My Mir

Мелодия на годината Vol.6 – саундтракът на едно протестно лято в кофти царството земно идва с:

Moderat – ll

Юни, 2009, Барселона: "It feels like walking on rusty nails but the pain is not mine..." пее Саша Ринг, а неописуемият кеф е изцяло мой/твой от това, че току-що те е обгърнал (като в бас утроба) на живо един от най-добрите електронни проекта в последните 10 години. 4 години по-късно светата Moderat троица отново е тук, за да продължи легендата с албум, който звучи толкова повече като соловия Walls на Apparat, колкото повече първият Moderat беше в кръвната бас група на Modeselektor. Всъщност Герно и Себастиан твърдят, че сами са натискали Саша да пусне повече своя глас в новия албум и неусетно Apparat изпява лятото – от протестите ( + екстра семплирано слонско бас тръбене) срещу световната кофти ситуация в Bad Kingdom, през изгрева на слънцето на надеждата във възнасящото Let In The Light и медитативните като приливно-отливна морска терапия Versions, Gita и Therapy, докато вълните на тъгата не се разбият в брега на щастието с Damage Done и This Time. Мда, времето е Moderat-но!

Snow Ghosts – A Small Murmuration

Ято птици рисува красиво-чудни форми в небето над морето, докато се готви за миграция – обложката на общия дебютен албум на Бристол бас агента Рос Тоунс а.к.а Throwing Snow и вокалната инди фея Хана Картрайт а.к.а Augustus Ghost е прекрасно олицетворение за това как две контрастни птици на музикалния небосклон могат да летят като едно тяло, в една посока. Обединили своя полет преди 2 години в страхотното Lost At Sea EP, сега двамата продължават своята миграция към мястото, където трипхоп и UK bass се преплитат съвършено в рая на парчета като Murder Cries, Covenant (със задгробния глас на Blue Daisy), Secret Garden, Untangle Me, Ropery и And The World Was Gone, докато и последните призраци на меланхолията не залязат в нощното море на удоволствието.

Phaeleh – Tides

Хипнотичните концентрични кръгове, които се образуват от капка падаща във вода, идеално отразяват чара в музиката на Мат Престън. Именно такава картинка изплува с първите акорди на втория му албум Tides в парчето Journey, което те повежда на джулай трип по посрещане на изгрева с Here Comes The Sun (със заклетата Phaeleh вокал партньорка Soundmouse), за да прекараш един хедонистичен като на кино ден на плажа, в хамака, докато, вълна след вълна се носят бриз бас парчета като Storm, Tokoi и Never Fade Away. След това нощта изплува с хипнотичното Whistling in The Dark (в компанията на Augustus Ghost от Snow Ghosts, която ще придружи Phaeleh и на турнето му), а красноречивите Night Lights и So Far Away потапят тотално over the moonlight в безгрижното синьо лято.

Fat Freddy's Drop – Blackbird

Великолепната дъб седморка на Джо Дюки и компания е един от най-успешните експорт продукти на Нова Зеландия. Особено през лятото. Третият албум на маорския реге ансамбъл наистина рисува онази простичка и всепоглъщаща симбиоза между музиката, морето, небето, плажа и теб – от полета на заглавното Blackbird през емблематичните за албума Russia, Clean The House и Silver and Gold до хипнотичните Never Moving и Mother Mother, духовата и ритъм секциите са в идеално сцепление, като това между борда и морските вълни, което обещава перфектното Fat Freddy'сърф парти.

oOoOO – Without Your Love

Преди 3 години witch house беше моден сленг (както trap днес), търсещ обяснение и пазарен етикет за здрачния саунд на агенти като бийтмейкъра от Сан Франциско Крис Декстър. Днес witch house е погребан в десетки субжанрове, но меланхоле-задгробните синтове, сенчестите бийтове и шепнатите (сякаш бълнувани, а не изпяти) вокали оживяват отново в дебютния албум на Крис. Парчета като Crossed Wires, On It, Across А Sea, Mouchette и Misunderstood се кълнат, че заклинанието witch house все още действа, но е време за малко trap ъпдейт (с The South) и усъвършенстване като във водещите тук Stay Here и Without Your Love. Черна нежност е нощта.

