My Mir

Северно арт сияние тази година може да се наблюдава и в София, благодарение на фестивала DOMA 2015: Нордика – третото издание на мултижанровия фест DOMA (представил в миналите години изкуството и културата на Южна Корея и Русия) този път се фокусира върху цял регион, а именно Нордика (имагинерно обединение на Дания, Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция) като от 28 май до 20 юни (пълната програма на фестивала е тук) през DOMA призмата ще се наблюдават цветовете от целия арт нордика спектър.

Какво?

Фестивален арт калейдоскоп от:..

DOMA: изложби – естествено, началото ще бъде поставено от емблематичната (за темата на тазгодишното издание на фестивала) смесена изложба Нордика, която ще се разпростре на три локации (галерия Индустриална, хладилен завод МРАЗ и галерия Underground), но не по-малък интерес заслужават представянето на проекта Innen Stadt Aussen от исландския титан на съвременното изкуство Олафур Елиасон (30 май, хладилен завод МРАЗ), фотоизложбата White Sea, Black Sea на шведския фотограф Йенс Улоф Ластхейн (29 май, Vivacom Art Hall), LEGO акциите Dispatchwork на немския визуален артист Ян Форман срещу сивотата и декаденса на градската среда (5 и 9 юни, Café DEVET), както и срещите със site-specific инсталациите от човешки коси (30 май, галерия Индустриална) на исландката Храфнхилдур Арнардотир а.к.а Shoplifter, прочута с арт колаборациите си с Бьорк за албума Medulla.

Vanity Disorder © Shoplifter

DOMA: кино – панорамата на скандинавското кино започва на 31 май с номинирания за Оскар за чуждоезичен филм Кралска афера, продължава с класики като Албиносът Ной (и среща с главния герой в него Томас Ламарки на 2 юни) и Момичето от кибритената фабрика на Аки Каурисмаки, преминава през актуални заглавия от Швеция и Норвегия като Belleville Baby и Твоя съм, за да финишира с тридневен форум във Vivacom Art Hall, посветен на Нобеловия лауреат за литература Кнут Хамсун и филмите по неговите романи Глад и Виктория, както и специалните прожекции в галерия Underground на филмите за прочути скандинавски художници като Мари Кройер и От архива: Едвард Мунк – 5 късометражни филма.

Lindstrøm © фотография MIR

DOMA: парти – play бутона на DOMA парти маратона на 29 май ще натисне един от норвежката света спейс диско троица, а именно Ханс-Петер Линдстрьом (или просто Lindstrøm), който ще представи материал от последните си албуми като Runddans, Smalhans и Six Cups Of Rebel в компанията на българските електродиско агенти Disco Comrades и Vurcolac & Ugly Fox, за да минем през джемсешъните на 9 юни пред Café DEVET на бандите Espan Festive (Каролине Еспос и Ерик Андерсон) и Blue Coat Venture (Густав Льовстранд и Сара Корпела) и закриването на фестивала с традиционния скандинавски празник Midsummer.

Espan Festive ©

DOMA: дискусии – ако искате да разсеете митове, легенди и клишета свързани със Скандинавия, или просто искате да сте в час със съвременното нордика изкуство и култура, то имате шанса за полезни срещи с артисти от изложбата Нордика като Магни Боргехед, Теему Маки, Макоде Линде, Могенс Якобсен, Мариане Виерьо, както и дискусии с представители на исландски независими арт пространства като Ракнейдур Гестсдотир (директор на Icelandic Art Center), Ерлинг Клингенберг и Сира Сигурдардотир (от Kling & Bang), а също и лекции от преподаватели по скандинавистика от СУ.

Dispatchwork © Ян Форман

Къде?

галерия Индустриална, хладилен завод МРАЗ, Дом на киното, галерия Credo Bonum, Vivacom Art Hall, MOZEI, Склада, Café DEVET, СУ – пълната програма е тук

Кога?

