My Mir
Ivan Shopov, Cooh, Balkansky, Drum Kid – когато тези имена са изредени едно след друго веднага става ясно, че зад тях стои един-единствен човек, а именно Иван Шопов. Какво става, обаче, когато всички тези проекти са събрани в една вечер – бийт шизофрения или One Man Party? Това ще разберем на 4 април в Студио Орфей, а повече светлина, музика и визия по въпроса хвърля самия One Man Show a.k.a Иван Шопов или...
Всички знаем, че всяка личност има няколко (поне две) страни, но при теб явно са повече? Как и защо стана така? Има ли някое алтерего, което взима връх над останалите или такова, което обединява всички?
Всичко започна с името Cooh, което си бях избрал още през '98-а, когато за първи път се докоснах до създаването на електронен звук. Тогава стремежът ми беше да създавам основно дръм и бас музика, но с времето се плених и от създаването на други стилове, а вече ме знаеха с дръм и баса под това име, така, че се наложи да измисля и нови псевдоними за всеки отделен стил, за да не се объркват хората. Не мисля, че има алтерего, което да взима връх над другите, но определно Cooh и Balkansky са с най-солидна аудитория, понеже съм издал най-много музика с тези имена.
Обичаш да работиш с други музиканти и продуценти, но сега ще си сам зад пулта – така по-лесно ли е, по-трудно ли е и въобще как се роди идеята зад One Man Party?
За мен това е като сбъдната мечта – да мога да покажа всички мои страни в една вечер или по-скоро личните ми проекти, тъй като имам още много други имена, под които работя с колеги от цял свят. Идеята за това парти се роди когато правех уебсайта ми www.ivanshopov.com преди години и там исках да събера всичките ми проекти под един покрив заедно с картините, които рисувам. Когато ги наредих един до друг, проектите ми заприличаха на интересен лайнъп, който реших да превърна в парти с тях, изредени един след друг. След успеха на първото такова събитие се амбицирах да направя още такива и сега времето дойде за още по-изчистена концепция.
Какви са предизвикателствата (освен чисто физическите) пред такава концепция за One Man Party? И какво го различава от така наречените All Night Long диджей маратони, които правят някои артисти?
За мен няма физически предизвикателства в това да пускам 7 или 10 часа музика – енергията, която получавам от хората ме държи постоянно в кондиция. Предизвикателствата са основно музикални, минавайки през толкова много различни стилове да успея да задържа вниманието на публиката от начало до край. Обикновено, диджей маратоните, за които съм чувал преминават под един стил музика, докато при мен нещата започват от ембиънт, минават през техно и дъбстеп и стигат до дръм и бас и хардкор.
Освен над музикалната страна, работиш и върху визуалната част на нещата, та One Man Party ще има ли и своя специална визуална концепция?
Да, но този път ще е основно насочена в специалното светлинно шоу, което подготвяме от 2 седмици. За следващите издания искам да има още повече от моето изкуство, замесено в изпълнението на визуалната част и така да се получи още по-пълна картина.
Сравнително непозната е работата ти по музиката за танцови театрални представления, какво те провокира да се заемеш И с това? По-различно ли подхождащ към създаването на такава музика? Има ли музика към танцово представление, която би искал и да издадеш като самостоятелен албум?
Провокацията дойде от хореографа Живко Желязков, който ме покани да работя по музиката на неговия спектакъл ARTeFACT, създаден в Дерида Денс Център. Там се запознах с материята на музиката за представления със съвременни танци. Определено ми стана много интересно да навляза в тази сфера на театралното изкуство и да се сблъскам с проблемите на звуковата среда за такова представление. За създаването на музиката към тези представления подхождам повече като художник, създавайки звукови картини и внушения, които да подкрепят визуалната част на спектакъла. За целта много често се налага да записвам най-различни звуци идваши от външния свят, а не само от компютъра. Живко винаги ме изненадва с предизвикателни задачи за намиране на звуци, подходящи за определени сцени и това наистина развива въображенито ми.
