My Mir
Паоло Джордано познава уравненията на човешката душа, така както е наясно със Самотата на простите числа. Вторият му роман Човешкото тяло разкрива анатомията на душата, попаднала в центрофугата на войната – тази, която военният лекар Алесандро Еджито нарича "мирна мисия" в Афганистан, до момента, в който неговият взвод не се сблъсква с безумно насилие; или тази война, която водим ежедневно срещу себе си, срещу семейството си, срещу своите интимни илюзии, страхове, комплекси, демони и...
Тя винаги беше предпочитаната. Забелязах го много рано, когато бях още твърде малък и родителите ни се задоволяваха да прикриват само проформа нееднаквите си чувства. Погледът им инстинктивно се спираше на Мариана и чак след това, сякаш внезапно сетили се, че и аз съм там, се обръщаха към мен, компенсирайки ме с усмивка, по-широка от необходимото. От тяхна страна не ставаше въпрос за сляпо подчинение на някаква заповед, дадена им от природата с нашето идване на света, нито – още по-малко – за мързел или невнимание. И не беше вярно, че първо забелязваха Мариана, понеже беше по-висока, както се залъгвах по едно време. Присъствието на момиченцето с бретон, придържан от диадема, седнало на масата, скрито в пяната на ваната, наведено над бюрото в часовете за домашните, беше това, което ги омагьосваше и сякаш ги изненадваше всеки път отново и отново. Отваряха широко очи едновременно и някакъв глуповат проблясък на удовлетворение и умопомрачение експлодираше в центъра на зениците им, същият, който трябва да се е запалил, когато са присъствали треперещи на чудото на нейното раждане. "Ето я!", извикваха в унисон, когато тя внезапно се появяваше, и заставаха на колене, за да премахнат затруднението, причинявано ѝ от разликата в ръста.
После, забелязвайки ме, заключаваха: "...а ето и Алесандро", с глас, който звучеше изтощено, изговаряйки последната сричка. Това, което беше предназначено за мен, дошъл на света три години по-късно и изваден със спешно цезарово сечение – докато упоената Нини спяла, а Ернесто контролирал работата на колегата в операционната зала, – не беше друго освен частично и разсеяно повторение на вниманието, получено вече от сестра ми.
Например: знаех, че за нея колата на баща ми имаше име – Муцуната – и че тя ѝ говореше всяка сутрин, докато я возеха до училището. В трафика по крайбрежния булевард, където петнистите стволове на платаните ритмично закриваха светлината на утрото, Муцуната оживяваше и приемаше вида на животно – страничните огледала ставаха уши, воланът се превръщаше в пъп, колелата в тежки лапи. Ернесто си променяше гласа, като писукаше с фалцет с подчертана носова нотка.
Криеше носа си зад ревера на шлифера и произнасяше помпозни фрази:
– Къде желаете да ви заведа днес, госпожице?
– На училище, благодаря – отговаряше Мариана с изражение на принцеса.
– А какво ще кажете, ако вместо това отидем на лунапарк?
– Но не, Муцуно. Аз трябва да ходя на училище!
– Ох, каква скука е това училище!
Години по-късно започнах да колекционирам белезите на слънчевото минало, което ме беше предхождало, чрез епизодите, често споменавани от Ернесто с цел отново да спечели за няколко мига обичта на дъщеря си, някога явна, впоследствие едва забележима. Носталгията, която прозираше в думите му, ме караше да си представям пълно и неповторимо щастие, изчезнало по странен начин след моето идване на бял свят. В други случаи си мислех, че става въпрос само за един от неизброимите начини, по които нашият баща проявяваше бляскавото си въображение. И наистина, той сякаш повече държеше да припомни собствените си подвизи на родител, отколкото да събуди отново задрямалата обич на сестра ми.
– Да видим дали Мариана си спомня още името на фиата – казваше той.
– Муцуната – Мариана провлачаше гласните и бавно притваряше клепачи, защото тази игра отдавна ѝ бе станала скучна.
– Муцуната! – извикваше доволен Ернесто.
– Точно така, Муцуната – повтаряше след него Нини бавно, усмихвайки се искрено.