28 май – 20 юни в София и в Пловдив (в Artnewscafe) от 2 до 11 юни

Защо?

Няма как в София да наблюдаваме Северно сияние, но ако по някакъв начин сте обладани от магията на северните артгеографски ширини и дължини, то DOMA Арт Фест: Нордика може и да предизвика началото на красива серия от бели нощи за душата.

Страните от Балканския полуостров често споделят съдбата на сиамските близнаци – разделени изкуствено чрез операции (понякога военни, понякога "по-хуманни"), също като сиамските близначки Сребра и Злата от романа Резервен живот (спечелил Европейска награда за литература 2013) на македонската писателка Лидия Димковска. Разделени като Македония и Югославия, Злата (скритият разказвач на историята) и Сребра вървят от средата на 80-те години на миналия век до наши дни по следите на процесите, превърнали ни в това, което сме днес, а тяхната съдба обяснява (донякъде) и всичко случващо се напоследък в Македония.

Цялото лято със Сребра и Верчето останахме на село. Баба ни събираше памучетата, с които всяка сутрин и вечер почиствахме лицата си. "За всеки случай", казваше и ги събираше в една пластмасова торбичка, която стоеше до гюма в стаичката, по-точно нишата, пред зазидания прозорец. Памучетата, които миришеха на лосион против акне, на тоалетно мляко с краставичен крем и пудра "Ревлон", цял куп памучета, защото аз, Сребра и Верчето, докато бяхме на село, чистехме лицата си по-често и винаги отново пъпчасваха от акнето, тъй като никога нямахме достатъчно топла вода в кофичката от кисело мляко, закачена на тенджерката върху печката с дърва, за да се измием. От време на време отивахме до града и преспивахме при леля Милка, а през ден се разхождахме из града и редовно ходехме при вуйчо на кафе, защото вуйна ни, каквато и да беше, умееше да гледа на кафе, разбираше от хороскопи, задгробен живот, магии за хващане на момчета и ред други "нюейджовски" работи. Можеше с часове да тълкува натални карти, а в стаята нямаше къде да се седне – навсякъде върху канапето разхвърляни дрехи и чорапи, на масата лепкави петна от мед и засъхнало мляко, вратичките на шкафчетата увиснали от пантите, дупки от изгаряния по килима, завесите потънали в прах и изядени от молци, а истински "рай" за критичното око беше тоалетната, където нуждата се вършеше не върху тоалетна чиния или поне на клекало, а в една голяма празна кутия от боя или лак без дъно, поставена върху клозетната дупка.

Нито вуйчо, нито вуйна се притесняваха от това и си живееха ден за ден, а всички ние, роднините, ожалвахме нашия университетски образован вуйчо, изкарал и курс по чужд език, единственият син на баба и дядо, заради когото дядо продал кравата след раждането му и три дни и три нощи черпел селяните в селската кръчма, този наш толкова обичан вуйчо, който, за голямо съжаление, не си намери жена като за него, а взе най-голямата мързелана в града, най-лошата снаха на света. Но когато вуйна предсказваше на мен и Сребра, че в утайката на кафето и на двете се вижда нож, хирургически нож, и че скоро ще разделят главите ни и след това всичко ще бъде както трябва, в тези моменти я обичахме и някак си бяхме убедени, че това трябва да се случи, след всички изминали години на общо нещастие.

– Ето, държави се разделиха, и хора ще се разделят – каза вуйна и тогава за пръв път почувствахме нещо като обич към нея, защото в думите ѝ имаше истина.

Как можаха да се отделят цели две републики от Югославия, което преди беше равно на научна фантастика, и как да не могат да се разделят две глави с хирургически нож? Как да не могат да се разделят нашите две глави?

