My Mir
"Ще живееш във вечността с ангели и призраци" – да, подобна реплика може да идва само от Света на Киното и в този случай принадлежи на последното обяснение в любов към Магията на По-Голямото-от-Живота/Киното, а именно Вавилон – най-амбициозния (но и най-еклектичния) проект на режисьора Деймиън Чазел.
Само за 10 години (маркираме ги догодина), от блестящия дебют с Камшичен удар, Чазел натрупа солидна филмография (La La Land, Първият човек...) и Оскар-признания, и прилежащите им ангели и призраци в киното, така че да си позволи да коментира перпетуум-мобиле машината за мечти на Холивуд...
Всъщност, идеята за Вавилон се ражда още преди Камшичен удар, за да се превърне в... La La Land – да, фокусът и поклонът към мюзикъла е като генерална репетиция за едрия план на Киното (естествено, че ще откриете La La Land призраци във Вавилон и те далеч не се изчерпват с кадрирането на оператора Линус Сандгрен)...
Но всъщност, има един Призрак, който неизменно ще преследва и ще се появява в кинематографията на Чазел и това е Музиката – да, музиката е главен герой във филмите на Чазел от Камшичен удар насам и неслучайно във Вавилон катализира и ескалира случващото се на екрана (особено ако си въртял до откат саундтрака на Джъстин Хървиц месец преди да гледаш филма), така че нищо чудно вече получения Златен глобус за музика да бъде дублиран с Оскар...
Неслучайно и Деймиън Чазел разчита неизменно за звуковата картина на Джъстин Хървиц (от първите си късометражки до Вавилон днес), така че двамата да изградят брилянтен аудиовизуален тандем, който е наясно, че Киното е изкуство на... Ритъма...
Да, магията е нито в перфектния кадър, нито в звуковото му измерение (въпреки, че героите от Вавилон ще изживеят преходния период между нямото и звуковото кино с доста въпроси "защо" и двойно повече абсурдно-скечови ситуации), а се крие в Ритъма между тях... А Деймиън Чазел, Джъстин Хървиц и операторът Линус Сандгрен демонстрират, че владеят чудесно изкуството на Ритъма.
Иначе, историята за герои, които искат да бъдат част от "Нещо по-Голямо от Живота" вече сме я гледали, при това неведнъж – също като дежа вюто с героини на Марго Роби, които, неразпознати от персонала на киносалона като звезди от афиша, все пак влизат на филма с тяхно участие (Роби го пробва и като Шарън Тейт в Имало едно време в Холивуд, прави го и сега като Нели ЛаРой във Вавилон)...
Да, Вавилон е пълен с филмови препратки – образите на Джак Конрад/Брад Пит и Нели ЛаРой/Марго Роби са амалгама от личностите на няколко звезди на нямото кино (каквито са и героите на немския режисьор Ото/Спайк Джоунз и ключовата Лейди Фей/Ли Джун Ли) – също каквото е двукратното използване на евъргрийна Singin' in the Rain тук за историята на киното...
Да, Вавилон е хем обяснение в любов към киното – може би, не толкова романтично-идеалистично като в Артистът и Изобретението на Хюго преди 11 години или интимно-проникновено като в актуалното Семейство Фейбълман – хем е сатира и циничен разрез на филмовата машина за мечти и илюзии...
Нещо като La La Land (заради страстите между Нели и Мануел Мани Торес/Диего Калва), в който ангелите на Ел Ей са отстъпили мястото си на демоните от Ел Ей в лудешки огнен танц с призраците от кинонегативите...
"Пожар в къщата, казваш" ще пита Джак Конрад в емблематичния (за природата на Киното и хлебарките) свой разговор със светския хроникьор Елинор Сейнт Джон/Джийн Смарт, а домът на Киното "гори" днес заради филмови стрийминг платформи и вечно променящи се канони...
И няма как да не повярваш на героя на Брад Пит (с цялата тежест на филмовия му ореол), когато разкрива (в две телефонни обаждания и няколко тиради) едни от най-важните истини за света и механизма на Киното – дори второто обаждане (до MGM боса Ървинг Талбърг) може да се превърне в цинична метафора за Вавилон-ската епопея на Деймиън Чазел...
Защото хем да се прекланяш, хем да критикуваш сатирично фабриката за Мечти, от която си част, е рискова игра на ръба – като тегленето на слон по стръмен хълм – винаги има риск да се озовеш под Слона на Киното...
Вавилон е в кината и IMAX залите
"Не сме боен отряд... Ние сме семейство" – да, когато чуеш тази реплика от Аватар: Природата на водата в главата ти вече ще се върти едно наум, че продължението на блокбъстър хита Аватар влиза в режим "семейни войни" ала Star Wars сагата.