Maya Jane Coles – Comfort

Комфортно ù е на Мейа Джейн Коулс през последните 3 години, направо разкошно – дийп хаусът със запазената ù марка от зарибяващи мелодии и чувствени вокали натиска точните парти бутони из световните клубове и фест сцени, независимо дали лее собствена продукция или изпипани ремикси. Всъщност, всред прогресивно нарастващата тенденция електронният саунд да използва все повече структурите на поп музиката, Мейа се оказа логичната старлетка – потенциалните хит сингли като Everything (с вокалите ала The Knife на Karin Park), Burning Bright (с MJC сестрата по орбита Kim Ann Foxman), Fall From Grace (с драматизма на Катрин Поксън от Alpines), Take A Ride (с електропоп естетиката на Miss Kittin) и Wait For You (с трипхоп шепота на Tricky) действат директно по Disclosure формулата на чарт успеха и загатват летен препарти комфорт.

Matias Aguayo – The Visitor

Роден в ритъма на южноамериканските перкусии и отгледан с немското, компактно техно, за чилийския бийт шаман Матиас Агуайо няма нищо по-естествено от това да чупи стилови и културни рамки и клишета в неподвластен на определения мишмаш от най-общо казано вокално тропикана техно. Третият му албум (записван на визитации в Аржентина, Мексико, Колумбия, Франция и Германия) е силно повлиян най-вече от прочутите улични bumbumbox партита, организирани от Матиас и приятели, в които правилото е, че няма правила – от перкусионни джемсешъни, през вавилонска мешавица от възклицания и хорови речитативи до тотално счупена бийт вакханалия. Парчета като RRRR, Una Fiesta Diferente, El Sucu Tucu, El Camaron, Levantate Diegors и A Certain Spirit създават напрежение в тазобедрените стави при опитите да бъдат дефинирани в рамките на дълъг списък от (не)познати стилове като tropical bass, cumbia digital, baile funk, tecnobrega...

Pretty Lights – A Color Map Of The Sun

Американският бийт артист Дерек Смит определено може да бъде обявен за "брат близнак по звук" на DJ Shadow – още първите парчета от четвъртия му албум като Color of My Soul, Let's Get Busy, Around the Block (в комбина с хип-хопъра Талиб Куели) и Yellow Bird дават достатъчно електро-дъб-хоп-соул доказателства по въпроса. Разликата е, че за първи път Смит не използва чужди семпли като в предишните албуми, а първо записва с музиканти цялата музика в A Color Map Of The Sun, за да я семплира и преаранжира след това. Двойната микс работа се отплаща перфектно в So Bright, Prophet, One Day They'll know и My Only Hope, след които с надежда може да кажем: Нека бъде светлина, нека бъде Pretty Lights!

Fuck Buttons – Slow Focus

Surf Solar може и да е парчето-визитна картичка на британското нойз техно дуо Fuck Buttons, предвид факта, че бе изсвирено на живо при откриването на Олимпиадата в Лондон миналата година, но фокусът на Андрю Хънг и Бенджамин Пауър винаги е бил малко по-различен от Олимп (въпреки, че имат и парче с името Olympians). По-различен (да не кажем по-безкраен от Олимп), фокусът винаги е бил нойз вакуума на Космоса – третият им албум (отново със седем парчета) го достига още на старта с киборг психеделията на Brainfreeze и The Red Wing, а Prince's Prize, Stalker и епохалното Hidden XS отвеждат в нови измерения и вселения, грандиозни поне колкото олимпийски церемонии или авант-финала на Кубриковата одисея в Космоса.

