My Mir
"Зад всеки успял мъж стои една силна жена" гласи изтърканото клише, а зад Оскар номинациите за най-добра женска роля тази година стоят едни от най-силните женски образи в киното от последните години – сред тях е и титаничния сблъсък между майка и дъщеря, между Мерил Стрийп и Джулия Робъртс в първия им евър общ филм У дома през август.
В историята на всяко семейство винаги идва момент, когато единственото нещо, което го събира заедно са лошите новини – такъв е и случаят на семейство Уестън от наградената с Пулицър пиеса August: Osage County (играна на сцената на Народния театър под името Август в Оклахома) на Трейси Летс.
Главата на семейство Уестън е Бевърли (достолепен Сам Шепърд) – поет (цитиращ Т.С.Елиът на място) и преподавател по литература, който търси Смисъла в зимата на своя живот, докато ракът на устата и породените от него невротични изблици и опиат коктейли превръщат Вайълет (умопомрачителна Мерил Стрийп) в блед призрак на любимата му жена и в стихийно бедствие по-непоносимо и от жегата в Оклахома.
Затова Бевърли наема индианката Джона/Мисти Ъпам да се грижи за разпадащите се негови Вайълет и дом, а той изчезва безследно (залагайки капан-изпитание за любовта на жена си), докато Вайълет свири семеен сбор в очакване на най-лошата вест... И по неписаните правила на трагикомедията на живота, всяка масова, семейна сбирка води след себе си един куп премълчани истини и несподелени тайни, които, като бомби с часовников механизъм, винаги избухват в неподходящия момент.
Моментът е погребението на изчезналия Бевърли (срещата с лицето на смъртта изпарява всички задръжки, нали), а детонаторът на признанията дърпат двете най-властни ("Eat the Fish, Bitch!!!") жени в семейство Уестън – Вайълет и най-голямата ù дъщеря Барбара (Джулия Робъртс в най-голямото ù избухване от Ерин Брокович насам) дирижират своите роднини (прекрасни поддържащи роли на Айви/Джулиън Никълсън, Карън/Джулиет Луис, Мати Фей/Марго Мартиндейл, Чарлс/Крис Купър, малкият Чарлс/Бенедикт Къмбърбач, Бил/Юън Макгрегър и Джийн/Абигейл Бреслин) като кукли на конци, които да изиграят своята роля в клиничния театър за надмощие, оцеляване и разделение на вината, живеещи (може би) в гените на всяко семейство.
А режисьорът Джон Уелс има опит в изграждането на клинична картина на обществото с минимум средства и максимум реализъм (все пак е продуцирал куп ТВ сериали и е режисирал класиката Спешно отделение) – опирайки се здраво на текста и силните диалози на Трейси Летс (сценарист и на филма), той прави прецизен разрез, при който методично, един по един, се разкриват болните "органи" на семейство Уестън – и отношенията на Вайълет с трите ù дъщери (имат няколко наистина перфектни за черна комедия сцени заедно), и паяжината от премълчани истини и тайни, които са в основата на разпадането на всеки брак в семейство Уестън...
"Туморът", обаче, който наистина разяжда семейството не е нито рака на устата (хитра заигравка с говоренето на "истината, преди всичко"), нито тайните, които всеки от членовете му крие... "Туморът" се храни с чувството за отговорност и за вина – неслучайно Вайълет иска да го подели с любимата си дъщеря (която ù го връща с признанието, че е "най-силната", така че може да го понесе изцяло сама) – все пак, всеки иска да избяга от отговорността и от вината. Но невинни няма.
Както в семейство Уестън, така и в България. Страната/семейството, в което всеки се бори за надмощие, но бягайки от отговорност и вина. Страната/семейството, в което премълчаните истини и тайни винаги изплуват, но винаги прекалено късно. Страната/семейството, което се събира Заедно само по лоши поводи у Дома, който всеки иска да напусне.
У дома през август е в кината от 31 януари
Когато схемата работи няма нужда да сменяш играчите – след Оскаровия Наръчник на оптимиста, режисьорът Дейвид О. Ръсел отново избира любимия си отбор актьори (Брадли Купър, Дженифър Лоурънс и Робърт Де Ниро от Наръчник на оптимиста, и Крисчън Бейл и Ейми Адамс от The Fighter), за да повтори схемата – отново Оскар номинации както в четирите актьорски категории, така и за най-добър филм за Американска схема. Нищо чудно догодина Дейвид О. Ръсел да издаде и Наръчник за получаване на Оскар, нали !?
