My Mir

Бялото не може да живее без черното, както светлината без мрака или Доброто без Злото – и в живота, и в (кино)приказките, обаче, нещата никога не са просто черно-бели, особено ако са гледани през Очите на Господарка на злото.

Всяка история зависи от гледната точка на този, който я разказва, а когато един от най-иконичните злодеи в историята на анимационното кино (феята Злодеида в живата ѝ втора кожа Анджелина Джоли) споделя своята версия за прословутото проклятие върху Спящата красавица (да, същата Дисни класика от 1959 година), то неминуемо има риск от "убождане" и "пукане" на създадени за вечни времена представи, митове и легенди...

Неслучайно, в последните години, 3D рециклирането и пренаписването на класики като Снежанка и Ловецът или Оз: Великият и могъщият отнесоха солидни критики като се провалиха там, където Господарка на злото триумфира – умело изпипани персонажи (в тотално визуална прилика с аниме оригиналите им) и... История, която (като всяка приказка) да връща вярата в Човека и в Доброто у всички (не)пораснали деца, свикнали да живеят с фалшиви (но бляскави) римейк заместители в декаденс копипейст света си.

История, която хем да не губи приказната си фантазия, хем да бъде близо до живота с неговите дефекти – мастър сценариста Линда Уулвъртън идеално знае как става това след Красавицата и Звяра, Цар Лъв и Алиса в Страната на чудесата... История, която да дава втори шанс на своите герои – неслучайно всесилната Злодеида ще иска да отмени своето проклятие, окрилена от отдавна загубени чувства и емоции...

В този смисъл Господарка на злото напомня като ехо Оз: Великият и могъщият – Робърт Стромбърг може и да е дебютант в режисурата, но именно той стои зад визуалната среда на Оз (да не споменаваме Оскар закичената му работа по 3D класики като Аватар и Алиса в Страната на чудесата), като приликите далеч не се изчерпват само с хиперпикселколор образа на царството на Злодеида.

Може би, съвсем логично на всичко случващо се около нас, в последните години дори и детските филми изгубиха вяра и надежда в човешката природа – и в Оз, и тук, драмата е причинена от измамата, коварството и алчността на Човека, а историята на вещицата от Запада поразително напомня съдбата на Злодеида.

И тук главният герой е хем Добрият, хем Злодеят, и тук (по стара 3D традиция) има срещи с митично-причудливи същества (да живей царството на Злодеида), феи (забавни роли на Имелда Стаунтън, Джуно Темпъл и Лесли Манвил) и всевъзможни трансформации (малко странно е да гледаш човекът изиграл Иън Къртис и Джак Керуак в амплоато на гарван-дракон-вълк, но на Сам Райли му лепва по мярка)...

Всичко онова, обаче, което липсваше на Оз и неговите герои е именно това, което дава крилете на триумфа на Злодеида – дали заради брилянтните костюми и уникалната ѝ прилика с аниме оригинала (сякаш създаден за Джоли образ), дали заради отдадеността ѝ (Джоли копродуцира и историята за фаворизираната от нея героиня, която по наследство може да се превърне в любима и за дъщеря ѝ Вивиен, играеща тук епизодично малката Аврора), но Анджелина успява (с невинната ала ангел помощ на Спящата Ел Фанинг красавица) да превърне Злодеида в истински култ символ – олицетворение на идеята, че можем да променяме същността си, че можем да надмогнем деструктивните си страсти, че можем да се обичаме един друг, че можем да живеем без стени Заедно...

Все неща, в които днешният човек има нужда (но му е много трудно) да повярва... Все неща, от които децата имат нужда, за да растат (за майките им в Господарката се лее доволно феминистичен романтизъм, а за бащите им Джоли е достатъчен мотив), докато се разхождат денем и нощем в градината на Доброто и Злото.

Господарка на злото е в 3D, IMAX 3D и 4DX кината

Факт е, че в днешно време (в България) всеки се спасява поединично; факт е, че дори човек да зове за помощ, няма кой да го чуе в хаоса на общуването ни; факт е, че всеки сам гради невидимите стени от затвора на собствения свят, който обитава – новият танцов спектакъл Mayday на Derida Dance Centеr, обаче, не се задоволява само с фактите.

Какво?