Мисля, че едно от любимите ми представления, по които работих се казва Monocrossing. Музиката от него също би била много подходяща за издаване като самостоятелен албум, но това още го обмисляме като опция. За последното представление в Дерида Денс Център работих с дебютиращата хореографка Петя Мукова, като музиката за него е запланувано да излезе в мое EP за лейбъла Abstract Reflections. Четирите парчета от спектакъла ще се появят скоро под името на спектакъла Graviton.
Имаш ли усещането, че в България всеки се стреми към one man show, а не търси обединение?
Ами, има го това нещо донякъде, но това е защото всеки иска да е най-отгоре, вместо да иска да развива музиката заедно с другите трудещи се в тази посока. Все пак има много потенциал и аз съм оптимист в тази посока :)
Редовно правиш фрий Ableton уъркшопи за споделяне на опит и насърчаване на млади бийтмейкъри, какви са начините според теб за подпомагане и развитие на прохождащите български продуценти на електронна музика? От какво има нужда българската електронна сцена?
Електронната ни сцена има нужда от още повече млади таланти, които да достигнат световно ниво на звук и идеи и така да допринесат за по-добра конкурентна среда, в която да се отворят вратите за още повече хубава музика. Аз помагам с каквото мога – давам всичките си знания безвъзмездно и помагам на всеки, който се е свързал с мен с въпроси или съвет. А за още по-бързо развитие, според мен, е нужно да се отворят още учебни програми за обучение по електронна музика – все пак това е бъдещето за много млади музиканти, а сега те са принудени да се развиват сами, без помощта на учебните заведения.
Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?
Исках микса да мине през някой от вълнуващите ме парчета в момента, създадени от мен в различни състояния на духа. Надявам се това да се усети в микса, който макар и къс като времетраене трябва да даде посока и за случващото се на One Man Party-то.
В дневника на Иван Шопов следващите няколко месеца са отбелязани като... ?
Много заети с различни начинания, вариращи от новия ми проект с Айше Денис Гочин, който съчетава виртуозно пиано с моите електронни звуци до нова съвместна изложба с художничката Ели Жотева, където ще експериментираме със смесването на фотография, графика и интерактивен звук и светлина. Също така работим усилено и по третия албум на Бalkansky заедно с Теодосий Спасов и Иво Христов. Ще е интересна година от много гледни точки за мен :)
One Man Party девиз за финал?
Слушайте разнообразна музика и настройте антените си за всичките цветове на света. Вдъхновението е навсякъде!
В седмичния ни 4x4 джубокс електроника се въртят:..
Portico – Living Fields
Кой? – Джак Уайли, Дънкан Белами и Майло Фицпатрик или еволюцията на Portico Quartet в електро-акустично трио на съвършенството.
Какво? – бийт-вокална хипноза за преинсталация на екзистенц чакрите – когато Ник Мълви напуска Portico Quartet на Джак, Дънкан и Майло не им остава нищо друго освен да се измислят наново като бенд, а третият им албум (и ремикс изданието му) явно не бяха достатъчни за нов живот. Катарзисът (след като тримата изглеждат чилийския документален филм Nostalgia For The Light), новата обединяваща тема и спомените за промяната идват с Memory Of Newness и техният екс-съквартирант (и наш добър познат) Джейми Уун, който пък ги среща с Джоно Маклиъри, вокалът, който тук фиксира брилянтно новата посока (затова и ще бъде неизменна част от лайв турнето им) с парчета като Bright Luck, Living Fields, Сolour Fading и Where You Are, за да може гласът на Джо Нюман (от Alt-J) да постави финалните щрихи в картинката за нов живот с Brittle, 101 и Atacama.
Кога? – в онези сюрреалистични следобеди, когато зимата за секунди преминава в пролет и обратно.
Защо? – и в живота, и в музиката, за да се подредят идеално нещата, първо трябва да се разпаднат на съставните си части или поне така гласи основният закон в Living Fields.