Holden – The Inheritors

Има много начини да разкажеш една история без думи, само с музика, и Джеймс Холдън поназнайва повечето от тях. В случая, историята е следната: цели 7 години след дебютния си албум The Idiots Are Winning, Холдън взима романа The Inheritors на Уилям Голдинг и го прекарва през призмата на калейдоскопичния си IDM бийт, запазена марка на лейбъла му Border Community. Тънкият намек в заглавието е, че електронната музика днес сякаш се намира в космическа безтегловност и хаос (леещи се в парчета като Renata, The Caterpillar's Intervention, Sky Burial... ), където електро пионерите са останали без наследници, само с трибют от рециклирани митове и стари идеи. Изход обаче винаги има и катарзисът идва с The Inheritors и най-вече в Blackpool Late Eighties – епично пътуване с техно машината на времето, пилотирана умело от Джеймс Холдън.

През 80-те, в уестърн поредицата Справедливите на култовия соц комикс Дъга, индианец и каубой (Ункас и Чък) носеха справедливост в Дивия запад. 30 години по-късно, "децата на Справедливите" търсят своята справедливост в поредицата #ДАНСwithme, а по същото време, в кината (едни от първообразите на Чък и Ункас) Самотният рейнджър и индианецът Тонто се борят с герои, подобни на тези от нашето време (за които важи прозрението "алчността е страшна болест") и двамата със сребърни куршуми заявяват, че "ако това са представителите на закона, по-добре да сме извън закона". Проблемът на порасналите (със Справедливите) деца е, че вече са наясно как всичко се превръща в епична комедия (като самия живот), в която много често те се чувстват като самотни рейнджъри в своята борба за справедливост.

Затова Самотният рейнджър е за непорасналите деца. Именно така започва и новият летен блокбъстър с рекламното лице (в последните години) на Дисни, капитан Джони Деп (неслучайно превърнал Джак Спароу в първия герой на Дисни, номиниран за Оскар) – през 1933 (годината, в която де факто се появява и радиопиесата, родила култа Самотният рейнджър в Щатите), хлапак, маскиран в костюм на любимия си герой, разглежда музей, посветен иа Дивия запад и събужда духа и магариите на воина Тонто (неподражаем Деп, съживил картината I Am Crow на Кърби Сатлър), който ще изтупа от прахта спомените за Самотният рейнджър.

Като всяка легенда от Дивия запад, авантюрата включва ол инклузив уестърн арсенал – кактуси, пустинни пейзажи, стада бизони, нападения над/под/във влакове, бесни галопи с митологични (ала конят-факир на Лъки Люк) жребци, духове, проклятия и сребърни куршуми, обилни престрелки, врели и кипели рейнджъри (Дан Рийд, по-големият брат на Самотният рейнджър), невинни жертви на любовта (Ребека, жената на Дан и нейният син), безскрупулни магнати в задкулисни игри (Лейтъм Коул) и кошмарни злодеи с лоша хигиена и кръвнишки ритуали (Буч Кавендиш)...

... "леки момичета", които да поемат тежестта на битките между краката си (от слонова кост) като мадам Ред (Хелена Бонъм Картър); битки между индианци и военна кавалерия (капитанът Джей Фулър е досущ генерал Къстър, само дето не са му спретнали историческото клане при Литъл Бигхорн)....

И над всичко това стоят, естествено, двама чешит герои, събрали се по волята на неволята (почти като Джанго и неговият доктор) – непохватният, добродушен идеалист Джон Рийд (Арми Хамър като неубедително-самотния рейнджър) и комбинативният (обсебен от духовната си мисия, храненето на мъртви птици и размяната като начин на живот) Тонто, са двойката клише контрастни образи, които сме гледали в толкова много (не само уестърн) филми, че чак е неприлично да ги изброяваме.

Конфликти, ирония, сарказъм, скечове, гегове с култови реплики от оригинала (като значението на израза "Кемо Сабе"), абсурдно батални сцени, озвучени обилно с оригиналната Рейнджър мелодия (а именно Увертюра към Вилхелм Тел на Росини)... – нищо в химията между Самотният рейнджър и Тонто не може да надскочи клише хумора и усещането, че гледаш нещо средно между игрална версия на Ранго (сякаш Гор Вербински и Деп са го заснели като генерална репетиция за Рейнджъра, докато разпускат от Карибските пирати), миксирано с приключенията на Лъки Люк и комедиите на Бъстър Кийтън.

