My Mir
Цял месец джубокс обороти при нас въртят:..
Funkstörung – Funkstörung
Кой? – Михаел Факеш и Кристиан Де Лука, бийт ветерани с верен усет към броукън ритъм кефа.
Какво? – китна бийт среща след 10 години – да, причината Михаел и Кристиан да се срещнат отново зад микс пулта след последния им албум от 2006 се нарича Bon Djerry, парчето, което записват специално за годишнината на Mouse on Mars.
И ето, че тогава нахлуват хубави студио спомени и се раждат свежи нови тракове – Who Is Who? (с изгряващата вокал звезда на Adi), Fall Into You (изкушава с глас Audego), Killers (със стария им авер Taprikk Sweezee), So Simple (или Джейми Лидъл на груув ниво) и комбините с вокалиста Anothr като Laid Out, Drown In Time и All The Things, които допълват сладко Funkstörung мелбата на лятото.
Кога? – от изгрев до залез.
Защо? – Михаел Факеш и Кристиан Де Лука знаят две и двеста по въпроса Who Is Who на немската броукън бийт сцена.
Howling – Sacred Ground
Кой? – Ри Къминг и Франк Видеман, или Ry X а.к.а 1/3 от The Acid + ½ от дуото Âme = свещен бийт съюз.
Какво? – земя на хипнотични мантри и бийт сънища – да, всичко започна от онзи вселенски Howling хит (дал и името на проекта), но Ry X се оказа особено хиперактивен агент и паралелно с дуото Howling задвижи и триото The Acid – неслучайно преработените и добре познати парчета като Howling, Signs, Short Line, Litmus и Stole The Night звучат като близнаци на тракове от Liminal дебюта на The Acid, но това, което тук маркира границата между различните проекти на Ry X носи имената X Machina, Quartz, Lullaby и Forest – дзен-хаус поеми, в които хипнотично шепнатите като мантра вокали на Ри се сливат перфектно с епичните Innervisions мелодии на Франк до постигане на Sacred Ground мир.
Кога? – на свещената земя, лежаща между залеза и изгрева – неслучайно Howling питат Who Stole The Night, нали!?
Защо? – Sacred Ground е хубав край с хубави хора.
Jamie xx – In Colour
Кой? – Джейми Смит, по-познат като вундербийт Х мастера на The xx.
Какво? – спектрален бийт анализ – в дебютния соло албум на Jamie xx има всичко – от тракове, очертаващи лимитите на хипер претрупания му диджей график напоследък, като SeeSaw (с Four Tet и Роми хх), добре познатите Sleep Sound, Girl и Gosh (чиято втора част сякаш питчва Orbital класиката Belfast), през кич недоразумението I Know There's Gonna Be (Good Times) и моментите, напомнящи Far Nearer и работата му с покойния Гил-Скот Херън като Obvs и Hold Tight до най-епично поп звучащите The xx песни досега като Loud Places (претендент за летен фестивален хит) и Stranger In A Room (с Оливър хх) – а това означава, че следващият The xx албум ще бъде или техния гранде денс опус евър, или... разочарование.
Кога? – след летен дъжд, когато на хоризонта изплува дъга с целия спектър на бийт цветовете на нощта.
Защо? – за да знаем каква окраска придобива следващия The xx албум.
Prefuse 73 – Rivington Não Rio
Кой? – Гилермо Скот Херен, бийт иноватор с глич-хоп ДНК.
Какво? – триптих бийт прераждане – може да са минали 20 години от първите записи на Гилермо Херен, но те все още звучат актуално, може би, защото стоят в основата на съвременната бийт сцена – специфичното му усещане за ритъм живее нов живот в последното му творение (допълнено от двете ЕР-та Forsyth Gardens и Every Color of Darkness) с тракове като Through A Lit And Darkened Path, Applauded Assumptions, 140 Jabs Interlude, Mojav Mating Call, Ages Upon Ages Upon You, What They Got и Search the Sky, а дзенбийт поеми (изпети от Сам Дю, Роб Кроу и Helado Negro) като Infrared, Quiet One, See More Than Just Stars и Inside разкриват, че Prefuse 73 е открил както нови форми за изразяване, така и вътрешния мир и хармония след раздялата с лейбъла Warp.
Кога? – в моментите на редене на следобедните пъзели на бийт удоволствието в очакване на нощта.
