My Mir

Днес, 3 в 1 паролата е... МикСелекция... или 3 компилации, които разкриват защо изкуството на селективния подбор е толкова важно...

Modeselektion Vol.04 vs 1 + 1 = X vs Fabric 99

Кой? – Гернот Бронсер и Себастиан Цари... или Modeselektor титаните на берлинското броукън техно в Modeselektion режим; Erased Tapes... или X-годишните британски законодатели на нео-класическия шик; Александър Коу... или флагманът на прогресив хаус естетиката, почитан просто като... Sasha.

Какво? – Слушай Селективно – да, в безбрежния океан от онлайн миксове и в разгара на летните миш-маш компилации тези 3 селекции – Modeselektion Vol.4 на Modeselektor, 1 + 1 = X на лейбъла Erased Tapes и Fabric 99 на Sasha – не само разкриват пълното великолепие на изкуството на селективния подбор (композиран тук по 3 различни начина), но и хвърлят доста бийт аргументи по спорния въпрос: "Светът, все още, нуждае ли се от микс компилации?"

Да, Modeselektor превърнаха Modeselektion серията си както в традиционен (и чакан) шоукейс на вечно набъбващия лейбъл каталог на Monkeytown, така и в парад на техните фаворити от актуалните им диджей акции – в Modeselektion Vol.04 паролата е Техно, но Modeselektor-ски изкривено по техному – повечето от 17-те трака наистина звучат като излезли от Monkeytown бийт лабораторията (като Metaxas Carnival, Cosmopolitanism, Blacksmith, Sectional Healing, Introduction, Matte и Endless), което идеално разкрива трика как от продукцията на еклектични артисти (като Skee Mask, Claude Speeed, Lone, Actress, Peder Mannerfelt, Rødhåd, rRoxymore, Radio Slave и Sarah Farina) да изградиш единен, взаимосвързан (сякаш авторски) албум... А в ДНК-то на Kalif Storch, Smoke Signals, Masha и Vodiga не само че е съхранена кръвната група на Гернот и Себастиан, но и се крият гените на летния хит... в някоя от многобройните Modeselektion акции това лято.

Х-ти юбилей, маркиран миналата година и отпразнуван триумфално на тазгодишния Record Store Day, 100-но издание от каталога и Х-та поред традиционна годишна компилация – да, в уравнението 1 + 1 = X на лейбъла Erased Tapes е пълно със символика (да не говорим за брилянтния дизайн и FELD артуърк на компилацията) и със специални моменти на нео-класическа магия...

Моменти на обединяване (в аналоговото студио Vox-Ton в Берлин) на артисти от Erased Tapes каталога в "ритуални дуети" (1 + 1 е концепцията, все пак) като комбо акциите на Нилс Фрам с Артър Джефис в Up Is Good, на Kiasmos с Högni в Zebra, на Rival Consoles с Дъглас Деър в Darling, на лейбъл основателя Робърт Ратс с Масайоши Фуджита в Spaceship Magical...

... Или на Питър Бродерик с целия екип на Erased Tapes в Perpetual Glow – да, 1 + 1 = X е различна от всяка друга компилация, която ще чуете тази година, защото не само обединява артистите от каталога в едно Erased Tapes семейство, но и деликатно създава един нов, дишащ организъм, така че дори индивидуалните акции като Ritual Song, Blackpool Sands Forever, Pending, Ahoy и Palisade 1 да звучат като част от едно неразривно, нео-класическо цяло и тяло...

Като говорим за неразривно цяло и тяло, Александър Коу или просто Sasha, идеално знае как да го постигне в една микс компилация – всички сме наясно с лично модифицираните му миксер и контролери, нали... Иначе, неслучайно при плажната му визита у нас компания му правеха Ladytron (които се завръщат и с албум това лято) – Sasha винаги е обичал жанровата еклектика (като в последния Scene Delete албум или re-Fracted:LIVE проекта му) и във Fabric 99 микса с лекота минава от Agnes Obel и Marbert Rocel през Indigo и CLOSE до Exercise One & Mathew Jonson и DJ Koze едита на Efdemin класиката Acid Bells, а новото му творение Smoke Monk е сякаш създадено за броукън компанията на Needle & Thread от Objekt...

Неслучайно, Sasha слага и поан финала на Fabric 99 със смесването на епичната класика At Les на Карл Крейг (във Versus Synthesizer Ensemble версията му и Antigone ремикса ù) с прогресив-хаус-кича в Amae на BAILE – силно символичен момент, телепортиращ ни, като с машина на времето, през 1999 – годината, в която е основан клуба Fabric... времето, в което прогресив хауса се комерсиализира и се превърна в кича на върха на класациите...

