My Mir

Ако искате да знаете какво се е случило на полет 9525 на Germanwings, разбил се наскоро над френските Алпи, то гледайте първата от шестте сатира истории, обединени в заразително комедийната екзистенц амалгама Диви истории на аржентинския режисьор Дамиан Шифрон. Шегуваме се, естествено, но именно този флирт с черния хумор за нещата от живота спечели на Шифрон и номинация за най-добър чуждоезичен филм на наградите Оскар 2015.

Неслучайно и братята Алмодóвар продуцират сатиричния кинопъзел на Дамиан Шифрон – финият черен хумор и абсурд ситуациите на ръба на нервна криза носят генотипа на филмите на Педро Алмодóвар, а самият Шифрон дотолкова се е специализирал в късия киноразказ, че може да превърне малки истории (взети сякаш от заглавия на любопитни хроники в пресата) в прецизен киноразрез на човешката природа и на декаденс обществото ни, което, уви, доста често е движено именно от импулса на отмъщението и на животинските (въпреки, че така обиждаме животните) страсти. И ако в един друг филм се казваше, че "Отмъщението е ястие, което се сервира студено", ето какво предлага аржентинската кинокухня на шеф Шифрон по въпроса:

Супа с пащърнак

Събирате като листа хората, които са ви наранили или са се отнесли грубо с вас, качвате ги на полет, чийто главен готвач се казва Габриел Пастернак и пасирате този емоционален миш-маш като разбивате самолета (в планина или в басейна на родителите ви).

Омлет с пържена съвест

Взимате развалените яйца на нагъл и безцеремонен простак с политически амбиции и мания за величие (такива в България бол), разбивате ги на пяна от болезнени спомени на невинна сервитьорка и ги пържете в мазнината от откровения и нравствена мъдрост на бивша затворничка.

Поръсвате обилно с отрова за мишки, гарнирате с пържени картофи по съвест и поднасяте всичко това обилно полято... с кетчуп.

Париляда а.к.а Гаучо стек

Внимавайте с аржентинските говеда край пътя, не ги закачайте излишно, но ако все пак се изпречите на рогата на отмъщението им, не си изпробвайте силите в челен сблъсък (дори барбекюто ви да е марка Audi) – месото на говедата може да бъде много жилаво, затова пригответе много пиперливи подправки и пикантни сосове, които да убият вкуса на тестостерона и на вироглавите страсти, а за всеки случай заредете край скарата и... пожарогасител.

Емпанадас тротила

Прочутите в цяла Латинска Америка банички могат да имат всякакъв пълнеж – в случая на експерта по взривяване Симон Фишер, животът му е пълен с недоразумения, с проблеми в брака, с неоправдана загуба на работата, но най-вече с несправедливи вдигания на колата му (и изнудващите плащания на съответните глоби), докато в един момент тестото на търпението му не превтасва и емпанадасите му с динамит не го превръщат от средностатистическия малък човек в... почитан обществен герой.

Миди със сос Морал

Сосът Морал е труден за приготвяне, но веднъж уцелени точните му съставки и пропорции определят не само вкусовете ни в живота, но и самото ни битие и постъпки – дали ще поемем отговорност след извършена катастрофа, дали ще прехвърлим вината върху друг, дали онзи другият ще поеме вината срещу значително финансово обезпечение, дали други няма да са готови да замажат ситуацията срещу двойно по-голяма финансова отплата... – това изискано ястие не само разкрива как действа цялото ни общество, но и подсказва, че може да разберем какво се крие в мидените ни черупки (перла или мекотело) едва след като бъдат отворени.

Сватбена торта Докато смъртта Ти ни раздели

Разбивате на пух и прах двама темпераментни младоженци, добавяте любовницата на жениха до получаване на гъст крем от истерични откровения, признания и изневери, който обилно се стича по няколкоетажните блатове на поредната помпозна церемония, избиваща комплекси, претенции и смисъл, така че дълго след финалните хапки от този десерт да усещате послевкуса на... Прошката и Любовта.

И ако накрая имате чувството, че в кинокухнята на шеф Шифрон преобладават пиперливия черен хумор и животинските продукти (неслучайно в началните надписи екипът на филма е представен с образите на животни), то погледнете в готварската книга на човешката ни природа и кажете дали Шифрон не е... добър готвач.