И неслучайно, защото в природата на филмите на Джеймс Камерън фокусът рядко пада върху семейството (комедията Истински лъжи си е направо изключение), но въпреки това почти всички негови киноистории са... семейни забавления – о, да, дори Пришълци-те и първите два Терминатор-а.
И ако в природата на Камерън правенето на филми не е прибързано, а добре обмислено (уравнението – над 40-годишна кариера = 9 режисьорски филма, как ви се струва), то дългото 13-годишно чакане за продължение на Аватар не е толкова изненада, колкото факта, че Аватар: Природата на водата намига към двата най-семейни филма на Камерън – а именно Бездната и Титаник – но колко да е изненада, все пак Водата е свързващия елемент и в трите филма...
А както ще разберете от героите на втория Аватар: "Водата свързва Всичко"... Но да се върнем в началото – вторият Аватар започва там, където свършва Първият (дори са включени кадри-реминисценции от първата част), за да може "стотината" души (като мен), които не са гледали Първия да не се "удавят" в авантюрите на Втория...
Аватарът на Джейк Съли/Сам Уортингтън и Нейтири/Зоуи Салдана са си спретнали цяло на'ви (или пък navy blue) племе от смесен произход – родните им синове Нетейам, Ло'ак и момиченцето Тук, заедно с осиновената дъщеря Кири, родена от аватара на доктор Грейс (Сигорни Уивър за втори път "ражда" хибрид-но, а), докато човешката зла природа не започва да ги преследва докрай в лицето на аватара на най-големия им враг Майлс Куорич/Стивън Ланг...
И така, с вече почти готовите две продължения (насрочени за 2024-а и 2026-а), Аватар започва да се превръща в... Междузвездни война на Пандора – има място за много нови светове за опознаване (като островното царство на тюркоазените меткаина), за срещи с причудлива флора и фауна и магични създания (запознайте се с тулкуните, чиято анатомия доста напомня на дълбоководния свят на Бездната)...
Има място за всякакви семейни връзки, вражди и драми... има място за семейни спорове между Мрака и Светлината, между Доброто и Злото и за вечното търсене на Баланса/Ейуа в Природата и на Земята, и на Пандора...
А в природата на Аватар пътят към Баланса/Ейуа е във Водата... Да, "Водата свързва Всичко" ще кажат меткаините, а неслучайно, тяхната жрица Ронал/Кейт Уинслет, след като е изтекла толкова много Вода от Титаник насам, отново се впуска в подводни снимки с Камерън...
Неслучайно Камерън разчита и на оператора Ръсел Карпентър, с когото заснемат Титаник (о, да, и тук има потъване на титанични кораби)...
Неслучайно в природата на тулкуните е заложено неубиването (леко намигане към Т2 кодекса) и неагресията в хармония с Ейуа и в абсолютен синхрон с тайните на дълбоководния свят на Бездната...
Защото Водата/Океанът/Морето е и Животът, и Смъртта... Морето дава и Морето взима... Също като боксофисът...
Аватар: Природата на водата е в 3D, HFR 3D, IMAX 3D и 4DX кината
"Светът е мисъл, която не мога да довърша"... да, такива изписани крилати фрази и документални изповеди ала вербатим театър ще те посрещнат в началото на новата театрална версия на пиесата Електра или свалянето на маските от Маргьорит Юрсенар, преразгледана от режисьора Василена Радева и нейното сдружение Паник бутон театър като Електра тук и сега, само за да посее в съзнанието ти една мисъл, която ще расте, тук и сега, в продължение на представлението – обречени ли са Децата да се обръщат срещу своите Родители или...
Да, първата българска сценична версия на Електра от Юрсенар се случи преди дузина години в театър София, точно по времето когато Василена Радева фокусира светлината на прожекторите върху документалния театър с проекта си Нордост (обрал заслужено повечето театрални награди тогава)...
Случайно или не, новото начало на Електра тук и сега също е запазено за документални изповеди ала вербатим театър (реални спомени на деца за постъпките на техните родители са рецитирани от актьорите, носещи тениски с клиширани слогани като "Stay Cool", "No Regrets", "No Mercy","Good Guy"...) не само за да вкара древногръцката трагедия по осъждането и унищожението на Родителското тяло в контекста на съвремието ни, но и да намекне за кризата на идентичност (объркана от толкова много слогани и версии), която преживява Електра.
Криза, която Василена Радева изразява интригуващо като вкарва Електра в три версии, изиграни от три различни актриси – Богдана Котарева, Мария Панайотова и Самуела-Ивана Церовска... Защото докато Електра-та на режисьора Здравко Митков (от постановката на театър София) е фокусирана върху първичното, животинско и хищническо отдаване докрай на отмъщението в природата на Човека, то Електра-та на Василена Радева е по-скоро изправена пред житейски кръстопът...