Защо? – See More Than Just А Beat е картинката, когато звучи Prefuse 73.
Herbert – The Shakes
Кой? – Матю Хърбърт, всепризнат концепт гений на хиперреализма в музиката.
Какво? – летен видеоShake дневник – ясно е, че Матю Хърбърт може да създаде музика от всеки одушевен и неодушевен обект – запазената му марка семплиране на звуци от живота отново е тук (протестни шествия в Strong, използвани куршуми в Safety...), но този път фокусът не пада върху границите на експеримента, а върху денс продължението на албумите му Bodily Functions и Scale.
Фриволната бийбопхаус вакханалия на Smart, Stop, Middle и ефирното Even с кръшни стъпки се покланят пред класики като The Audience, Something Isn't Right и The Movers and The Shakers, докато Strong, Battle и Bed (с гласа на Ade Omotayo) вървят по следите на Moving Like a Train и It's Only. Ако не ви е достатъчно, Хърбърт допълва концепцията с хитър минимъл видеосериал за всеки трак, който пасва идеално на ембиънт наблюденията на живота в Warm, Safety и Silence, за да може пълната The Shakes концепт картинка да изгрее на хоризонта с епичното Peak.
Кога? – ако подредиш 12-те парчета (със заглавие от по една дума) в списък с нещата, които правиш през деня, то вече ще имаш (описан в аудиодневник) и един летен ден на...
Защо? – Матю Хърбърт винаги е знаел как (може да) звучи Живота.
Werkha – Colours Of A Red Brick Raft
Кой? – Том Лий, манчестърски агент с кръвна група броукън бийт положителна.
Какво? – шарен пикник в бийт парка – дебютният Werkha албум прилича на слънчева игра на открито с жанровете на броукън бийта и топлия соул глас на Бриони Джармън-Пинто – от фънк съзерцателните Dusk и City Shuffle, през афробийт игривите Sidesteppin', Dim The Light, Flinch/Quiver и Highwaves до броукън груува на Border Kite и А Revolution Blue, всичко звучи сякаш Том и Саймън Bonobo пускат хвърчила в парка заедно.
Кога? – в следобедните часове на залеза, когато всичко плува в керемиденочервения изгрев на нощта.
Защо? – нищо ново под слънцето, но под Werkha слънцето лятото ще звучи още по-добре.
Glenn Astro – Throwback
Кой? – немски бийтмейкър от Есен, със страст към винтидж хип-хоп, фънк и соул семпли, точно по вкуса на най-добрия му авер Max Graef.
Какво? – с бийт бриз на море – първите акорди на Gonville, откриващото парче в Throwback може и да звучат носталгично (като музиката от стар български филм-класика), но есенцията от винтидж хип-хоп, фънк и соул семпли в хаус фонотеката на дебютния албум на Glenn Astro служи единствено за отправна точка на носталгията към... лятото – Throwback, Computerkiller, Bochum, You Can't Groove, Long Live Human (One for Sveta), Gonville и Kilometer Disco (последните две в комбо с Max Graef) рисуват така калейдоскопично цветовете и звуците на лятото, че като затвориш очи бриза и морето ще са с теб целогодишно.
Кога? – когато свериш часовника си по лятно хамачно време и си готов за Kilometer Disco през нощта.
Защо? – защото You Can Groove в компанията на Glenn Astro.
Becoming Real – Pure Apparition
Кой? – Тоби Ридлър, британски бийт агент, свързан колкото с пост-грайм вълната, толкова и с всяка кръстопътна бас-техно ситуация
.
Какво? – ноктюрно в техно-грайм мажор – от sinogrime мотивите в Tibetan Moves и The Deal Set Adrift, през хибридната техно-грайм игра в Bleach, Sps 7 и Pure Apparition до footwork закачките в D.A.R.E. и Only In Real (вокалният семпъл в него сякаш казва "щастие" на чист български) – всичко в дебютния албум на Тоби Ридлър води към Pure бийт шастие в нощната сянка на града.
Кога? – по залез слънце, когато на парти хоризонта изгрява луната на счупения бийт.
Защо? – защото Only In Real със семплираното в него "щастие" е достатъчно за Becoming Real симпатия.