Три души, затворени между невидимите стени на своите страсти и фикс идеи – тези на борсов играч/бизнесмен, на жена, обсебена от диетите, фитнеса и "здравословния начин на живот" и на заклетата романтичка, живееща във вечна носталгия по отминали времена... Три души, изпращащи зов за помощ чрез "морзовия код" на телата си, разтърсвани ежеминутно от електрическите импулси в хаоса на онлайн (и дори офлайн) общуването ни... Ще успеят ли те да надмогнат маниите (и ограниченията), които ги определят като личности, но и ги убиват (бавно и методично)... Ще успеят ли те да се Чуят и да си помогнат един на друг, ще намерят ли спасение като заживеят най-накрая Заедно, в хармония и в мир със себе си и околните или статуквото в правилата на играта, наречена битие ще надделее?...

Кой?

В танцова стъпка с последните си две представления Monocrossing и ARTeFACT, хореографът Живко Желязков отново подлага танцьорите си на мултимедийно микс изпитание (като този път им дава и реплики) – Милена Виденова, Петя Мукова и Филип Миланов се справят перфектно и с много пластика, желание и пот дават живот и шанс за оцеляване на своите герои. За това допринася отново и звуковата среда на добре познатия Иван Шопов (или CООН/Balkansky), чийто блестящо семплиран нойз (морзов код, всевъзможни електрически сигнали и смущения) оперира в тотална симбиоза както с телата на танцьорите, така и с чудесната минимъл сценография (на Ралица Зортева) и визуална среда (на Полина Стоянова).

Кога & Къде?

31 май – София, Derida Dance Centеr; билети тук

8 юни – Варна, галерия Графит (част от програмата на фестивала Варненско лято); билети тук

Защо?

Може би е крайно време да спрем да се спасяваме поединично, може би е крайно време да започнем да чуваме зова за помощ на околните, може би е крайно време съвременният български танц да излезе отвъд невидимите стени (които често сам гради) на самотното си оцеляване... Mayday, Mayday – Спасение дебне отвсякъде!

#Tweet Джубокс – лятото е #underdestruction за всички #idmghosts и #everydayrobots, които виждат света в #blue, но #еспрesso, #diskomiks и #loveapparatus има за всички от сърцe, докато накрая #само любовниците останат живи...

KiNK – Under Destruction

"Ние сме машините, Вие сте машините" - може и така да се обобщи @KiNK класиката #V Zavoda, защото ако доста неща се промениха оттогава, то обсесията му към машините и аналоговия джемсешън остана неизменна и незаменима (както самият Страхил Велчев идеално описа архитектурата на дебютния си албум) – затова, ако позвъните (да, и звънец има) на първия етаж на неговия ретро-футуристичен блок, ще ви отвори наелектризирана #Dama (вдигаща летвата високо за всичко, което @KiNK и @Rachel Row някога са правили или ще правят заедно). На следващите етажи попадате в класическата IDM зона ала @Orbital (#Teleport, #Vodolaz и #Summa Technologiae) и ала @Aphex Twin (#Tok и #Kakavida), които съжителстват в такава тотална хармония с олдскул есид хауса и детройт техното на #Sintezator, #Povreda, #Melodia и #Source Of Uncertainty, че основният закон на @KiNK бийт деструктивизма ("да разрушиш Музиката на съставните ѝ части, за да изградиш нещо ново") се превръща в нещо като... най-добрият, изпипан и хомогенен български техно албум евър... Останалото е... наследство от хиляди (попаднали #Under Destruction) саундсистеми по света и у нас.

William Onyeabor – What?!

Кой е Уилям Ониабор е въпрос с много отговори, с цял филм, който се опита да разплете мистерията... За едни той е просто #Fantastic Man с 8 самиздат албума от неговия лейбъл @Wilfilms, за други е #Atomic Bomb-а, взривил нигерийския електрофънк в края на 70-те и напълно загърбил музикалното си минало днес, а за трети е неизчерпаем афробийт извор на вдъхновение – последните забъркват тук калейдоскопичен ремикс/кавър трибют на неговото наследство, а парчета като #Atomic Bomb, #Body And Soul, #Good Name, #Heaven And Hell и #Why Go To War? са напълно преобразени в ръцете на вещи в занаята като @Hot Chip, @Joakim, @JD Twitch, @Javelin и @Daphni а.к.а @Caribou (с добре познатото #YeYe) до достигане на #Something You Will Never Forget...

