My Mir
Половината от дуото Modeselektor, една трета от Moderat триумвирата, баща (на две деца) и на лейбъл семейството Monkeytown – Гернот Бронсер влиза в много роли, а на 24 януари ще го чуем/видим на живо в любимо амплоа – селектор на най-доброто от каталога на Monkeytown (Кинг Бас Конг лейбъл империята, която създаде с "чаровния му Modeselektor близнак" Себастиан Цари), докато днес си говорим за събуждането като сценична треска, за Илона и за Modeselektion-а като начин на живот без граници...
Себастиан издаде книга с бекстейдж снимки Backstage Tristesse от миналогодишното Moderat турне, Саша (a.k.a Apparat), от друга страна, снимаше публиката в края на всяко Moderat шоу от същото това турне, а на теб, видяхме, май са оставили нонстоп танците на сцена, затова как се отпускаш и събираш сили бекстейдж преди всяко излизане на сцена?
Изглежда, по някаква причина, по време на изпълнение не мога да спра да се движа, да го наречем танцуване, да... случва се непринудено, дори не забелязвам, че го правя... Обикновено когато сме на турне пътуваме с бус и точно преди нашето време за свирене бусът е празен, затова, съвсем логично, отивам да поспя в него, докато някой не ме събуди 5 минути преди участието. Така събирам енергия за шоуто, а и в същото време едно от най-забележителните усещания е това да излезеш на сцена още сънлив – прилича на студен душ рано сутрин, хаха... Освен това и аз снимам, даже ме избраха да се грижа за снимките в социалните ни Moderat канали.
Ilona е парче от последния Moderat албум, но е и името на кучето ви... защо посветихте трак на нея и... въобще, какво те кара да се чувстваш сантиментално тези дни?
Много просто – Илона беше с нас през цялото време, което прекарахме в студиото по време на записите за албума, така че нямаше как да не посветим парче на нея. А и ако Илона беше човек, най-вероятно Саша (a.k.a Apparat) щеше да се ожени за нея... Иначе, сантиментално ме кара да се чувствам... ами, оня ден чух старата плоча на Ron Trent & Chez Damier за лейбъла Prescription... не я бях слушал от дъъълго време и ми напомни за добрите, златни дни във винил магазини като Hardwax и WMF... Хубави времена...
Let Your Love Grow е първото записано Moderat парче, а днес към какво расте любовта ти?
Към децата ми и... към все повече и повече бас.
Всред приятелите ти са хора като Том Йорк, а имаш ли много Pretentious Friends?
Всъщност нямам толкова много приятели. С повечето от тях работим заедно, но трябва да знаете, че и аз не съм много лесен характер... Изисква се време, за да свикне човек с мен.
Кой е твоят Evil Twin?
O, боже, имам толкова много зли близнаци, че ми е адски трудно да посоча само един от тях. Затова пък Цари е моят чаровен близнак.
От дълго време сте приятели с визуалното крю Pfadfinderei, дори като студент си живял с част от тях, та след толкова години успявате ли все още да се изненадвате, да се провокирате един друг?
Не е много лесно. При всяко едно взаимоотношение има възходи и спадове, затова понякога дори е необходимо пътищата ви да се разделят, за да може отношенията ви да продължат да бъдат вълнуващи. Иначе, момчетата от Pfadfinderei са си направо гениални и аз обичам да работим заедно. Фактът, че се познаваме толкова добре и толкова отдавна е именно и причината за това да взимаме лесно общи креативни решения или да си правим взаимно конструктивна критика, което е от полза и за мен, и за тях.
Миналата година отбелязахме 25 години от падането на Берлинската стена, но сякаш хората (в главите си) все още изграждат стени помежду си – и музикално, и социално погледнато? В тази връзка вашата лейбъл компилация Modeselektion Vol.03 е най-еклектичната от всички предишни издания, та каква ви беше целта при сблъсъка на толкова много жанрове за създаването ѝ?
Стената, 25 години след падането ѝ, даже не съществува вече в главите на хората. Може би, това не се отнася за някои по-възрастни хора, но според мен Германия успя доста добре да се справи с всички проблеми и призраци на миналото. Иначе, в музиката няма такова нещо като стени или граници! Не би трябвало да съществуват! Музиката е толкова многообразен език, че защо някой би искал да го ограничава или разделя на части?! Затова и най-трудното при създаването на такава еклектична компилация като Modeselektion е в запазването на многообразието и идентичността на отделните части, така че в същото време те да могат да работят и заедно, като едно цяло.
Може ли светът ни да Не бъде Bad Kingdom?
Да, напълно е възможно.
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
Не съм сигурен, но да кажеш нещо онлайн не е нито едно от двете, нали?
В Monkeytown основният закон гласи...?
"Великите хора говорят за Идеи, Посредствените говорят за Неща, а Малките хора говорят за други хора."