Lakker – Tundra
Кой? – Дара Смит и Йън Макдонъл, ирландско дуо, чието хибридно техно влиза като ирландско уиски.
Какво? – техно хипноза в летен сън – тундрата през лятото се превръща в безбрежно място, където животът кипи и разпуква скованата от лед и хибернация земя за нов битие цикъл – по същия начин звучат вокалните семпли (от женски хор, от гърленото пеене на ескимоси, камбанен звън...), които Lakker използват (ала постхуманистичния груув на Holly Herndon) в компанията на ембиънт техно бас пейзажа на парчета като Milch, Three Songs, Ton'neru и Halite, за да може природните сили да рукнат в Mountain Divide, Tundra и Pylon, оставяйки далеч назад в съзнанието индустриалното ехо на Цивилизацията.
Кога? – на ръба между деня и нощта, на границата между Града и Природата.
Защо? – животът е вечен кръговрат и това идеално звучи от музикалната картина на Lakker.
Mbongwana Star – From Kinshasa
Кой? – Коко Нгамбали, Тео Нзонза, Ранди Каламбаи, Жан-Клод Камина, Родрик Матузолеле, Лиъм Фаръл a.k.a Doctor L – афробийт ансамбъл за промяна или From Kinshasa to the Moon.
Какво? – афробийт лятото на нашето доволство – когато Коко Нгамбали и Тео Нзонза изсвирват последния акорд на предишния си проект Staff Benda Bilili, те вече се оглеждат за Mbongwana (или "промяна", както се превжда) и я намират в лицето на бийт продуцента Лиъм Фаръл a.k.a Doctor L (записал Black Voices албума с легендата Тони Алън).
Срещата им се превръща в песни като Malukayi, Kala, Shegue и Nganshe, които гледат на живота през призмата на шарен афробийт калейдоскоп, който събира характерни Конго ритми и мелодии с хип-хоп, електро и постпънк нюанси до оформяне на афропанорама без граници, която (и думичка да не разбираш) пак ще припяваш.
Кога? – когато си настроен за авантюристичен трип From Kinshasa to the Moon.
Защо? – глобализмът не е това, което беше, време е за Mbongwana...
Животът е най-добрият сценарист – казвали сме го често, но също така явно е и най-добрият режисьор, защото Кристина Грозева и Петър Вълчанов са оставили именно него да дърпа конците в пълнометражния им дебют, хиперреалистичния Урок.
Много се изписа и изговори за класното упражнение по хиперреализъм и почти документалния разрез на социалната ни действителност, направени от режисьорската двойка (и в живота, и в киното) Кристина Грозева и Петър Вълчанов, но ние няма да ви разказваме историята (до болка позната на всички), нито ще ви изреждаме купа от награди, които получи филма, нито ще ви убеждаваме колко задължително е да гледате ежедневието ви, пренесено на голям екран, а просто ще седнем за няколко "урока" в класната стая на... абсурда.
Урок първи – "ние ви подаваме ръка"
В Аварийно кацане, вторият късометражен филм, който Кристина Грозева и Петър Вълчанов режисират заедно, героите в един момент обличат тениски, носещи слогана на предизборната кампания за кмет на техния приятел от детството: "На мен ми пука, защото съм от тука" – неслучайно Грозева и Вълчанов обичат да използват такъв тип детайли (в Урок са рекламните брошури на банката, гласящи "ние ви подаваме ръка" и "планирайте бъдещето си"), за да коментират иронично и фино историята, докато в същото време я оставят да тече натурално/документално, сякаш не е режисирана.
Ясно е, че в България никой на никого не подава ръка – учителката по английски език Надежда (всеотдайна Маргита Гошева) отдавна е изгубила надежда, че в труден момент може да разчита на помощ от институциите, от работодателите или дори от семейството (с мекушав и безотговорен съпруг Младен/Иван Бърнев, с горчивия спомен от загубата на нейната майка и отчуждения и вдетинен баща Стоян/Иван Савов). Ясно е, че всеки може да разчита само на себе си – независимо дали става въпрос за спасяване на дома си в абсурдна ситуация или за снимането на филми (няма да коментираме факта, че Урок е плод на волята, вярата, личните средства, гръцката подкрепа и всеотдайния екип на Грозева и Вълчанов).
