My Mir

#Tweet Джубокс – време за #миграция или за #хибернация с:..

1000 names – Migration Pads

Има две константи в света на родното бийт дуо @1000 names, от които те така и не (е)мигрираха от времето на дебютното #Worth making a noise about ЕР та чак до четвъртия им, актуален албум #Migration Pads – едната е реденето на бийт пъзели да изглежда като намерена детска игра (с която да се забавляват и самите те, и тези, които ги слушат), а другата е страстта към пътуването във времето и пространството на Космоса от звуци. Съберете двете и ще получите следния трип – влизате в клуба с танцовата стъпка на #Enter Jules Verne, за да поиграете видеоиграта #Another Beat Sunday2, докато земята под краката ви не затанцува #Planet Dance, а на footwork #Radar Orgazm-а ви не се появят #Rombs Unusual, които ви съветват да минете на #Second Hand Brain режим, докато кръстосвате раннонеделните пусти улици преди да поемете с #The Caravan към #Winter Pool-а на китната вила, където блажено да се потопите в #The Volume Of Sleep – и така с #Migration Pads до следващия уикенд.

Dorian Concept – Joined Ends

Концепцията на Оливър Томас Йонсон порасна – вече не е просто оня русокос хлапак, обсебен от бийтове и аналогова синт вакханалия ала #Trilingual Dance Sexperience, не е само тур кийбордист за джемсешъни с @FlyLo, например и тракове като #Ann River, Mn, #Draft Culture, #Mint, #Clap Track 4, #Nest Nest и #11.04.2012 (като цунами в Малайзия, нали) го доказват първокласно – @Dorian Concept вече е музикант със собствено лайв трио (с виенските му бийт авери @Cid Rim и @The Clonious), пее (дори вокалите му да звучат като андрогенни мантри, използвани за ритъм елементи) и уверено (на принципа #Tried (Now Tired)) върви по следите на Джеймс Блейк.

Objekt – Flatland

Също като името му Ти Джей Херц, така и дебютният албум на този тех-ноар бийтмейкър оперира на няколко херц честоти – основната е тази на саунд дизайна (#Agnes Apparatus, #Second Witness, #One Stitch Follows Another и #Interlude (Whodunnit?)), сънуващ призраците на роботизирани машини (останали от клубните хитове #Cactus и #CLK Recovery), танцуващи в изоставените индъстриъл халета на своята фабрика под звуците на #One Fell Swoop, #Ratchet, #Strays и #Dogma, така че киборг бъдещето да изглежда нито толкова далечно, нито толкова утопично.

Clark – Clark

В своя седми албум Крис Кларк прави това, което умее най-добре – без думи, само със семплирани звуци да пресъздава света около нас в своята техно лаборатория – така може да усетиш свистенето на есенния вятър в #Unfurla, #Strength Through Fragility и #Sodium Trimmers, да чуеш раждането на зимата и скърцането на снега в #Winter Linn и #Snowbird, докато света не бъде апокалиптично пометен от осцилаторната буря на #Banjo, #Silvered Iris и #The Grit In The Pearl – точно като в лайв #Phosphor шоуто на @Clark.

Lamb – Backspace Unwind

"It's been so long since You and I made One" игриво реди Лу Роудс в бонус трака #SH09 is Back, за да припомни защо се събраха отново в неделимо музикално цяло с Анди Барлоу в реюниън албума #5 през 2011 и защо @Lamb орбитата винаги съвпада с нашата елипса на удоволствието – картинни текстове, шепнати като в красив сън от Лу се сливат с калейдоскоп бийтовете на Анди в #We Fall In Love, #Backspace Unwind, #What Makes Us Human, #As Satellites Go By, #Shines Like This, #Nobody Else и #Seven Sails, за да разкажат една история, която само добрите стари приятели знаят, така че да очакваш нетърпеливо срещата face to face с тях на 8 март 2015.

Dean Blunt – Black Metal

Раздялата за дуото @Hype Williams се оказа особено продуктивна – @Inga Copeland се впусна в куп колаборации и албум, а Дийн Блънт вече е готов с втора соло авантюра – #Black Metal с типично @Blunt ироничните заигравки с жанрове и клишета (#Country, #Punk и #50 Cent) започва оттам, където свърши миналогодишния #The Redeemer албум и дори вдига емоционалната летва с парчета като #100, #Grade и най-вече с дъб-ноар епичните #Forever и #X, които се превръщат в истински декаденс оди на съвремието ни.