"Само човек толкова обсебен от своите тайни може да намери начин да разкрие тайните на другите" – така описваха героя на Бенедикт Къмбърбач (Уикилийкс създателят Джулиън Асандж) в Петата власт, но тези думи разшифроват напълно и неговото ново амплоа в Игра на кодове – на математика-гений, кодоразбивачът на шифър машината Енигма през Втората световна война и ученият-пионер в областта на изкуствения интелект и разработването на компютъра, низвергнатият (доскоро) британец Алън Тюринг.
Холивуд винаги е обичал екзистенц драмите по действителен случай – особено когато в епицентъра им стои саможив учен, който е кристално наясно с тайните кодове на живота и Вселената, но все не може да реши простичките уравнения на човешкото общуване и взаимоотношения (отрупани с Оскар киноистории като Красив ум да искаш) – герой, точно като Алън Тюринг (Бенедикт Къмбърбач в перфектно и присърце амплоа), който върши неща, които "другите не могат дори да си представят", защото възприемат по друг начин света.
Да разкриеш тайните скрити в перфектна шифър машина (а.к.а Енигма) чрез създаването на също такава перфектна, изчислителна машина (а.к.а праотецът на Компютъра); да наречеш тази машина с името на единствения човек, открил кода за твоето сърце във времена, в които любовта между двама души от един и същ пол е също толкова неразбираема, колкото любовта между човек и машина; да изживееш дните и нощите си в нелегалност, осъден за непристойно (а.к.а гей) поведение, а едва посмъртно (след 60 години) да получиш заслужените признание и почести на учения, изиграл голяма роля за обръщане хода и на Втората световна война, и на дигиталното бъдеще... – да, животът и делото на Алън Тюринг са истинска златна мина за киното – неслучайно сценарият за драматичната биография на Тюринг оглавява "черния списък" в Холивуд за най-желаните, нереализирани кинопроекти от 2011 насам, а след реабилитацията на личността и научното му дело през 2013 от Кралицата, мегапродуцентското дуо на братя Уайнстийн (неизменно с филми-абонати за Оскар и Златен глобус шортлистите) плаща най-голямата сума евър за разпространение на европейски филм в Щатите.
Да, Холивуд винаги е обичал ексцентрични герои извън стереотипа като Тюринг, докато налага масови стереотипи – затова като мантра нонстоп ще ти набиват лайтмотива на уникалността (труднопостижим за индивида, но добра мотивация за масовката) тук, че "понякога хората, за които никой не си представя нищо, постигат това, което никой не може да си представи".
Затова с много хумор и максимално опростяване (за да са разбираеми универсално, нали) ще се представят научни идеи и факти от Втората световна война в гонене на пълна (заслужена, но закъсняла) реабилитация на Тюринг с цената на омаловажаване на други герои (както от войната, така и от дигиталната революция и разработването на компютъра – нали знаете, че скоро филм за Джон Атанасов няма да гледате), за да се постигне перфектната драма по холивудски.
Затова и взимате млад, хитов норвежки режисьор (Игра на кодове е англоезичен дебют за Мортен Тилдъм), който да освежи старите холивудски схеми, трикове и клишета като направи един хем интелигентен, хем боксофис-забавен, хем трибют филм, който в годината на юбилейно отбелязване от края на Втората световна тематично и логично да бъде отрупан с Оскар и (пет досега) Златен глобус номинации.
Затова и балансирате ексцентричността със стереотипите като взимате изцяло хитов британски (тотално подходящ) актьорски състав (брилянтен Бенедикт Къмбърбач с перфектните поддържащи роли на Кийра Найтли/Джоан Кларк, Матю Гуд/Хю Александър, Марк Стронг/Стюърт Минис), който с финес и брит хумор да наблегне на идеята, че разшифроването на вселенските тайни се крие в кодовете на общуването помежду ни. Независимо как ги наричаме – Код Война, Код Любов, Код Тюринг или Код Кристофър.
Игра на кодове е в кината
The Science са Мартин Soulslept и Нино Гомес – диджеят/продуцент (Soulslept) и гласът на не една и две бг инди рок банди (Гомес) заедно изучават законите на науката за дъб-ноар-трипхопа – както в предстоящото им дебютно ЕР (основа и на ексклузивния им 
подкаст), така и на живо (The Science излизат преди GusGus този четвъртък), но за всичко най-важно от The Science бийт каноните разказва Мартин Soulslept...
Защо The Science?
Защото The Science е извън причината и следствието. По-скоро The Science е причината зад всички причини.
Кое е най-важното нещо в света на The Science?
Вибрацията, на който и смислов слой да го погледнеш.
И двамата имате доста шарен и различен музикален бекграунд, как решихте да обедините сили?
Не беше решение, а стечение на обстоятелствата. Преди години, през 2009, записахме парче на име Monolith с доста по-различно звучене от сегашното ни, съответно го пуснахме и на един ремикс конкурс на Bonobo, където финишира на първо място по гласуване на слушателите. Стана ни ясно, че един ден ще узрее момента, в който ще работим заедно, но първо трябваше да мине време.
Скоро издавате дебютно ЕР, с какво ще запомните създаването и издаването му?
