My Mir
Дейвид Кенеди, иначе казано Pearson Sound, отново е тук – след паметното участие на първия 
концерт (което съвпадна с Essential Mix дебюта му), Дейвид се завръща у нас, този път на фестивала Horizon (7-13 март, Банско) и то дни преди излизането на дългоочаквания му дебютен албум. Затова и си поговорихме с мистър Кенеди за корените на дебютния му албум, за нивата на автоцензура, за Hessle Audio философията и за...
Какво ще разкажеш на Ben UFO за България? Какво си спомняш от последната ти визита у нас?
Тогава имах шанса да свиря в среда, различна от тази, с която съм свикнал, тъй като диджействах след живото изпълнение на Джейми Уун, а това не ми се случва често. Спомням си, че хората бяха доста ентусиазирани, така че съм сигурен, че Бен ще си изкара страхотно на Horizon.
При последната ни среща сподели, че слушаш доста странни ембиънт записи на терен от 60-те и 70-те години, оказаха ли те някакво влияние върху създаването на дебютния ти албум и в тази връзка, откъде взе вокалния семпъл в парчето Headless?
Вокалът в Headless открих в някакъв фрий пакет със семпли. Веднага ме привлече, защото ми напомни на семпъл, който Coki използва в един от своите ранни DMZ записи. Звучи доста злокобно, така че от момента, в който го чух вече знаех, че искам около тази основа да изградя цял трак. Иначе, създаването на целия албум е по-скоро свързано с машините, които имах по онова време в студиото и най-вече с новата ми концепция за правене на музика, която започнах да използвам от 2011 насам.
Напоследък се забелязва тенденция артисти, познати с мощни клубни тракове, да издават студийни албуми, изцяло базирани на саунд дизайн, на минималистична естетика, а и твоят дебютен албум не е съвсем клубно ориентиран...?
Да, исках да избегна това, но... като цяло, не мисля, че адски много се отклонява от предишните ми записи, защото винаги съм правил и издавал много различни и разнообразни стилове музика. Освен това, голяма част от траковете звучат доста добре и в клуб, пускам ги от известно време насам и реакциите ме радват... Основната ми идея бе да представя цялостен, подчинен на обща тема, албум, вместо просто да събера няколко парчета или сингли заедно – нещо, което много добре улови в артуърка на обложката и дизайнера Andrew Stellitano.
Как се стигна до създаването на парчета като Glass Eye и особено на Rubber Tree, което ми напомня (като груув и структура) на класиката Timber на Coldcut & Hexstatic... и въобще, налагаш ли си автоцензура, ако усетиш, че в един момент дадено парче ти звучи като твои по-стари работи или като трак на друг артист?
Да, нивото ми на автоцензура в студиото е много високо. Случвало се е, в миналото, да изтривам цели тракове и проекти, ако усетя, че наподобяват или са близки по звучене до работата на други продуценти. Оригиналността е нещо много важно за мен, а и ми се е случвало да бъда от другата страна, когато други хора копират моята работа. Не съм много запознат с парчето на Coldcut, за което говориш, но определено понякога е възможно двама души, дори без да подозират за съществуването на другия, да достигнат до едни и същи заключения и резултати.
През последните 2-3 години имаш доста участия заедно с Four Tet и Caribou/Daphni, изглежда сте добри приятели... Някога хрумвало ли ви е да работите заедно и приятелството с тях оказва ли влияние, по някакъв начин, на твоята визия за създаване на музика?
Страхотно е, че през последните няколко години се опознахме с Дан (Caribou) и Киерън (Four Tet). Те са невероятни хора, които се занимават толкова отдавна с музика и винаги са на линия, ако имаш нужда от съвет или просто от второ мнение. Полезно е за мен, защото всеки понякога има нужда да обмени идеи по проекти в развитие, но не, не работим заедно по какъвто и да било музикален проект.