Диви истории са в кината

Обратното броене до DREI, третият албум на Emika, започна и след видеопремиерата на първия сингъл от него My Heart Bleeds Melody, сега Ема Джоли ни разказва искрено и лично за битките за бийт независимост, които стоят зад DREI, продуциран и записан еднолично от Ема или иначе казано: Battles... each one I win... still losing the war...

Нов лейбъл Emika Records, вече с два нови албума през 2015... По всичко изглежда, че Emika е преродена и под пара... харесваш ли тази "нова Emika" и състоянието на духа, в което си в момента?

Да, освободих се от толкова много окови. Сега единствените граници пред мен са тези на моята креативност... А тя винаги може да бъде провокирана отново и отново.

"Battles... each one I win... still losing the war" – коя е тази война и тези битки, за които пееш в откриващото Battles?

Да се бориш срещу неравенството. Не е лесно да си музикален продуцент в тялото на жена. Имам усещането, че печеля това, което искам, но самата война... заклетата представа, че продуцентите са мъже... затова и така трансформирах вокалите си в първата част на парчето Miracles, че да звучат като мъжки... Това е война, която е предопределено да загубя, освен ако повече жени не се включат в борбата за промяна и не започнат да се конкурират с мъжете на бизнес ниво. А музиката е бизнес и повечето жени, опасявам се, не са допуснати до тази страна на играта.

Вторият албум се казваше DVA, третият е DREI, как една цифра може да обхване емоцията на цял албум... и ако DVA подсказваше чешките ти корени, то по какъв начин DREI е свързан тематично с Берлин?

DREI говори от гледната точка на Берлин, с неговата сложна история и желанието му да бъде и да остане либерална и свободна столица. Една цифра и един език могат да обобщят много неща... не толкова емоциите, колкото гледните точки и разказването на истории.

Има ли песен от DREI, с която особено се гордееш? Защо, каква е нейната история?

What's The Cure е такава песен, защото "I'm insecure", както се пее в нея, а успях да споделя тази много лична част от себе си със своята публика. Много лесно е да описваш фантазии, а адски трудно е да бъдеш искрен.

Ако перифразираме тази песен, то What's The Cure за електронната музика днес, какво те провокира в нея?

Ellen Alien, Nina Kraviz и FKA Twigs.

Напоследък еклектиката ти е втора природа... започна да се изявяваш като DJ, издаде пиано албум, свириш на китара в парчета като Without Expression и подготвяш симфония за 70-членен оркестър... Дали тази еклектика не влияе зле на вече изграден и познат стил като твоя?

Музиката не е въпрос на стилове и жанрове, а е въпрос на себеизразяване. Да, имам свой характерен стил, който изграждам и усъвършенствам вече 15 години, но и не искам да се изразявам с една идея и в един жанр през целия си живот.

Какво е Независимостта за теб? В предишните ни интервюта си казвала, че лейбълът ти е осигурявал креативна свобода, така че да мислиш само за създаването на музика, а не за продаването ѝ, но сега със собствения лейбъл Emika records, бизнес страната също е твоя отговорност?

Моят лейбъл е създаден заради музиката. Това е! Няма да захвърлям своите принципи, ако играта загрубее и нещата станат доста по-трудни. Просто ще се опитам да запазя и да усъвършенствам своя любим проект с помощта на моите приятели и семейство.

В DREI има и песен, наречена Rache (или отмъщение на немски), та отмъщението е ястие, което трябва да бъде сервирано студено или...?

Трябва да бъде сладко – с усмивка и без съжаления.

Музиката ти е използвана и в киното, във филми като Петата власт и Mission: Impossible - Ghost Protocol, имаш ли желание да напишеш цял саундтрак и за какъв филм би го направила?

По-скоро бих записала музиката за спектакъл със съвременен балет на някоя страхотна танцова компания.

Emika Live © фотография MIR Тихомир Рачев

В седмичния ни (ала месечен) джубокс обороти въртят:..

Young Fathers – White Men Are Black Men Too

Кой? – Алойзиъс Масакуа, Кайъс Банколе и Греъм G Хейстингс, неортодоксалното инди-хоп трио, спечелило Mercury Prize миналата година.