Flako – Natureboy
Кой? – Дарио Рохо Гера, лондонски бийтмейкър с чилийски корени и със запазено място в бийт сърцата ни след Horizon Festival 2014 и грууви колаборациите с Fatima.
Какво? – еко бийт ритуали за сливане с Майката Природа – от дръм шаманското Shipibo Icaro (Shipibo е етнос, живеещ в амазонските гори между Перу и Бразилия) до хипнотичните Shape Of Things To Come, Lyrebird, Payaso, The Odd & Beautiful и With Me Now, всичко напомня на тропикана трип към изгубения рай на човечеството и към южноамериканските корени на Flako – да, кръвта вода не става, ами се превръща в синт потоци, които ни заливат в Kuku, за да се питаме философски накрая Who Do You Think You Are.
Кога? – идеално за пролетно събуждане на сетивата, които тръпнат за лятото.
Защо? – равновесието между човек и природа е особено важно... особено днес... особено когато хората не са просто Солта на Земята, ами направо са пресолили Майката Природа.
Shlohmo – Dark Red
Кой? – Хенри Лофър, Ел Ей бийтмейкър и лейбъл бос на колектива WeDidIt, за когото е измислен термина Shlo-Fi ритъм.
Какво? – бийт реквием за тъмната страна на Живота – една идея по-минорен от дебютния Bad Vibes, новият Shlohmo албум броди из мрачните тунели на скръбта от загубата на близки хора с реквиеми като Buried, Remains и Emerge From Smoke, но ако цялостното усещане е такова сякаш е Rained the Whole Time, то жежкото Ел Ей слънце пробива с МРС лъчи на надеждата в Beams, Fading, Slow Descent и Meet Ur Maker.
Кога? – в дъждовния здрач на нощта, когато изплуват сенките на загубите ни от деня
.
Защо? – няма по-добър начин да погребеш призраците и мъката на миналото от бийт терапията, нали?!
Eskmo – SOL
Кой? – Брендън Ангелидис, Уест Коуст бийтмейкър със страст към саунд дизайна и епичната визия.
Какво? – триединство (Слънце, Луна и Земя) на бийт терапията – да, заглавието на втория Eskmo албум означава (на испански) именно Слънце и звучи като естествено продължение на последното му Terra ЕР – дали ще са ритмичните вокални скици Mind of War, The Sun Is a Drum, Feed Fire и Blue and Grey, или запазената му марка епични инструментали като The Light of One Thousand Furnaces и Combustion, но тук Eskmo рисува картина, в която Слънцето и Луната дърпат конците на живота на Земята.
Кога? – когато Слънцето изгрее и се превърне в The Light of One Thousand Furnaces.
Защо? – "It's Good to See You Mind", както пее Брендън или друго си е да излезеш от сянката на Cloudlight и да полетиш като Икар към Слънцето.
Pearson Sound – Pearson Sound
Кой? – Дейвид Кенеди, добре познатият герой от първия 
концерт и оригинален бас вундеркинд.
Какво? – бас сънища в капана на саунд дисторшъна – ако има нещо, което най-добре описва дебютния Pearson Sound албум, то това е неговата обложка – изкривеният до неузнаваемост портрет на Дейвид разкрива идеално ефекта на кривото огледало, който той прилага тук върху еклектичния си саунд. Фрагментарно вгледани в детайла, абстрактни като форма, траковете тук са родени от здрачното бас подсъзнание на сънищата, от които изплуват Glass Eye, Rubber Tree, Asphalt Sparkle и Headless, за да се превърнат в силно емоционални спомени.
Кога? – когато падне мрака на нощта и съзнанието ти стои объркано на ръба между реално и сънувано.
Защо? – понякога кривото огледало дава по-точен образ от представите ни за реалността... и в музиката, и в живота...
Levon Vincent – Levon Vincent
Кой? – Левон Винсънт, Ийст Коуст мастер на late night jam-ове на дансинга.