Hyperdub 10.4

Юбилейната, десета година за иновативния лейбъл @Hyperdub се оказа особено драматична – загубиха (мир на душите им) двама от емблематичните си артисти като @DJ Rashad и @The Spaceape, но и триумфираха с четири юбилейни компилации (всяка с различна бийт концепция), които очертаха @Hyperdub миналото, настоящето и бъдещето на @Kode9 и компания. Този контраст в настроенията, между мрака и еуфорията, се усеща тук в първия диск с неиздавани (или актуални) парчета на лейбъл иконите @Burial, @Kode9, @DVA, @Martyn, @Funkystepz, @Fhloston Paradigm и @Cooly G, за да може втория диск да сложи гранде финалето на @Hyperdub юбилея с лейбъл класики като #Street Halo, #Love Is The Drug, #Вoomslang и #Step 2 Funk.

Erik Truffaz & Murcof – Being Human Being

Когато френският виртуоз на тромпета Ерик Трюфа, мексиканският IDM специалист @Murcof и френският комикс мастер и режисьор Енки Билал мислят заедно по една тема няма как да не се получи ювелирен концептуален албум – #Being Human Being (втори комбо албум на Трюфа и Murcof) не само брилянтно-музикално отговаря на въпроса какво ни прави Хора, но и рисува епична панорама (да, Билал е приготвил цял аниме филм) на съвремието ни, разкъсвано от войни (#Warholе) в хаоса на човешкото битие (#Chaos и #Skin), където, обаче, винаги има място за любов (#And Nina), красота (#The Eye) и катарзис (#Human Being), така че хипнотично да вярваме, че Човекът може да Бъде, а не да Съществува.

Wesseltoft & Schwarz & Berglund – Trialogue

Пиано виртуозът Буге Веселтофт и джазхаус маестрото Хенрик Шварц поеха по пътя на електроакустичното съвършенство с общия албум #Duo, а сега в тяхната авантюра се включва асът на контрабаса (от джаз триото @E.S.T) Дан Берглунд. Така създаденият фрий джаз триумвират изсвирва лебедовата песен на есента – с призрачните мъгли, облаци и вятър, играещи си с последните листа (#Valiant и #Headbanger Polka), със сипещия се дъжд, преминаващ в сняг (#Movement Eleven и #Take A Quick Break), така че излязлата на парад меланхолия на душата (в #Movement Seventeen и #Round Midnight) да намери спасение от зимната депресия с един #Trialogue по ноти.

Recondite – Iffy

Концепцията на немския дийп техно агент Лоренц Брюнер не се е променила особено от миналогодишния #Hinterland албум – точно 10 парчета (с енигматични заглавия от по една дума), призоваващи здрачни видения в зимен сън, но този път упражненията по стил като #Levo, #Garbo, #Buteo, #Konter и #Glint достигат ювелирни нива на @Innervisions асоциации в тази зимна клубна приказка с отворен бийт край.

.

Ryan Hemsworth – Alone for the First Time

Райън Хемсуърт не губи нито време, нито сили и година след дебютния #Guilt Trips идва и неговото бийт продължение – доста по-медитативни, по-меланхолично-вглъбени, но и по-фокусирани парчета като #Hurt Me, #Walk Me Home, #Snow In Newark, #Too Long Here и #By Myself се вият като мъгла в зимна нощ и мечтаят уюта и топлината на дома, далеч от гузната съвест на клуба.

18+ – Trust

Играта на мистъри дуото @18+ не е нито нова, нито непозната – на фона на сумрачна бийт естетика (ала братското американско мистъри дуо @CREEP), двамата членове @Boy и @Sis палаво и с черен хумор разиграват декаденс ситуации, размиващи границите на сексуалната идентичност, обсесиите и неприличните екзистенц предложения в броукън поп парчета като #All The Time, #Crow, #Drawl, #Dry, #Club God и #Iawa, така че в главата ти да зажужи мотото "I can Play all day with my Eyes shut with You on my mind All the Time".

Mouse on Mars – 21 Again

След 21 години и една дузина албуми заедно @Mouse on Mars дуото на Ян Вернер и Анди Тома има защо да празнува с такава обилна, двуетажна торта – два диска, 30 парчета време за хумореска поздравления по телефона (#21 Again, #Celebration Song, #21 Momstars, #We're Glad You Are Born Today, Unless You Weren't Born Today, #Mouse On Egg), време за празничен джемсешън със сродни души като @Tortoise, @Modeselektor, @Siriusmo, @Atom TM, @Junior Boys, @Machinedrum, @Matthew Herbert, @Oval и @Tyondai Braxton, време и за черешките в "тортата" – #Putty Tart, #Shoe Fly, #Splymogym, #Carca Jadas, #Ein Leben Wie Heu, #Double Gum и #Off Sea – за всекиго по нещо/подарък, точно като на рожден ден.