В тези трудни времена за независимите музикални лейбъли, в които доходите идват от участия, а не от продажба на музика, в Hessle Audio все още ли важи правилото "качество, а не количество" или...?
Да, тази, да я наречем "концепция" не се е променила особено – не прибързваме да издаваме музика, предпочитаме да изчакваме "точната музика", вместо да усещаме натиск да издаваме на всяка цена, за да заявяваме присъствие на сцената. Иначе, всеки един от тримата ни, се занимава паралелно и с други неща, така че не разчитаме само на лейбъла за приходи.
Мислил ли си някога да представяш своята музика на живо? И как би се случило, как би изглеждало това?
Начинът и оборудването, с които правя музика в момента не са съвместими със свиренето на живо и по тази причина аз и не търся такива възможности. Поне засега, може би, в бъдеще. Все пак, мисля, че свиренето на живо трябва да предлага нещо коренно различно от DJ сета, така че хич не бих бил доволен, ако просто си пусках собствените парчета през Ableton.
© фотография MIR Тихомир Рачев
Pearson Sound е на фестивала Horizon 2015 на 7 март в клуб Jack's House
За какво говорим, когато говорим за кино – така можеше да звучи заглавието на пиесата За какво говорим, когато говорим за любов, около която се вихрят сатиричните страсти в тазгодишния четирикратен Оскар лауреат Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството.
А когато говорим за кино, особено за киното на Алехандро Гонзалес Иняриту, може спокойно да кажем, че Бърдмен е най-забавния, най-динамичния и най-личния негов филм досега. Което не го прави и най-добрия, но...
Да, това е първият му филм, в който комедията, хуморът и (само)иронията са главни герои. Да, Иняриту за пръв път заменя абонирания си оператор Родриго Прието с Емануел Любецки (за когото няма невъзможни неща след снимането на Дървото на живота и Гравитация), именно защото тук дългият кадър не е просто идеен акцент, а основен бижу трик за концепцията на филма, като камерата на Любецки и дръм музиката на барабаниста Антонио Санчес не само идеално замаскират липсата на монтаж, но и вкарват действието в ритъма и динамиката на ежедневието ни – този така познат сърцетуп, който те кара да "влизаш" директно във филма, в който, също като в живота, няма време за монтаж.
Да, Бърдмен е първия филм на Иняриту, който открито фамилиарничи с теми от неговия собствен живот – всички онези моменти, които са били, са и ще бъдат част от ежедневието на всеки, пристъпил някога в его цирка, наречен Холивуд.
Когато говорим за кино трябва да го четем като рециклиране на символи, идеи, животи и митологии – да, Холивуд обича да се измисля наново, а какъв по-добър начин за създаване на нова митология от осмиване на старата. Бърдмен не е нито първия, нито ще бъде последния филм, който взима стари култ символи (в случая, първият комиксов блокбъстър герой Батман), за да ги превърне в сатирично огледало на шизофренията на суетата, наречена Холивуд.
Майкъл Кийтън не е нито първия, нито ще бъде последния актьор, чиято кариера ще бъде рециклирана и ще се захранва (също като Холивуд) от същите тези неща, които брилянтно иронизира в образа на Ригън Томсън. Иняриту не е нито първия, нито ще бъде последния режисьор, който иронично ще се пита дали всички не преиграваме със значимостта си като малка точка от тоалетната лента/хартия на (кино)вселената.
Когато говорим за кино трябва да знаем, че всяка година Холивуд е готов с поне два идентични филма на една и съща тема, но само единият обира овации и награди, а другият изпада в забвение. И ако Бърдмен и Принизяването (или Смирението, при по-точен превод) споделят доста сходни теми и образи, то има два момента и в двата филма, които са абсолютни сториборд близнаци – сцените, в които Майкъл Кийтън/Ал Пачино се озовават непредвидено извън театъра по време на участие в представление и мигът, в който и двамата се самоубиват на сцената като еманация на идеята за свръхреализъм, за пълно сливане на реалност и изкуство (финал, който и двата филма заемат от Черният лебед на Аронофски).