Какво? – метро техно трип от Ню Йорк до Берлин – с дебютния си албум и гранде опуса в него Launch Ramp To Tha Sky, Левон Винсънт не само свързва две прочути "метробийтстанции" на електронната музика, но и намира дом (в Берлин) по мярка за новата си колекция от спейс синт вакханалия (Woman Is An Angel като намигване за промяна към заявеното нaвремето Woman Is The Devil) и хипнотични дъб мелодии (Her Light Goes Through Everything и Phantom Power), така че слогани като парчето Anti-Corporate Music да му лепват идеално за името и неговия лейбъл Novel Sound.
Кога? – в последните часове на метрото, безлюдно и призрачно, когато последната спирка не е това, което е.
Защо? – всеки би искал да тръгне на трип, започващ от Launch Ramp To Tha Sky, нали!?
Jam City – Dream A Garden
Кой? – Джак Летъм, британски бийтмейкър, владеещ Classical Curves на дансинга, но с усет към дисторшън соула в битието ни днес.
Какво? – тайна бийт градина, таен прозорец на (не)доволството – не един и двама са бийт продуцентите, които са Unhappy с електронната сцена в момента и се обръщат към душата на електрониката, изсвирена на живо – Джак (също като Пол Уайт, например) грабва китара и отпуска глас, за да създаде нещо като бас стероидна версия на Kindness албума Otherness, а парчета като Unhappy, Today, A Walk Down Chapel, Crisis и Damage се превръщат в манифест на промяната, маркиращ не само новия Jam City саунд, но и социалните проблеми на съществуването ни – все неща, с изразяването на които Джак Летъм може да се чувства Proud като в едноименното интимно гранд финале на албума.
Кога? – в онези призрачно-мъгливи следобеди, когато социалната грозота на съществуването ни все още избива на повърхността, преди сянката на нощта да я скрие на дъното.
Защо? – защото какво е бийт вселената ни без душа и послание!?
Vessels – Dilate
Кой? – Лий Малкълм, Мартин Теф, Питър Райт, Тим Мичъл и Том Евънс, електронен квинтет от Лийдс с двама барабанисти (ала Hidden Orchestra) и уклон към пост-рока и бийт плетките на Jon Hopkins.
Какво? – лайв електроника за нощна наслада – когато свириш адреналинови лайв кавър версии на електронни хитове като The Sky Was Pink на Nathan Fake и Blue Clouds на Modeselektor няма как да не загърбиш пост-рока от предишните си два албума и да не дадеш фул електроника газ напред – именно това правят парчета като Elliptic, Echo In, On Monos, Attica, Glass Lake и Beautiful You Me, които разкриват лайв електроника арсенала, с който Vessels докарват ремикси на Nils Frahm и Rival Consoles до пълна еуфория.
Кога? – по залез слънце, когато световете на деня и нощта се сблъскват... понякога в еуфория, понякога в меланхолия.
Защо? – ако харесваш това, което правят BadBadNotGood за хип-хопа, то ще оцениш подобаващо и това, което правят Vessels за електрониката.
Model 500 – Digital Solutions
Кой? – Хуан Аткинс или просто една икона на детройтското техно и Моторния град.
Какво? – ретро-футуризъм за олдскул кеф – първият албум на Хуан Аткинс от 16 години насам звучи като рейв парти, записано на VHS касета – създаден именно като машина на времето, прото-техно модулите в него като Electric Night, Hi NRG, Control, The Groove и Standing in Tomorrow имат една-единствена цел – да те върнат във времето когато електрото се превърна в техно, когато вокодерното ала Kraftwerk пеене все още не бе превърнато в кич от съвременната поп музика, когато Digital Solutions не беше израз лишен от смисъл, а беше мечтана визия за бъдещето...
Кога? – когато ви подгони носталгията по доброто старо VHS техно от края на 80-те и началото на 90-те.
Защо? – да се връщаш към извора носи особена наслада и Egyptian Lover ни показа защо е така тази година на фестивала Horizon.