Иначе "Some of this actually happened" – този начален надпис в Американска схема освен, че се заиграва с клишето "based on a true story" и обяснява последвалата свободна интерпретация на корупционния Abscam скандал в Щатите, в края на 70-те, разкрива тънко и намеренията на Дейвид О. Ръсел да финтира със същата схема от Наръчник на оптимиста – пак история по действителен случай, пак екзистенц прозрения, прокарани умело между свеж хумор, ирония и... комедия на битието, предопределено от грешните избори (особено ако героите признават, че нямат опции за други) в живота.
Измамата/фалшификацията в Американска схема звучи като откриващата филма диско America класика Horse With No Name – всички искат да я яхнат, за да оцелеят в пустинята на живота, а едва накрая осъзнават, че името на коня, на който са се метнали е... Самоизмама.
Фалшификацията е втората кожа на Ървинг Розенфелд ("американският психар" Крисчън Бейл играе "американският мошеник", надебелял като Де Ниро в Разярения бик), с която той така се е слял още от малък, че сега освен съмнителните му сделки с отпускане на заеми и търговия с фалшиви произведения на изкуството, тя прикрива (с перука) и външния му вид. Самозалъгва се, че е открил мошеническия рай, далеч от своенравната му съпруга Розалин (вече трикратно номинираната за Оскар Дженифър Лоурънс) и по-близо до далавера партньорката му Сидни Просър (златната актриса-хамелеон Ейми Адамс), принудена от "измамата на оцеляването" да се представя за британската аристократка със солидни банкови връзки лейди Едит Грийнсли.
Агентът от ФБР Ричи Ди Масо (Брадли Купър в серия силни роли), който хваща в крачка и вербува фамозното далавера дуо на Ървинг и Едит, пък се самозалъгва, че иска да служи на обществото като устройва видеокапани на корумпирани политици и мастити мафиоти, а всъщност мечтае да "накъдри" бляскаво живота си със загадъчната лейди Едит, далеч от бедното, скучно бъдеще на треторазряден агент с бюро, нонсенс риболовни истори и годеница, която не желае.
Така, капанът "Horse With No Name" на далавера тройката Ървинг-Едит-Ричи щраква, за да събере в напречен киноразрез схемата на едно общество, което оправдава грешните си избори с оцеляването си във вид на фалшива версия на себе си – и самото трио, и кметът-уж-самарянин Кармайн Полито (Джеръми Ренър), и изфабрикуваният шейх Абдула (противопоставянето "истинско" – "фалшиво" е лайтмотив във филма като се започне от перуки, ролки за къдрене, британски акцент и се стигне до оживяването на измислени герои), и мафията с нейните подставени лица (въпреки, че Виктор Теледжио/ Робърт Де Ниро звучи убедително, проговаряйки на арабски), и Розалин, която се самозалъгва, че винаги избира по-малкото зло, защото е наясно със силата на внушението, че животът не предлага нищо друго освен низ от прецакани, грешни избори по дифолт.
Изборът на Дейвид О. Ръсел, обаче, се оказва винаги точен и схемата работи безотказно – взимаш история по действителен случай (повечето от Оскар номинираните за най-добър филм тази година са такива), защото си наясно, че най-добрият сценарист е самия живот, оставяш свобода на актьорите сами да достигнат до "истинските неща" или до по-добрата фалшива версия на героите, които животът е създал (илюзията за лекота на актьорската игра във филмите на О. Ръсел логично носи куп номинации и вече три Златни Глобуса тази година) и...
... Ако теорията, че животът предлага само низ от прецакани, грешни избори по дифолт, е вярна и за киното, то Американска схема вече е заложила капана на няколко Оскара.
Американска схема е в кината
Случайност или съдба, на Том Ханкс му върви да се забърква в "спасителни операции", номинирани за Оскар – първо беше Спасяването на редник Райън, а сега Спасяването на мистър Банкс – но истинският "спасител" на историята тук е Ема Томпсън (двукратен и бъдещ троен носител на Златен глобус и/или Оскар) в колоритното амплоа на мисис Памела Л. Травърс, автор на класиката за малки и големи Мери Попинс.
Именно както вятърът от Изтока довява Мери Попинс в дома на семейство Банкс, така и отвява писателката Памела Л. Травърс (втората кожа, в която живее Ема Томпсън – от говора до жестовете ù) в студиата на Уолт Дисни (Том Ханкс с поредна историческа роля) в Холивуд. Годината е 1961, минали са близо 20 години от първото писмо на Дисни до мисис Травърс с желанието (да изпълни обещаното на двете си дъщери) и да филмира Мери Попинс историята.
Мисия трудна, толкова невъзможна за Дисни, колкото да приготви английски чай по взискателния вкус на мисис Травърс – идеята да "продаде" своята героиня (и част от семейната ù тайна) като я превърне в анимационен/мюзикъл култ ù звучи толкова кощунствено, колкото да пие чай от картонена чаша.