За да се убедя напълно, че Мариана заемаше специално място в сърцата на родителите ни, би било достатъчно да вляза в килера на стария ни апартамент, да запаля слабата крушка, която Ернесто никога не се реши да смени (и досега виси рахитична на електрическите кабели), да преброя кашоните с надпис Мариана и веднага след това тези с надпис Алесандро, моите. Седем на три. Седем препълнени със спомени кутии от славното детство на моята по-голяма сестра – тетрадки, рисунки с темперни бои и акварели, ученически бележници с удивителни оценки, сбирка от стихотворения, които и днес би могла да рецитира – и на най долния рафт само три други, пълни с моите дреболии, глупави фетиши и смачкани играчки, които от болезнена чувствителност реших да не изхвърлям, когато дойде времето за това. Седем на три – това беше в общи линии пропорцията на обичта, неволно установена в дома на Еджито.
Не се оплаквах все пак. Научих се да приемам неравностойната любов на нашите като неизбежно и дори справедливо неудобство. И ако понякога се оставях да ме завъртят тайните спирали на самосъжалението – неодушевените предмети никога не бяха пожелавали да говорят с мен, – много скоро се отърсвах от тази ревност, защото и аз като моите родители имах определено предпочитание към Мариана и я обожавах повече от всеки друг.
Тя беше преди всичко красива с тесните си рамене и лукаво смръщеното носле, с тъмнорусите коси и безбройните очарователни лунички, които обсипваха лицето ѝ от май до септември. В нейната стаичка, на колене в средата на килима, заобиколена от дрехите на Барби като балерина и Барби като посланичка на мира, и от три минипонита Хасбро с многоцветни гриви – всеки елемент, поставен точно на определено място, – тя изглеждаше господарка не само на себе си, но и на всичко, което ѝ принадлежеше. Като я наблюдавах, виждах какво значи да се грижиш за малките предмети, нещо, което така и не се научих да правя. Начинът, по който ги гледаше, по който придаваше индивидуалност и значение на един или на друг само като ги докосваше, и цялото опияняващо розово, което я обграждаше, ме убедиха, че светът на жените е по-очарователен, по-цветущ и пълноценен от нашия. И виж, това ме караше да изгарям от завист.
А и Мариана беше наистина невероятна. Тънка и издръжлива тръстика на уроците по класически балет, преди Ернесто да я принуди да ги прекъсне заради ужасните увреждания, които палците можеха да причинят на краката ѝ, като например артроза, сериозно засегнати сухожилия и различни травми на костите; брилянтна събеседничка, с която с удоволствие разговаряха ерудираните приятели на нашите (на един обществен обяд получи комплиментите на главния лекар на Ернесто за това, че е използвала термина лъст); но преди всичко истинско чудо в училище, до такава степен, че Нини с мъка избягваше комплиментите, които валяха отвсякъде, от преподавателите, от завистливите родители и дори от хора, които не подозираше, че познава, и до които беше достигнала мълвата за изумителните резултати на сестра ми. Не съществуваше предмет, който да не се удаваше на Мариана, а тя се подготвяше за всеки винаги по един и същи начин – дисциплинирано, сериозно и без никаква страст.
Свиреше и на пиано. Всеки вторник и четвъртък в пет часа следобед вкъщи се появяваше Дороти – внушителна жена с издут бюст и корем и демодиран начин на обличане, с който като че искаше да наблегне на своя английски произход по бащина линия. От мен се изискваше да съм на входа да я посрещна и час и половина по късно да я изпратя.
– Добър ден, госпожо Дороти.
– Дороти е повече от достатъчно, съкровище.
И после:
– Довиждане, Дороти.
– До скоро, скъпи.
Тя беше първата жертва на спотаения гняв на Мариана. Съюзът със сестра ми, който аз дълго време и погрешно смятах за нерушим, бе създаден на базата на една жестока подигравка. Веднъж, докато чакаше преподавателката по музика, Мариана каза:
– Знаеш ли, че Дороти има дъщеря, която пелтечи?
– Какво означава това?
– Това означава, че г-г-г-говори т-така. И не може да казва думи, които започват с М. Когато се обръща към мен, казва Ммм-ммм-мм-ариана.