Наречи го съвпадение (или Иняриту също е чел романа на Филип Рот, по който Бари Левинсън снима Смирението), но именно различните начини, по които тези моменти оживяват на екрана правят и разликата между двата филма. Разходката по Таймс Скуеър на Майкъл Кийтън по бели гащи може и да влезе в учебниците по кино, докато изпълнението на Пачино в Смирението ще попадне в списъка с перфектни, но недооценени роли... или както казва Едуард Нортън/Майк Шайнър: "Първо ще се смеят, после ще туитват" – е, явно Кийтън е събрал повече туитове и лайкове, нали!
Всъщност, когато говорим за кино все едно говорим за любовта – и двете задават едни и същи въпроси на Егото. Нещо, което е олицетворено идеално в отношенията ("бъркаш любовта с възхищението") между Ригън Томсън и жена му Силвия/Ейми Райън, и дъшеря му Сам/Ема Стоун, и любовницата му Лаура/Андреа Райзбъро, и колегите му Майк/Едуард Нортън и Лесли/Наоми Уотс – неслучайно филмът започва с думите, изписани и на гроба на Реймънд Карвър: "And did you get what you wanted from this life, even so? I did. And what did you want? To call myself beloved, to feel myself beloved on the earth."
Иначе, когато говорим за Бърдмен най-добре да погледнем бележката в гримьорната на Ригън Томсън – "A thing is a thing, not what is said of that thing" – или каквото и да кажат хората за него, Бърдмен е това, което е – носител на 4 награди Оскар 2015.
Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството е в кината
"Less is More" – тези думи на Лу Роудс не само добре описват историята на шестия им албум с Анди Барлоу Backspace Unwind, но и идеално разкриват вечната екзистенц философия на Lamb – по-малко медийна суета и повече музика от сърцето, по-малко жанрови ограничения и повече интимна изповед на душата... И така, вече почти 20 години, двамата разказват една история, която звучи като тези на добрите стари приятели, с които винаги има какво да си кажете, дори и да мълчите... или както ни сподели Лу Роудс:
Ако трябваше да направите своя версия на Мълчанието на агнетата, каква щеше да бъде историята, кои щяха да бъдат главните герои и как щеше да звучи саундтрака?
Ние с Анди щяхме да изиграем главните роли, а саундтракът щеше да бъде... тишина.:)
Дали всеки нов албум, всеки нов концерт е Back To Beginning ситуация за вас? Ако е така, то къде е мястото на Backspace Unwind в житието на Lamb?
В известен смисъл, мисля, че е точно така. Важно е постоянно да сменяш пътищата и ориентирите, по които вървиш, за да провокираш творчески собствените си предразсъдъци и идеи. Вярвам, че често първата мисъл, първата идея, първото впечатление е най-доброто, преди егото да се намеси и да започне да дълбае и да анализира. Има такъв будистки дзен термин, Beginner's Mind, който идеално обобщава и обяснява всичко това.
В този смисъл, Backspace Unwind е мястото, където се намираме самите ние във всеки един момент... или по-точно в Each Moment New, ако трябва да цитирам една от моите соло песни: "A wise man said to me, Don't underrate simplicity, So I strip my life away And try to live each day by day And feel Each moment new".
"There's nobody else for me but you" пееш в парчето Nobody Else, но честно ли е да кажем, че именно когато сте заедно с Анди като дуо, тогава творчеството ви е най-добро в сравнение със соловите изяви и на двамата поотделно?
Хаха, мисля, че добре знаете, че това е любовна песен и текстът въобще не е свързан със съществуването ни като Lamb. В случая, не мисля, че има място за понятия като "по-добре" или "по-зле". Нашите индивидуални соло проекти са просто различни посоки по пътя на творчеството, а за нас и като артисти, и като хора е много важно да имаме различни начини да изразяваме себе си.
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
По малко от двете, мисля. Все пак, не може да има светлина без мрак и обратното.
