My Mir

#Tweet Джубокс – Не #Кой, а #Защо...

Arca – Xen

Коя е пресечната точка между Канйе Уест, FKA twigs и Бьорк – отговорът идва в посока от Венецуела-виа-Щатите и се нарича Алехандро Герси или просто @Arca – бийтмейкърът (озвучил възхода на @FKA twigs) стига до гранде дебютния си албум (след два топ микстейпа), за да разбули в пълната му прелест здрачния си бас саундтрак на демонични приказки за лека нощ – родено от брака на сюрреалния, инструментален хипхоп (да не се бърка с trap) на екземпляри като #Thievery, #Now You Know, #Slit Thru и #Lonely Thugg с обречената класическа красота на саунд дизайна (ще разберете защо Бьорк е хвърлила око и предложение на @Arca за продуциране на новия ѝ албум) във #Fish, #Wound, #Family Violence, #Promise и #Held Apart, митичното #Xen същество ще идва понякога в съня ти, за да търси топлина и мъничко любов.

Caribou – Our Love

Дан Снейт го направи отново – през последните месеци #Can't Do Without You е фестивален тотал химн, също както навремето #Sun посрещаше не един и два фест изгреви и залези. Някъде между залеза на предишния @Caribou албум #Swim и изгрева на афробийт алтерегото му @Daphni се намира и танцува #Our Love – едноименният хит сингъл, който (освен любовта на Дан към винтидж хаус класиката #Good Life) разкрива и "любовната" формула тук – една част психеделична соул електроника ала #Silver, #All I Ever Need, #Back Home и #Your Love Will Set You Free (с Оуен Палет) + една част фънки-кръшен афробийт ала #Mars и #Julia Brightly = вечен Can't Do Without Caribou фестивален живот.

Flying Lotus – You're Dead!

"I know of a place inside my mind where I am free" сумрачно реди @Captain Murphy алтерегото на Стивън Елисън в посветеното на покойния Остин Пералта #The Boys Who Died in Their Sleep и наистина, може би, единственият начин да се освободиш от страховете си или от Смъртта е като ги изживееш мислено или във @FlyLo случая – музикално. Нещо, което Стивън направи и в Until the Quiet Comes филма за предишния албум, но което сега придобива цялостна концептуална форма и саундтрак – джази абстрактните #Tesla, #Cold Dead, #Ready err Not, #Moment of Hesitation сякаш проблясват като кошмари в съня, а вокалните реквиеми #Never Catch Me (с Кендрик Ламар), #Dead Man's Tetris (със Snoop Dogg), #Coronus, the Terminator и #Your Potential//The Beyond казват всичко важно, така че да стане пределно ясно: @FlyLo, колкото и пъти да си срещал Смъртта, You're NOT Dead!

Aphex Twin – Syro

Да, издаването на апокрифния #Caustic Window албум бе само знак, тийзър предястие за празничното меню, наречено ново (след 13 години) AFX творение – перфектен тайминг от Ричард Д. Джеймс и неговата бийт машина на времето, която знае как да пофлиртува (ала промо триковете на @Boards of Canada) с актуалния култ към винтидж аналоговото техно – да, IDM опуси като емблематичните тук #XMAS_EVET10 (thanaton3 mix), #minipops 67 (source field mix), #produk 29, #Syro u473t8+e (piezoluminescence mix) и #PAPAT4 (pineal mix) звучат като бийт артефакти, капсулирани във времето и пространството преди повече от 10 години (естествено, @AFX е институция, която не следва тенденции, а ги създава), така че да ни върнат в блажените, невинни години на електронната музика, когато тя бе просто еманация на анархията на кефа от създаването ѝ, а не служеше за продаване на арт продукти като винтидж култ (не че @AFX ще тръгне на гранде промо турне, нали) – нещо, с което Ричард Д. Джеймс толкова брилянтно-иронично се закача в #Syro артуърка.

Andy Stott – Faith In Strangers

Не знам дали трябва да вярваш на непознати, но на Анди Стот определено може да се довериш – дъбтехно мастерът е във върхова форма и продължава бийт изследването (започнало в албума #Luxury Problems) из дълбоките, тъмни кътчета на подсъзнанието – отново в компанията на мантричните вокали на Алисън Скидмор (екс-учителката по пиано на Стот) терапевтичните дъб сеанси се разстилат в саундтрака на #Violence, #On Oath, #Science & Industry и еуфоричното #Faith In Strangers, докато и последните вредни импулси не бъдат заличени с тоталните #Damage и #No Surrender (издаващи jungle алтерегото @Andrea на Анди) и обещаващи пълноценен (клубен) живот.