Kidkanevil – My Little Ghost

Призракът на Япония винаги е обгръщал душата на британския бийт агент Джерард Робъртс (да не забравяме и общия @Kidsuke проект с Дайсуке Танабе) – последното му творение озвучава живописно едно лято прекарано в Токио и страстта му по всичко аниме японско (ала перфектните #Inakunaru, #Keroro Dub и #Earth To G San), но тракове като #Dimension Bomb и ювелирните колаборации с вокалистката @Cuushe в #Butterfly/Satellite и #All Is Not Lost (равняващи се по брилянтната му продукция в @Stateless албума #Matilda) отхвърлят обвиненията в обсесивен японизъм, така че накрая #Tales Of Moonlight And Rain някак прекрасно да обобщи целия албум и да опише това микро гличбийт съвършенство.

Damon Albarn – Everyday Robots

"When You're Lonely Press Play..." – да, първият солов албум (за цели 25 години кариера) на Деймън Олбърн наистина е за онези моменти, обвити в лепкавата меланхолия на майския дъжд, когато правиш равносметка на живота или търсиш летен план за бягство от непосилната лекота на битието – получава се нещо като личен дневник (#Hollow Ponds), изпъстрен с комиксов, ироничен ала @Gorillaz реализъм (чудните #Everyday Robots, #Lonely Press Play, #Mr Tembo) и @Blur призраци на спомените (болезнено интимните #You & Me, #The Selfish Giant, #Photographs (You're Taking Now) и #Heavy Seas Of Love), като всичко това е видяно през очите на един човек, живеещ за мига (на Музиката) in the process of getting old...

Prins Thomas – III

Томас Хермансен, третият от норвежката света спейс диско троица (наред с Тод Терйе и Линдстрьом) е (може би) и най-неуморният – хем ще отпразнува юбилея на лейбъла си с двойната микс компилация #10 Years of Full Pupp, хем вади третия си (най-добър досега) албум. В #III има всичко – психеделични оди (#Luftspeiling, #2000 Lysår fra Morellveien и #Oase), спейс диско буги ала #Åpne Slusa, #Enmannsrock, #Arabisk Natt, #Labyrint, #Kavaler и #Trans (последните три издайнически нашепват, че Томас дели студиото си с Терйе), така, че накрая спокойно може да се обръщате към него с #Hans Majestet или в превод – Негово Величество, Принца!

Little Dragon – Nabuma Rubberband

От @SBTRKT през @DJ Shadow до @Big Boi, колаборациите в последните години на кадифе певицата Юкими Нагано са толкова еклектични и ударни, колкото и музиката ѝ с първата (и вечна) любов, шведската ѝ задруга с момчетата от @Little Dragon – четвъртият им албум звучи доста по-аренби поп наплетен (#Cat Rider, #Pretty Girls, #Pink Cloud и #Let Go) от брилянтния #Ritual Union, но и броукън Dragon есенцията се е запазила в #Klapp Klapp, #Killing Me и #Paris, така че да усетиш сладостта на летните нощи.

tUnE-yArDs – Nikki Nack

Следите на миналото винаги остават – щурата Мерил Гарбъс прекрасно знае това и като профи кукловод (да, именно това е работила навремето, интерлюдията #Why Do We Dine on the Tots? идва за справка) така вещо дърпа конците на всевъзможни бийт плетки и влияния, че неортодоксални инди денс оди като #Water Fountain, #Real Thing, #Hey Life, #Sink-O, #Wait for a Minute и #Manchild се превръщат в най-свежото, неочаквано, шарено (почти цирково-карнавално) и възпитателно поп представление, което ще ви заиграе тази пролет.

The Black Keys – Turn Blue

Когато схемата работи няма нужда от смяна на играчите – след блус рок класиката #El Camino, пътят на Дан Ауербах и Патрик Карни е така осеян с Грами-та и слава, че нямаше как в осмия си албум да не се доверят отново на продуцент мастера @Danger Mouse. Разликата сега е, че по време на записите Дан се разделя с жена си, което (логично) води до осъзнаване тежестта на любовта (страхотно откриващото #Weight of Love), на сублимиралата тъга (#Turn Blue), на равносметките (#Year in Review) до достигане на преобразяването (#Gotta Get Away, #It's Up to You Now, #10 Lovers и #Waiting on Words) за нов #In Our Prime живот – аха, за всяко нещо си има "Blue Key" в тоз живот.

