My Mir

Kelela – Raven

Кой? – Келела Мицанекристос, Нео-Фемина-Гласът на футуристичното аренби.

Какво? – A Raven is Reborn – да, изминаха 10 години от емблематичния микстейп Cut 4 Me и 5 от хитовия дебютен албум Take Me Apart и неговото ремикс продължение Take Me a_Part, the Remixes, така че Келела да затвори нео-аренби страницата на този екзистенц цикъл с Happy Ending...

Raven, вторият ù албум слага рамката елегантно, започващ и завършващ тематично с ембиънт-хипнотичното Washed Away и неговото Far Away разслояване, също както едноименното видео препраща към етиопските корени на Kelela... Да, Raven прилича на микстейп за нов живот в две части – в първата, "миналото", продуцентите, ремиксирали Take Me Apart (LSDXOXO, Asmara, Kaytranada, Badsista, Bambii...), извикват като ехо броукън-брекбийт-поп формулата, която Келела усъвършенства на макс и сега в тракове като Happy Ending, On the Run, Missed Call, и перфектно преливащите едно в друго Closure и Contact, за да дойдат Divorce, Enough for Love, Sorbet, Holier и Fooley, които да отбележат нов Let it Go-ембиънт живот (заслугата на немския продуцент Yo van Lenz е с много повече от Washed Away размери)...

Акцентът, обаче, и всичко най-важно (е казано и) се случва в сливането на заглавното Raven с Bruises – "It's All Good I've Moved On... Find Another Way/ Wait 'til it Breaks, wait for Something to Change / I can relate boy / But I changed my Fate and my Girl did the Same"... или иначе изпято: It Feels Just Right за новата страница от Kelela екзистенца...

Кога? – когато искаш да си Washed Away... Far Away... от хаоса наоколо... You're Not Alone...

Защо? – It Feels Just Right поп музиката да звучи така...

Young Fathers – Heavy Heavy

Кой? – Алойзиъс Масакуа, Кайъс Банколе и Греъм G Хейстингс, соул шамани за колективна екзистенц терапия...

Какво? – These Voices Can Heal – да, неведнъж сме казвали, че концертите на Young Fathers повече приличат на катарзисни ритуали за колективна екзистенц терапия (да, няма нищо случайно в корицата с ритуален танцьор на четвъртия им албум Heavy Heavy), пък и Алойзиъс, Кайъс и Греъм G си го изпяват: "These Hands Can Heal"...

10 хорово-катарзисни песни, които рисуват картината на живота с думи по-силни от оръжие – 10 като годините, изтекли от (пре)издаването на дебютните им Тape One и Tape Two ЕР-та, през които Алойзиъс, Кайъс и Греъм G не изневериха (и слава богу) на неподражаемите си ритуали... И 15 години откакто Young Fathers заформиха своя шаман триумвират (сега е моментът да изслушате накуп албумите Dead, White Men Are Black Men Too и Cocoa Sugar), през които Светът също не изневери на проблемите и недъзите си – да, в Heavy Heavy ще чуеш ехо от мигрантски и бежански кризи – Rice, I Saw и Tell Somebody...

Ехо от полицейско насилие и произвол в Shoot Me Down и Ululation (Young Fathers рядко използват семпли, но когато го правят е епично) и ехо от злободневната бездна на екзистенца в Drum, Geronimo, Sink or Swim, Be Your Lady и Holy Moly... О, да, катарзисът в Tell Somebody, Shoot Me Down и I Saw е толкова епичен, че като нищо да изтръгне духовно-освобождаващ вик, подобен на бойния в Ululation (о, да, ще пронизва концертите им)... Вик на/за Живот... Вик на истински Young Father...

Кога? – винаги когато искаш... да не попадаш в ситуацията: "Breathe In Like a Lion Breathe Out Like a Lamb"...

Защо? – защото Животът е доста Heavy Heavy напоследък, но имаш ли Young Fathers край себе си – These Voices Can Heal...

"А тя му се люто сърди, мома Тудоро, Тудоро,"Ветре ле, ненавейнико, мома Тудоро, Тудоро, сега ли найде да вееш!" – да, всички знаем как започва новото кинотворение Баншите от Инишерин на Мартин Макдона, но не знаем защо "най-ирландския" от всички 4 кинокласики с марката Макдона се открива с... любовно българско фолклор-съновидение, а именно традиционната песен Полегнала е Тудора (адаптирана за хор от Филип Кутев) – също както героят на Колин Фаръл/Поурек не вдява защо приятелят му Калм/Брендън Глийсън не иска повече да го вижда или да говори с него...