Thom Yorke – Tomorrow's Modern Boxes

На час по лъжичка, на година по албум... Да, всички чакат нов албум от @Radiohead и ако следваме едноличната Йорк формула за инди издаване на музика, то той трябва да се появи през 2015. След миналогодишното @Atoms For Peace упражнение по стил, обаче, сега на дневен ред е своеобразното продължение на соловия #The Eraser – лаптоп забавата на Том с дигитален броукън соул продължава с #A Brain in A Bottle, #The Mother Lode, #Truth Ray, за да достигне нови висоти в #There is No Ice (for my drink), #Nose Grows Some и перфектното #Guess Again!... Та, познайте от два пъти как ще звучи новия @Radiohead?

Paul White – Shaker Notes

Силата на лондонския бийтмейкър Пол Уайт е в мастер реденето на пъзели от семпли и бийтове, но също като играчите от неговия #One-Handed Music отбор (като @Mo'Kolours, например) и той не обича да го поставят в етикети и клишета, та изсвирва (като образцов музикант) и изпява (с малко помощ от Джейми Уун) целия си четвърти албум – резултатът е дрийм елегична ода за любовта, която се събужда за живот след залез слънце, за да те отведе до съкровени, интимни места с #Where You Gonna Go? и #All We Know, за да пофлиртуваш с драматично-блусарските #Honey Cats, #Is It Up To Us?, #Wait & See и #Fighting to Dance, така че да те разтърси с #Numbers of Change из основи точно като името си #Shaker Notes.

Call Super – Suzi Ecto

Може ли техното да звучи като сън, като ефирна, аквариум приказка – може, естествено, и дебютният албум на британеца Джей Ар Сийтън я разказва великолепно. Някъде всред тишината на ромолящ нощен дъжд се раждат сънувани картини като #Raindance, #Okko Ink, #Dovetail и #SE, а докато #Sulu Sekou се носи като Рибата в Аризонска мечта, аквариумът на сънищата те обгръща с #Hoax Eye и #Acephale I, така че накрая докато се чудиш коя е #Suzi Ecto, която си сънувал, вече ще си я обикнал – Call It Super и толкова!

Kindness – Otherness

Адам Бейнбридж изглежда тих, мил и леко срамежлив когато стои до теб, но дай му сцена (и камера в ръка) и се превръща в същински буги дзвер (близнак по орбита на @Blood Orange, с когото е заснел не един и два видеоклипа) – вторият му албум е за тази другост, за дуалистичната ни природа и порода, която има нужда от експанзивни промени с парчета като #World Restart (епичният хит сингъл с @Kelela) и #This Is Not About Us или пък, може би, е за това как да балансираш контрастните половини и да намериш хармонията като в #I'll Be Back, #With You, #Who Do You Love? (с @Robyn) и #For The Young – така или иначе време е за #World Restart с @Kindness.

Seekae – The Worry

Странен континент е Австралия – извън всякакви дефиниции, рамки и граници на клишетата – също като вечно бълбукащата им музикална сцена, на която инди-соул-бас триото на Алекс Камерън, Джордж Никълъс и Джон Хасъл са блестящ образец. Третият им албум е същински Голям бариерен риф на жанровете, оплитащ по магично-реалистичен начин (нещо като перфектния микс между хит сънародниците им @Chet Faker, @Flume, @Hiatus Kaiyote и @Ry X) бисер тракове като #Test & Recognise, #Oxen Calm, #Another, #Monster, #Boys, #Still Moving, #The Stars Below и заглавното #The Worry, които хем напомнят познати бийт екземпляри (като @Mount Kimbie, да речем), хем са тотално различни – досущ като необятната австралийска флора и фауна, събрала най-чудатите и уникални видове по света.

Anstam – Names

Няма как да сбъркаш в кой отбор играе немския техно бас агент Ларс Щое – бас тактиката му в тракове като #Names, #Fragments Of The Good Old Days и #So Be It сякаш е взета от учебниците по стил на лейбъл босовете му @Modeselektor, a пасовете по синт поп фланга в парчета като #I Stopped Counting, #My Messengerette, #Terry Has Got It All и епичното #Patrick, Frank And Joe Are Chasing The White Rabbitoh напълно влизат в актуалната #Monkeytown концепция за използването на поп структурите и формите за още по-ефикасни бас победи.