Brian Eno & Karl Hyde – Someday World

И Брайън Ино, и Карл Хайд обичат колаборациите (освен с Хайд, от началото на годината, Ино завъртя комбо и с Деймън Олбърн, и с Оуен Палет), а и пазят в архива общото #Bebop Hurry – затова, без бързане, без натягане, по someday олдскул методика (в студиото, а не през нета) се събират, за да... се позабавляват – парчета като #The Satellites, #Daddy's Car, #Witness, #Mother of a Dog, #Who Rings the Bell и #When I Built This World нямат за цел да доказват нещо или да правят референции към музиката на Ино или на @Underworld (в лицето на Хайд), а просто да пренесат синтфънк забавата и в твоята глава, твоите крака...

Plaid – Reachy Prints

Анди Търнър и Ед Хендли си знаят работата – в осмия Plaid албум класическите IDM благини се леят толкова обилно и от сърце, че композиции като #OH, #Hawkmoth, #Wallet, #Matin Lunaire, #Ropen и #Tether сякаш тържествено празнуват завръщането (и 25 години Plaid съществуване) на близък приятел, с когото винаги има какво да си кажете и който никога няма да ви разочарова – #Home, Sweet IDM Home!

Sylvan Esso – Sylvan Esso

Няма нищо случайно както в природата, така и в музиката – "случайната" среща между певицата Амилия Мийт и басиста/продуцент Ник Санборн неслучайно ражда нещо красиво, също като сливането на двама влюбени, които взаимно си довършват фразите – от най-доброто сутрешно #Coffee, през всички малки ритуали (непонятни за другите), които всяка двойка върши с лекота и интимност в #Hey Mami, #Could I Be, #Dress, #H.S.K.T до пълното сливане в #Wolf и #Play It Right (от която датира срещата им), всичко в техния @Sylvan Esso дом звучи в пълна хармония и обещава страстно инди денс бъдеще.

Heterotic – Weird Drift

Явно бракът между Майк Парадинас (босът на вечно прогресивния @Planet Mu лейбъл) и Лара Рикс-Мартин върви по мед и бийт, защото след миналогодишния #Love & Devotion албум вече са готови с нов бийт романс за трима (заменили за добро вокалиста @Gravenhurst с франсето Матйо Льо Бер а.к.а @Vezelay) – трипхоп еротика се лее из ведро в #Rain, #Boxes, #Lumber, дъб ембиънт флиртове цъфтят в нощта на #Sultana, #Foghorn, #Amniotic... докато накрая само любовниците остават живи.

Jesse Boykins III – Love Apparatus

#"We are The Reawakening of The Romantic Movement, We Live to Fight for Love" е красноречивия манифест, с който завършва хита #The Perfect Blues на фючър соул славея Джеси Бойкинс, така че във втория си албум (или трети, ако броим #Zulu Guru комбината с @Melo-X) няма как да изневери на романтичния си модус операнди – продуцираните от @Machinedrum геридж бийтове се сливат перфектно с глас кадифето на Джеси в #Show Me Who You Are, #B4 The Night Is Thru, #Tell Me, #Live In Me, #4 Ever No More и #Plain, за да завъртят страстен любовен танц, който трае повече от летен флирт за една нощ – #Make Believe в #Love Apparatus-а на Джеси.

Fatima Al Qadiri – Asiatisch

Шиниъд О'Конър класиката #Nothing Compares 2 U, изпълнена на мандарин (разтапящото #Shanzai), стереотип интерпретации на образа на Китай през концепт призмата на микрожанра #sinogrime – всичко това може да се случи само в дебютния албум на кувейтката Фатима Ал Кадири и само в глобализирания свят, създаден сякаш специално за "дигитални" деца като Фатима, която навремето претвори кошмара си от Саддам инвазията в Кувейт в бийт стилистиката на играта #Desert Strike. Само, че Фатима никога не е била в Китай и тук концептуално сънува Китай – не съвсем онзи, древния с митовете и легендите (#Forbidden City, #Loading Beijing и Шаолин/Wu-Tang намигването #Wudang), нито онзи на икономическия бум (#Shanghai Freeway и да, същият град #Shenzhen от обложката на @KiNK албума) или пък онзи на #sinogrime активисти като @Slackk (#Szechuan, #Hainan Island и #Dragon Tattoo) – просто сънува своята #Nothing Compares 2 Fake идея за Китай.

