My Mir

"Правенето на кино е като бокса – разпределяне на силите, тактика, тайминг" казва Фатих Акин и няма как да бъде иначе за режисьора, в чийто дебютен късометражен филм Сензин, героят е обсебен от Брус Лий. В серия от интервюта Фатих Акин разказва за живота в неговата родина – киното – и то го прави по начина по който говорят и неговите филми – искрено, интимно, страстно, свободно, натуралистично, борбено, в клинч със себе си и със света... Откъсът от В клинч (книгата, която събира тези интервюта) ни връща към важен момент от живота на Акин – снимането на първия му пълнометражен филм Кратко и безболезнено, мигът на качването на ринга на световното кино за един епичен двубой, чийто рундове (последният в кината се нарича The Cut) продължават и до днес...

Пораснахме с мисълта, че все някога ще се върнем обратно. Това си стоеше у нас: Все някога ще се върнем, не сме тук завинаги.

Към края на филма една моя братовчедка ме пита: "Искаш ли някога да се върнеш?". И аз ѝ отговорих: "Не". Към какво принадлежа? Всъщност този въпрос никога не е стоял пред мен. За мен като творец националностите не играят чак толкова голяма роля. Няма типично немски образи. Днес бих могъл да кажа, че моята родина е киното.

Смятам, че съм германски кинорежисьор. Това, че турците възприемат Срещу стената като техен филм, не представлява проблем за мен. Нека го възприемат така. Тези категоризации, обобщения – това не са категориите, в които аз мисля. Така мислят другите.

Открил си страната чрез снимането на филми, така ли?

Откакто поисках да снимам филми, замечтах да включа и Турция в своя киносвят. Онези невероятно дълги пътувания със семейството по-рано, всяка година през лятната ваканция през Югославия, Австрия, България... Онези митове по пътя: "Виж, там някой пренася мъртвия си чичо, а пък тук някой пресича Австрия на заден ход...". Всичко това исках да включа във филмите си.

През юли © режисьор Фатих Акин

До матурата ми Турция бе само място за почивка, където общувах с хора от Германия. Никога с турци от Турция. Между нас имаше непреодолима пропаст. Различаваха ни езикът, манталитетът и социалната среда. Истанбул не беше нищо друго освен мястото, където посещавахме роднините си. Оставаше се 2-3 дни в един и същ квартал, след което дим да ни няма от шумния, миризлив, неуютен град. Отивахме само на море или нещо подобно.

С Менте открих страната. На терен работихме с турски екип, на 70 км от Истанбул, в Шиле на Черно море. Родината на майка ми. Беше нещо като брудершафт, вид "завръщане у дома". Немските и турските членове на екипа взаимно се опознаваха. След снимки останахме още няколко дни в Истанбул и турците ни показаха клубовете си и въобще ни разкриха един нов свят.

С всеки филм си присвоявах все повече неща от Турция. Истанбул в През юли е много туристически. Мориц слиза от автобуса, отива в един туристически център и филмът свършва. Това беше Истанбул, който тогава познавах. В Срещу стената Истанбул се състои предимно от хотелски стаи. Чак с На прага на Рая открих цялата страна, защото героят пътува към Анадола, към Трабзон, родното място на дядо ми. И на бабата на Боб Дилън.

На прага на Рая © режисьор Фатих Акин

Менте беше още по-успешен от Сензин – този път имаше награди, сред които и тази на фондация "Фридрих Вилхелм Мурнау", бе определен като "особено ценен", имаше и "Златен плакет" от фестивала в Чикаго. Но през 1997-а нещата стигат дотам, че не може повече да отлагаш и снимките на Кратко и безболезнено трябва да започнат.

Голямо вълнение, смесица от доза адреналин и задоволство. Още живеех при родителите си, но не ми се видя правилно да съм там по време на снимки – родителите ми не биха разбрали обсебването от процеса на правене на филм. Не можех да отида и при Моник, с която се бях събрал между Сензин и Менте, защото в нейната квартира на "Санкт Паули" никога не бе тихо и спокойно. Исках да съм изряден в правенето на филми и затова реших да живея при Ралф Швингел. Исках да съм точен на терен, а пък ми трябва подкрепа.

Но главната роля на Габриел не се изпълнява от Фатих Акин, а от Мехмет Куртулуш.