Кръстопът, пред който стои и самия Театър – да, Електра тук и сега започва като вербатим представление, преминава във вид на мюзикъл, при който героите изпяват своите размисли и страсти в поп песни, за да стигне до пърформанс в реално време (заснет с камера като срещата на Клитемнестра с Електра или като ритуала с маската на Агамемнон) на фона на минималистична сценография от Илияна Кънчева в синхрон с прецизното осветление на Ралица Тонева и синт-ноар музиката на Емилиян Гацов-Елби и Георги Георгиев-Антика...
И всичко това (включително речта на актьорите) да не звучи просто като театрална пиеса, разказваща историята на две Деца, Електра и Орест/Марио Василев, осъждащи и убиващи своите Родители, провокирани от първопричиненото предателство и убийство на техния баща Агамемнон, извършено от майка им Клитемнестра/Елена Димитрова и нейния любовник Егист/Васил Читанов...
Кръстопът "да-бъде-или-да-не-бъде" театър, при който думите на Пилад/Иван Станчев, довереник на Орест, придобиват ново значение: "Нашите пороци и прегрешения за нас нямат имена и обикновено се изненадваме неприятно, когато разберем как ги наричат хората."
Кръстопът, който ни връща към началото на Електра тук и сега и към документалните изповеди по такъв начин, че бихме искали да чуем спомените на самата Маргьорит Юрсенар за нейните родители (или по-скоро за нейния баща, тъй като майка ù... мхм... умира дни след нейното раждане)...
Кръстопът, при който мисълта, която не можем (а трябва) да довършим не е дали Децата са обречени да се обръщат срещу своите Родители, а по-скоро дали не са обречени, рано или късно, да се превръщат... в своите Родители...
Електра тук и сега е в Топлоцентрала на 7 декември, 13 януари, 28 февруари, 12 март и 11 април | 19:30, зала 1
"Изкуството и Семейството не могат да бъдат заедно" твърди един от роднините в семейство Фейбълман, но именно тях (Изкуството и Семейството) събира Стивън Спилбърг в кината за новата си биографична автофикция Семейство Фейбълман.
Да, всички знаем, че историята на невръстния Сам Фейбълман/Гейбриъл Лабел всъщност е филмова версия на детството на Стивън Спилбърг... Но не и версия от сорта на "Изкуството имитира Живота", не – дори дословно да пресъздава първите стъпки в кинематографията на Стивън (като "домашните" филми с влакове-играчки, уестърнът The Last Gunfight или военният Escape to Nowhere); дори дословно да следва заниманията на родителите му (и произхода им от украински евреи – о, да, ще чуете изкривена Калинка моя) или местенията на семейството из страната, като само променя имената с Бърт и Мици Фейбълман (чудесно акомпаниращи си Пол Дейно и Мишел Уилямс), то тази история не е биография на семейство Спилбърг...
Неслучайно, името на семейство Фейбълман (дадено му от фаворит сценариста Тони Кушнър) крие тайната на етимологията си в немската дума fabel за басня... Да, това е Басня за Киното, което се движи по-бързо от Живота... Киното, чийто голям бял екран вади на фокус малките детайли/неща от Живота и им придава нови смисъл и значение... Киното, чиито филми са "сънища, които никога няма да забравиш"...
Или както казва Мици Фейбълман (Мишел Уилямс в една от най-добрите ù роли евър): "За всичко си има причина". Има причина Спилбърг да започне работа по тази интимна киноизповед още преди 22 години със сестра си Ан, но да я завърши чак след смъртта на родителите им и тя (причината) далеч не се крие в измисления образ на "чичо" Бени/Сет Рогън.
Има причина този филм с главно Ф в живота на Спилбърг хем да не прилича на никой от мегахитовете на Стивън, хем да крие тънки, фини намигвания към повечето класики с марката Спилбърг.
Има причина, перифразирайки Толстой, и всички нещастни семейства да си приличат, но въпреки това всяко нещастно семейство да е нещастно посвоему – питайте прачичото Борис/Джъд Хърш на Сам по въпроса за семействата и... Изкуството.
Има причина и Спилбърг да превърне Киното в свое Семейство – чудесно е да имаш оператор като Януш Камински или композитор като Джон Уилямс за членове на Семейството, с които се разбираш дори без думи и на които можеш да разчиташ за почти всичките си филми...
Има причина и Киното да съществува като Магия и тя далеч не се крие в "Теоремата за Хоризонта", изповядана на Сам Фейбълман от режисьора Джон Форд/Дейвид Линч на финала... Просто върни лентата назад и ще я откриеш...
Семейство Фейбълман живее... в кината