GOAT – Commune

Ако някога сте слушали/гледали на живо вуду бенд племето на шведската инди кралица Карен The Knife Дрейър в страничния ѝ проект @Fever Ray, то спокойно бихте се заклели, че шведският мистъри ансамбъл @GOAT (или просто съкращението от Gathering of Ancient Tribes) са или техни близнаци, или най-малкото наследници – и в двата случая са замесени обилни дози от култ мистификация, кич игри с измислени митове, легенди и ритуали, шармантни маски и сценични костюми и... психеделия на поразия. Само дето @Fever Ray психеделията е здрачна и бийт минималистична, а тази в комуната на @GOAT е карнавално шарена и калейдоскопична като хипи оргия на Женския пазар – тук ориенталски фънк ала #Talk To God и #Hide From The Sun, там афробийт (в #The Light Within, #Goatslaves и #Bondye) или пък винтидж вуду рок като в #Words, #Goatchild и #Gathering of Ancient Tribes – едно е сигурно, в @GOAT комуната скука няма, има само безкраен празник.

SBTRKT – Wonder Where We Land

Явно и Аарън Джероум се е чудил къде ще се приземи след като излетя в звездна орбита с дебютния си албум и хит химни като #Hold On, #Wildfire, #Pharaohs и #Living Like I Do – главобийтблъсканицата му как да постигне същия успех без да се повтаря се е превърнала в каша от непремерени желания и колебливи нови посоки – живото олицетворение са парчета като #Voices In My Head (в комбина с @A$AP Ferg и @Warpaint), New Dorp. New York (с Езра Vampire Weekend Кьониг) и Look Away (с Каролин Полачек), които се борят за ъпгрейд, но нещо все не им достига, докато #Higher, #The Light (с Denai Moore) и #Everybody Knows връщат толкова като #Gon Stay ехо @SBTRKT дебюта, колкото верният Джероум авер @Sampha просто да заяви, че всичко е #Temporary View за изправения пред кръстопът @SBTRKT в търсене на нова бийт посока.

Clap! Clap! – Tayi Bebba

В глобализирания ни съвременен свят е напълно възможно италиански бийтмейкър като Кристиано Кричи да те отведе на афробийт разходка из измислен остров и неговите ритуали, и точно това се случва в дебютния му албум – от ритуалното влизане в #The Holy Cave, през живописните бийт истории в #The Rainstick Fable, #Conqueror, #Universal Modulator и вуду (kwaito, moombahton...) шаманизма в #Ashiko, #Black Smokes, Bad Signs и #Kwasi The Sorcerer до леещите се във всички цветове на дъгата #Burbuka, #Sailing In The Seas Of Wood и #Kuj Yato, легендата за #Tayi Bebba е жива и пулсираща във вените на всички, които е докоснала.

Electric Wire Hustle – Love Can Prevail

Когато чуеш втория албум на новозеландското дуо @Electric Wire Hustle като нищо да го припознаеш за страничен проект на @Fat Freddy's Drop фронтмена Джо Дюки – да, гласът на @Mara TK носи същите топлина и слънце; да, същият маорски дъб соул бриз лъха от парчета като #If These Are The Last Days, #By & Bye, #Bottom Line и #Look In The Sky, но психеделичната сантименталност в #Light Goes A Long Way, #The Spirit, #Numbers And Steel и #Blackwater заобикаля реге сърф партито на @Fat Freddy's Drop, за да обяви на всеослушание най-важното тук – #Love Can Prevail над всичко и всеки.

#Step into Unknown... блуждае като призрак в главата ми рекламния слоган на фестивала Unknown, досущ като гъстата (воалираща призрачно черните сенки на средиземноморските дървета) и стелеща се ниско мъгла от изпарения, която ни посреща на влизане в Хърватия призори, в момента когато Марин Чилич забива мачпойнта на хърватския триумф на US Open.

Наистина авантюрата, наречена Unknown фестивал си бе скок в неизвестното – непозната дестинация (Хърватия си е колкото близо, толкова и далеч, особено при бг шансовете за директен полет), непознати места (струва си един трип по цялото Адриатика крайбрежие на Хърватия), непознати хора (които срещаш за първи и, може би, последен път)..., но когато стъпваш за пръв път (нашият Horizon не го броим, нали) на британски чартър фестивал (да, предимно британци на талази, въпреки, че срещнахме и американци, и немци, и швейцарци, и местни герои като хървати, словенци...), то трябва да си наясно с няколко основни закони на хърватската фестфизика:

- чартър британците носят в ръчния си багаж и албионските облаци, и лошото време – да, с изключение на първите (да кажем два) слънчеви дни, всичко останало бе дъжд, вихрушка от облаци и... кал – червена кал (в земите около Ровини и в цялата област Истрия, пръстта е червена като кръв и също толкова плодородна), която оставя такива следи, че не след дълго бе достатъчно само да погледнеш обувките (или босите крака) на туристическия Ровини поток, за да разбереш кой е бил на Unknown фестивал. Но какво е фестивал без малко кален демидж... а и както London Grammar изпяха: Whatever The Weather Keep It Together...