Подаването на ръка у нас е от съжаление или от чувство за вина – дори самата Надежда постъпва така, когато не разкрива училищния крадец, също както родните зрители гледат български филми от чувство на вина, че те са били оценени от някой друг преди това (неслучайно повечето родни кинопроизводители предпочитат да представят филмите си първо на чужди форуми и най-накрая у нас). Ясно е, че толкова сме свикнали да НЕ си подаваме ръка, че дори когато виждаме в едър план грешките и проблемите в екзистенц ежедневието ни, дори тогава не правим нищо, за да спасим дома си, България, а просто кимваме с глава: "да, всичко е точно, както е описано" и обличаме тениските с надпис: "На мен НЕ ми пука, именно защото съм от тука".
Урок втори – "надежда всяка тука... запазете"
Ясно е, че сянката на абсурда виси над България, също както сянката на самолета-паметник на авиатора Никола Бонев виси над градчето, в което живее и преподава Надежда, а именно Бухово, приютило снимачния екип на Урок. Всъщност, тази история може да се случи (и се случва) навсякъде в България, затова и режисьорското дуо взима една реална таблоидна случка (обирът на банка с пистолет-играчка от учителка в Благоевград) само като отправна точка за своя фикционален разказ, който има толкова общо с действителността, колкото... самия живот – с абсурдните ситуации (събиране на стотинки от фонтани); с абсурдните герои (добре очертани като мазния лихвар на Стефан Денолюбов, абониран за филмите на Грозева и Вълчанов);...
... с малките детайли, които пропускаме в хаосното ежедневие; с кривите представи за добро и лошо; с безпристрастната камера от ръка на Крум Родригес (отново с блестящи кадър-попадения); без музика, само със звуците на живота; без излишен драматизъм, само с монохромните факти на ежедневието... история, която (като караваната, запречила дома на Надежда) няма нито вход, нито изход, а само жужаща (като муха) надежда, че в утрешния ден чакрите на нормалността най-сетне ще се наместят. А това с чакрите е сериозна работа, нали знаете?!
Урок трети – "планирайте бъдещето си"
"Животът е всичко онова, което се случва, докато си правим планове" е стара мъдрост, която не само се вписва идеално в тона на Урок, но и явно служи за оправдание на всички онези български филми/пиеси/книги, които напоследък се задоволяват само с констатиране на абсурдите в битието ни и вписването им с оценки, неводещи към промяна в дневника на живота. Е, казват и, че човек се учи, докато е жив – значи има време да използваме знанията си не само за решаване на кръстословици, има време да влезем в класната стая на абсурда поне малко по-подготвени, подаващи ръка... или поне носещи тениски с надпис: "На мен ми пука, защото съм от тука"
Урок е в кината
Лятото скоро ще изгрее на хоризонта и ще се заредят онези незабравими бриз парти нощи край морето – George Quest и Soulful Traveller знаят идеално как звучат те, затова свирят сбор за духовното си музикално семейство Soul Fiction с афробийт хаус срещи на 30 май в София (бар Tell Me) и във Варна (бар Cubo, на 20 юни и 22 август), а сега ви оставяме в компанията на звука на лятото, морето и...
Защо точно Soul Fiction?
Soulful Traveller: Името само по себе си е игра на думи. Чрез музиката ние се опитваме да "вкараме" хората в нашия емоционален музикален свят. Това е като пътешествие, в което губиш представа за времето, а единственото важно е музиката и чувствата, които тя ти дава. Името тръгна от един мой микс и реално се превърна в името на проекта ни след първото ни общо парти – може би и най-незабравимото за мен до момента. George ме покани да пускаме заедно на Кубо във Варна, като преди това дори не се бяхме виждали, но някакси веднага се "нацелихме" музикално...
George Quest: Fiction на английски означава "художествена измислица" – когато някой писател, например, напише fiction книга, той цели да създаде един различен свят от реалния – свят, в който читателят се потапя, губи себе си, пренася се отвъд и с интерес отгръща, за да прочете следващата страница (ако авторът е добър:)). Така и с нашата "душевна измислица" – за нас си е реална и се надяваме за все повече хора да бъде такава. Името дойде от само себе си, но не бихме намерили по-подходящо, ако бяхме седнали да го мислим.
Кое е най-важното нещо в света на Soul Fiction?