Габриел винаги бе мислен като мое алтер его. Образът има много биографични моменти – отношението към баща ми, религията, дори бижутата, които Габриел носи във филма, са моите. Но при Менте ми бе трудно да държа всичко под контрол. Не бях доволен от актьорската си игра, а Ралф Швингел ме убеди да не поемам главната роля наред с режисурата.

С Мехмет се запознах по време на един кастинг при Ролф Шюбел. Филмът се наричаше 2 ½ минути. Всички от турските актьори, които имаха някакво положение и име, бяха дошли на кастинга: Баки Даврак, Бирол Юнел, а също и Мехмет. Той вече бе заснел една късометражка като режисьор – Онемял, чието действие се развива във Франция, Италия и Англия, истински скъпа продукция. Онемял и Сензин често бяха канени на едни и същи фестивали на късометражното кино и така се сприятелихме. Тъй като логистиката на Онемял беше така впечатляваща, аз го попитах дали няма желание да стане директор на продукция на Менте. По време на подготовката отидохме една вечер да пийнем. Цялата вечер Мехмет бе така забавен, че на другата сутрин го питах дали не иска да изиграе ролята на Илами. Искаше, и всички останахме много впечатлени от това. Ралф беше на мнение, че би направил един много добър Габриел, но аз не исках и да знам за това. "Той е тип, който се харесва на жените, момичетата се побъркват по него", каза Ралф. А аз казах: "Добре, но тогава трябва да си подстриже косата". Речено-сторено: на кастинга Мехмет се появи с къса коса. След безкрайно дълъг и изтощителен кастинг, продължил няколко месеца, Мехмет получи ролята. Оптически пасваше чудесно към Александър Йованович, изпълнителят на Боби. Между другото, първият твърд изпълнител бе Александър.

Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин

Исках Адам да играе ролята на Коста – в края на краищата заедно писахме историята. Ралф и Щефан бяха против, не искаха непрофесионалист – в заснетия от Караман материал на кастинга Адам им изглеждаше доста зле. Към това трябва да се прибави, че тогава Адам си беше класически пример за лузър: зарязал училище и образованието си, стоял на пост да пази обирджиите при дребни кражби, но никога не е бил заловен. После се сбогува с Германия, защото в Гърция си имал приятелка. Мислехме, че ще го видим най-малко след 10 години. Две седмици по-късно из "Алтона" се зашушука: "Видя ли Адам? Отново бил тука". Можеше поне да се обади! Момичето от Атина му посочило вратата. Но той не можал истински да го проумее. Едва по-късно, когато с Кратко и безболезнено нещата станаха сериозни и се разбра, че продуцентите не го искат, той се примири със съдбата си. Първо губи момичето си, а след това и най-добрия си приятел – сигурно си е помислил, че съм продал душата си, въпреки че винаги съм искал да направя филма с него.

Катя Щут ни разказа за някакъв актьор от Берлин, да го наречем Йенс. Йенс – дълги коси, непукист, артист, който в момента беше в затвора "Моабит" заради истории с кокаин. Заради кастинга го измъкнахме от пандиза – не беше лесно, но му дадоха 48 часа отпуск, като във филм на Уолтър Хил! Бяхме се побъркали от идеята: човек от затвора играе Коста! Method Acting. Колко романтично! После пробвах една сцена с Идил и Йенс – не се получаваше! Двамата просто не стояха добре заедно. Момиче като Идил никога не би започнало нещо с такъв тип. Йенс много ми харесваше, но при пробите видях: просто не е за ролята.

През нощта седнахме заедно с Моник. И какво сега? Ще трябва Адам да играе! Отидох до Адам, който по това време работеше като барман в "Цайзе Пропелер". "Утре е кастингът, що не наминеш." "Хей, вземете си лайняния филм и си го заврете в задниците! Никъде не отивам!" По-късно вечерта Моник също се завъртя около него. "Иди на кастинга, трябва да го направиш." Някак тя успя да му пусне мухата. Той влязъл отсреща в киното и гледал Когато бяхме крале на Леон Гаст – документален филм за Мохамед Али. Във филма Али не е фаворитът, но въпреки това успява да отстрани тогавашния световен шампион Джордж Форман. Адам се идентифицирал с Али и на следващата сутрин се яви на кастинга.

Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин

Има една сцена с импровизация между Мехмет, Адам и Александър. Двамата предпочитат Йенс, а не Адам, прехвърлят си топката, не подават на Адам, не го включват в играта си. Както в баскетбола, Адам си отмъква топката, забива точка и си казва: стигнете мe де. Той беше най-веселият от тримата. После дойде онази натоварена с идиличност сцена на плажа, в която Адам импровизира по време на кастинга баладата, която пее и във филма. Тогава разбрах: това е човекът. Такъв можеш да пуснеш срещу всякакви препятствия!

   В клинч (превод Жанина Драгостинова, 224 стр, цена 15 лева) е в книжарниците от 6 октомври

Това, че животът е най-добрият сценарист е ясно – based on a true story филми да искаш в последните години, а у нас за втора поредна година (2-9 октомври) ще се проведе фестивала за документално кино Sofia Biting Docs.

Какво?

Панорама от 23 документални (пълнометражни и късометражни) премиерни заглавия, разделени (най-общо казано) по вкус и цвят в категориите...

Кой?

Biting BulDocs – откриването на фестивала идва със селекция от български късометражни филми, които въпреки разнородния си характер се обединяват в изследване на болните зони в тялото на пациента, наречен България – от бунтовно-политическото лято на 2013 в красноречивия Името ми е Протест на Атанас Куцев, през обезлюдяването и бедността на Северозападна България (и по-конкретно село Горна Бела речка) в Богатството на най-бедните на Веселина Веселинова, до туморите в социалната система в Симбиоза на Борислав Станков и борбата на хомосексуалното общество за равни права и толерантност във филм-портретът Soldier на Деси Томбушева за ЛГБТ активиста Десислава Петрова-Солджъра.

Богатството на най-бедните © 2012, 20 мин, България, режисьор Веселина Фотева

Free Tibet – специален фокус в програмата ще падне върху борбата на Тибет за независимост, която продължава вече над 60 години – Слънце зад облаците запознава с опитите на Далай Лама да постигне едновременно свобода за народа си и мир с правителството на Китай, което експлоатира зверски природните богатства на свещените планини в Плячкосването на Тибет и като резултат довежда до коренна промяна в начина на живот на тибетския народ, който е свикнал да бъде Дете на яковете. Всички тези проблеми ще бъдат засегнати и на специална дискусия на 7 октомври в Чешкия център с тибетския активист Мигмар Уангду Райт и Татяна Свечникова от сдружението Приятели на Тибет в България.

Плячкосването на Тибет © 2014, 25 мин, Канада, режисьор Майкъл Бъкли

Документално по ноти – музиката и киното винаги са вървели ръка за ръка и поредното доказателство идва с Духът на Пирамида (или призракът на изоставения миньорски град Пирамида, чиито звуци изграждат албума Piramida на датското трио Efterklang, визитирало миналата година у нас), както и историята на фламенкото в Guitarra De Palo – от родното му място до ритъм спирките през предългия му живот като Мадрид, Кордоба, Гранада, Хавана, Ню Йорк, Сан Хуан, Тампере, Каймановите острови...

Няма невъзможни неща © 2013, 54 мин, Полша, режисьор Лидия Дуда

Живот ли бе да го опишеш – начело с ексклузивната прожекция на Виктория зад кадър (или симпатичният мейкинг филм за създаването на "Бебето на Десетилетието" Виктория) тук се събират калейдоскоп истории с пресечна точка, раждаща мотото "животът е всичко това, което се случва, докато си правим планове" – като тази на жените от затвора Баабда в Бейрут, които преплитат приказките от играната от тях пиеса Шехерезада с личните си драми в Дневникът на Шехерезада; като в Едно нормално домакинство – филм за обичайното битие всекидневие на комуна от необичайни герои (с умствени увреждания, аутист, учител-доброволец, неграмотни)... или общо 6 жени, които делят жилище в центъра на Берлин; като в Мария и аз, разказът за една ваканция на Гран Канария, където болната от аутизъм Мария и нейните родители намират пътя един към друг; или като в Моите последни 150 000 цигари, в който режисьорът Иво Бистржичан документира почти една година от борбата му за отказване от тютюна; или пък като в Няма невъзможни неща, в който 80-годишната полякиня Тереза решава спонтанно да обиколи света, точно в духа на Стилните нюйоркчанки или мода за напреднали – историята на седем нюйоркчанки (на възраст между 65 и 95 години) със силно изразена индивидуалност в отношението си към стила, модата и нещата от живота, досущ като героите в Преди да се усетиш – извадка от 2,5 милиона хомосексуални американци над 55 години, които смятат, че човек никога не е твърде стар, за да промени обществото.