Изкриви личицето си и започна силно да мучи. Беше чудовищна, очарователна и злорада имитация. Нини би я укорила – тя прекарваше голяма част от времето си да се притеснява за невидимите начини, по които нашите обноски биха могли да наранят другите, и в разговорите си внимателно избягваше всякаква връзка със собствените си деца, за да не би да създаде впечатление – неправилно, напълно погрешно, – че се хвали или че прави сравнения. Ако, говорейки за съученик, Мариана кажеше: "Той е много по-назад от мен, получава само четворки", тя веднага се разтревожваше: "Мариана! Не бива да правиш сравнения".
Човешкото тяло (превод Юдит Филипова, 352 стр, цена 19 лева) е в книжарниците
"Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги." казва един от героите в Празникът на незначителността, най-новия роман на Милан Кундера – 14 години след Незнанието чешкият титан на литературата се завръща към философския хумор на абсурда и иронията, към фрагментарните и детайлни моменти, които рисуват картината на непосилната лекота на битието, белязано от незначителността, която Кундера описва като "ключът към мъдростта, ключът към доброто настроение"...
За първи път обсебен от тайнството на пъпа, когато вижда майка си за последен път
На път за къщи Ален наблюдаваше младите момичета, които до едно показваха голия си пъп между твърде ниския колан на панталона и твърде късата тениска. Сякаш способността им да съблазняват вече не бе съсредоточена в бедрата, нито в задните части, нито в гърдите, а в тази малка кръгла дупчица, разположена по средата на тялото.
Повтарям се, нали? Започвам тази глава с думите, употребени в началото на романа? Знам това. Но дори ако вече съм споменавал за страстта на Ален към загадката на пъпа, не искам да крия, че тази загадка все още го занимава, също както вие понякога предъвквате все едни и същи проблеми (със сигурност по-незначителни от този, който е обсебил Ален). Та, значи, докато вървеше по улиците, той често мислеше за пъпа, без да се смущава от това, че се повтаря, и дори с някакво странно упорство; защото пъпът пробуждаше в паметта му далечен спомен – спомена за последната среща с майка му.
Тогава беше на десет години. Бяха двамата с баща му на почивка в наета вила с градина и басейн. Тя идваше за първи път у тях след няколкогодишно отсъствие. С бившия ѝ съпруг се бяха затворили във вилата. Напрегнатата атмосфера се усещаше на километър наоколо. Колко време бе останала? Може би не повече от час или два, през които Ален се опитваше да се забавлява сам в басейна. Тъкмо излизаше от водата, когато тя дойде да се сбогува с него. Беше сама. Какво ли са си казали? Ален не помни. Но си спомня как тя седи на един градински стол, а той, по бански, още мокър, стои прав пред нея. Забравил е какво са си казали, но този момент се е запечатал в паметта му, конкретен, ясно откроен момент: седнала на стола си, тя се е втренчила в пъпа на сина си. И досега усеща този отправен към корема си поглед. Трудно разбираем поглед, в който сякаш се чете необяснима смесица от съчувствие и презрение; устните на майка му се разтягат в усмивка (усмивка на съчувствие и презрение), после, без да става от стола си, тя се навежда към него, целува го (наистина ли го е целунала? Вероятно, но не е сигурен) и си тръгва. Оттогава не я е виждал.
Една жена излиза от колата си
Една малка кола се движи по платното покрай реката. Студеният сутрешен въздух придава още по-сиротен вид на безцветния пейзаж, някъде между края на предградието и полето, там, където къщите са по-редки и където няма да срещнете пешеходец. Колата спира край пътя; отвътре излиза млада, доста хубава жена. Странно – бутнала е вратата с толкова небрежен жест, че тя сигурно не се е затворила напълно. Какво означава това нехайство, толкова необичайно в нашето крадливо време? Нима е толкова разсеяна?