Затова Памела Л. Травърс измисля свои правила на играта "вземи правата" (а.к.а Дисни тест за издръжливост) – филм Мери Попинс ще има, само ако вътре няма: сладникави анимация и мюзикъл песнички, червен цвят, (изгледайте финалните надписи до края, за да се насладите на автентичните записи от работните сесии с мисис Травърс)... И така се стига до двоен исторически прецедент – първият евър игрален филм на Дисни, а именно Мери Попинс през 1964, и близо 50 години по-късно първият евър филм, в който част от живота на Уолт Дисни е пресъздаден в киното, а именно Спасяването на мистър Банкс.
Точно такъв двойно "based on a true story" модел хитро и умело използват сценаристките Кели Марсел и Сю Смит, и режисьора Джон Лий Хенкок, за да преплетат съдбоносно две важни пътувания в живота на Хелън Гоф (истинското име на Памела Л. Травърс) – двуседмичната ù среща в Холивуд с Уолт Дисни и неговия екип от сценариста Дон Да Гради (Брадли Уитфорд) и композиторите братята Шърман (Джейсън Шварцман и Би Джей Новак) отключва детския спомен за едно пътуване, което я отвежда далеч от родния Куинсленд, Австралия в малкото градче Алора.
Там, където тя завинаги ще остане любимата принцеса Гинти на своя баща, банковият мениджър Травърс Гоф (явно Колин Фарел е абониран за ролята на ирландски мечтатели/алкохолета), за когото всичко в живота е илюзия. Там, където леля ù Ели (Рейчъл Грифитс) ще дойде с вятъра от Изтока, за да спаси болния ù баща и нейното семейство.
Там, където крушата не пада по далеч от дървото на вината. Там, където една семейна драма се превръща в универсална класика за малки и големи. Там, в Травърсленд, където живее Мери Попинс.
И ето, че Спасяването на мистър Банкс идва във вид на стилна сантиментална комедия, каквито снимаха през 90-те (с малки изключения като Да откриеш Невърленд, например) – със силно емоционална (биографична, колкото трябва), човечна история, в която фин хумор, ирония и сарказъм не са мръсни думи, реалност и фантазия се преплитат на магия, малките герои (като шофьора Ралф/Пол Джиамати а.к.а "единственият американец, когото мисис Травърс харесва") са също толкова важни, колкото главните, а житейски прозрения и поуки има за всички от сърце.
Филм за семейните тайни, които всяко семейство крие, но не всеки може да ги превърне в универсални мечти. Филм за смисъла от разказването на истории, заради които кино е било снимано, снима се и ще продължи да се снима. Филм, който (според любимия израз на мисис Травърс) е perfectly capable да прибере/спаси един-два-три Оскара.
Спасяването на мистър Банкс е в кината от 3 януари
"До гушата в лайна, но всичко ни е наред" – ако миксираме лайтмотивите на двете премиерни представления в Народния театър, Херкулес и Авгиевите обори и Всичко ни е наред, ще се получи точно тази картинка, която и двата спектакъла (съвсем преднамерено) рисуват на днешна България.
Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано
Няма как театърът да остане равнодушен към всичко случващо се около нас, както няма как и картинката да е друга освен на гротеската и абсурда, с които се сблъскваме ежедневно, ежеминутно дори... Само подходът на режисьорите Ивайло Христов и Десислава Шпатова към картинката може да бъде различен – и ако Христов избира гротеска заигравката с древногръцката митология и демокрация Херкулес и Авгиевите обори (писана като радиопиеса след Втората световна) от починалия Фридрих Дюренмат, а Шпатова реди вариации по съвременния ситком на абсурда, обрисуван от 30-годишната Дорота Масловска през 2008 в Полша, то в двата контрастни (но само времево) спектакъла има повече прилики, отколкото разлики.
Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано
Историите и в двете пиеси си имат своя Разказвач. В Херкулес и Авгиевите обори е явен – Мая Новоселска (досущ своята емблематична роля в Теди Московия Мармалад) дирижира "лайняната" история на измислената страна Елида (България, естествено), чийто най-голям брутен вътрешен продукт (а именно производството на тор a.к.a политически, социални и икономически "лайна") е достигнал такива висоти, че всичко живо е затънало до гуша и смърди, та не се трае.
Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано
Трагедията на президента на Елида, Авгий/Малин Кръстев (описан в пиесата като прост селяк с надути амбиции а.к.а един куп бг "лидери") и неговите 10 министри е, че хем искат да "почистят" държавата, хем искат да запазят статуквото, да не загубят най-голямото "национално (и лично облагодетелстващо ги) богатство" – затова (по изпитана българска рецепта) търсят помощ отвън, от някой митичен, чужд герой, който като манна небесна да донесе спасение. Герой като Херкулес/Иван Бърнев, който, обаче, също е затънал до гуша в собствена криза (та чак се пита аз ли съм или не съм) – подходящият образ-гротеска, който да развенчава митове и да подчертава дебело, че демокрацията не се нуждае от измислени, фалшиви и уморени национални герои.
Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано
Във Всичко ни е наред Разказвачът е скрит – привидно, всеки един от персонажите сам излива своята история в изтерзани изповеди, провокирани от факта, че всеки е затънал до гуша в "липсата си на живот" – Бабата (Вяра Табакова), парализирана в спомените за живота си след Втората световна (може би тя помни Дюренмат), Внучката (Елена Телбис), яростно отхвърляща, като всеки тийн, намерението на другите да поставят живота ù в рамки и под общия знаменател "полякиня" и нейната Майка (Снежина Петрова), която не може да разбере по-късно ли се връща от работа, отколкото тръгва на работа или обратното, докато живота ù преминава в хипермаркет брошури и лайфстайл огризки с изтекъл срок на годност.
Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев
Единствените, които правят компания на това шарено трио в неговта "липса на апартамент" са Лелята (Радена Вълканова) с нейната прокоба "липса на нормално тегло" и образите от радио и ТВ ефира – Актьорът/Радиоводещ (Леонид Йовчев), Псевдостарлетка/ Радиоводещ (Илиана Коджабашева), Журналист (Карла Рахал) и Жената-критик/ Статуята "Fuck Your Morals To Be Me" на личната свобода (Теодора Духовникова). Лудницата е пълна, но всички те са само образи-духове в главата на Разказвача (Дамян Тенев) – декаденс wannabe сценарист и режисьор на бъдещия "based on a true story" блокбъстър на полското кино Конят, който яздеше на кон.
Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев
Или както казва Чистачът на Елида Камбис/Павлин Петрунов на Херкулес: "Лайната са в главите на хората, няма как ти да успееш да ги почистиш", така и образите в главата на автора на Конят, който яздеше на кон няма как да бъдат "изчистени" или "заличени" – те са живи и са навсякъде около/в нас.
Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев
И двете представления не крият (с метафори, алегории...), а директно визират "героите" на днешна България, в която живеем – то не са #оставки, политически игри на дребно, комисии, подкомисии и други вредни емисии (в Парламента и обществото на Елида); то не са фалшиви национални герои (Херкулес и кабаретната му жена/Стефания Колева като Кубрат Пулев и неговите фолкфурии);
Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано
То не са псевдоидоли (звездата на филма Конят, който яздеше на кон и неговата старлетка/ала фолкдива във Всичко ни е наред); то не са гротеска примери за физическо оцеляване над всичко – плющене на боб с месо и свикване със смрадта на "лайната" (в Херкулес и Авгиевите обори), и плюскане на паприкаш и празен живот в кофти опаковката на реклами, тв предавания, лайфстайл списания, псевдофилми (добре иронизирани във Всичко ни е наред);
Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев
То не са добри вокални заигравки с химна на България (в Херкулес и Авгиевите обори) и с емблематичната Една българска роза на Емил Димитров (във Всичко ни е наред); то не са традиционни български митове и комплекси (и комично развенчаните им древногръцки, древнодемократични и полски еквиваленти)...
Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев
Все гаргара с до болка познати образи и картинки, но... и двата спектакъла сякаш се задоволяват само с констатирането им и лепването на гротеска етикета "България, днес" (който е ясен на всички). И двата спектакъла като че ли не стигат по-далеч от примиренческото конферансие-"прозрение" на Мая Новоселска (машина е тя) в Херкулес и Авгиевите обори: "Животът е такъв-какъв-такъв-какъвто-такъв си го направим!"
И театърът е такъв, какъвто сме си направили живота. И двете представления не дават отговори, задават само въпроси. Exit е само табела (в сценографията на Всичко ни е наред), а изходът от "лайняната" ни история е повече наивно-романтично пожелание, отколкото път към "изчистване".
Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано
Ироничните провокации към зрителя и в двата спектакъла ("няма да ви върнем парите" в Херкулес и Авгиевите обори и виковете "Боза" на актьорите за случващото се на сцената на Всичко ни е наред) също не вършат работа – на зрителите отдавна им е ясно, че живеят в гротеска кабаре ала новогодишната тв програма за 2013 и в сериала на абсурда "Докато България светува, а Конят язди на кон", но... идва един фатален момент, когато непрестанното повтаряне с истерична усмивка на мантрата "всичко ни е наред" се превръща вече в метод за свикване с "лайната", достигнали гушата, главата, та дори над главата.
Гледайте Херкулес и Авгиевите обори в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена на 3 юни
Гледайте Всичко ни е наред в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена на 3 юни