Submotion Orchestra – Alium

И лете, и зиме Руби Ууд и компания вече са абонати за парти тур у нас – този път ги очакваме @Horizon-тално през март 2015 в Банско, а третият им албум показва, че не са сменили бийт "ваксата" – еуфоричните #Awakening, #Time Will Wait, #Chrome Units, #Bring Back The Wolf и #Trust/Lust задават тона от предишния им #Fragments албум, а джазираните #City Lights, #The Hounds и #Swan Song връщат топката към дебютния #Finest Hour, така че баланс комбинацията от двете усещания да обещава finest фючър соул трип при всякакви метеопарти условия.

Немалко са хората, които биха искали да канонизират Бил Мъри за киносветец, а именно това се случва в режисьорския дебют Свети Винсънт на специализиралия досега в късометражки и реклами Тиодор Мелфи.

Животът на Винсънт (неподражаем Бил Мъри) прилича на виц, на който никой не се смее – жена му страда от пълна амнезия вече 8 години в старчески дом, докато Винсънт, потънал в декаденс, цинизъм и уиски, всячески се опитва да си докара амнезия за всичко случило се и случващо се в неговия живот.

С отрицателен баланс на банковата сметка, с дългове от конни надбягвания, със секс услуги от бременната руска проститутка Дака (неузнаваема, но пък чудно комедийно-ефективна Наоми Уотс) и единствен верен приятел в лицето и лапите на шармантния котарак Феликс, Винсънт дори си няма кой да му каже, че оттук по-зле няма накъде – все едно е хибриден образ от героите на Бил Мъри в Изгубени в превода и Прекършени цветя, само, че остарял с 10-15 години, през които кризата на средната възраст не само се е задълбочила, ами направо яко е деградирала. Иначе казано – на Винсънт не му дреме за света наоколо, но и на околният свят не му пука за Винсънт... освен, може би, на съседското момче.

Немалко са филмите, които разказват умилително (и с тонове клишета) истории за (не)очаквано заформила се дружба между емигрирало от живота (със своя философия-контра на света и всички наоколо) цинично старче и невинно, будно хлапе, останало без баща, който да му разкрие житейските уроци и истини.

В случая, обаче, на невръстния Оливър (чудесен дебют на Джейдън Либърър) и ексцентричната му "бавачка" Винсънт (култ депресе мимиките и жестовете на Мъри дори бледнеят пред дрескода му тук), тяхната симбиоза по неволя на съдбата се превръща в нещо повече от комбина за взаимна изгода, която изследва малките, големи истини за възходите и паденията в живота.

Превръща се в нещо повече от симпатично-клиширана ода за вечната трагикомедия на битието, в нещо повече от ученическия проект на Оливър, който търси доброто у човека и намира обикновени, всекидневни светци в хората около нас... превръща се в онази свята човешка искра, която може да променя животи – и този на Оливър, и този на майка му (нагледалата се на тумори и драми) вечно прецакана Маги (Мелиса Маккарти), и този на бременното "момиче на нощта" Дака, и този на непоправимия Винсънт...

Бонусът е, че всичко това се случва с тонове свеж хумор и закачки с глобализирания ни свят, с ударен (като ритъма на живота) диалог, с ненатрапчива, почти документална и в същото време клипово-ефектна режисура от Тиодор Мелфи, с искрено забавляващи се актьори и един... Свети Бил Мъри – независимо дали краде ябълки, нулира банкова сметка, залага на конни състезания, танцува на олдскул джубокс, джентълменски се грижи за бременна проститутка и болна от амнезия, синтезира философията на живота (работиш-плащат ти-пиеш) или просто тананика Shelter From The Storm на Боб Дилън – всичко, което прави те кара да си кажеш: "Майната му, животът е непосилно лек и красив за живеене".

Всъщност Винсънт адски напомня на средностатистически българин – и той е вечно намусен мизантроп, сърдит на света и околните, цинично свързващ двата края...; и той играе и шмекерува на дребно; и той живее нито в миналото, нито в бъдещето, нито в настоящето, а някъде в бездната на амнезията от непукизма с мотото "Това е положението"; и той чака ли, чака Духа на всичко добро, свято и човешко, дремещ в него да бъде събуден от Някого... от Нещо... от Дни, в които вси свети духове се събуждат...