Символика точно като за пред-финала на микс сериите Fabric (да, тази ще бъде предпоследната от първата компилация, издадена през 2001, до днес), което не само засилва очакванията за гранд финалното 100-но издание, но и намигва към бийт равносметки под микс линията на живота – все пак, догодина Fabric става на 20 години, а Sasha на 50...

Кога? – в разгара на лятното ти турне под дебела сянка...

Защо? – защото 1 + 1 = ... 3 от най-добрите компилации, които ще слушаш това лято.

Има ли пресечни точки между правенето на пици и съвременното изкуство – отговорът, може би, се крие в пърформанса РРР на визуалния артист Камен Стоянов, който винаги е обичал да търси взаимовръзки там, където не съществуват на пръв... вкус. Камен често обича да превръща и публиката в активен участник в пърформансите, които прави (помните Ask The Artist, нали), затова на 14 и 15 юни, австрийският културен павилион FLUCA ще се превърне в пицария с образователен характер, която ще предлага пици с имена като Дюшан, Клайн, Буржоа, Пипилоти... но какво се крие зад тях най-добре ще ви разкаже самият Камен Стоянов...

Защо точно РРР | ППП?

П като Пърформанс, П като Пица и П|Р като Painting... Иначе казано – Performing Pizza Painting – абревиатура, която свързва тези три неща в едно и търси връзките между тях... Връзката между правенето на пици и Painting-а|Живописта... и в предишни мои проекти съм търсил връзката между изкуството и кулинарията – и при двете се работи със съставки – определени, сурови елементи, които се обработват, смесват в определен ред и се получава готово ястие или... живопис... Изкуството също използва елементи от живота, които са сурови и ги приготвя, смесва по определен начин... Всеки художник си има свои рецепти в цял репертоар...

А твоите РРР рецепти са...?

Пърформансът се състои от десетина рецепти. Написал съм си ги в едно тефтерче... като готварска книга, хаха... отварям го, припомням си ги по време на пърформанса... Разбира се, и готвачите са като артистите – някои се придържат стриктно към рецептите, други импровизират със съставките... Всяка рецепта, обаче, търпи интерпретация... може да се променя в зависимост от ситуацията... А ситуацията се определя от човекът, който си поръчва храната... Това е и друга основна връзка, която търсех в пърформанса – някой си поръчва нещо, аз го изпълнявам, той го изяжда, прекарва произведението през тялото си и го смила... нещо като консумиране на изкуство... Връзката между зрителя/консуматора и произведение на изкуството, което аз предлагам... А всяка пица, която предлагам е посветена на определено произведение на изкуството...

Например, пицата Shoot е посветена на едноименния пърформанс на Крис Бърдън... В списъка с пици, обаче, няма споменати съставките, от които се приготвя... като изстрел на сляпо е... Интригата е, че докато приготвям пицата, разказвам и историята, и контекста на създаването на самото произведение, на което е посветена пицата... Затова и пърформансът има донякъде образователен характер... Менюто може да бъде интересно както за хора, запознати с историята на изкуството, така и за абсолютно незапознати – поръчват си пица, получават забавното ù приготвяне пред самите тях и научават нещо за автора и произведението, на които е посветена...

Ценоразписът на Менюто предлага различни цени за Пиците, това означава ли, че слагаш ценово разделение и между видовете изкуство и авторите му?

Не. Пазарните и оценъчни параметри в изкуството не се прехвърлят в Пиците... Цената е по-скоро ориентир за вида на продуктите, които се използват за направата на дадена пица – всеки от продуктите е свързан с идеята как да бъде изиграна историята на даденото произведение на изкуството. Затова всяка от рецептите е като микро пърформанс сама по себе си... Дори ме упрекват, че няма пица, която да е посветена на българско произведение и неговия автор... Но винаги може да увелича Менюто, нали...

За трети път, след Културна Мусака и Най-бързата супа, използваш връзката между храната и изкуството... Защо?

Ами, пълно е с препратки в такъв тип пърформанси – в Най-бързата супа правех таратор... използвах кисело мляко от пловдивската марка Култура... мисля, че вече не съществува... самото мляко беше много нискомаслено, от сорта на 0,1% масленост... Отделно, за да направиш таратор трябва да разредиш млякото с вода, което още повече подчертава силата на препратките... Както споменах и Изкуството като кулинарията използва сурови съставки, които смесва... Такъв е и РРР пърформанса – пълен с връзки, интерпретации и възможности...