"Винаги може и по-добре..." казва Страхил Велчев (или KiNK), докато влизаме в аналогово дишащото му студио "... понякога си мисля, че още не съм постигнал нищо, но... може би не е съвсем така..." – едва ли някой ще отрече, че той е постигнал достатъчно, за да бъде най-успешния български продуцент на електронна музика. Достатъчно с парчета като Bitter Sweet, Е79, Hand Made, Express... и вселенския хит Follow the Step... Достатъчно, за да стигне до дебютния си албум Under Destruction през май и до BBC Essential Mix... , но достатъчно... по-добре самият KiNK да ви разкаже за:..

Албумът или как след повече от 10 години "Време на Construction" с десетки сингли, ЕР-та се стигна до... Under Destruction...

Идеята за албум винаги е съществувала... Първо Джош Уинк предлaгаше да запиша такъв за лейбъла му... после се стигна до издаване на нещо като дебютен албум от американския лейбъл Kolour Recordings... Казваше се Nostalgia, изпратих им материал за цял албум, но от Kolour, без мое знание, започнаха да издават парчета от него под формата на няколко ЕР-та, което тотално разми идеята за цял албум... В последвалите години, графикът ми с диджей и лайв участия адски се натовари и така и не намерих време да обединя няколко идеи в цял албум... В същото време непрестанно си купувах всевъзможни аналогови машини и в един момент студиото ми се оказа претрупано с тях... някои ползвах в лайв сетовете, други не, а трябваше да им намеря някакво приложение... Затова се заиграх с машинките и записвах всички звуци, които можех да извадя от тях... Сравнително си освободих от участия юли през миналата година и с Рахел (a.k.a Rachel Row) се затворихме в студиото... жега, соц блок, няма климатици... само звуци, десетки часове на запис на 4 канала... и така цял месец... Когато събрах всичко записано в тези сесии, сглобих от него един доооста дълъг микс, който разпратих на няколко приятели (на чийто слух се доверявам) да споделят дали нещо в него ги грабва или не... Имаше доста противоречиви реакции... С общи усилия, взимайки предвид и техните мнения, от целия този микс с раздробени на различни съставки звуци, сглобих 18 демо версии на парчета... Като ги преслушвахме със Стефан Голдман (стар мой приятел и собственик на лейбъла Macro, който издава албума) постепенно отсяхме идеите и стигнахме до 12 завършени трака...

Затова Destruction не е само в негативен смисъл – все пак, за да построиш нещо ново трябва да разрушиш нещо старо... Това ме накара и да представям Under Destruction като дебютен албум – за разлика от Nostalgia (който беше раздробен на части от лейбъла), тук има една цялостна, обединяваща идея. Името на албума дойде случайно... Взех го от заглавието на серия фотографии на моя близък приятел Никола Михов, който е заснел един от кварталите на китайския град Шенджън, строен в началото на 80-те, с блокове в соц стилистика... напомнят ми на този, в който и аз живея... наскоро, обаче, било взето решение този квартал да бъде разрушен и на негово място да бъде изграден модерен градски комплекс, но част от жителите не желаели да продадат апартаментите си... Властите разрушили всичко наоколо с идеята да накарат хората да напуснат... и така се стигнало до тази гледка на разруха на фона на лъскавите, неонови небостъргачи отзад... Чисто визуално ми хареса, а и се доближава до моята идея за музика – да я разрушиш на съставните ѝ части и да изградиш нещо ново.

Трак Under Destruction или защо повечето KiNK парчета винаги имат заглавия от по една дума...

Харесва ми, когато траковете имат кратки и ясни имена... Първоначално им слагам заглавия като "Вторник" или "Track 25", но впоследствие като ги преслушвам винаги си представям картини, образи... може и художественото ми образование да си казва думата...

Dama – е най-шантавото от албума... отначало напомня на ранни парчета на LFO, Aphex Twin..., в средата става доста буйно и откачено, а накрая остава само дисторшън и запис как пляскам с ръце... на Рахел ѝ дойде идея за вокал, изпят с детски глас и го насложихме няколко пъти... хем весело, хем злокобно звучи... както тя каза: "все едно отвън някакви деца играят на дама"... и така дойде заглавието. Въобще не е свързано с нея, то е доста грубиянско такова,... но ми е любимо, най-силното парче от албума... едва ли някой диджей ще го пуска, де, хаха...

Vodolaz – винаги си представям някакви подводни картини, докато го слушам... има такъв ритъм и енергия и какви ли не заглавия му мислех... като "Подводница", например... но Vodolaz е най-звучното и точното...