- когато си на летен фестивал в Хърватия знай, че: 1) цените на повечето места са като тези в ЕС; 2) малкото е 25 грама; 3) извън фестивалната зона (където английският е господар) властва сърбо-хърватският (може да се разбирате или псувате сносно с хърватите по-добре на български, отколкото на английски) или италианският (повечето обществени надписи са и на италиански) – явно освен влагата, архитектурата, маниерите, тестените изделия, морската храна, джелатото и общата територия в миналото Истрия и срещулежащата Венеция продължават да делят сходни любови; 4) няма да срещнеш, слава богу, мегамонументални хотелски комплекси – всичко е китни вили, двуетажни (най-много триетажни) къщи, къмпинг комплекси, в които природата е максимално усвоена, но без лакомия и с мисъл (да, няма нито един райски и затова дяволски осран пясъчен залив като нашите, нали); 5) повечето музеи и галерии през летния сезон работят от 18:00 до 22:00 часа;

- планирането няма смисъл, оставяй се на Unknown течението – да, вярно, че лошото време прецака доста от яхт и островните партита (затова пък имаше чудно импровизирани такива като на Young Turks с Jamie XX b2b John Talabot), но имаше и доста отпаднали участия в последния момент (като не броим непоявата по unknown причини на първоначално обявените Sohn, Clean Bandit...) и то на специални (поне за нас) артисти като DJ Koze, Forest Swords – явно, обаче, на чартър фестърите не им пукаше особено за Unknown промените в лайнъпа (особено като имат и други фестивали, където да наваксат пропуснатото), защото основното на такива фестове не е следенето под линия на таймтейбъла, а цялостното преживяване... дори то да се нарича кално лимбо парти, оргии с райски газ, дъждобран пого или Just a Little Medina (симпатичната чилаут зона) джамборе...

А как започна всичко ли!?

Be Kind(ness) Rewind The Chic

Изпращането на залеза в открито море под мелодията на Inspector Norse е идеално начало за всеки фестивал, особено когато последните слънчеви лъчи си играят с теб на кея, до скалистия Unknown фестивален бряг, където Kindness мило и скромно снима фотосесия преди да се качи на сцената.

Kindness Live Band © фотография MIR

А на сцената Адам Бейнбридж (или Kindness) е същински диско дзвер, готов за World Restart – да, именно с дебютния сингъл от предстоящия му албум Otherness започна неговата калейдоскоп фиеста – бяло и черно, ebony & ivory, полароид в джоба, танци (на които и Том Йорк би завидял) по колоните пред публиката, две заразително-еуфорични беквокалистки, кавъри на Chic и Blood Orange, луди тракове от дебютния албум (като Anyone Can Fall in Love, Gee Up, House, That's Alright) и от предстоящия Otherness, който (по всичко, което чухме) си е задълже...

Kindness © фотография MIR

Не съвсем задължително, обаче, бе хитовото CHVRCHES трио – да, Recover, The Mother We Share, Gun и Lies звучат и на живо толкова епично, да, имат сценично присъствие и заразителна сценография, но така и не могат да отлепят усещането, че слушаш Crystal Castles за тийнейджъри...

CHVRCHES © фотография MIR

И тук идва ултимативния Everybody Dance карнавал, за мало и голямо, наречен Chic – Daft Punk изтупаха праха на забравата от дискошика на Найл Роджърс и компания и сега те владеят фестивал след фестивал – заслужено, защото звучат като идеално смазана фънк машина за масово поразяване, която има в арсенала си (кръшни газели, ошлайфани музиканти и...) евъргрийни като Everybody Dance, Le Freak, C'est Chic, Good Times, I Want Your Love, а съавторството на Найл в I'm Coming Out и Upside Down (за Даяна Рос), в Like a Virgin и Get Lucky превръщат Chic в хитов фестивален плейлист без край...

Chic © фотография MIR

... И точно така звучи тяхната ролърбаунс диско въртележка за всеки изживял винтидж диско манията преди 2-3 години... Затова на Like a Virgin вече отидохме да полегнем на хамаците, люлеещи се между Just a Little Medina зоната и The Forest сцената – идеалното място да изслушаш част от прясното FabricLive77 на Erol Alkan в компанията на Daniel Avery, докато дискошамана DJ Harvey със своята винтидж машина на времето не накара небето да се запали от светкавици и да завали пороен дъжд.