Свети Винсънт е в кината

Мигрирал си на дансинга с Тях неведнъж. Познаваш (може би) бийтплетките им добре. Срещали сме те с Тях все по хубави поводи – сега е време за четвъртия им албум Migration Pads, но за него и всичко най-важно, което стои зад него те оставяме в имиграционната власт на Никко 99 mistakes и Маргг Casio Blaster или иначе казано 1000 names.

Много неща се промениха в личния ви живот от Invisible Architect насам – за едни сватба, за други деца... Днес, кое е най-важното нещо в света на 1000 names?

Най-важното е да се завърнем към live пърформансите – да бъдат сензитивни и по-лайв с всичките му грешки.

Четвърти албум за четвърти различен лейбъл – намерихте ли точното място за вашата музика или продължавате да следвате инерцията и най-вече интуицията си?

Нещата се случват извън нашия контрол. Отправили сме се на пътешествие, в което срещаме различни идентичности и вдъхновения - както свои, така и чужди. Може би това ще си остане така завинаги.

С Kelpe се запознахте на Sound:frame фестивала във Виена или...? Как реши той да издаде вашия албум през неговия лейбъл и по-важното, защо именно избрахте този лейбъл DRUT?

С Кел се знаем отдавна – писали сме си чрез социалните мрежи, виждали сме се в Сърбия, Литва, Виена... и някъде там ни бе споменал, че ще прави лейбъл, в който ни покани. За нас, естествено, е чест да сме в лейбъла на един от нашите вдъхновители.

История, с която ще запомните създаването на албума или такава в определено парче от него?

Албумът се разстла в един период от 3 години, трудно е да отбележим някоя конкретна случка, но си спомняме как миналото лято стояхме пред верандата в Мелник и оставяхме природата да ни се разкрие. Такива звуци трудно ще откриеш в града. Разхождахме се сред крави и диви ягоди... Безвремиеее...

Веднага се набива на очи и уши трака Enter Jules Verne... очевидно е на какво е посветен... защо е тази силна връзка с клуба?

Защото там се чувстваме добре. Защото е културен мотор, има много прах и пушек, жените са разголени, а мъжете престават да бъдат нащрек – ако чуете парчето, веднага ще усетите втренчения поглед на Грейс Джоунс. Така си го представяме и клипа, ако има такъв.

Албумът се казва Migration Pads... защо избрахте такова заглавие? Интересно, че предишния ви албум Invisible Architect бе записан именно в миграция (между Берлин и София)... Май сте разменили заглавията хронологично?

Ами със закъснение, пак ни се мигрира. Трябваше да е синт падс, хехе – по-скоро миграция към по-малко семпли и повече изсвирени от нас неща.

От Invisible Architect насам солидно използвате вокални семпли... по-фокусираната работа с вокали ли е посока, в която искате да развивате музиката си или друго ви вълнува най-силно на електронната сцена днес?

Винаги сме ползвали вокални семпли, не са били така открояващи се, но вокалите са част от инструментите, които ползваме, така гледаме на тях. Работили сме с певици като Dena, Kid A, които набират скорост... В този албум ползваме прекрасния глас на Indiana Wolf Gang.

Кой е отговорен за артуърка на обложката? С нея сякаш се завръщате към стила на дебютния ви албум и дори на първото ЕР – шарено, игриво...?

Артуърка е на прекрасната Kruella d'Enfer. Да, искахме да се върнем към първоначалния си наивистичен поглед. Вдъхновяваме се от илюстрации и те са част от нашия свят. Така решихме, че Круела е най-подходяща за това пътешествие. Познаваме я от години, но в точния момент се срещнахме за колаборация.

Какво в музиката днес отчитате като "оргазъм" (ако се заиграем с трака Radar Orgazm) на музикалния ви радар?

За всеки е различно. Все по-трудно се изненадват хората. Затова да изключим музикалния радар и да се наслаждаваме.

Четвърти албум, няколко ЕР-та, солиден лайв опит и в България, и навън... какъв е пътят, според вас, за успех и развитие на българската електронна сцена и нейните продуценти?

Все същият – по-добри клубове, повече продуценти, по-голяма сцена. За продуцентите – да се изключат от всяко заобикалящо ги мнение, да заживеят в своя балон и да наредят своя свят само според техните идеи и фантазии.

С каква цел създадохте платформата Slow Low... прави впечатление, че лейбълът е по-скоро фокусиран в организиране на ивенти и парти естетика, отколкото в издаване на музика?

Да, това е нашата парти платформа, която движим с жените ни и която съвсем скоро ще избухне с нова сила. Искаме да каним български и чужди гост диджеи и продуценти. Освен това да е и визуално преживяване. Хората да се обичат, да става мазало и да е по-яко от това, което майка ти е виждала в Берлин.