Sintezator – е, това е ясно откъде идва... пълен буквализъм, хаха...

Tok – то така и звучи... бълбука, сякаш ток преминава през него... , а парчета с името electricity има толкова много, че... на български не е никак срещано...

Summa Technologiae – това пък е заглавие на един разказ от Станислав Лем...

Follow the Step или как Step след Step стана С Теб...

Никога не ми е хрумвало, че повтарянето на Step... Step... звучи като "С Теб"... Може и подсъзнателно да сме го направили така, хаха... Истина е, че ако музиката не ни свързваше, надали щяхме да сме заедно... Запознахме се в края на 1999... Паднах си по нея и известно време я преследвах... в крайна сметка нещата се получиха и музиката ни даде много, за да сме заедно от толкова дълго време, но и ни взима доста... Например, ако искам да се оженя (не че съм тръгнал да го правя, нали) това няма да може да се случи в близката една година... невъзможно е с този график... Опитваме се да бъдем повече време заедно, защото дори и да не записваме, обсъждаме идеи за музика... това малко поглъща отношенията ни и ни отдалечава, затова сега търсим баланса, златната среда... Всичко се случва когато добрата подготовка срещне добрия шанс... Може да се каже, че кариерата ми (и тази на Рахел) е плод на случайности, но и двамата сме работили здраво за това много години преди да се стигне до етапа, в който Follow the Step придоби значителен успех... не е случайно... Направихме го през 2005, тогава записахме доста парчета с нея, но на момента не можахме да го издадем в първата му версия... По-късно, издадох плочата Express за Rush Hour... на Б-сайда е само нейния глас, без текст... плочата беше доста успешна и ми просветна, че от толкова дълго време правим музика заедно, а не използвам гласа ѝ достатъчно... Тогава преслушахме старите неща, които сме правили и тя избра Follow the Step, аз не бях толкова сигурен за него... Коригирахме някои неща, естествено, все пак основата я бяхме записали през 2005, а го издадохме чак в средата на 2012...

Рахел е и единствения външен участник в албума... В момента, повечето артисти записват албуми с възможно най-много колаборации с всякакви звезди... диджеите-продуценти пък искат да включват студийни музиканти в записите, пък ако може и лайв шоу с цяла банда да направят... Аз имам тотално различен подход... камерен... и като инструменти, и като вокалисти... Рахел пее в Dama, най-важното парче от албума, а нейни вокални семпли има в още два-три трака... За мен, за съжаление, текстовете са малко по-второстепенни... Това е нашата драма с Рахел... тя е певица, за нея са важни текста, мелодията... Аз считам, че мога да кажа много повече без думи, само с музика...

Hand Made или защо Ограничението носи Свобода...

Ограничението наистина може да бъде много креативно... В днешно време е много лесно да си артист... има информация, има и изразни средства... единственото, което има нужда да притежаваш е усет за естетика, дори просто усет за нещата... В началото, аз просто нямах достъп до информация за това как наистина се прави електронна музика. Сега, с видеолекциите в YouTube, за една седмица човек научава това, което аз съм научил за няколко години на принципа проба-грешка... Това ме научи да мисля, да осмислям нещата и да се справям в най-различни ситуации... И досега ползвам един софтуер, който има ограничения в размерите на бийта... Правех изчисления с какъв процент да забързам темпото, за да направя ритъма по-жив (да се получи така, че вместо 16 ноти в един такт да имам 24)... умножение... деление... имах си груув коефициент за ритъма, хаха... Сега всичко идва наготово като софтуер и на артиста не му се налага много-много да мисли, да се развива, ако иска да прави музика подобна на тази, която харесва... Когато сам извървиш този път, сам решаваш проблеми, оттам ще се родят и идеи как да създадеш нещо оригинално, нещо ново... Има и друг момент... когато си взех първите хардуер машини, тогава настъпи истинското ограничение... купуваш си някакъв инструмент и осъзнаваш, че с него не можеш да направиш точно това, което искаш... в хардуерния свят нещата не са толкова гъвкави и ти трябва да намериш решение... Именно това ми хареса, а когато опознаеш достатъчно добре този ограничен инструмент, това може да те провокира да стигнеш до неща, за които не би се сетил сам... Това беше и водещото за дългите сесии при записването на Under Destruction... имах малък, ограничен setup, който в никакъв случай не е идеален и си казах, че вместо да се чудя коя от хилядите музикални посоки в компютъра да избера, по-добре просто да седна с тези няколко аналогови машини и те да ме отведат в някаква посока... И така се получи...