 Erol Alkan b2b Daniel Avery © фотография MIR

Wasting My Festival Years

Дъжд, който продължи (с прекъсвания) и на следващия ден – за да се почувстваш точно като водните същества в градския аквариум на Ровини или просто идеален саундтрак (на залязващото в кърваво червено слънце с надвиснали черни облаци) от Mount Kimbie – Доминик Мейкър и Кай Кампос започнаха леко неуверено, но след няколко хита от дебютния Crooks & Lovers албум и особено с актуалните Slow, Blood and Form, Break Well, Lie Near и Sullen Ground се развихриха камерно, за да завършат епично с Made To Stray...

Mount Kimbie © фотография MIR

И докато Mount Kimbie ехото се рееше като облаци над морето и брега, на сцената застъпиха Wild Beasts – брит квартетът обиколи (както направиха и CHVRCHES) всички големи фестивали тази година с Wanderlust хита си – неслучайно завършиха сета си именно с него, както неслучайно хем деликатния, хем епичен звук на Nature Boy, Mecca и A Simple Beautiful Truth подготвиха перфектно почвата за London Grammar – ефирни като приказни елфи насред синьото меланхоле море на сцената Хана Рийд и компания могат да те накарат да изживееш Wasting My Young Years.

London Grammar © фотография MIR

Крехкият, кристален глас на Хана може да изпълва морета или да се лее в унисон с процеждащите се капки дъжд в Nightcall, Flickers, Hey Now, Strong, If You Wait, When We Were Young или както те простичко изпяха в Sights: Whatever The Weather Keep It Together... и така до гранде епичния финал с Metal & Dust... Идеално съчетание на музика, кобалтово море, дъждовен прах и светеща във всички цветове на дъгата гора...

London Grammar © фотография MIR

Идеално му се получи и на Страхил Велчев (или просто KiNK) – на единствения бг участник (наред с малкото немски, американски и литовски изключения, разнообразяващи изцяло брит лайнъпа) му тръгна по вода – първо яхт диджей парти в открито море, после обичайно силен лайв сет на сцената с емблематичното име Atlantis. Дали заради името на сцената, дали заради заглавието Cloud Generator нa новото KiNK парче, но още в самото начало на сета му, облаците решиха да свалят ципа докрай и потопиха Atlantis под вода... Буквално...

KiNK © фотография MIR

Не след дълго из фестивалната зона течаха лепкаво-кални реки, докато на The Forest сцената Jamie XX редуваше своя Sleep Sound с вселенските фестивални хитове Can't Do Without You и Bad Kingdom ремикса на DJ Koze, сякаш, за да подгрее настроението за утрешния ден... нещо, за което явно се бяха наговорили с Joy Orbison, който ни изпрати с The Heat ремикса си и надеждата за утрешен ден без дъжд – Right On Time, Back by the Beach, Still gon' bring the Heat...

451° по Moderat

Да..., но дъждът трети ден не спира... забавно е да гледаш хора с дъждобрани и якета (лежали полуголи до преди два дни) около трите басейна на покрития комплекс от барове и ресторант във фестивалната зона, който приютява като остров сред морето от дъжд "островното" парти на Young Turks – лошото време не може да изтрие усмивката от лицата на всички, Jamie XX и John Talabot си разменят на къс пас диско класики и хитове ала Music Sounds Better With You... И е така, наистина... Пространството пред главната сцена се е превърнало в кален басейн (въпреки непрестанното насипване на чакълести бели камъчета), но това не спира хората да си спретнат кално лимбо парти и традиционния бой с боя на прах...

Jungle © фотография MIR

Дори дъждът спира, слънцето се усмихва и изгрява заедно с великолепната Jungle седморка на сцената. Бандата диско хулигани на Джош Лойд-Уотсън и Том Макфърленд наистина може да усмихне всеки и да донесе Heat на всеки фестивал... Right on Time, Back by the Beach акостира големия Jungle кораб на забавата (точно като грандиозния петмачтов платноход, порещ елегантно вълните на отсрещния хоризонт по същото време) и от него се стоварват Mercury Prize номинираните The Heat, Busy Earnin', Drops, Platoon, Julia, Lemonade Lake, Lucky I Got What I Want, за да завършат триумфално с Time...

Jungle © фотография MIR

Да, винаги е време за Jungle time, back by the beach... или пък за essential mix край морето от литовеца Ten Walls – Мариус Адомайтис (а.к.а Mario Basanov) наистина щурмува за една година всевъзможни класации само с две ЕР-та (Gotham и Requiem), а актуалният му сингъл Walking With Elephants е толкова тотален фестивален фаворит за това лято, че публиката почти седна (в знак на респект) на земята и скочи като едно цяло при бас drop-a – определено Ten Walls си заслужи essential mix дебюта през същата седмица, а и визуалната част (с препратки към Мейбридж, Ман Рей...) на лайв шоуто ошлайфа до блясък репетитивната му бийт концепция.