Не, не изглежда разсеяна, напротив, лицето ѝ изразява решителност. Тази жена знае какво иска. Тази жена е олицетворение на волята. Тя върви стотина метра по пътя към един мост над реката, доста висок тесен мост, забранен за пешеходци. Тръгва по моста и се отправя към другия бряг. На няколко пъти се оглежда, не като жена, която е очаквана от някого, а за да се убеди, че никой не я чака. Спира насред моста. На пръв поглед бихте казали, че се колебае, но не, това не е колебание, нито внезапна нерешителност, напротив, това е моментът, в който тя още повече се съсредоточава, а волята ѝ става още по-упорита. Волята ѝ? По-точно би било – омразата ѝ. Да, спирането, което приличаше на колебание, е всъщност зов, отправен към омразата ѝ – да остане с нея, да я подкрепя, да не я напуска нито за миг.
Жената прекрачва перилото и се хвърля в празното. В края на падането си грубо се удря в твърдата повърхност на водата, студът я парализира, но след няколко дълги секунди тя вдига лице и тъй като е добра плувкиня, всичките ѝ рефлекси започват да се бунтуват срещу волята ѝ да умре. Отново потапя глава, опитва се да погълне вода, да блокира дишането си. В този момент чува вик. Вик, който идва от другия бряг. Някой я е видял. Тя разбира, че няма да е лесно да умре и че най-големият ѝ враг няма да е неуправляемият ѝ рефлекс на добра плувкиня, а някой, когото не е предвидила. Ще бъде принудена да се бори. Да се бори за спасението на смъртта си.
Тя убива
Жената гледа в посока на вика. Някой се е хвърлил в реката. Тя размишлява: кой ще бъде по-бърз, тя, решена да остане под водата, да вдиша вода, да се удави, или този, който се приближава? Само че полуудавена, омаломощена, с нахлула в дробовете вода, няма ли да бъде по-лесна плячка за спасителя си? Той ще я издърпа на брега, ще я просне на земята, ще изкара водата от дробовете ѝ, ще ѝ направи изкуствено дишане, ще извика пожарната, полицията, тя ще бъде спасена и завинаги ще стане за смях.
– Стойте! Стойте! – вика мъжът.
Всичко се е променило: вместо да се гмурне под водата, тя вдига глава и дълбоко поема дъх, за да събере сили. Той е вече срещу нея. Младеж, юноша, който иска да се прослави, да види снимката си във вестниците. Не спира да повтаря:
– Стойте! Стойте!
Вече протяга ръка към нея, а тя, вместо да я избегне, я хваща, стиска я и го дърпа към дъното на реката. Той още веднъж извиква: "Стойте!", сякаш това е единствената дума, която е способен да произнесе. Но вече няма да я произнася. Тя го е хванала за рамото, бута го към дъното, след това се просва върху гърба му, за да може главата му да остане под водата. Той се върти, бори се, вече е погълнал вода, опитва се да удари жената, но тя е все така легнала върху него, той не може да вдигне глава, за да си поеме дъх, и след няколко дълги, много дълги секунди спира да мърда. Тя го държи така известно време, може дори да се каже, че уморена и трепереща, си почива отгоре му, после, уверена, че човекът под нея няма повече да помръдне, го пуска и се обръща към брега, от който е дошла, за да не запази в себе си и сянка от случилото си.
Но как така? Забравила ли е решението си? Защо не се дави, след като този, който се е опитал да ѝ открадне смъртта, вече не е между живите? Защо, най-после свободна, вече не иска да умре?
Неочаквано възвърнатият ѝ живот е като удар, пречупил решителността ѝ; вече няма сили да съсредоточи енергията си върху смъртта си; цялата трепери; внезапно лишена от всякаква воля, от всякаква сила, жената механично плува към мястото, където е оставила колата си.
Тя се връща вкъщи
Постепенно усеща, че водата става по-плитка, стъпва на дъното, изправя се; изгубва обувките си в тинята и няма сили да ги търси; излиза боса от водата и се изкачва към пътя. Преоткритият свят показва негостоприемното си лице и в този миг я обхваща тревога – няма го ключът от колата! Полата ѝ е без джобове. Тръгнал ли е към смъртта, човек не го е грижа какво оставя по пътя си. Когато е излязла от колата, бъдещето не е съществувало. Нямала е какво да крие. Докато сега изведнъж всичко трябва да крие. Да не оставя никаква следа. Безпокойството ѝ се усилва: къде може да е ключът? Как ще се прибера вкъщи?