ST: Важни са няколко неща: да сме добри хора, да си помагаме, да обичаме роднините и приятелите си; да сме всеотдайни към тях и да сме отворени към всички други хора; да сме позитивни и усмихнати. Оттам нататък ти предаваш цялата тази енергия във всичко, което правиш. Така е и с музиката и партитата ни – изпълнени с танцуващи, усмихнати и позитивни хора. Затова са и толкова зареждащи!
GQ: Съгласен съм. Както споменахме вече, нашата "измислица" си e точно толкова реална, колкото и самият живот. В този смисъл, нещата, които Soulful Traveller описа са универсални не само за този проект, а и за начина, по който се опитваме да живеем. Другото важно за мен е да не се отказваме – има много негативни хора и енергии, но не можем да позволим те да ни свалят надолу. Последно – най-важното, може би – е да сме истински – много "диджеи" пускат музика с грешна идея и нагласа. И си личи. Ние не се титулуваме като "диджеи," но при нас това, което правим идва с любов и желание. Затова и "истинските" хора го усещат и (вярваме) се настройват на нашите вибрационни вълни.
Как решихте да обедините сили? И George Quest + Soulful Traveller дали е равно на Soul Fiction или уравнението не е толкова просто?
ST: Споменах за първото ни парти – последваха два общи микса и второ парти след това, пак на Кубо. И така вече официално се започна. За мен това е уравнението. Специално когато става дума за хората зад пулта. Не говоря за гост-музикантите. Когато сме заедно има още по-силен заряд. Случвало се е редица пъти да сме пускали, редувайки се зад пулта и в момента, в който той вкара дадено парче, на мен веднага ми щраква в главата какво мога да пусна веднага след това. И обратното. Така, че на този етап за мен това е правилното уравнение.
GQ: Това, което бих добавил е, че ние се опитваме да създадем едно семейство, едно цяло. И като такова, уравнението е малко по-сложно от 1+1. Често едната половина прави повече от другата, след това нещата може да се завъртят, правят се компромиси, но в крайна сметка важното е да има баланс. На по-високо ниво, когато нещата наистина се получават, уравнението става 2+1+1n = 1, а именно – двама зад пулта + гост-музикант + публиката, която е с нас + всички останали допринесли за случващото се = на едно завършено, цялостно усещане за любов!
Да, често променяте парти конфигурацията – добавяте флейта (с RALFA), кавал (с Живко Василев) или саксофон (с Ramsey Hercules) – това променя ли по някакъв начин и Soul Fiction концепцията?
ST: С нас са свирили и редица перкусионисти: LUBK, Mad Bear, Selector Stiliyan, Божидар Стоичков, както и други музиканти. Ще има и други в бъдеще, надяваме се. Идеята с живите инструменти е да се "доукраси" музиката и да се внесе допълнителен живец в цялата атмосфера. Определяме стила си като Global Spiritual Rhythms, оттам идва и желанието ни да комбинираме елементи и нотки от различни култури и музикални инструменти от цял свят, включително и от България.
GQ: Концепцията е ясна – представяне на качествена afro, deep и soulful house музика. Оттам нататък, всичко свързано с нашите партита е подчинено на тази идея. Няма друго такова усещане като това да преживееш музика, изсвирена на живо. Затова и гост-музикантите са от изключителна важност. Всички ние сме просто "инструменти за щастие" в тази мисия – не държим фокусът да е върху нас или да има фронтмен – важното е всички да се забавляват в един ритъм и вибрацията да е позитивна.
Защо сърцето ви тупти с BPM-a на afrobeat хауса?
ST: Преди няколко години случайно ми попаднаха разни миксове и парчета в този стил. Веднага ми влязоха под кожата, може би, поради факта, че носеха много чиста енергия и бяха изпълнени с прекрасни вокали и ритми с много живи инструменти в тях. Аз слушам различна музика, но все още не съм намерил обяснението сам за себе си, защо точно този стил наистина ме извисява емоционално и ме зарежда с енергия.
