротив. Но е толкова френско. Не очаквах един испанец да избере този класически френски специалитет.

– В Белгия не ядете ли руладини?

– Яла съм само веднъж у една стара моя леля в Турне. Тя ги наричаше обезглавени пиленца. Заради това название отказах да ги докосна. Бях десетгодишна, принудиха ме. Трябваше да призная, че са прилични на вкус.

– Пиленца без глави – това някакъв белгизъм ли е?

– Предполагам.

– Що за варварска страна е вашата!

– Не може всички да произхождаме от страната на Светата инквизиция.

– Така е – каза той, без да обърне внимание на иронията. – Надявам се, че моите руладини ще са нещо повече от прилични на вкус.

Той ги сервира, махна престилката си и седна на масата.

– Много е вкусно – заяви тя.

– Обичам ви.

– Оставете ме да вечерям спокойно, моля ви.

– Цял ден чаках да ви видя отново.

– И за да запълните времето, сте прочели няколко присъди над вещици.

– Не. Тъй като съм влюбен, се почувствах в пълно съгласие със себе си и препрочетох няколко страници от дневника, който пишех като дете.

Той замълча с надеждата, че тя ще го разпитва, но нищо такова не се случи. Затова продължи:

– Знаех, че не мога да се изповядам, преди да навърша осем години. От страх да не пропусна някой грях, от четиригодишен придобих навика да си отбелязвам различни факти, постъпки и мисли. Ръководех се от принципа, че не бих могъл да разгранича доброто от злото, затова описвах всичко. На осем години, когато най-после можех да започна да се изповядвам, показах на свещеника моите многобройни тетрадки. За мое разочарование той отказа да ги прочете. "А ако пропусна да ви кажа за някой мой грях от миналото, ще отида ли в ада?", попитах го. Той ме увери, че не. "Преди осемгодишна възраст няма смъртни грехове", така ми каза. Вие как мислите?

– Не вярвам в ада.

– Колко лекомислено от ваша страна! Но въпросът ми беше друг. Вярвате ли, че преди да станем на осем години, не можем да извършим смъртни грехове? В моя дневник е пълно с такива след петата ми година – възрастта, на която открих мастурбацията.

– Може би не сте длъжен да ми разкривате всичките си тайни. Аз не съм изповедник.

– Освен това крадях. Харесвах един палавник от моето училище, който проявяваше симпатия към мен, когато му подарявах ценни неща. Затова измъквах сребърни вещи от къщи и му ги носех в междучасието. Един ден отидох да си играем в неговия дом и родителите му ме поканиха на вечеря. Приборите на масата бяха от неръждаема стомана. Попитах го какво е направил с моите подаръци. Той ми отговори, че ги е продал. Изпитах безкрайна тъга. Повече не откраднах нищо и престанах да го харесвам.

– Това ли препрочетохте днес?

– Не. Препрочетох пасажа, в който съм описал как открих златото. Дарохранителницата в параклиса беше и още е от злато. Бях на седем години и отидох да се помоля. Залязващото слънце блестеше в култовите предмети, които грееха по един нереален начин. В миг разбрах, че този блясък е знак за присъствието на Господ. Изпаднах в транс, от който излязох едва когато нощта погълна светлината. Моята вяра, и без това много силна, тогава достигна вселенски размери.

– Няма ли да се храните?

– Да, да. Вчера, когато възхвалявахте красотата на жълтото в златната чаша, изпаднах в транс, както когато бях на седем години, и разбрах, че ви обичам.

– Чудесно. Ще ми разкажете продължението, като изядете всичко от чинията.

– Говорите ми като на дете! – възкликна той.

– Дразня се, когато хората оставят вкусни неща да изстинат, само за да побъбрят.

– Тогава говорете вие, нали сте свършили.

– Съжалявам, нямам какво да кажа.

– Да не би да сте потайна личност?

– Отнасям се с подозрение към тези, които обявяват сами себе си за потайни. Повечето от тях пет минути по-късно си разказват живота с пълни подробности.

– Човек може да говори за себе си и пак да остане потаен.

– А може и да си мълчи.

– Надявате се да останете непозната за мен?

– Ще остана непозната за вас.

– Още по-добре. Аз сам ще ви измисля.

– Бях сигурна.

– Казвате се Сатюрнин Пюисан, на двайсет и пет години, белгийка. Родена сте в Иксел на 1 януари 1987.

– Прочели сте договора. Не можете да ме впечатлите.

– Учите в "Екол дю Лувр".

– Не уча, а преподавам.

– Какво може да преподава в "Екол дю Лувр" белгийка на вашата възраст?

– Нали щяхте да ме измисляте.

– Експерт сте по Кнопф. Преподавате на французите изкуството на Кнопф.

– Добра идея. Обичам този художник.

– Сякаш той е рисувал лицето ви.

– Преувеличавате.

– Не, вие сте хубава като творение на Кнопф. Представям си ви с тяло на гепард. Би ме очаровало да ме погълнете.

– Не ям какво да е.

– Искате ли да се омъжите за мен?

– Мислех, че не смятате да се жените.

– За вас ще направя изключение. Обичам ви така, както никога не съм обичал.

– Сигурно сте го казвали на всички мои предшественички.

– Казвал съм го всеки път когато е отговаряло на истината. Но вие сте първата, на която предлагам брак.

– Знаехте, че ще откажа. Не рискувате нищо.

– Заради лошата ми репутация ли отказвате?

– Имате предвид изчезналите жени? Не, отказвам, защото нямам никакво желание да се омъжвам. Какво се е случило с тези жени?

– Това е дълга история... – прошепна дон Елемирио със загадъчен вид.

– Спрете. Не биваше да ви задавам този въпрос. Все едно ми е какво се е случило.

– Защо казвате това?

– Видях какво удоволствие изпитахте само при мисълта да ми разкажате приключенията си. Това ми беше достатъчно.

– Все пак ще ви кажа...

– Не, не искам нищо да знам. Ако започнете, ще си отида в стаята.

– Какво ви прихваща?

– Не сте избрали подходяща квартирантка. Всички останали кандидатки бяха дошли само от любопитсво, искаха да разберат нещо за изчезналите жени. А на мен просто ми беше нужно жилище.

– Значи, правилно съм ви избрал.

   Синята брада (превод Светла Лекарска, 128 стр, цена 12 лв) е в книжарниците