Единственото, което можем да споделим относно EP-то е, че формата му ще е толкова свободна, че дори и ние все още не сме сигурни какъв ще е завършения му вид, независимо, че ни диша във врата. Може би ще го запомним именно с това каква изненада ще е за нас и за слушателите.
Концентрирате се в live представяне на своята музика, а за кратко време подгрявате две коренно различни музикални изживявания като The Bug и GusGus – всеки път различно ли подхождате към концепцията си за live пърформанс и кое е най-важното в него?
Концертите са нещо производно от основната идея на The Science – те са нещо динамично, зависещо до голяма степен от провокацията на мястото, момента и хората. Самият ни модел на работа се изменя ежедневно, а оттам и цялостното изживяване на live. Гарантирано е това, че всеки път слушателят ще чуе нещо ново и различно.
Има ли някое конкретно парче, което се гордеете, че сте записали заедно и можете да кажете за него: "Това е! Това исках, когато започнах да правя музика"?
Далеч сме от момента да сме доволни до такава степен от така наречения краен продукт. На този етап сме доволни от процеса на създаването му, но имаме да вървим още много, защото сме взискателни към това, което целим.
Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?
Идея имахме, както и конкретна история, но няма да я опишем с думи – нека слушателят я чуе на по-дълбоко ниво от думите.
фотография © MIR
Утопично погледнато, ако в едно общество от слепи живее само един зрящ човек, то дали познанието и науката на сетивата, които той притежава могат да послужат или да въздействат на живота на слепите?
Ще отговорим по този начин – ако човек се роди и живее цял живот в пещера, то тази пещера е цялата Вселена за него. С други думи, откъде да е сигурен дори и зрящият човек, че е зрящ?
В дневника на The Science следващите няколко месеца са отбелязани като... ?
Запис на дългосвирещ албум.
"Така е редно" казват тримата фавела мускетари Рафаел, Гардо и Габриел Плъха, докато сортират както боклука, така и морала на Рио де Жанейро в поучително-забавния филм Измет на майстора на приказките с деца за възрастни Стивън Долдри.
Клишета като "да запазим детето в себе си" никога не са звучали изтъркано във филмите на Долдри (като Били Елиът и Ужасно силно и адски близо, например) и Измет не прави изключение – освен, че за пореден път работи брилянтно с деца-актьори, Долдри отново ги превръща в основни герои, през чийто невинен мироглед да разкаже морална приказка за възрастни, явно опирайки се на идеята, че само децата реагират спонтанно, искрено и без задни мисли на абсурдите в света ни, докато се превърнат във възрастни и изхвърлят съвестта, чувствата и справедливостта на боклука.
Именно така започва историята в Измет – с порасналото момче, на кръстопът пред труден избор, Жозе Анжело (най-популярният бразилски актьор в момента Вагнер Моура), доскоро най-довереният човек на кандидат-кмета Сантос, а сега преследван от полицията, защото изхвърля портфейл с куп мръсна политическа съвест на сметището.
Оттам нататък всичко е в мръсните (от сортирането на боклука на Рио) ръце и чистата душа на тримата фавела мускетари Рафаел/Риксън Тевес, Гардо/Едуардо Луиш и Габриел Плъха/Габриел Вайнстайн, които (ала малкият Оскар Шел в Ужасно силно и адски близо) започват истинска игра на кодове и знаци по издирването на ключа към разгадаването на загадката, скрита в намерения ценен портфейл.
По следите им е зловещата сянка на полицейския комисар Фредерико (Селтон Мело) и на опасната въртележка от корупция и мръсни политически тайни, а единствените им опори са лотарийните билети с животни в портфейла на Жозе Анжело, Библията и добродушната помощ на смачкания от неравната борба в мисионерския живот отец Джулиърд (Мартин Шийн) и на неговата асистентка Оливия (Руни Мара), с която фавела триото учи английски (на екстра забавно ниво) и снима видеофилми.
Помага им и хумора, тази запазена марка на Стивън Долдри, която превръща екзистенц драмите във филмите му в морална лекота на битието. Помага им и едноименния роман (по който умело е граден сценария) на Анди Мълиган, който прекарва достатъчно години като доброволец в Бразилия, Индия, Виетнам, Филипините, за да създаде един правдиво-живописен образ на наследниците на Гаврош. Помага им и музиката на Антонио Пинто, и камерата на Адриано Голдман (и двамата работили по бразилския култ Градът на Бога и неговото продължение City of Men), които знаят как да изградят калейдоскопичен, като ърбан лунапарк, образ на Рио де Жанейро на тънката граница между декаденса и екзотиката, между корупцията и морала, между мръсотията и слънцето.
Остава само въпросът защо след като киното имитира живота, не може и обратното – животът да имитира киното. Дали децата ще продължат да се превръщат във възрастни като изхвърлят своето "така е редно" на боклука? Дали възрастните ще спрат да си задават въпросите #кой и #защо, а просто ще вършат това, което е редно и то без да чакат сливи за смет, ами обратното – ще изхвърлят Боклука в търсене на Морала... Така е редно, но...
Измет е в кината от 5 декември