Какво? – екзистенц катарзис – когато Young Fathers спечелиха Mercury Prize миналата година с дебютния си албум Dead, веднага заявиха, че ще използват паричното ѝ измерение, за да запишат следващия. И удържаха на думата си. А техните думи тежат на мястото си, удрят право в целта, рисуват от натура картината на живота и въобще са (също като на spoken word артистите) най-силното им оръжие – Shame, Feasting, 27, Rain or Shine, Sirens, Nest, Liberated, Dare Me, Get Started и Old Rock'n'Roll възпроизвеждат адреналиново и искрено света ни с всичките му екзистенц проблеми, пред които всички сме равни или както се казва White Men Are Black Men Too.

Кога? – когато безпомощно се мяташ в мрежата на хаосното битие, а душата ти пее "Inside I'm Feeling Dirty, It's Only Cos I'm Hurting..."

Защо? – "What you do to feel better, What you do to feel good" питат Young Fathers и ти изпяват отговора.

Róisín Murphy – Hairless Toys

Кой? – Роушийн Мърфи, ex-Moloko дива в Огледалния диско свят, майка на две деца и на безброй електро-кабаретни хитове.

Какво? – приказки за пораснали момичета – идеята за улегналост на Роушийн (все пак вече е майка на две деца) е все едно Питър Пан да се откаже от летенето – може и да забави, но не и да забрави да лети. След майчинството, през което Мърфи с(т)имулира като гост няколко диско хаус парчета и след лиричното ѝ обяснение в аморе към всичко италианско с Mi Senti ЕР (посветено на новата ѝ изгора Себастиано Проперци и детето от него Tadhg), сега Мърфи се завръща към летенето, на крилете на Ruby Blue и Overpowered спомените си – Exploitation, Evil Eyes, Uninvited Guest, House of Glass и Gone Fishing звучат като изкусителна амалгама от предишните ѝ два албума, а Unputdownable и Exile разкриват, че диско играчките ѝ вече са Hairless и ненужни (събрани в кашона на миналото), докато порасналата Мърфи им пее приспивна песен точно като Hairless Toys (Gotta Hurt).

Кога? – идеално за следобедно соаре, на което се срещат порасналите Уенди и Питър Пан (a.k.a кийбордиста ѝ Еди Стивънс), но в това ще се убедим на живо на 17 септември.

Защо? – "Who's Exploiting Who" е въпрос с много отговори, а Роушийн Мърфи добре знае дали носталгията дава криле на желанията или ги орязва.

Lapalux – Lustmore

Кой? – Стюърт Хауърд, реномиран британски бийтмейкър от задокеанското Brainfeeder семейство на Flying Lotus.

Какво? – бийт сън в летен ден – дебютният албум Nostalchic на Хауърд доказа, че владее бийт шика на хамачния живот, потънал в лятна омара (или в психеделия кинотрип), а продължението идва със същата дзен бас естетика, шепната (този път) от изкусителните гласове на Андрея Триана (U Never Know и Puzzle) и Szjerdene в Closure, на фона на бийт игри за нощна разтуха като Push 'n' Spun, Bud, We Lost, 1004, Make Money и Don't Mean A Thing.

Кога? – по залез слънце, когато на хоризонта изгрее житейската бар мантра LustForMore...

Защо? – "Lust For Beats, Lust For More" е колкото Lapalux мото, толкова и твоя шик версия на лятото.

My Panda Shall Fly – Too

Кой? – Сурин Сенивирати, британски бийт агент с индийски корени, уважил и нашия Horizon 2014.

Какво? – бийт мантри за душата Too – въпреки, че изгради реноме на инструментален бийтмейкър, изборът на Сурин за гост-вокалисти никога не е случаен – шепнещите гласове на Deptford Goth, Rudi Zygadlo, Troels Abrahamsen, Katherine Joyce, Finn Ryder се сливат перфектно с неговите броукън ритъм плетки в парчета като True, Light Under The Door, Adhesive, Asylum, No Reason и Nice, така че накрая да се получат хипнотични бийт мантри за полет на душата.

Кога? – по залез слънце, на един хамак разстояние от нощта.

Защо? – нищо ново под слънцето, но My Panda Shall Fly с него.

Drew Lustman – The Crystal Cowboy

Кой? – Дрю Лъстман, по-познат като FaltyDL или иначе казано The Broken Beat Cowboy.