Moderat © фотография MIR

Няма, обаче, по-добра от Moderat концепцията – Герно, Себастиан и Саша са в същата върхова форма от преди 5 години, Rusty Nails все още рулира епично също като химна на протестните ни лета Bad Kingdom, а блицовете синхронизирани до перфектно съвършенство с всеки един бийт и всеки един пиксел на брилянтната Pfadfinderei визия те оставя като след среща с космически кораб (неслучайно"звездите" и "Луната" бяха слезли сред публиката) – затаил дъх, разтресен и чакащ за още...

Moderat © фотография MIR

Да, вярно, че напоследък Moderat сетлиста не е много разнообразен, а импровизациите им са предсказуеми, но комбината Moderat + Pfadfinderei се превръща за публиката в нещо, което са самите те – най-добри и верни приятели от дълги години, а с такива винаги можеш да си кажеш нови важни неща и без думи... И така юбер алес вечерта ни продължава с дийп класика Хенрик Шварц, който връща лентата с един ден назад с ремикса си на Wasting My Young Years, вплетен сред любимите му афробийт-соул-джаз-фънк-хаус приказки, които нашепват магичнo в гората край морето, но ние сме прекалено изтощени... направо емоционално банкрутирали (досущ Шварцовия актуален хит We Are Bankrupt) и завиваме към леглото.

Moderat © фотография MIR

Последният ден си го запазваме за живописните стар град и пристанище на Ровини, за градския музей-галерия, където на три етажа съжителстват документална експозиция за първия в областта (открит в началото на миналия век) санаториум за рехабилитация на деца с увреждания и малформации в компанията на изложба със съвременни хърватски автори, завършваща на третия етаж с обширна панорама от литографии и илюстрации от епичния цикъл Biblia Sacra на Салвадор Дали... Странно, обаче, и трите етажа описваха по някакъв начин фестивала Unknown – оригиналното място на клиниката-санаториум бе недалеч от фестивалната зона, където сега на рехабилитация бяха чартър фестивални герои, докато съвременното хърватско общество боледува от същите като българските комплекси и проблеми, а целият този пъзел от битие картинки се подрежда в unknown хармония като в сюрреалистична илюстрация на Дали...

Сюрреалистична бе и бурята от светкавици и гръмотевици в открито море, която наблюдавахме от фест зоната в последния ден... сюрреалистичен бе и сетът на John Talabot, който си запазихме за финале гранде – голяма част от неговата брилянтна DJ-Kicks компилация озвучи светещата във всички цветове на дъгата гора, с Anagrama мантри all over, завършващи с монументална версия на неговото хитово Without You, която накара небето отново да заплаче...

John Talabot © фотография MIR

Да, без него финалът на феста щеше да бъде различен... въпреки, че е трудно да се дефинира кое маркира мачпойнта на такава фиеста – дали гласът на Роушин Мърфи, долитащ от Just a Little Medina зоната, пеещ ни за изпроводяк под нощния дъжд Bring It Back, Sing It Back to Me сякаш, за да ни върне отново тук догодина или самото ни напускане на Ровини в десет сутринта под звуците на We Are Family, въртяно от неуморния Jackmaster на The Forest сцената във вечно будната Unknown зона...

А може би няма финал... просто Unknown семейството спечели тазгодишния мач... въпреки лошото време успя да прехвърли топката над мрежата на (не)очакваното и... отбеляза мачпойнт. Като Марин Чилич.

Галерия от Unknown 2014

Има ли такова нещо като Майка България? Добра или лоша Майка е Тя? Живее ли в нея майчински инстинкт? – много такива въпроси намират своите магично-реалистични отговори в пълнометражния дебют на режисьора Майя Виткова.

Историята на Виктория започва гръмко, направо с ядрена експлозия (да, едно зачеване може и да се изживее така) на фона на световна хроника на събитията в навечерието на 80-те – този своеобразен соц кинопреглед, обаче, служи само за документално рамкиране на историята и наблягане на надписа "по действителен случай" в началото, докато бързо става ясно, че интимните (онези съкровени, недоизказани и неподлежащи на документиране) емоции, също като радиацията след ядрен взрив, ще пометат много избирателно само живите същества, а не историческата памет и нейните символи.