Най-снежното и най-еклектично издание на фестивала Horizon досега, наистина превърна клубовете в Банско в сцена на изобилие от адреналинови лайв и диджей изпълнения от KiNK, Moodymann, Egyptian Lover, Ben UFO, Pearson Sound, Move D и мнооого други артисти, но това, което го отличава от другите фестивали на родна земя (и се превръща в негова запазена марка) е планинската сцена в лоното на зимния Пирин – снежно-идилично място (тази година сгушено точно до пистата, на няколкостотин метра под Чалин валог, известно като Mountain Creek а.к.а Колибата), перфектно както за бордъркрос емоции, така и за меломански страсти – такива имаше доволно и тази година, затова моментът е идеален за среща с хората, отговорни за най-силните ни спомени от Mountain Creek, а именно Fatima & The Eglo Live Band...
Зимна мъгла пълзи по склоновете под Чалин валог, в ритъм с тихо, но упорито сипещия се сняг, когато Fatima и нейния шарен The Eglo Live Band се появяват на Mountain Creek сцената, загърнати кой в стилно пончо (Фатима), кой в одеяла с южноамерикански мотиви (бендът наистина се бе опаковал като че да се казваше The Igloo Live Band:), сякаш току-що завърнали се от тропикана трип и запазили в багажа си слънчево настроение, заразителни усмивки и екзотични ритъм страсти, с които да борят неочаквания (за тях) пирински студ и снегопад. "Свирили сме в жега, в дъжд... но никога всред такъв сняг" усмихва се широко Фатима, "... но е готино, наистина красиво... мисля, че ще го запомня..." блесват в съгласие златния ѝ зъб, пръстените във формата на слънца, свежозелените ѝ обеци и красиво оплетените (ала принцеса Лея от Перу) кокове.
Fatima © фотография MIR
Започват с Do Better и наистина Mountain Creek атмосферата става само от добра по-добра, а когато зазвучават първите грууви акорди на Ridin Round (Sky High) вече е сигурно, че са донесли слънцето с багажа си – "Обичам слънцето на Ел Ей" неслучайно обясняваше преди това Фатима, "Обичам да пътувам и записах албума между Лондон и Лос Анджелис, където записите в студиото с Computer Jay, Shafiq Husayn, Scoop De Ville, Knxwledge и Oh No бяха наистина страшно забавни. Останалата част от албума записах в Лондон с Floating Points и Flako, с които се усещаме адски добре..."
Усещат се, естествено, то си личи и от целия Yellow Memories албум, затова и я питам дали създаването на дебюта ѝ може да се опише с първите редове на La Neta, в които пее "Standing on the edge of something also very beautiful" – "Да, такова беше усещането, но не през цялото време", разказва през смях Фатима... "Всъщност, когато написах тази строфа нямах предвид създаването на албума... просто си мислех за мястото ни във вселената, в живота като цяло... Естествено, когато записваш албум не всичко е цветя и рози, има си възходи и падения... Постоянна борба си е, един дълъг процес, който се опитваш да превърнеш в нещо, от което ще си доволен накрая... Отнема време да разбереш какво точно искаш, но веднъж открил това, което винаги си търсил... да, тогава определено идва красотата".
Circle, Biggest Joke Of All, Sun Star Solar и Talk се леят на фона на сипещия се по здрач сняг и наистина е красиво, а мелодичното свирукане с уста в Underwater създава такова усещане за лекота, сякаш се рееш над склоновете на планината, че се питаш за какви възходи, падения и борби говореше Фатима при записването на албума. "Възходът е когато всичко сработва и се получава от раз и усещаш, че вървиш по пътя, по който си искал... да работиш със страхотни музиканти и продуценти... Наистина се забавлявах с процеса на създаването на албума... не само с колаборациите, но и с работата по снимките за артуърка на албума... все едно събираш отделните парчета от мозайката... усещаш особено доволство накрая."