Ето я до колата, дърпа вратата, която за нейна изненада се отваря. Ключът я чака, забравен на арматурното табло. Тя сяда зад волана и поставя голите си мокри крака на педалите. Продължава да трепери. Трепери и от студ. Блузата ѝ, полата ѝ са наквасени със солената речна вода, която се стича от тях. Жената завърта ключа и потегля.
Този, който е искал да ѝ наложи да живее, е мъртъв, удавен. А този, когото е искала да убие в корема си, е жив. Мисълта за самоубийство е зачеркната завинаги. Няма да има повторение. Младежът е мъртъв, зародишът е жив и тя ще направи всичко необходимо никой да не узнае какво се е случило. Тя трепери и волята ѝ се пробужда; мисли само за непосредственото си бъдеще – как да излезе от колата, без да я забележат? Как да се промъкне незабелязано с мократа си рокля покрай портиерката?
В този момент Ален усети силен удар в рамото.
– Внимавай, идиот такъв!
Ален се обърна и видя на тротоара до него младо момиче, което го задминаваше с бърза и енергична крачка.
– Извинете – извика той след нея (със слабия си глас)
– Тъпанар! – отвърна тя (със силен глас), без да се обръща.
Празникът на незначителността (превод Росица Ташева, 108 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Добре дошли в Железния град – индустриалният парк-музей Ferropolis за поредна година ще разтопява фестивални сърца с незабравими спомени от фестивала MELT! от 17 до 19 юли.
Какво?
Сезонът на летните фестивали е в разгара си, но какво отличава и прави уникален един фестивал от другите в днешните времена на клонирани фест лайнъпи и онлайн фест стрийминг пряко от всяко кътче на света – фестивалната локация, естествено, а бившата мина за кафяви въглища на брега на езерото Gremminer See, превърната в епичния индустриален парк-музей Ferropolis, осигурява перфектната сценография за саундтрака Човек vs Машина на кибер филма, в който живеем.
Melt!Selektor stage © фотография Stephan Flad
Кой?
Тайната е в контраста – да, през последните няколко години организаторите на фестивала Melt! залагат на контрастен хибрид между съвременен поп и авангардна електроника, между ексклузивни участия на артисти (които не се появяват в афиша на други фестивали през годината) и звездите на летните фестивали за годината.
London Grammar © фотография MIR
Затова на Melt! 2015 може да се чуе всичко – от ексклузивните концерти на London Grammar, Кайли Миноуг и Giorgio Moroder, през актуалния поп тур на Alt-J, Young Fathers, Ibeyi, Django Django, Kwabs, Toro Y Moi, Erlend Øye & The Rainbows, Jamie T, Joy Wellboy, Shura, Seinabo Sey, Aurora и Years & Years до колосите на електронната сцена като Jamie xx, Autechre, The Orb, Modeselektor (с проекта им SiriusModeselektor и традиционната Melt!Selektor сцена), Jon Hopkins, Clark, Mogwai, Funkstörung, Nils Frahm, Howling, Sven Väth, Marcel Dettmann, Head High/Shed, Ellen Allien, Robot Koch, Flume, Dorian Concept, Hudson Mohawke, Evian Christ, Kaytranada, The Bug, Bonobo, Cashmere Cat, Soul Clap, David August, Dark Sky, Max Graef, Damian Lazarus & The Ancient Moons, Roni Size Reprazent, Nozinja, Rødhåd, Nina Kraviz, Audion, XXXY...
Nils Frahm © фотография Ariel Martini
Естествено, най-силно ни вълнува дебюта на родната гордост KiNK на Ferropolis земя – място, създадено сякаш специално за любовта към машините на Страхил Велчев, където неговия припев Ние сме Машините, Вие сте Машините от класиката V Zavoda може да се превърне в своеобразен химн.
KiNK © фотография MIR
Къде & Кога?
17 – 19 юли, индустриалният парк-музей Ferropolis край градчето Графенхайнихен, на 100 км от Берлин.
Фул фестивални пасове тук
Еднодневни билети тук
Защо?
Melt! е открил идеалната формула на летния фестивал – уникална локация + калейдоскоп лайнъп = разтапяне на бийт душата и незабравими фест спомени.