Македония се отдели от онова, което остана от Югославия. Тази неделя, 8 септември, бях много сърдита на себе си, на Сребра и на майка ни. Събота вечерта, когато съблякох широките си бермуди с дълбоки джобове, за да облека пижамата, забравих иконката в джоба. Това не се бе случвало никога преди, очевидно вече автоматично я вадех от джоба или от нейната специална малка калъфка и я поставях в друг джоб или под възглавницата преди сън. Но едва-що се съблякох, и Сребра ме повлече към вратата на стаята, за да чуе нещо, което говореха по телевизията. Вратата беше вече затворена и рязко я задържах, за да не я отвори, защото ме беше срам от баща ни да ме види по долно бельо. Сребра ме примъкна към вратата, за да може да чуе по-добре, и тогава казаха по телевизора, че утре ще бъде референдумът за независимостта на Македония и че всеки трябва да отиде и да гласува с ДА.

– Това днес го повтарят вече сто пъти – промърморих аз, а и Сребра също го знаеше много добре, но искаше да го чуе отново и когато съобщението завърши, се отдръпнахме от вратата, облякохме пижамите си и легнахме.

Едва-що се бяхме завили, влезе майка ни, не запали лампата, а на светлината, която идваше през отворената врата от трапезарията, взе нещо от фотьойла и излезе. На другия ден установих, че ги няма бермудите ми и иконката също. Мама ги беше изпрала, както и късите панталони на Сребра. Беше изпрала на ръка моите бермуди заедно с иконката и я извадила едва когато напипала нещо твърдо между пръстите си. Света Злата Мъгленска беше изпрана, съвсем мокра, потъмняла от водата. Съхнеше на ламаринения перваз на балкона, а на въжето висяха моите вече изсъхнали бермуди и късите панталони на Сребра. Колко бях ядосана и наранена! Бършех иконката, която вече беше външно суха, но все още напоена с вода.

Облякохме се и отидохме със Сребра в училището да гласуваме. Хората идваха по двама-трима, че и на по-големи групи. Майка ни и баща ни казаха, че ще гласуват следобед, та затова ние отидохме след закуската. Никъде не ходехме заедно с тях, освен ако беше неизбежно. Тази неделя на обяд ни покани леля Иванка. С нетърпение очаквахме да видим Верчето и Ленчето. Леля ни минаваше за най-добрата домакиня в цялата фамилия. Живееше много бедно, заради характера на свако Мирко, най-големият скъперник на света, но правеше чудеса и от малкото, което имаше. При нея хапвахме най-хубавите пирожки, най-вкусните мекици, най-сладките чаени сладки, при нея се режеше вкусен черен хляб и се купуваха марули, които баща ни наричаше "трева" и не искаше да замезва с тях, та затова леля ни винаги правеше за него салата от домати с лук, тя умееше да прави най-хубавата мусака и най-вкусната кокошка с ориз. На този обяд ни посрещна и с реване, специалитет, който обикновено правеше за Великден.

– И днес е празник – каза, – за първи път и ние ще си имаме държава.

– Е, какво – обади се свако, – и досега си имахме държава, и то голяма, хубава.

– Абе ще я търсим ние Югославия, запомнете ми думите – добави майка ни, а татко, както обикновено, я сряза:

– Айде, айде, ти все много знаеш.

– Моля ви, не говорете за политика – обади се Верчето, защото имаше непоносимост към политиката, поне заради онова, което се случи на най-добрата ѝ приятелка, Звездана, когато умря Тито.

Звездана току-що бе пристигнала от Швеция, където живееше с родителите си, и не знаеше добре кой е Тито. И когато някакви техни съседи гледали по телевизията погребението на Тито, тя казала на глас: "И какво като е умрял, има и други", и тогава съседката излязла, забавила се известно време, а когато се върнала, с нея влезли и двама милиционери и казали на Звездана: "На теб ли ти е все едно, че е умрял Тито?", и докато Звездана разбере какво става, хванали я под мишниците и с кола комби я откарали в милиционерския участък, там я държали до вечерта, когато за стотен път се извинила за казаното. Излязла разплакана, с подпухнали очи, а навън я очаквали родителите ѝ, след това в дома им баща ѝ я набил здравата, а майка ѝ седнала до леглото и цяла нощ ѝ разказвала за Тито, кога се е родил и всичко, което е направил, и така ѝ набила в главата онова, което трябвало да направи още в Малмьо, в Швеция, докато Тито бил жив, а не сега в Скопие, един ден след смъртта му. След това набързо продали жилището в Скопие, върнали се в Швеция и никога повече не дошли обратно в родината си.