"Паденията свързвам най-често с липсата на вдъхновение... все пак, никой не е машина за идеи... а особено хубавите идеи не идват всеки ден... Най-големите изпитания за мен са моментите на пълен блокаж и зацикляне, когато не знам за какво да пиша... Не обичам да позирам и да се преструвам в музиката... мисля, че всичко трябва да бъде органично и натурално, затова когато нещо се случи и ме докосне по някакъв начин, тогава пиша за него. Все пак, става дума за соулфул музика – може да има различни елементи и стилистика, може да бъде хип-хоп, брейк бийтове или просто пиано и глас, но в крайна сметка всичко това, което правя е соул музика, музика от и за душата"...
Fatima @ Horizon Festival 2015 © фотография MIR
Да, душата, която има дом и семейство като в Gave Me My Name и Family, така че нямаше как да не я попитаме дали усеща Eglo Records като свое семейство – "Страхотно е, че имам приятели като тях. Не знам как да го опиша... с тях не се чувствам като в семейство, но определено е като група от добри приятели, с които споделяте обща визия и разбирания и за музиката, и за живота... Нещо като комуна, като общност..."споделя Фатима, за да може когато я питаме кое е най-важното нещо в такова семейство, тя с широка усмивка да отвърне "Във всяко семейство най-важното нещо е... Любовта."
Да, към края на концерта на Fatima и The Eglo Live Band, над Mountain Creek, цареше всеобща мир и любов, както и време за bounce с финалното парче Black Dough – момент, който напомни за продуцента му Flako, който го изпълни на планинската сцена миналата година; момент, който нашепва, че на фестивала Horizon има приемственост, последователност и начини да преоткриваш мира и любовта на всяко издание.
Fatima & The Eglo Live Band @ Horizon Festival 2015 © фотография MIR
В седмичния ни джубокс зимата на нашето (не)доволство звучи като:..
Romare – Projections
Кой? – Арчи Феърхърст, лондонски калейдоскоп бийтмейкър, който неслучайно заема артистичното си име от художника, колажист и икона на афро-американската култура Ромаре Биърдън.
Какво? – бийт колаж както за душата, така и за краката – да, неслучайно в артуърка на дебютния си албум Арчи прави поклон към творбите на Биърдън, защото на принципа на колажа тук семпли от хаус, техно, афробийт, фънк, соул и джаз се оплитат в брилянтно цяло, така че тракове като Motherless Child, Prison Blues, Work Song, Roots, Jimmy's Lament, Nina's Charm и Rainbow да се превърнат в истински оди на радостта от живота.
Кога? – идеален денонощен саундтрак дори за зимата, а Motherless Child вече звучи като хит на лятото.
Защо? – "You Got Money, I'm Your Honey" гласи семпъла в The Drifter, а Romare е бръкнал дълбоко в кацата с меда.
Bob Moses – All in All
Кой? – Том Хауи и Джими Валънс, канадско дийп хаус дуо със сантименти към Darkside соула.
Какво? – best of колекция за клубен романтизъм или както добре го казва заглавието, тук (всичко на всичко) са събрани всички ЕР записи на Том и Джими досега – от зарибяващо дебютните Hands To Hold, It's Gone и Too Close For Comfort, през инди пробивните All I Want, Winter's Song и Stealing Fire до хитовите Grace и I Ain't Gonna Be The First To Cry.
Кога? – като стъпки в снега, траковете тук оставят следи в зимните следобеди до падането на нощта, когато I Ain't Gonna Be The First To Cry на дансинга, нали!?
Защо? – "We are Not Alone in the Evening" пее Том Хауи и Bob Moses наистина събират в едно романтично цяло клуба на самотните денс сърца.
Ibeyi – Ibeyi
Кой? – Лиза-Кейнде и Наоми Диаз, секси френско-кубински близначки (Ibeyi означава именно близнаци на езика Yoruba), в чийто вени тече кахон кръвта на кубинския перкусионист Анга Диаз.