GQ: По този въпрос мога да говоря доста дълго време, но ще се опитам да съм кратък. Аз слушам, пускам, колекционирам и се наслаждавам на много и различна музика. Стиловете, които представяме в Soul Fiction са само една от моите музикални страни, но наистина е тази, която е на преден план в момента. За мен музиката се дели само на качествена или некачествена. Стилът по-скоро няма значение. Истината, обаче, e, че ритмите, а и хората, които идват от Африка, имат в себе си една първичност, истинност и неподправеност. Подобна хаус музика се твори от доста дълго време всъщност, но стана изключително популярна в ъндърграунд средите през последните 2 години, а в Южна Африка този звук в момента пълни стадиони с хиляди фенове! Аз лично открих тази музика към 2008-2009, а скоро след това в САЩ имах възможност да чуя на живо Black Coffee (който е една от живите легенди в този жанр) и дълго време след това бях като замаян (или извисен?!). За мен той беше като "Месия" и наистина e този, който ми отвори очите много широко за този жанр и за неговата сила и енергия. Мисля, че съм бил африканец в някой минал живот (хаха), защото съм имал възможност да присъствам на доста партита с чернокожи, да видя техните движения и да усетя как музиката ги обладава... и да се чувствам у дома си!
Имате ли планове за издаване на собствена музика или залагате на Soul Fiction по-скоро като на парти платформа?
ST: За момента Soul Fiction е по-скоро проект за партита, чрез които да се разпространяват гореспоменатите стилове музика и техните близки такива. Аз лично имам конкретни идеи за тракове, с използването на различни етно мотиви и т.н., но на този етап не съм обмислял да се захвана сериозно с това.
GQ: Хубаво е да мечтаем... но засега няма време за издаване, а и не ни е приоритет. Всичко с времето си – когато сметнем, че сме събрали достатъчно умения, опит, техника, идеи и т.н. ще направим нещо, с което ще се чувстваме удовлетворени.
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
ST: Да шепнеш, защото макар и посланието ти да не стигне до много хора, то ще бъде чуто от правилните такива, които ще го разберат и усетят от самото начало. Ще го следват и ще го обичат.
GQ: Абсолютно подкрепям това мнение. За съжаление, в днешния свят, със социалните медии и заливането отвсякъде с ненужна и рециклирана информация понякога трябва да крещиш (и то какви глупости трябва да крещиш само!), за да може някой да ти обърне внимание. А ние, хората, сме нетърпеливи същества, които търсят моментално удовлетворение... Е, ние двамата сме и от тези, които вярват, че с упоритост, много работа, усилие и търпение всичко се намества на мястото си.
Може ли всеки от вас да назове по три страни от характера, които харесвате и три, които не харесвате у другия?
ST: Хаха, адски е детайлен за всичко, което на моменти ме дразни, тъй като аз пък съм малко мързелив, но реално това е добро качество. Малко се обърках май:). Харесва ми, че е стриктен, както и че е всеотдаен към близките и приятелите си. Май трудно се отпуска, особено сред непознати хора, което не ми допада. Както и че не харесва да пие бира:).
GQ: Ооох, откъде да започна? (чакай да си извадя списъка:))... То си е голяма "връзка" нашето – от лошата страна – пие много бира и хърка зверски (не са измислили още такива тапи за уши, които помагат), а и понякога не внимава достатъчно в малките детайли (но затова пък аз съм тук). Също има случаи, в които ме побърква "близначеското" в него – в някои дни се сблъскваш с двама различни души за отрицателно време. Но това също е и добре – явно, ние, "скорпионите" сме мазохисти и обичаме такива предизвикателства (а и майка ми и други близки приятели са "близнаци", та си ми е в кръвта). От друга страна, харесва ми, че има силна вяра в доброто у човека; отдаден е и силно мотивиран от самия себе си; и има заразяваща енергия и усмивка (когато поиска)!
Едно парче за изгрев и едно за залез...?
ST: За изгрев: Reebah – Sunny Sky, а за залез: Justin Imperiale – Tribute.
GQ: Труден въпрос – ще ги избера възможно най-инстинктивно (по имената и от сегашния ми подбор) – за изгрев: Jabzz Dimitri fеаt. Zothea – My Sunshine; за залез: ZuluMafia – Beautiful Sunset (Zulu Personal Mix).
Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?
ST: Това е микс, който е продължение на първия ни общ микс – Summer Soulstice. Прекрасно лятно настроение с чудесни ритми за танци както през деня, така и през нощта.
GQ: Да, мисля, че този е доста "по-надъхано" африкански от първия, който откровено беше доста по-дълбок.
В дневника на Soul Fiction следващите няколко месеца са отбелязани като... ?