Да, Баншите от Инишерин е най-ирландския и най-алегоричния филм на Макдона досега (което не го прави най-добрия въпреки обилните Оскар и Златен глобус номинации) – о, да, в него ще откриете всичко златно от киномарката Макдона – има го горчиво-сладкия, като тъмна ирландска бира, черен хумор...

Има ги добре напипаните като ритъм диалози и абсурдни ситуации (все пак, Макдона играе с един и същ отбор – операторът Бен Дейвис и композиторът Картър Бъруел – в 3 филма подред, а именно Седем психопата, Три билборда извън града и Баншите от Инишерин)...

Има го и брилянтния тандем от дебютния В Брюж (не си личи, но Колин Фаръл и Брендън Глийсън не са били заедно на екран именно от 2008-а насам, въпреки че Колин пропусна само Три билборда извън града от авантюрите на Макдона досега)... Има я и неизменната иронична антипатия към представителите на закона и реда...

Има я и вечната (почти библейска) привързаност повече към животните, отколкото към хората... Има го и неизменния образ на Джуджето (да, във всеки Макдона филм, от В Брюж до Баншите днес) като сега е приел ключовата осанка на магаренцето Джени (е, може би, няма да отнеме известността на Йори, но конкурира любопитството на полския си събрат ИО), а магарешки инат става нарицателно за човешко качество...

Има ги пъстрите и емблематични за историята поддържащи персонажи – неслучайно, Шивон/Кери Кондън, сестрата на Поурек, и "селският идиот" Доминик/Бари Кьоган са носители на ключови и крилати фрази (от напомнящите българската реалност – "Наслушах се на безцелни критикари на този остров" и "Всички сте скучни тук, по дяволите" на Шивон до "Ето, че си отиде още една мечта" и "Мислех, че си различен, но и ти си като останалите" на Доминик)...

Има ги и чудесните метафори – конфликтът между старите приятели Поурек и Калм като отражение на ирландската Гражданска война (да, и тя не може да има край, също като скарването между двамата приятели, дори 100 години по-късно)... Има я и Баншата, старата госпожа Маккормък, която вещае смърт, като алегория на древногръцките Мойри, които предат нишките на съдбата на всеки и когато дойде време Атропос, най-старата от тях, отрязва нишката на живота – в случая на Баншите от Инишерин ключова роля играят ножиците за вълна...

Да, във вещите ръце на Мартин Макдона съдбата на всяка негова пиеса може да бъде решена във филм, а именно такава е историята на Баншите от Инишерин – непубликуваната му пиеса Баншите от Инишер задава началото и рамката тук, за да завърши трилогията, започната със Сакатият от Инишман и Лейтенантът от Инишмор (да, историята на измисления остров Инишерин е заснета именно на архипелага Еран от тези малки ирландски острови)... Затова, неслучайно, също като в Сакатият от Инишман и тук има образ на селски идиот, и нонстоп игра с ирландските типажи, стереотипи и ритуали (а актрисата Кери Кондън дори играе в премиерната театрална адаптация на Сакатият от Инишман)... Затова, неслучайно, също като в Лейтенантът от Инишмор и тук има главен герой с древно-традиционното име Поурек, който тук е радикално привързан, вместо към коте, към магаренцето Джени...

А, може би, неслучайно героят в Ръкомахане в Спокан (друга хитова Макдона пиеса, играна и у нас) в продължение на 25 години търси... отрязаната си лява ръка (е, Калм се "задоволява" само с пръстите на лявата си ръка) – да, когато гледаш Баншите от Инишерин ще имаш чувството, че пред очите ти се вихри не филм, а пиеса със запазената Макдона марка...

И ако перифразираме думите на Поурек: "Мислех, че да бъдеш добър човек/драматург е хубаво нещо", и се заиграем с тях в контекста на съновиденията на полегналата Тудора за идването на първото либе, с пъстра китка и златен пръстен на нея, то Макдона може и да дочака нов златен Оскар, а може и (като Тудора) да бъде събуден от този сън от вятъра и клонка от маслиново дърво, които да закичат идеята, че мирът и разбирателството между хората са (не)възможни... и след 100 години...