Иначе, идеята за пърформанса възникна във Виена, специално за един проект в подлеза на Museumsquartier, в едно заведение за пица и кебаб, държано от турчин и българка – там направих два пърформанса и сега, в София, ще е за трети път... Идеята (на един турски куратор) беше да се свържат, по някакъв начин, изкуството и храната и то на това възлово място. Така ми хрумна и идеята за РРР, но трябваше някой да ме научи как се правят пици, нали... И собственикът Осман ми показваше трикове как да се разстила тънко топката тесто... тръгнах да се уча и се оказа, че всичко това изисква прекалено много време и обучение... И така стана, че аз изигравах пърформанса, представях контекста и историята, а те (Осман и жена му Алекс) ми приготвяха тестото, слагаха пицата в пещта и я вадеха... Сега, в София, няма да имам помощници... Ще трябва да потренирам, да повъртя малко теста, хаха...

Имаш ли любима пица за приготвяне от Менюто?

Няколко са - пица Пипилоти... на Пипилоти Рист, видеоартистка от Швейцария... пица Shoot по Крис Бърдън... пица Клайн по Ив Клайн... Пица Буржоа по Луиз Буржоа... пица Cut по пърформанса Cut Piece на Йоко Оно... Да не казвам коя е най-трудната за приготвяне, хаха...

Спомена консумиране на изкуство, а съвременното изкуство не се ли превърна просто в нищо повече от поредния Продукт на пазара за консумация?

Всичко зависи от авторите... ако авторите правят само такова изкуство, което да акумулира печалби и да върти едни пари... Като киното и Холивуд... В крайна сметка, всяко произведение на изкуството е просто една идея... Когато човек си поръчва пица при мен, той не консумира самото произведение на изкуството, на което е посветена, нали... но докато консумира тази пица, получава информация за самото произведение и участва по някакъв начин в него... Тук има известна препратка към продуктовия характер на изкуството – много авангардни течения през ХХ век, особено пърформансът, се борят срещу това... Когато възниква през 60-те и 70-те години, пърформансът е насочен именно срещу продуктовия характер на изкуството – не се прави в музея, прави се на улицата... Като моя пърформанс... Анти-институционален е, защото я няма защитата на музея, галерията, куратора или на договора за консумиране на изкуство, който подписваш като прекрачваш прага на културна институция. Анти-продуктов е, защото при мен, например, продуктът бива изяден, бива напълно унищожен... Остава само спомена за даденото произведение на изкуството.

А произведенията на изкуството, също като пицата, могат ли да се консумират на парче... нещо като историята, която разказваш докато приготвяш пицата... ?

Може, за съжаление, но не и в моето Меню... Поръчаш ли си пица, трябва да чуеш цялата История... не само парче от нея... не както някои хора се опитват да си купят отделно парче или част от произведение на изкуството, съставено от няколко елемента... Въпреки че при пицата Cut историята си е направо "пица на парче"...

А дали животът може да се консумира на парче?

Трудно работи това в живота... Винаги идват парчета, които не си ги поръчвал...

Пърформансът РРР на Камен Стоянов е на 14 и 15 юни в австрийски културен павилион FLUCA – от 20:00 до 22:00 в градинка Кристал

Oneohtrix Point Never – Age Of

Кой? – Даниъл Лопатин, американски гуру на саунд дизайна и дигиталната арт еклектика.

Какво? – О, Времена... О, Нрави – амбивалентността и контрастите винаги са били основни козове в дигиталната саунд игра на Oneohtrix Point Never. И ако контрастът в артуърка на корицата на новото Age Of творение на Даниъл Лопатин красноречиво намеква за микс-сблъсъка между пред и пост-дигиталните времена с техните всевъзможни музикални жанрове, то заглавието на финалното парче Last Known Image Of а Song като че ли обобщава идеално това към което се стреми Лопатин – да "облече" музиката в образ, да я превърне в арт визуален обект със собствен саундтрак... Като саундтрак на имагинерен филм... Правил го е в аудио-визуални изложби като Ecco, правил го е в озвучаване на филми (за Good Time саундтрака му дадоха дори заслужена награда в Кан 2017)... Прави го и в актуалното MYRIAD лайв шоу... Прави го и в Age Of...

Не че и преди не е рисувал с емблематични синт линии, но Age Of и myriad.industries (и двете с клавесин импресии като от албум на Бенджамин Клемънтайн) и Toys 2 дават нов контекст на дигиталната OPN дизайн игра... Не че и комбината му с Prurient в We'll Take It и Warning не добавя ударни нойз-индъстриъл нива ала Garden Of Delete албума...

Не че и преди не се е заигравал с поп музиката в компанията на ANOHNI (а сега и в триумвират акция с Джеймс Блейк), но нито Black Snow, Babylon и Still Stuff That Doesn't Happen, нито The Station (писано за Usher, не щеш ли) могат да надскочат "дуета" с челистката Kelsey Lu в Last Known Image Of Song и Same – последното не само е идеален образец за модулиране на гласове (тези на ANOHNI и Kelsey Lu), но и само с просто манипулиране и размяна на честоти постига символ-веруюто на пост-всичко-съвременното изкуство – Same Digital Shit Another Контекст.