Lamb философията за живота гласи...?
Less is More
Може би го познаваш като Данте а.к.а Бирата от Phuture Shоcк, може би си слушал неговите едити на винтидж диско класики и авторски издания от лейбъла му Stere0por, може би, неведнъж, е връщал бугито в ежедневието ти с нет радиото Boogie.FM или в магазина за плочи Boogie Exchange – е, в живота винаги има място за екстра буги и именно това ще осигури Ramsey Hercules при изявите си в новата клубна серия NightLive и на фестивала Horizon (7-13 март, Банско), докато си говорим за бугито като начин на живот, винил рециклирането на винтидж класики, Moodymann и...
Защо точно Ramsey Hercules?
Заради предни мои изяви в хип-хоп средите като Ramsey Euro и Дани Долара. Впоследствие закупих един контролер на марката Hercules... и ненадейно дойде екзотичното Ramsey Hercules.
Ramsey Hercules е известен най-вече с едити на прашни диско класики. След Phuture Shоcк и куп други проекти кое провокира този диско завой в музикалните ти приоритети? Къде намираш красотата в рециклирането на този винтидж саунд и какво те отличава от куп други диджеи и колективи, които издирват и дават нов живот на диско класики?
Този завой може да направи всеки, ако седне и чуе оригиналите, от които повечето (да не кажа всички) съвременни парчета са "сглобени". Едитирането е доста деликатен процес, ако се цели подобрение на въпросното парче. Ремиксирането вече е друга работа и включва използването на всички писти от записа, така наречените Original Stems. Относно едитите, които аз правя... първото нещо, което "гледам" е колко това парче, трак, произведение е едитирано и ремиксирано. Ако във въпросните едити има някой, който и аз мога успешно да ползвам (за пред хора) го пускам него и не се занимавам. Ако парчето, обаче, има да речем 1-2 хаус ремикса и само е "зацапано" се опитвам да спазя добрия дух на едита и да чуя какво ще стане. Най-много се радвам, ако е "рядко" парче, което почти никой не е чувал преди.
Манията към винтидж диското доведе и до създаването на нет радиото Boogie.FM? За какво се бори Boogie.FM, как искаш да се развие този проект и въобще, има ли достатъчно буги в живота ни?
Boogie.FM се бори вече 3 години да не спира 24/7, какъвто е и слогана: We Boogie 24/7 аnd Don't Talk About It! – от тук става ясно, че е само нонстоп музика, без никой да чете на хората за тоя и оня изпълнител от Уикипедия и Google. Относно количеството на качественото Boogie – всеки сам избира! Няма случаи на предозиране... поне засега! Факт, който ближни до мен хора споделят е, че :"Денят в офиса минава неусетно, поклащайки се на стола"...
Хубаво е, че освен едити, издаваш и авторска музика под името Ramsey Hercules... Днес по-лесно ли е да издаваш авторска музика в България, отколкото преди 10 години, например? Кои са основните проблеми пред български лейбъли, като твоя Stere0por, когато искат да издават авторска музика на физически носители – било то на винил, или на дискове?
"Да издаваш" вече е малко относително понятие в наши дни. Най-важното е да има "продукт" за издаване (поне според продуцентите). Някои хора искат да издават музика и идеи, родени в процес било то на репетиция, на джемсешъни или най-просто вдъхновение! Колкото повече присъства мотото "трябва", толкова повече истинският Артист натурално и вътрешно (понякога подсъзнателно) се обявява против това.
Докато някои хора умуват по 4-5 години как да се свържат с тази и онази компания, която да им продава "продукта" музикалните тенденции се променят и въпросния албум, клип, парче вече са остарели. Винил, CD, ако ще и на магнетофонна ролка, човек може да издаде албум или сингъл – това не е проблем. Проблемът е в разпространението и в очакваните дивиденти. Няма проблеми за БГ лейбълите... всичко е цветя и рози!