Верчето напразно очакваше своята приятелка всяка лятна ваканция, поне десет години. Вечерта, когато съобщиха, че референдумът е успешен, и показаха Киро Глигоров как поздравява събралите се на площада за независимостта на суверенна Македония, ние не бяхме там, защото беше неделя вечер, време за къпане, и бяхме включили бойлера, аз и Сребра изпитахме радост в душата си, смесена с особена гордост, а Сребра само повтаряше:

– Знаех си аз, знаех си!

   Резервен живот (превод Божидар Манов, 528 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Срещата с Лидия Димковска на Пролетния базар на книгата в НДК е на 19 май от 19:00 часа

Може ли обединението на една страна да означава разпадане за едно семейство – отговорът идва с дебютния роман Във времена на гаснещата светлина на Ойген Руге, който с много финес, хумор и малко автобиографични елементи рисува битие картината на едно немско семейство в разпад – Вилхелм и Шарлоте се завръщат от емиграция в Мексико, за да градят светлото соц бъдеще на ГДР, а техният син се прибира от СССР, прясно освободен от сталински лагер и женен за рускиня, докато години по-късно плодът на тази немско-руска любов така и не успява да вирее в условията на зрелия социализъм, в чийто предимства са убедени неговите баба и дядо...

1952

За Нова година бяха отишли няколко дни на Тихоокеанското крайбрежие. Камионче за кафе ги превози от малкото летище до Пуерто Анхел. Един познат им беше препоръчал мястото: романтично село, живописен залив със скали и рибарски лодки.

Действително заливът беше живописен. С изключение на бетонираната рампа за разтоварване на кафе.

Самото място: двайсет или двайсет и пет къщурки, задрямала пощенска станция и барачка, където продаваха алкохолни напитки.

Единственият обект, който би могъл да се наеме, беше една малка, но все пак покрита с керемиди колиба (която хазяйката от испански произход наричаше "бунгало"). Вътре, под падаща от тавана мрежа против комари (която хазяйката наричаше "павилион"), стоеше желязно легло. Отстрани две нощни шкафчета. На няколко тук-там забити в гредите пирона висяха закачалки.

Пред "бунгалото" имаше покрита тераса с два клатушкащи се шезлонга и една маса.

– Ах, колко хубаво – рече Шарлоте.

Тя игнорира прилепите, които висяха с главите надолу от края на тавана, което на практика означаваше насред стаята, защото, както беше обичайно тук, между стената и тавана зееше процеп, широк една педя. Не обърна внимание и на голямата петниста свиня, която тичаше из градината и риеше земята около преграждението, което хазяйката наричаше баня.

– Ах, колко хубаво – каза тя. – Тук ще можем да си починем.

Вилхелм кимна и изтощено се отпусна върху шезлонга. Панталонът му се вдигна нагоре и показа малко от тънките му бледи прасци. И бездруго си беше хърбав, през последните седмици отслабна с още пет килограма. Кокалестите му крайници приличаха на шезлонга, в който беше седнал.

– Ще си направим няколко хубави разходки из околността – обеща Шарлоте.

Но после се разбра, че няма такова нещо като "околност".

Веднъж отидоха – с камиончето за кафе – до близката Похутла и посетиха магазина за китайски колониални стоки. Вилхелм се движеше вдървено и отсъстващо в препълнения магазин, спря се само пред една голяма, полирана охлювена мида.

– Двайсет и пет песо – рече китаецът.

Поносимо.

– Нали искаше такава – каза Шарлоте.

Вилхелм сви рамене.

– Купуваме я – каза Шарлоте.