Мария и аз © 2010, 80 мин, Испания, режисьор Феликс Фернандес де Кастро
 

Трип Документа – верните на кинопътешествията могат да си спретнат Експедиция до края на света (или щур трип до Северния полюс и обратно по замръзналите фиорди на Гренландия), да потеглят На стоп до Истанбул (историята на двама белгийци, които решават да отидат до Истанбул на автостоп за 7 дни, само защото са си резервирали обратен самолетен билет до родния Брюксел) или да изживеят Меден месец на път (като Майк и Алана, които поделят сватбеното си пътешествие от Аляска до Аржентина между седалката на мотор и срещите по пътя със 116 двойки и техните брачни съвети). Други пък могат да извървят Пътят Камино и нетипичните пилигрими (или 800 километра пеша до Сантяго де Компостела като терапия за наркозависими и алкохолици) или, ако предпочитат вертикалното виреене, да изкачат Осем първенци (историята на Бил Бърк, единственият катерач над 60, който е изкачил върховете на всеки един от седемте континента) и да се разходят с Изгубената камера (забравена в рикша в непалския Катманду) из улиците на Града на покрива на света.

Осем първенци © 2013, 54 мин, САЩ, режисьор Алън Смит

Кога & Къде?

От 2 до 9 октомври 2014 в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Dada Cultural Bar, Чешкия център и Експо Баня София

Защо?

Защото животът е най-добрият сценарист и пише филма на живота ни, докато ние си правим планове как да го изживеем...

Духът на Пирамида © 2012, 59 мин, Дания, режисьор Андреас Кьофод

Имало едно време... така, през 2006 година, започна приказката за SEEME (или South East European Music Exhibition) с идеята да срещне и обедини меломани, артисти, продуценти, лейбъли, мениджъри, промоутъри и музикални медии от Балканския регион в едно. Приказка, която претърпя множество трансформации, смяна на локации и... прекъсвания, но и приказка, която все още няма край, защото тази година (25-27 септември) за седми път София свири сбор под знамената на SEEME.

Какво?

Музикални презентации, дискусии, уъркшопи, мастъркласове (пълната програма е тук) през деня и парти маратон през нощта.

Кой?

Списъкът с участници е дълъг и разнообразен, обхващащ почти всички сфери на музикалната индустрия – от лекции за музикалните права на професор Алън Баргфреде от колежа Бъркли, през презентации на технологии за енергоспестяване на клубно ниво от EE MUSIC, дискусии с представители на едни от най-големите платформи за видео и аудио споделяне (Лий Бартър от YouTube и Андреа Магдалина от Mixcloud), до уъркшоп за процеса на създаване на музика с българските продуценти Христо Рачев а.к.а Monk и Явор Топчиев, подвизаващ се под прогресив хаус алтер егото Hotlife.

Парти програмата е не по-малко шарена – от откриващото джамборе в Terminal 1 през парти център 4KM (с DJ ANIME, Mokushi, ShanoDJ, Nobody, Dreadkick, Joy & Metalix, SML as Freakuience & In-Toxx, Technical & Ivex, Balkan Hard Project, Kserx & Aihst, Ragman & Hardtechnic, Cuntroller...) до калейдоскопичното Bulgarian Mixed Arts (с Drum Kid a.k.a Balkansky/Cooh, Anatolkin, George Eve Live & Day_Z, 80s Clash, Pruskalo Ensemble, TheRebeat, Zimone; видео – MuteMadness; живопис – Виолета Танова; Live painting – Изабела Павлова), смесващо почти всички видове изкуство.

Кога & Къде?

От 25 до 27 септември 2014 из различни софийски локации и в клубовете Sofia Live Club, Studio 5, Fabrika 126, Terminal 1, Culture beat, 4KM, Blender, Memento, Mascara, Wake UP...