Баншите от Инишерин са в кината

Болногледачка в Германия със семейство в България, папагал, реките на подземното царство Хадес и кутия кибрит – ако не откривате нищо общо между изброените, то трябва да гледате 37 клечки кибрит – новата социална сатира с елементи на трилър-абсурд от театралните формации 36 маймуни и TARTproduktion-Щутгарт.

Драс... всичко започва с невинната реплика "Търся си работа като болногледач в Германия", произнесена като насън от Елена/Снежина Петрова – познавате я сигурно, или сте я срещали без да разберете, като една от хилядите български майки и дъщери, които оставят семействата си в България в името на евро-препитание (за същите оставени семейства) в чужбина. В случая на Елена, в Германия – там, където ще се сблъскате с насаждани предразсъдъци за източноевропейски стереотипи... там, където не можеш да живееш на ръба между два свята, защото единият е излишен...

Ако питате съсухрения и обездвижен господин Цюндер (адски реалистичната хуманоидна кукла, ръководена умело от Мануела Саркисян и създадена специално от Антие Тьопфер), ползата от Елена е колкото от спомена за отдавна притежаваното от него куче – с мил, топъл поглед и винаги готово да изпълнява трикове...

Ако питате неговата дъщеря (Невена Калудова), Елена е като домашния им папагал (находчиво-кресливо изиграна роля от Нейтън Купър) – само се върти наоколо, ръси перушина, повтаря ти думите и гледа да клъвне нещо... Ако питате агенцията, която наема Елена за болногледач, тя има само задължения, а правата ù са като на кучето, отдавна притежавано от господин Цюндер.

Ако питате Елена, грижите за господин Цюндер и дома му са трън в задника, също като името му (да, Zúnder значи именно трън на немски), само че доходоносен трън, който осигурява стотици евра за дъщеря ù, за майка ù и болния ù баща, които е оставила в България, в един друг живот...

Ако я питате наистина, обаче, грижите за господин Цюндер ù приличат на картината Реката на Хадес, сияеща в дома му – да, докато се пита коя от петте реки на подземното царство е изобразена там, Елена преминава през всичките...

Все по-намаляващите обаждания от дъщеря ù и майка ù я спускат по Лета, реката на забравата, после идва Кокит, реката на плача от Самотата, чиито води са дори плитки пред тези на Ахерон (реката на болката и скръбта), като ухапването от папагала на Цюндер дори не може да се сравни със скръбта на Елена от това, че собствената ù дъщеря я обявява за мъртва в училището си в България... Да, няма как да не се стигне до Стикс, обикаляща 9 пъти Хадес и разделящо го от земното царство, естествено, не и без да се мине през Пирифлегетон, огнената река за пречистване от греховете... Драс...

Да, 37 клечки кибрит е катарзисна история... като всички пиеси на формацията 36 маймуни, които правят социален разрез на обществото (неслучайно авторите Здрава Каменова и Гергана Димитрова провеждат серия интервюта с болногледачи), като болкоуспокояващите в тази театрална операция са солидните дози хумор и абсурдни до сълзи ситуации...

Да, 37 клечки кибрит прилича на предишната копродукция между 36 маймуни и TARTproduktion Пепеляшки ООД (не само заради смесването на различни националности, класи, стереотипи или заради минималистичната, но точно намерена сценография и режисура от Бернхард Ойстершулте), но всъщност напомня всеки 36 маймуни спектакъл, в който е намесена музика на живо (като обилно награждавания Дом за овце и сънища, например) – в случая иде реч за фънки реквием за китара, прахосмукачка, кóпаница, кречетало и папагал (не само Нейтън Купър, ами всички се справят чудесно с музикалната част), така че и най-тегавата тема да се превърне с лекота в ода на радостта от живота...

Да, 37 клечки кибрит преминава през много и различни театрални жанра, почти както Снежина Петрова (а и целият актьорски ансамбъл) преплува майсторски петте реки на Хадес, напомняйки, че всеки държи клечка кибрит – било като акт на пречистване, било като вик за надежда, че все още има Светлина в тунела... Драс...

37 клечки кибрит горят на 21 януари и 23 февруари в Топлоцентрала | 19:30