Плати, без да се пазари за цената.

Друг път отидоха пеш до Масунте. Плажовете, повече или по-малко, бяха еднакви, с тази разлика, че плажът на Масунте беше обсипан с тъмни петна. Скоро откриха причината, а именно видяха как рибарите измъкват от корубата ѝ жива водна костенурка.

Не ходиха повече в Масунте. Освен това повече не хапнаха супа от костенурки.

Най-сетне дойде Нова година. Мъжете от селото по цял ден с крясъци бяха товарили кафе. Сега им се изплати надницата. Към три часа вече всички бяха пияни, а към шест се бяха тръшнали в безсъзнание. В селото настана тишина. Нищо не се помръдваше, никой не се виждаше. Както всяка вечер Шарлоте и Вилхелм си стъкнаха малък огън от дървата, които слугата, наричан мосо, им събираше срещу няколко песо.

Рано се стъмняваше, вечерите бяха дълги.

Вилхелм пушеше.

Огънят пукаше.

Шарлоте се преструваше, че се интересува от прилепите, които прелитаха безшумно като падащи звезди на сиянието на огъня.

В дванайсет часа пиха шампанско от водни чаши и всеки изяде своите гроздови зърна: тукашен обичай, при смяната на годините да се ядат по дванайсет гроздови зърна. Дванайсет желания – по едно за всеки месец.

Вилхелм налапа всичките зърна наведнъж.

Шарлоте си пожела на първо място Вернер да е жив. За това си желание тя използва цели три зърна. Курт беше жив, от него междувременно беше получила писмо. Поради причини, които не посочваше в писмото, той се бил озовал някъде в Урал и вече се бил оженил там. Само от Вернер – нищо. Въпреки усилията на Дрецки. Въпреки молбата за издирване чрез Червения кръст. Въпреки заявленията, които беше подала в съветското консулство – от завеждането на първото вече бяха минали шест години:

– Запазете спокойствие, гражданко. Всичко си върви по реда.

– Другарю, аз съм член на комунистическата партия и единственото, за което моля, е да разбера жив ли е синът ми.

– Че сте член на комунистическата партия, не означава, че разполагате с особени права.

Свиня. Да те разстрелят трябва. На това място тя сдъвка зърно грозде.

Тогава по-добре Еверт и Радован: за всеки по едно зърно.

Едно зърно наказанието да се превърне в тиф. В лечим тиф. Още едно, за да може тифусната епидемия да се разпростре и върху Инге, жената на Еверт, която напоследък стана главен редактор.

Изведнъж останаха само три зърна. Сега се изискваше добро разпределение.

Десетото: здраве за всички приятели – кои бяха те?

Единайсетото: за всички безследно изчезнали. Както всяка година.

И дванайсетото зърно... просто го сдъвка. Без нищо да си пожелае. Изведнъж зърната свършиха.

Всъщност си беше напълно безсмислено. Вече пет пъти си беше пожелавала през настъпващата година да се прибере в Германия. Полза никаква, все още си седяха тук.

Стояха тук – докато оттатък, в новата държава, се раздаваха постовете.

Два дни по-късно отлетяха обратно за Мексико Сити. В сряда беше редакционната планьорка, както винаги. Вилхелм беше смъкнат от ръководството на групата, но запазваше досегашните си функции в Демократише Пост: занимаваше се със счетоводството, управляваше касата, помагаше при връзването на страниците и при разпределянето на падналия до няколкостотин бройки тираж.

Но и Шарлоте се чувстваше длъжна да участва. Редакционната планьорка беше веднъж седмично и не беше съвсем ясно дали едновременно не изпълнява ролята и на партийно събрание. Колкото по-малка оставаше групата, толкова повече всичко се смесваше: партийна клетка, редакционен комитет, управление на финансите.

Седем бяха останали. Трима от тях бяха "ръководството". Това означава: двама – откакто Вилхелм беше смъкнат.