Кога? – когато приемникът даде накъсо и забърка цялата поп култура в една микс-калейдоскоп-центрофуга.

Защо? – защото Same Digital Shit Another Контекст е мото и на Днешния, и на Утрешния ден...

"Хората са предвидими" ще каже Хан в Соло: История от Междузвездни войни и това прекрасно ще обобщи и твоето желание да видиш как Хан се превръща в Соло, и желанието на Лукасфилм да създава нови нива на разширение (и обогатяване) за своя интергалактик сериал Междузвездни войни... А в предвидимостта няма нищо лошо (както ще усетите в Соло финала), даже напротив...

Всичко започва на планетата Корелия, в пълен мрак, насечен от искрите от допира на две жички – да, невръстният Хан се опитва да запали и да подкара чужд спидер – нещо като идеална метафора за начина, по който режисьорът Рон Хауърд ще се опита да свърже нишките/жичките на отделните истории в Междузвездни войни и да подкара интергалактик кораба (мда, Хилядолетния Сокол) в историята на Соло преди емблематичната му среща с Лея, Люк и Бунта на Републиката...

А Хауърд има опит във фентъзи жанра (помните Уилоу класиката и скорошни блокбъстъри като трилогията по Дан Браун и Тъмната кула по Стивън Кинг) и дори солиден досег с натурализма в Космоса (биографичния хит Аполо 13, награден с Оскар), за да не изпадне в безтегловност и да изпълни мисията... Също като операторът Брадфорд Йънг, заснел Arrival... Също като заклетия сценарист на Междузвездни войни Лоурънс Касдън – кой друг да разкаже историята на Соло, ако не човекът, който го уби толкова нелепо в Силата се пробужда...

Всъщност, напук на нелепата смърт, Касдън дава доволно богато минало на Хан/Олдън Ерънрайх и срещи с чаровни и цинични герои, които наистина да обяснят хашлашкия "първо-стреляш-после-питаш" хумор и циничен чар на порасналия Соло – точно като порастването на самия Олдън от Тетро (и амплоато на юнга на кораб, търсещ изчезналия си брат), през Аве, Цезаре (и ролята на холивудски каубой) до Правилата не важат  (героят на Ерънрайх в този филм има страх от летене, по ирония на съдбата Солова) – затова и историята на Хан се пише от:..

... Усмивката на Кира (първата любов на Хан и слабото звено в каста, Емилия Кларк), определя се от ментор съветите за доверие на криминалния ас Тобаяс Бекет (Уди Харелсън може и да не получи Оскар номинация, но пак е голям хамелеон) и неговата банда (извънземния "мъдрец" Рио/Джон Фавро и Вал/Танди Нютън, отскочила между сезоните на Западен свят)...

Маркира се (като белези) от сблъсъка със Злото в лицето (или носа) на Лейди Проксима/Линда Хънт и мафиотския бос Драйдън Вос/Пол Бетани... Оформя се от характера на алтер-его Бунта на мистериозната формация Enfys Nest...

Шлифова се от комарджийските залози и схемите за договаряне на Ландо Калризиан (Доналд Глоувър лети на гребена на славата от сериала Атланта и хип-хоп алтерегото си Childish Gambino) и неговия Хилядолетен Сокол...

И се жизнеутвърждава в срещата с... единственото и неповторимо ууки Чубака (Йонас Суотамо поема ритуално щафетата от Питър Мейхю) – да, може и да е изненада, че Соло получава и името си, и най-верния си приятел благодарение на Империята, но и Животът е такъв... на ръба между взаимоизключващи се абсурди.

Затова познатата "далечна Галактика" все повече заприличва на нашата с актуалните проблеми наоколо – параноя, експлоатация на мигранти, бунтове за равноправие (дори за равни права на дроидите), войни за контрол, надмощие и една Империя (която все повече заприличва на Щатите)... и безкрайна борба за Оцеляване. Да, Соло е история за Оцеляването... и история за Приятелството... но най-вече е история за Оцеляване на Приятелството...

Да, оцеляването е ключово за героите в Соло: История от Междузвездни войни, но още по-ключово е Оцеляването на Приятелството – като това между Хан и Кира, като това между Хан и Бекет, като това между Ландо и L3 (дроидът, влюбен в... равноправието и озвучен от Фийби Уолър-Бридж)... но най-ключово е Вървят ли двама-приятелството между Хан и Чюи – "Довери ми се... Някога подвеждал ли съм те" ще пита Хан и Теб, когато гледаш Соло: История от Междузвездни войни.

Соло: История от Междузвездни войни e в близката галактика на 3D, IMAX 3D и 4DX кината