Какво? – броукън бийт родео – неслучайно второто парче от новото творение на Дрю се нарича Time Machine – точно като с машина на времето той се връща не само към ранните си FaltyDL записи, но и към годините, в които границите между broken beat, jungle и 2step тотално се размиха. И ако в Watch A Man Die, Time Machine, Green Technique и The Crystal Cowboy Дрю обяздва бийтовете със стари, обичани трикове, то ласото му улавя интересни екземпляри (ала последните му албуми Hardcourage и In The Wild) като Onyx, Angel Flesh, Wolves и Blueberry Fields.

Кога? – подходящо за нощен галоп из Blueberry Fields на броукън бийта.

Защо? – алтерего имената на Дрю Лъстман може и да се сменят, но бийт качеството му винаги е константа.

Braille – Mute Swan

Кой? – Правийн Шарма, половината от дуото (с Machinedrum) Sepalcure, за когото няма тайни в четенето на бийт азбуката.

Какво? – крайморска бийт идилия – дебютният соло албум на Шарма наистина се носи грациозно като лебед в бийт морето, улавящ различните крайбрежни течения/жанрове с гласовете на Seafloor, Анджелика Бес, Джеси Бойкинс, Оливия Шолър и куп семплирани вокали – и ако фючър соул парчета като The Cat's Gone Nuts, Better Than Nothing, Ports, It's All Right и I Assume дават крилете на Mute Swan желанията, то Everyone's Crazy, Stop Drop & Roll, An Oceanic Escape и Ended Up In NY задават посоката на Gee Whiz полета – към лятната меланхолия.

Кога? – по залез слънце, когато море, небе и неми лебеди се сливат на бийт хоризонта.

Защо? – немите лебеди са моногамни, но полибийтгамата на Braille не е за пренебрегване.

James Pants – Savage

Кой? – Джеймс Пантс, американски мултиинструменталист и бийтмейкър с андроид фънк ДНК.

Какво? – буги нощи ex machina – маркиран с отброяване в откриващото Draghi Race и с подканящата реплика "time" във финалното Mechanique, новият албум на синт лавъра и бийт факир Пантс сякаш рамкира съня на андроид, който удивително прилича на всички нас, а бийт фрагменти като Designated Driver, Artificial Lover, Shantay, Dreams Be True, Black, Broth и My Body отговарят на въпроса сънуват ли андроидите розови сънища.

Кога? – нощем в дигиталната градина на бийт удоволствията.

Защо? – а нима не си искал да знаеш дали андроидите сънуват розови сънища?!

Dylan Stark – Heartland

Кой? – Дилън Старк, американски бийтмейкър със страст към семплите и звуците на Природата.

Какво? – еко бийт колаж – изграден като пъзел от семплирани натура звуци, откъси от видеоигри и детски тв предавания, дебютният албум на Старк рисува по детински-еуфорично пъстра еко панорама на живота ни, в която парчета като Shelter, Heartland, Parade, Daydream, Near Dawn и Now свързват точките на единението между Човек, Природа и Музика, почти като в клип на NG Wild.

Кога? – целодневен еко бийт саундтрак до посрещане на нощта с фойерверки.

Защо? – хубаво е да живееш в хармония със сърцетупа на нашия Дом, нашия Shelter, нали?!

Hiatus Kaiyote – Choose Your Weapon

Кой? – Ней Палм, Пол Бендър, Перин Мос и Саймън Мейвин, австралийски неосоул квартет за шамански фестивални фиести.

Какво? – фънк арсенал за фючър соул поразяване – "оръжията" в арсенала на втория албум от Ней Палм и компания не са се променили особено от дебютния Tawk Tomahawk насам – фънк и соул, танцуващи в броукън бийт ритъм, задвижвани от изпетите като заклинание екстатични вокали на Палм, така че парчета като Breathing Underwater, Swamp Thing, By Fire, Borderline with My Atoms, Shaolin Monk Motherfunk, Atari и Molasses да те разходят из емоционалния калейдоскоп на пустинята на живота.

Кога? – следобеден саундтрак за слънчеви разходки.

Защо? – Choose Your Weapon, Choose Your Life...

Blur – The Magic Whip

Кой? – Деймън Олбърн, Греъм Коксън, Алекс Джеймс и Дейв Раунтрий, отговорни за Song(or)2 от музикалното ти съзряване.