Има ли някое конкретно парче, което се гордееш, че си записал и можеш да кажеш за него: "Това е! Това исках, когато започнах да правя музика"?
Засега няма такова парче, надявам се да няма и в бъдеше. В момента, в който това се случи най-вероятно човек губи интерес... Но ще ви кажа, ако се случи и ще пратя линк :)
Винтидж диско класиките, с които работиш са издавани на плочи, така че няма как да не бъдеш фен на винила, но в този непрекъснат спор дали наистина има бум и завръщане на винила с големи продажби не е ли по-значим въпроса, че не толкова видът на носителя е важен, а по-скоро вида на музикалното послание, което носи?
Да, точно така е. Реално, водещо е съдържанието! Завръщането на винила е факт в определени среди. Хората от социалните медии, които постват котенца драскащи плочите с ноктенца, докато се въртят на грамофона по-скоро пречат на нормалните потребители на този формат. Те, реално, нямат много общо с тази работа, нямат плочи и грамофони, но имат желание да са част от винил културата. Та, тяхното споделяне на "Vinyl is Back" само помага цените на плочите да скачат нагоре. За някои това е добре, за други не толкова. Друг е въпросът, че някои неща се намират само на винил. За звука на плочата нищо няма да казвам... всеки чува различно!
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
Нито едното, нито другото. Имам плътен глас и съм забелязал, че ако говоря спокойно и с ентусиазъм хората се заслушват... все едно съм разказвач в някоя класическа приказка. Така жъна най-много успех :)
Неотдавна, беше част от проекта Roller Bounce (ще има ли нови издания), който доста се доближава като концепция (превръщането на клуб в пързалка за кънки) до Soul Skate, прочутата серия партита, организирани на ролкови кънки пързалки от Moodymann и неговия лейбъл... какво би попитал Moody, ако се срещнете на тазгодишното издание на фестивала Horizon и въобще, какво знаеш и какво очакваш от този фестивал?
Силно се надявам да има още Roller Bounce партита, преговаряме за място (с гладък бетон)! Soul Skate е нещо много голямо, няма как да се мерим с него... Имам приятели, които карат кънки всеки ден в парка, те най-много се забавляват на тези събития, тяхна беше и идеята.
Силно се надявам и да се "видим" с Kenny Dixon Jr. на тазгодишното издание на Horizon. Ще нося първия му албум на плоча и ще го помоля да го подпише така: "To Ramsey Hercules... My Best Friend Ever":) Нямам очаквания и не знам кой знае колко... излизам, пускам Boogie и това е! Иначе отивам заради Moodymann!
Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?
Дали са актуални парчетата, дали не е прекалено vintage, дали ще звучи "различно" като цяло...
В дневника на Ramsey Hercules следващите няколко месеца са отбелязани като... ?
Следващите няколко месеца ще са екстра с тенденция към най-добре (както винаги)... малко NightLive, малко Horizon...
Парти девиз за финал?
#BoogieON!
1. Kool & The Gand – Funky Stuff (C.J. Soulman Edit)
2. Eagles – The Fast Lane (Rayko Edit)
3. JJ Cale – Money Talks (Hansi Edit)
4. George & Glen Miller – Touch Your Life, Touch The Sky (Tonton Decibel Edit)
5. Jackson 5 – I Want You Back (Dimitri From Paris/Super Heavy Funk Brakes Remix)
6. The Police – Voices (Common Sense/Superbreak Edit)
7. Roundtree – Get On Up (Brevil Version Edit)
8. Azul Y Negro – Mar De La Tranquilidad (Rayko Edit)
9. Sex O'Clock USA – Baby Come On (The Noodleman Rework)
10. Crystal Waters vs Beastie Boys vs White Stripes vs Wale – Gipsy Flute Army (Bandmaster Edit)
11. Claudia Barry – When Life Was Just A Game (Peech Edit)
12. Five Special – Do It Baby (Brevil Edit)
13. Flakes – Ready For You (DJ Mila Edit)