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Най-добре нищо не казвай.

В дневника на 1000 names следващите няколко месеца са отбелязани като... ?

Подготвяме първия си live от три години насам, искаме да го представим подобаващо - датата е 28 ноември, а мястото Fabrica 126!

Да рестартираме, да се измислим наново – това е, което правим всеки ден. Това е, което прави и Теди Москов, на ръба между киното и театъра, в новия спектакъл (по текста на Нобеловия лауреат за литература Луиджи Пирандело) Каквато ти ме искаш.

Животът, наистина, е голяма ирония – прекарваш го в търсене на своята идентичност, а когато я намериш на мига ставаш затворник с доживотна присъда в затвора на представата, която другите хора (с твоя помощ) са си изградили за теб. Режисьорът Теди Москов разбира (и обича) иронията, затова когато усети, че хората (с ялови претенции, че познават до втръсване запазената му абсурд сатира марка) го обричат на доживотна присъда (от вечно повтарящи се, познати до болка скечове и хумор), сега разказва историята на една жена, която си играе именно с представите на хората, с образите, в които всеки я поставя и иска да я вижда.

"Светлина ли съм, Вода ли съм" се пита главната героиня Лучия/Елма (Снежина Петрова ала фатал амплоато Настася Филиповна) в Каквато ти ме искаш – едната е изчезналата след Първата световна война красива съпруга Лучия (да, името ѝ означава "светлина") в живота на италианеца Бруно Пиери (Цветан Алексиев), който я издирва в продължение на 10 години, за да запази наследствения си имот; другата е фриволната танцьорка с вечно подпийнал-премрежен поглед Елма (да, името ѝ означава "вода") – муза на плътските желания в берлинския дом на грохналия писател Карл (Стоян Алексиев) и неговата психично обременена дъщеря Моп (Илиана Коджабашева).

Въпросът е, че и двете са родени от представите на други хора за тях самите. Въпросът е, че и двете може да не съществуват, а само фикциите и спомените на други хора да ги превръщат в реалност от плът и кръв – именно тази гранична мъгла между реално и нереално е постигната идеално от Теди Москов (в комбина с видеоакцентите от сина му Иван Москов и фентъзи ала Тим Бъртън декорите на Чавдар Гюзелев), спускайки бяло платно/екран пред актьорите, превръщайки ги (и сцената на действието) в стереоскопични диапозитиви на ръба на нямото кино (все пак драмата се развива през 1929) и театър на сенките.

Сенки от чужд живот (жената на Луиджи Пирандело страда именно от психично разстройство до смъртта си в клиника), сенки от любов, сенки от отдавна забравени или безследно изчезнали усещания витаят на сцената, докато фамилия Пиери (умело поддържащи роли на Сестрата/Вяра Табакова, Лелята/Жорета Николова, Чичото/Марин Янев, Довереният/Никола Додов...) измисля наново образа на Лучия по контурите на стар неин портрет – сякаш с камера лучида (неслучайно името на героинята е Лучия) към нас се приближава и разгръща в детайли образа на жена, в която всеки вижда "каквото му се иска" според собствената му изгода.

Така, в историята на Лучия/Елма едни могат да видят романтичен реквием, който Луиджи Пирандело пише в памет на жена си, за да запази нейния образ жив и различен от призрака, останал след психичната ѝ болест. Други може да забележат силен отговор от Теди Москов към онези, които са го поставили в рамките (на доживотната присъда) на собствените си представи за неговата абсурд сатира. Трети пък, може би, виждат хубава метафора за лимитите на живота, в които са ни вкарали чуждите представи и очаквания. Или метафора за вечното търсене на друг възможен живот...

Сигурното е, че да живееш в затвора на чуждите представи, очаквания и ограничения за себе си е равносилно на... смърт. Сигурното е, че всеки в един момент е искал да бъде някой друг, да се измисли наново като герой в чужд филм, да се запълни като бяла страница с нови смисъл и съдържание, да се рестартира за нов живот...

Сигурно е и (ако използваме крилатата фраза от предишния Москов спектакъл), че "свинята не може да стане лебед" – винаги има нещо автентично, нещо отличително, било то бенка (за Лучия), перо (за писателя Карл), чашката (за фриволната Елма) или гротеска сатирата (за Москов), което определя като емблема същността на живота ни. Определя дори същността на другия наш възможен живот. Животът, какъвто ти го искаш.

Каквато ти ме искаш е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 1 март и 11 април