Така камерната екзистенц драма на Боряна (блестящо-депресивна Ирмена Чичикова), в чиито планове за живота влизат поклонение пред Статуята на личната свобода (дори само под формата на запалка), Кока-Кола, цигари и бягство без деца от бай Тошова България, внезапно придобива общонационални размери с невинната поява на Виктория, обявена от Майката Партия за "Бебе на Десетилетието" през 1980.

Без пъп (за да се скъса пъпната връв на връзката с миналото и майка ѝ, нали), нежелана дъщеря (също като тоталитарната България, ограничаваща свободата ѝ) от майката Боряна, но "осиновена" от Майката Партия в лицето на дядо Тошо Кръстника (колоритно ала "тази година полупроводници, догодина цели" амплоа на Георги Спасов), малката Виктория (Дария Виткова) започва живот-огледало (буквално и преносно) на прехода, в който и досега всички ние живеем – празнува подменен (също като ценностите и празниците ни) рожден ден на 9 септември (дори Москвича, подарен от Майката Партия носи номера 0909)...

Първо се ползва с куп привилегии и строява чавдарчета, пионери и комсомолци, а после когато всичко рухва, реже пъпната връв, свързваща я с Майката Партия а.к.а телефонът-спешна линия с дядо Тошо (добре намерен епизод, също като смяната на цвета на розичките от тортата за рождения ѝ ден от червени на сини) и се реди на сумрачни опашки за хляб и мляко (като онова мляко, което родната ѝ майка не можа да ѝ осигури) до момента, в който се превръща в голямата Виктория (Калина Виткова), която подрежда пъзела от липси в своя живот (а и в този на майка ѝ), особено когато всичко съвпада с деня, в който и самата Виктория вече може да има деца.

Всъщност режисьорът Майя Виткова винаги е била обсебена от отношенията родители-деца толкова, колкото и от едрия план в пълнометражния ѝ дебют – именно тези семейни отношения са на преден план и в първите ѝ документални опити (като Майки и дъщери, съвместният им филм със Светослав Драганов, който тук играе подмолния агент Сандо) и късометражни продукции като Станка се прибира вкъщи и Моят уморен баща. Факт, който неслучайно (дори и без да бе намесила биографични моменти или близки роднини в главните роли) да я накара да посвети този толкова личен филм на своята майка – филмът, който Майя "ражда" и отглежда с толкова много любов и грижи, които се леят от всеки един кадър.

Все пак, един филм (като всяко дете) може да има няколко бащи – грижовният лекар Иван (педантично-ентусиазиран Димо Димов в ролята на бащата на Виктория), поетичният оператор Крум Родригес (вече с достатъчно опит да превърне и най-тривиалния кадър в радост за окото), перфектният монтажист Александър Етимов (мир на душата на вече покойния най-добър монтажист за последните години в българското кино) и човекът с песен за всеки момент Калоян Димитров (Нашият сигнал на Емил Димитров уцелва в десетката вечната дружба между Виктория и дядо Тошо) – но всеки филм (като всяко дете) може да има само една Майка.

В този смисъл история като на Виктория може да бъде "родена" само от жена – жена, която познава и може да изрази сакралната връзка между Жената и Кръвта (неслучайно филмът е решен в бяло и червено, тези, хм, така български цветове). Жена, която знае какво е да бъдеш Майка – ако изключим метафорите за Майката Партия и Майката Демокрация а.к.а Боряна, както и множеството (млечни) символи и други алегории, които отговарят на въпроса защо съвременна Майка България се държи лошо със своите деца, то Виктория си остава просто изповед за призванието и отговорността да бъдеш Майка.

Майка, която знае, че по-важните неща понякога се казват без думи – неслучайно Дима, майката на Боряна е няма (колкото трудно, толкова и блестящо изпълнение на Мариана Крумова) и не проронва и дума до финала. Майка, която знае, че дори липсата на пъпна връв никога не ще скъса връзката ѝ с нейните деца, които не само може да повторят стъпките ѝ, но и да изживеят мечтите, които тя не е имала смелост да случи цял живот.

Така остава само въпросът дали Виктория ще скъса пъпната връв, свързваща я с българското кино и ще заживее отвъд обичайните скандали и интриги на дребно, за да попълни липсите в голямата битие картинка на Майка България – очертава се сходно детство с това на Цветът на хамелеона – не толкова заради сходна символика и сходен екип (Емил Христов дори е визуален консултант на филма), а по-скоро заради приликите в тънката игра на изясняване на съвременните проблеми на Майка България чрез поставяне на героите в рамките на едно минало, за някои дори утопично време.

Остава, също така, да видим дали Виктория ще изживее и мечтите, които нейната Майка е искала, но така и не е сбъднала досега. Всичко онова, с което Майка България (като всяка майка) би се гордяла...