Какво? – йоруба серенада за кахон, пиано и два гласа – да, характерната за Карибите религия Yoruba движи ритъма в дебюта на Лиза (по-малката близначка, каквото означава името Кейнде) и Наоми както в песни-мантри за божества като Ellegua и Oya, така и в реквиемните Think of You, Mama Says и бонус трака Chains (които изплакват загубата на баща им Анга Диаз, когато са на 11) или фаталната раздяла с по-голямата им сестра в едноименната Yanira. Кахон близначките Диаз, обаче, почитат колкото смъртта, толкова и живота в екзистенц оди на радостта като River, Stranger/Lover и Ghosts, които оставят призраците на миналото да почиват в мир и гледат с щастие напред.
Кога? – в следобедния залез на деня, когато духовете на нощта шушнат защо да чакаме следващия ден.
Защо? – винаги има място за жизнеутвърждаваща кахон мистика на ръба между живота и смъртта.
José González – Vestiges & Claws
Кой? – Хосе Гонзалес, шведският мастер бард на акустичната фолктроника с ореол от куп странични проекти.
Какво? – акустична екзистенц мантра за малките неща, които рисуват голямата картина на живота като в интимните Leaf Off/The Cave, Every Age, What Will и Stories We Build, Stories We Tell, които продължават традицията на Хосе триото Junip да задават непосилно леко важни въпроси за битието.
Кога? – "Make The Light Lead You Out" лее като мантра Хосе и именно нещо такова трябва да чуеш сутрин, за да събудиш вярата и желанието за живот.
Защо? – колкото повече се питаме за непосилната красота на битието, толкова повече ще разберем What Will Be Our Legacy, както пее Хосе.
THEESatisfaction – EarthEE
Кой? – Кет Харис-Уайт и Стас Айрънс, дамско инди-хоп дуо от Сиатъл, надянало кадифената ръкавица на афро-бийт-футуризма.
Какво? – хипноза сесия за афро-футура феминисти или "сестрите по орбита" на Shabazz Palaces в акция – да, дуото Shabazz Palaces не само стои зад пробива на Кет и Стас като ги канят в дебютния си албум Black Up, не само връщат гост-визитата във втория албум на THEESatisfaction "сестрите" си, но и в парчета като Planet For Sale, Blandland, Fetch/Catch, Nature's Candy, WerQ, Sir Come Navigate и Recognition, Кет изпява, а Стас рапира всичко онова, което е в Shabazz Palaces главите. Само, че от женска гледна точка.
Кога? – на предела между деня и нощта, когато нищо не е просто черно или бяло.
Защо? – "No Work Goes Without Recognition" шепнат като мантра THEESatisfaction и да, няма как да останат без признание за паметника на Жената в афро-бийт-футуризма.
Snow Ghosts – A Wrecking
Кой? – Рос Тоунс а.к.а Throwing Snow и Хана Картрайт а.к.а Augustus Ghost, в компанията (от миналата година) на инструменталиста Оливър Ноулс, в една авантюра от тъмната страна на световните морски легенди.
Какво? –. зимното море на нашето крушение – да, още в дебютното си ЕР, Рос и Хана бяха Lost At Sea, темата се прокрадна и в първия им албум A Small Murmuration, но сега и от артуърка на албума, и от самите парчета в него сякаш зловещо свисти прибоя на пустото, зимно море. Онова, което шепти величието си (A Wrecking Part I & Part II и Angry Seas), онова море, което изхвърля на брега истории за отнети животи (The Wreck, On Knives и The Fleet наистина звучат като пукащия метал на погълнатите от водовъртеж кораби), онова море, което определя вечния кръговрат на живота с непреходното темпо на вълните си и песни като Circles Out Of Salt, Bowline и Drought.
Кога? – при пълнолуние, когато само ореолът на Луната показва къде свършва морето и къде започва нощта.
Защо? – да, светът ни е в такова състояние, че ако беше кораб, то той отдавна е корабокруширал, така както брилянтно го описват Snow Ghosts, докато накрая не останат само World Ghosts на дъното.