Шарлоте с мъка издържаше заседанието, седеше свита в края на масата и почти не беше в състояние да погледне Радован в очите. Инге Еверт говореше глупости, не знаеше дори ширината на наборното поле, бъркаше колонка и сигнатура, но Шарлоте потискаше всеки порив да се намеси или да направи каквото и да е предложение, а пък в статията, която ѝ бяха дали за четене като коректор, съзнателно пропускаше печатните грешки, за да могат другарите в Берлин също да разберат до какво ниско ниво е паднало списанието, откакто я махнаха като главен редактор.

Заради "нарушаване на партийната дисциплина". Така че Шарлоте не виждаше друг път, освен от своя страна да изпрати доклад до Дрецки. Нейното "нарушаване на партийната дисциплина" се състоеше главно в това, че на Осми март, Деня на жената, пусна хвалебствен текст за Закона за равноправието на мъжа и жената в ГДР, въпреки че предложението беше отхвърлено с мнозинство като "неинтересно". Това беше същинският скандал.

Тя добави, че по отношение на въпроса за мира Еверт демонстрира "пораженческо поведение", а пък Радован по отношение на особено деликатния еврейски въпрос за политическата работа в Мексико (Демократише Пост продължава да има много читатели от еврейското гражданство) върви срещу линията, която Дрецки, когато още беше в Мексико, бе обосновал.

Това не беше честно, тя го знаеше. Но беше ли честно да я обвиняват в "нарушение на партийната дисциплина"?

– Можеш ли до края на февруари да дадеш нещо за културната страница?

Гласът на Радован.

– Една и половина стандартна страница, с регионално звучене.

Шарлоте кимна и надраска нещо в календара си. Това означаваше ли, че вече ѝ нямат достатъчно доверие за политическата част?

Вечерта се къпеше – вече почти навик в деня на редакционната планьорка.

В четвъртък и петък даваше частни уроци, единия ден английски, на другия френски език, всеки по три часа (за двата дни печелеше повече отколкото Вилхелм за една седмица в Демократише Пост).

В останалото време, преди Вилхелм да се прибере вкъщи, се люшкаше в хамака в градината на покрива, караше домашната помощница да ѝ носи ядки и сок от манго и с увлечение четеше книги за предколумбовата история: заради статията за културната страница, така звучеше обяснението, което всъщност никой не ѝ искаше.

В края на седмицата Вилхелм, както винаги, четеше Нойес Дойчланд, който, както обикновено, пристигаше в пакет и с четиринайсетдневно закъснение от Германия. Тъй като не знаеше нито испански, нито английски, НД беше единственото му четиво. Изчиташе всеки ред и с изключение на два пъти по половин час, когато излизаше на разходка с кучето, беше зает до късна вечер.

Шарлоте се грижеше за домакинството: уточняваше с Глория, домашната помощница, менюто за следващата седмица, преглеждаше сметките и поливаше цветята. От доста време отглеждаше на терасата на покрива цветето кралица на нощта. Беше го купила преди години, раздирана от вътрешното противоречие и надеждата, че никога няма да го види как цъфти.

   Във времена на гаснещата светлина (превод Жанина Драгостинова, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Едно, DVA, DREI... познаваш добре Ема Джоли или просто Emika, срещали сме те неведнъж с нейното синт бас сърце, а днес гледаме ексклузивно видеопремиерата на първия сингъл My Heart Bleeds Melody от новия ѝ албум DREI...

Какво?

"I fled to the ocean, broken... I see the horizon, one line..." или как преодоляваме бурите в океана на живота.

Къде?

Остров Мадейра, небе и океан на гръмотевична длан.

Как?

Два iPhone-а, голо селфи със светкавици и триковете на полския визуален артист Chock Pock.

Защо?

Ако Your Heart Bleeds Melody, то очаквайте специалното ни интервю с Emika за третия ѝ албум DREI, а днес, тук, може да гледате Beatport Live стрийм с нея.

Emika Live © фотография MIR Тихомир Рачев