Виктория е в кината

Последният завършен филм на Филип Сиймур Хофман; актуално упражнение по шпионски стил на заклетия Depeche Mode и U2 визионер Антон Корбийн; филмът с най-миловидния и невинен образ на чеченец, сниман някога... – много са поводите Най-търсеният човек да остави следа в историята на киното.

А историята на Най-търсеният човек започва пост-документално (с напомняне, че след атентата на 11 септември, подготвен в Хамбург, целият град се намира под тотално CCTV наблюдение) на фона на едър план на морското равнище (разплискало нервно водите си изведнъж) на пристанището в Хамбург – точно акостирала метафора, която обяснява придошлите (след 11 септември) вълни на "Война срещу тероризма", заменили разбилите се на пяна вече вълни на Студената война – както в реалността около нас, така и в романите на аса на шпионския трилър Джон Льо Каре, чийто син е ко-продуцент на филма, създаден по едноименната книга на баща му. Метафора, която брилянтно визуализира вълните (на принципа след дъжд качулка) от параноя, панически страх и омраза към "невидимия враг", дори към най-малкият непознат и чужд елемент, чието невинно присъствие, също като перпетуум мобилето на морските води, може да образува бурно вълнение в океана на вината и страха.

#Кой е Най-търсеният човек е въпрос, чийто отговор зависи от гледната точка на героите, всеки от които е по следите на някого другиго и търси нещо различно от останалите – немският таен агент със собствени кодекс на честта и пътища към истината Гюнтер Бакман (или Филип Сиймур Хофман в достойно за лебедова песен амплоа, мир на душата му), който търси колкото логиката в разделянето на света на терористи и невинни, толкова е и по следите (ала Джесика Частейн във Враг номер едно) на изгубения смисъл в омагьосания кръговрат на своите живот и работа; преследваният от всички мистериозен бежанец/набеден за терорист Иса Карпов (непознатият Григорий Добригин като страдален Исус, каквото е значението на името Иса), който е готов да изкупи всички човешки грехове в замяна на търсения нов живот без призраците на миналото и без кървавите милиони, наследени от покойния негов баща, руски генерал-главорез...

... наивната, но нахакана социална адвокатка Анабел Рихтер (Рейчъл Макадамс като разбунтувана богаташка дъщеря), която търси своята кауза и призвание в живота; разглезеният до скука банкер Томи Бру (Уилям Дефо в шик костюм по... хм, мярка), който търси по-голяма авантюра в живота си от вечерно питие в ултра-дизайн-стерилната си къща, но си намира само белята; защитникът на мюсюлманските права доктор Файзал Абдула, който търси златната среда между филантропията и финансирането на терористични организации; палавото американско аташе Марта Съливан (или Робин Райт с темперамент и черна къса коса ала класиката Тя е толкова прекрасна), която търси бързи, изкупителни жертви в щатската игра "да направим света по-безопасно място"...

Пъзелът от тези шарени герои се подрежда методично, с много ирония (дори хумор над клишетата), с тънки съспенс ситуации и обрати ала каноните на шпионския трилър, докато не се оформи мрачна картинка, в която всяка улика води само до друга улика, тя пък до трета... и така до един вечен, омагьосан кръговрат на вината ала перпетуум мобиле движението на морските вълни.

Наистина немалко са филмите в последните години, които се опитват да изяснят правилата на играта, наречена "Война срещу тероризма", но защо му е притрябвало на Антон Корбийн (оставил зад гърба си култ монохромния видеоархив на Depeche Mode и биографичната Контрол история на Йън Joy Division Къртис) да прави образцов шпионски трилър – отговорът идва с емблематичната реплика на Гюнтер Бакман: "Старите навици не се забравят".

Да, старите навици като търсенето на истории максимално близо до живота, на ръба на документалното – Корбийн може и да е загърбил битие монохромността от Контрол, но иронията за "контрол" над живота и изборите, които правим (особено когато са подчинени на вината и страха) отново са тук и връхлитат с пълна сила в адски реалистичния финал на Най-търсеният човек. Старите навици като търсенето на герои, чийто необичайни навици се превръщат в автоматичен метод за реакция и оцеляване в света – арт кримката за психологията на един наемен убиец Американецът явно е била гранде репетиция за Корбийн преди детайлното изграждане на образите и техните навици в Най-търсеният човек.

Да, именно навиците са тези, които определят начина ни на живот. Навиците, които ни поставят в омагьосан кръг. Навиците, които слагат граници на изборите пред нас.

Избори по навик, от които няма връщане назад, нито път напред... Както за Филип Сиймур Хофман, така и за нас.

Най-търсеният човек е... в кината