Какво? – блърнати в превода – от последния Blur албум Think Tank изминаха 12 години, през които и Деймън Олбърн, и Греъм Коксън завъртяха толкова много странични проекти, че появата на нов албум сякаш можеше да се случи само на магия. И The Magic Whip звучи точно като историята на създаването му – Олбърн и компания прекарват в Хонконг няколко свободни дни (останали им след непредвидено отлагане на фестивал в Токио), през които се реят из азиатския мегаполис и записват в малко студио, като контраста в преживяванията се превръща във фрагментарен (като нахвърляни мисли) и съзерцателен музикален трип, в който класически Blur парчета (Go Out, Thought I Was a Spaceman, There Are Too Many of Us и My Terracotta Heart) се срещат с Коксън носталгия (I Broadcast) и изгубени в превода моменти, сякаш взети от последния Олбърн албум Everyday Robots като Lonesome Street, Ice Cream Man, Mirrorball и особено Pyongyang, което доказва за пореден път страстта на Деймън към Изтока.

Кога? – когато се чувстваш изгубен в превода между днешните времена и онези parklife години през 90-те.

Защо? – носталгията е... магическия бич на съвремието ни, нали?

"Машина ли съм или съм човек?" питаше Бенедикт Къмбърбач/Алън Тюринг в миналогодишната Игра на кодове, а именно прочутият Тюринг тест за разграничаване на изкуствен интелект е на фокус в режисьорския дебют на Алекс Гарланд с камерната психо-роботика драма Ex Machina:Бог от машината.

Всъщност, въпросът за това какво и доколко ни прави хора винаги е бродил из софтуера (или уетуера според Ex Machina терминологията) на Алекс Гарланд – от романа му класика (и едноименния филм) Плажът до неговите киносценарии за 28 дни по-късно, Never Let Me Go и Ex Machina, всичко опира до това кои наши действия ни определят като хора.

Отговорът тук идва след съспенс бродене из лабиринта на човешкото съзнание, който доста прилича на коридорите на тайната хай-тек лаборатория (а.к.а енергийно-ефективният шик бутик хотел Juvet в Норвегия) на технократа Нейтън (Оскар Айзък на светлинни години от Люин Дейвис амплоато, но близо до злия гений на доктор Ледгар от Кожата, в която живея), който освен, че е собственик на най-голямата нет търсачка в света BlueBook (хитро съчетание от имената на първата машина с изкуствен интелект Deep Blue и Facebook), но и прекарва живота си в изолация и опити за създаване на изкуствен интелект.

Негови опитни мишки са наивния, но страстен програмист от BlueBook Кейлъб (Домнъл Глийсън) и сексинтелигентния андроид Ава (да не кажем направо Ева или просто Алисия Викандер), които в името на науката оплитат теста на Тюринг с вечната игра на кодове между мъжа и жената интимно.

Компания на камерната сай-фай тройка правят нямата и секси хостеса Киоко (Соноя Мицуно), картина на Джаксън Полък, епично-дзен гледки от Норвегия, мистъри токови удари и... музиката на Бен Селисбъри и Джоф Бароу (от Portishead), която хипнотично и със съспенс финес води разказа из лабиринтовите коридори на изкуствения интелект до достигане на отговори, които са вълнували, вълнуват и ще продължат да вълнуват Човека.

Всъщност, именно с това печели режисьорския дебют на Алекс Гарланд – също като ексцентричния му герой Нейтън, който не обича да говори сухо за наука или да обяснява вече известни факти, така и Гарланд не се впуска в софистицирана научна фантастика, нито пък опростява до кич историята, а я запазва максимално близо до Човека днес.

Човекът, който се прави на Бог. Човекът, който играе deus ex machina ролята (с която в античния театър се е отбелязвала съдбоносната намеса на Боговете), за да разреши такъв безизходен проблем като собственото си програмиране. Човекът, в чието ежедневие няма положителни герои, а само безкраен низ от фикс идеи, лъжи, измами, убийства... Човекът, който всеки ден се обръща срещу своите предци, създатели и наследници.

Човекът, за когото не важат трите закона на роботиката, именно защото е... Човек.

Ex Machina:Бог от машината е в кината