ST: Като най-прекрасните през годината:)... време за Soul Fiction парти на 30 май с Живко Василев (кавал) и...
GQ: Време за Soulful Traveller да хване тен, а на мен пак да не ми се получи:)... като сме във Варна, бар Кубо, на 20 юни със Cincity, и на 22 август, пак там, със Zepherin Saint.
Парти девиз за финал?
ST: Get spiritual!
GQ: Затвори очи и се остави на музиката да те води!
Времето е относително понятие – когато последния път си говорихме с Royce Wood Junior (или просто RWJ) за дебютния му албум не знаехме, че ще минат 3 години до издаването му. Не знаехме, че когато говори за фолкитех албум The Ashen Tang наистина ще звучи така. Не знаехме, че когато чуваме премиерно парчето Noon, по-късно то ще се превърне в Midnight. Не знаехме, че RWJ ще започне да продуцира песни за изгряващи поп звезди като Kwabs, Denai Moore, Rosie Lowe, Nao... Не знаехме, че...
Noon = Midnight... Шегуваме се, но наистина измина доста време откакто говорихме за дебютния ти албум... Какво те забави в издаването му?
Хаха, да... Бях доста зает да свиря като тур музикант... и с Джейми Уун, и с други банди, но най-накрая направих нужната пауза, за да се фокусирам върху собствената музика и да завърша албума.
Защо го нарече The Ashen Tang? Каква е историята зад създаването му?
Това е просто друг начин да кажеш "сладко-горчив"... Това е вкусът, който остава в устата ти, докато живееш в съвремието ни... Тази странна ера... хем размита и блудкава, хем с остър и пикантен аромат.
Има ли песен от The Ashen Tang, с която особено се гордееш? Защо?
Stickin', последното парче в албума – вложих толкова много елементи в него, истинско изпитание за уменията ми на продуцент. Отне ми доста време, но мисля, че се получи точно това, което исках.
Как избра кои песни да включиш в The Ashen Tang? Наскоро издаде Rover ЕР, преди това Tonight Matthew ЕР, но нито едно от парчетата в тях не е включено, докато сравнително стари песни като Jodie и Midnight присъстват?
Да, така е, защото албумът е базиран на структурата на поп музиката. Двете ЕР-та, които спомена се фокусират върху бийт продуцирането и колаборацията с други музиканти, но сега исках албумът да вади на преден план начина ми на композиране.
Jodie е колаборация с Jamie Woon... работите ли все още заедно... и въобще, какво се случва с Джейми и с неговия следващ албум?
Да, записваме разни неща заедно от време на време...и определено he'll be back, както се казва, хаха...
А как се забърка в продуциране на парчета за изгряващи поп звезди като Kwabs, Denai Moore, Rosie Lowe, Nao...? И дали композирането за тях не се отрази по някакъв начин на твоя стил?
Ами, с някои от тях първо колаборирах в мои ЕР-та, с други просто имах шанса да се срещна и да работим заедно...Всеки един от тях е талантлив по своя си начин и няма как композирането за тях да ми е повлияло, защото похватите и звуците, които използвам за създаване на собствена музика доста се различават.
Доколко важна е визуалната страна на музиката ти? Прави впечатление, че визуално трансформираш добре познати символи – логото на BBC или начина, по който използвате в Rover с Jonny Epstein (човекът, създал характерния графичен Disclosure знак) именно този символ и препратки към инди филма Frank – това визуална ирония ли е или...?
Англичаните сме много саркастични... Обичам тази Englishness... в нея има много чар, въпреки, че на моменти всички изглеждаме доста глуповато и здравословно несериозни... Все пак, днес, американската култура е толкова преекспонирана, че реших просто да бъда... англичанин. И музикално, и визуално.
Имаш вече и собствен бенд, ще представяте ли на живо The Ashen Tang?
Вероятно... Все още го обмислям наистина, така че, може би, ще се случи в бъдеще време.
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
Сложна работа... Ако имаш умения (каквито аз нямам) да се самопромотираш, то предполагам, че може да крещиш посланията си... Аз предпочитам музиката сама да говори – ако хората я харесат, значи я харесват, ако не я харесват, еми не я харесват... не бих искал всеки ден да ги зова истерично да я харесат през пет различни социални платформи... Поне така го предпочитам аз.