Melt! © фотография Geert Schäfer
MELT! Festival е от 17 до 19 юли във Ferropolis, Германия
Дистанцията между българския и интернационалния театър се скъсява и тази година – те ще заживеят отново заедно на международния фестивал Варненско лято (пълната програма във Варна може да видите тук), а под името Световен театър в София специалната селекция от гостуващите международни спектакли ще заживее в столицата от 5 до 15 юни, под формата на:..
Орхидеи – 5 юни, 19:00 часа, Младежки театър Николай Бинев
мултимедия театър/танц – 105 мин
режисьор: Пипо Делбоно
с участието на: Пипо Делбоно, Доли Албертин, Джанлука Баларе, Маргерита Клементе, Илария Дистанте...
"Един приятел ми каза, че орхидеята е най-красивото, но и най-злото цвете, защото не можеш да разпознаеш кое е истинско и кое фалшиво. Това важи и за нашето време. В Орхидеи, както във всички мои представления, се опитвам да спра времето, през което преминавам. Моето време и времето на компанията ми, на хората, които от много години са с мен. Но и времето, в което живеем – ние, италианци, европейци, граждани на света" – обяснява италианският ас Пипо Делбоно (работил през 70-те с хореографа Пина Бауш), докато на сцената визуални цитати от световната литература, кино, фотография и музика (от Нино Рота, Майлс Дейвис, Филип Глас...) се преплитат с лични преживявания и интимни моменти (като загубата на наскоро починалата му майка), за да изплува пред очите ни естетичен и хипнотичен реквием за непосилната лекота на битието.
Жизнено пространство – 11 юни, 19:30 часа, Сатиричен театър Алеко Константинов
микс театър – 65 мин
режисьор: Якоп Албом
с участието на: Рейнир Схимел, Яник Хреуелдингер, Силке Хундертмарк, Ленард Люсие, Ралф Мулдер
Двама мъже живеят заедно с механична кукла в една малка магична стая, където леглото се превръща в пиано, шкафът за книги – в хладилник, а куклата в.... – да, всичко е възможно във фантазните спектакли на холандския режисьор Якоп Албом, в които театър, пантомима и танц така магично се преплитат, както физическата комедия от нямото кино, абсурдния хумор, илюзионизма и клоунадата в Жизнено пространство (по текст на Юдит Вендел) превръщат сцената в имагинерен свят, в който с усмивка търсим нещата, които ни правят... хора – точно каквото прави и театърът.
Дистанция – 12 юни, 19:00 часа, ТР Сфумато
съвременен танц – 50 мин
режисьор: Луис Марафа
с участието на: Луис Марафа, Антонио Кабрита
"Влизаш ми в личното пространство" е често срещана фраза в съвременното ни общество и точно тези граници на дистанцията, която ни отдалечава един от друг изследва хореографът Луис Марафа в изкусен танц с Антонио Кабрита. Борбата за "лична територия" може да бъде както физическа, така и емоционална, а Луис Марафа ще скъси дистанцията, както на сцената, така и на работно ателие (с предварително записване) за професионални танцьори на 11 юни в Derida Dance Center.
Юда – 14 юни, 19:00 часа, Младежки театър Николай Бинев
театър/инсталация – 60 мин
режисьор: Йохан Симонс
с участието на: Стивън Шарф
Дали във всеки от нас няма по един Юда – философската пиеса на холандката Лот Векеманс, базирана отчасти на така нареченото Евангелие от Юда (разказващо за догматичното и христологично развитие на гностични секти повече от 100 години след смъртта на Христос), не само разнищва склонността на човечеството да създава герои чрез тяхната противоположност, но и дава глас и гледна точка на самия Юда, разпъван на кръста на предателството от хилядолетия насам. Глас, който звучи като монолог-притча за вината, глас, който се превръща в силно въздействаща театрална инсталация в ръцете на режисьора Йохан Симонс. Глас, който ще предизвика и отворена дискусия в Гьоте институт (на 15 юни, 9:30) с режисьора Симонс, с актьора Стивън Шарф и с професор Грегор Вурст (публикувал превод и критично издание на смятаното за изгубено Евангелие от Юда). А дали във всеки от нас наистина няма по един Юда!?
Световен театър в София е от 5 до 15 юни