Регистрация – тук

Защо?

Защото Музиката, независимо как я наричаме и на какви стилове я делим, трябва да ни обединява, а не да ни разделя, нали...!?

Реалността, случваща се по света и у нас, в сегашно време не дава много поводи за празници, но всичко това може да изчезне за миг с едно аниме намигване – така както се случва в магията на анимацията и на 10-тото юбилейно издание на Световния фестивал на анимационния филм.

Какво?

Юбилеен аниме празник с около 86 филма от 30 страни (пълната програма на феста е тук) и още толкова анимационни калейдоскоп истории в панорамите Най-доброто от света, късометражния конкурс 10 дни Х 10 филма и тържествената ретроспекция 10 награждавани филма от българската анимационна школа по време на СФАФ 1979-1989. Всичко това в компанията на две изложби (едната, посветена на чешкия майстор на куклената анимация и сюрреализма Ян Шванкмайер, а другата на белгийската комикс школа), както и на серия документални филми, надникващи в работата на кукленото студио Маккинон и Сандърс (с пръст във филми на Тим Бъртън и Уес Андерсън) и такива, посвещаващи в живота на гения на руската анимация Фьодор Хитрук.

Кой?

Международно жури от петима авторитет аниматори като титулуваната (със Сезар награда) французойка Флоранс Миай, белгийският ас Жан-Люк Слок, руският Союзмультфилм агент Михаил Алдашин, швейцарският автор и куратор Ото Алдер и българският мултижанров майстор Иван Веселинов не само ще представят свои филми на срещи-дискусии, но и ще имат трудната задача да изберат победители в категориите:

Момчето и света © рисунка върху хартия/2D, Бразилия, 2013, 80', режисьор: Але Абрю

Пълнометражни филми – драматични и контрастни, историите тук се движат между бразилската съвременна притча, рисувана върху хартия Момчето и света, американските Изневяра (комедия с/за ежедневието на хартия) и Истината падна (екзистенц ноар, рисуван на стъкло) в забавната компания на руската 3D сай-фай авантюра за малки и големи Белка и Стрелка: Лунни приключения.

Пилоти на път към дома © анимация с пясък, Естония, Канада, 2014, 16', режисьори: Прийт и Олга Парн

Късометражни филми – разнообразието от техники и сюжети тук е шарено като живота – от вечно актуалния анти-военен манифест Gloria Victoria на Теодор Ушев, през анимациите с кукли (Canis, Пържени картофи, От другата страна на гората, Измамникът) и 2D/3D импресиите (Аргумент, Кода, Към Сантяго) до ротоскопинг техниката (във френския Нови промени), стопмоушън триковете (в копродукцията Падре), фината анимация с пясък Пилоти на път към дома и дори рисуваната на смартфон българска хрумка The Day of the Bleeding gums.

Стивън и бръмбъра © Cut-outs, Полша, 2012, 12', режисьори: Пьотр Лок, Хоанг Нгок

Студентски филми – всяко следващо поколение носи бремето на бъдещето на анимационното кино, а то изглежда обещаващо в образа на: българските продукции Трафик и Инцидент, на френските Планети след планети, Нощ на езерото и Странното изчезване на Уолтър Вернер, на полските Danse macabre, Стивън и бръмбъра, испанският Мъжът с безкрайното палто и датското 3D Интервю...

Детски филми – за анимацията не съществуват граници на възрастта, както подшушва богатата селекция от истории за малки (и големи) от Русия, Щатите, Канада, Франция, Швейцария, Германия, Холандия, Люксембург... като особена гордост носят българските копродукции Rising Hope и поредицата Judo Monkey. Малките фенове ще могат и да надникнат зад кулисите на анимацията на специализирани работилници, докато родителите им могат да се радват на аниме образци от Световна панорама на анимационното кино през изминалата година.

Rising Hope © 3D, България, Германия, 2012, 10', режисьор: Милен Витанов

Кога & Къде?

От 10 до 14 септември 2014 във Фестивален център – Варна

Билети – 6/4 лева – тук

Защо?

Защото Няма такъв празник като Анимационният Празник...

Планети след планети © 2D, Франция, 2013, 4', режисьор: Титуан Бордо