Teleport техно блок или кое е най-важното за българските продуценти, които искат да пробият...

За съжаление, Музиката, която правиш, не е достатъчна в днешно време... Най-важното за един артист е да притежава индивидуалност, защото всеки има различен път... при мен винаги е било една такава въртележка – рисуване-музика-рисуване-музика... в момента, когато едното нещо като рисуването в училище (учил съм в паралелка с изобразително изкуство и по-късно анимационно кино в НБУ) станеше задължително, преминавах към другото... Те не бяха много различни... Естетика има и в музиката, и във визуалното изкуство... баланс между тъмно и светло, топло и студено... както в цветовете, така и в музиката с различните тоналности... Но страстта към електронната музика и манипулирането на звука продължи най-дълго... от '91, '92-а досега не съм изгубил интерес... дори след като се прибера смазан от участие, все още първото нещо, което правя е да пусна синтезаторите... Това изгради моя характер, моята идентичност, защото когато и другите притежават същите качества като теб, тогава трябва да намериш нещо, което да те отличава... Нещо, с което да бъдеш запомнен... Дали ще си шоумен или ще залагаш на техниката, на любовта към машините като при мен... няма значение... просто трябва да изградиш своя оригинална идентичност, запазена марка, която да те отличава от другите... Аз съм относително срамежлив, даже не бях особено комуникативен в началото, но чрез техниката, машините, с които свиря се чувствам уверен и така успях да намеря нещото, в което се чувствам най-силен... Именно това е нещото, което ме оформи и като човек, и като артист...

Уморените коне убиват ли ги или Bitter Sweet истината за шоубизнес изстисквачката...

Да, така е... никой няма нужда от тях... Доскоро не се замислях колко много нашата работа прилича на тази на спортистите (въпреки, че аз въобще не обичам да спортувам) – не може да я работиш цял живот, а колко сезона ще изкараш... В днешно време е възможно колкото бързо си пробил на сцената, толкова бързо и да изчезнеш от нея... Има от всичко по много и за да бъдеш забелязан трябва да си много активен... Ако си дадеш по-голяма почивка, може и бързо да те забравят... В началото изобщо не мислех за това, защото ако едно нещо ти е страст, като музиката за мен, ти така или иначе го правиш без да се замисляш за пари, кариера... И аз не усещах умора допреди миналата година... беше много интензивна... много натоварена... Destruction година, оттам и заглавието на албума, хаха... Истина е, че дори в електронната музика, схемата е така устроена, че да те тласка към мейнстрийма... Например, моите най-успешни (като продажби) парчета, за мен, не са най-доброто, на което съм способен... В същото време ми осигуряват участия, успехи, доходи... Аз не искам да ставам комерсиален артист, който с по-малко усилия и с некачествена продукция да поддържа висок стандарт на живот. Затова, в момента, търся отговор как да се задържа на сцената, без да допускам компромис с музиката, която правя... Не съм го измислил още, но всичко е въпрос на личен избор и подход...

Povreda или защо когато толкова много българи искат да напуснат страната, KiNK продължава да работи и живее в нея...

Има много неща, които ме карат да не живея тук... Имам и доста приятели и познати, които напуснаха България, но личното, при мен, винаги надделява – семейството ми е тук... животът ми тук не е кой знае колко труден... има и доста хора, които ми помагат... икономически също е доста по-изгодно, а и половината време от месеца прекарвам в пътуване... И все пак основното е, че се чувствам свързан с България и не искам да забравям, че съм българин, че съм се родил тук... и това, с всички позитиви и негативи, е нещото, което ме е оформило и като човек, и като артист. Това е най-важното за мен, дори и да се чувствам като гражданин на света...

Да, нещата в България не се случиха така, както се надявахме... дори в електронната музика... Може би трудно се радваме на успеха на другите хора, може би ако погледнем по-отгоре на нещата, над ежедневните проблеми, сигурно ще спрем да се делим на групички... В момента, обаче, времето е такова, че всеки се спасява поединично... Разделяй и владей е стара максима, която се потвърждава всекидневно... много по-лесно е хората да бъдат контролирани, когато не са заедно... и много фактори има за това, много по-големи от техно музиката... но всъщност музиката, независимо как я наричаме и на какви стилове я делим, трябва да ни обединява, а не да ни разделя!