Именно това е най-големият проблем на Самотният рейнджър – този филм сме го гледали (също като поредицата #ДАНСwithme) нееднократно и ако повторението е майка на комедията, то най-добре го казва Тонто: "За теб птицата е мъртва, Kемо Сабе, а аз чакам духът ù да се завърне... Друго е!"

А жив ли е духът на #Справедливите?

Самотният рейнджър е в кината от 5 юли

З като Знаете ли правилото за Десетия човек – всяка информация, която бъде приета за вярна от девет души, следва да бъде подложена на съмнение от Десетия човек. Интересен метод за взимане на решения, който се прокрадва между зъбите на милиони зомбита в апокалиптичния летен блокбъстър Z-та Световна война. Всъщност правилото за Десетия човек би било особено полезно в родната политическа ситуация, в която ордите зомби-политици се захапват с компромати, за да отвличат вниманието от малките, съществени детайли, които оформят голямата картинка. Най-вече би било полезно за българското общество, за да отсява важните неща от бла-бла простотията и за да реагира навреме (а не със закъснели протести) на болестното си зомби състояние. Но както казва един хитър евреин (и правилото за Десетия, случайно, е еврейско) в Z-та Световна война: "Човешката природа е такава. Въпреки предупрежденията и научните доказателтва, човекът не приема дадено нещо за реално, докато не го види с очите си, не го чуе с ушите си, не го пипне с ръцете си."

О като ООН – Джери Лейн (Брад Пит досега не беше спасявал света, докато Анджелина е всеизвестен посланик на добрата воля на ООН) е бивш мастър кадър на ООН, който в остро критикуваща статия се обръща срещу системата, за която работи и след това се отдава на заслужена почивка и семейна идилия във Филаделфия с жена си и двете им дъщери. Идилията им се разпада една сутрин след новината за хипер бързо разпространяваща се световна епидемия от вирус, превръщащ хората в зомбита. По света и по улиците на Филаделфия настава хаос и военно положение, в което всеки спасява кожата, както може.

М като Мисия – старият и верен авер на Джери от ООН, секретар Тиери Умотони, успява да евакуира семейството на Джери на самолетоносач в Атлантическия океан, но моментното спасение от зомби пандемията се оказва планирано изнудване (обичайната политика на силните на деня), за да се съгласи Джери да участва в мисията за достигане на първоизточника на вируса и намирането на ваксина срещу него. Почти непосилна задача, също като създаването на имунитет срещу Холивуд машината за блокбъстъри (или намирането на изход от вечната българска криза на абсурда).

А темата за апокалиптичния край на света (и замесените в това всевъзможни вируси, епидемии, зомбита... ) е бездънна като черна дупка (също като родната политическа система) и толкова преекспонирана до плюс минус безкрайност филми на година, че това, което спасява кожата на режисьора Марк Форстър е Хумора (наистина трябва да владееш иронията и черния хумор, за да правиш както епични филми като Бондовия Спектър на утехата и Ловецът на хвърчила, така и да разказваш истории като Балът на чудовището и Да откриеш Невърленд).

Б като Баланс на зомби апокалипсиса – добре напипаният черен хумор се лее обилно в Z-та Световна война, за да смекчи обичайните патос и епичност на апокалиптичните филми – от момента, в който "надеждата за лек на човечеството" младият вирусолог Фасбах (докато обяснява, че Майката Природа като най-големият сериен убиец тайно се надява да бъде хваната като нарочно оставя улики, незабелижими на пръв поглед) умира нелепо още преди да е започнала мисията му, през разговора на Джери с шашавия екс-ЦРУ агент (добра епизодична проява на Дейвид Морз в обяснението как за 24 часа севернокорейското правителство вади зъбите на целия си народ), който му дава екстра бонус следа в търсенето на зомби вируса в Йерусалим, до срещата с евреина Юрген Вармбрун (и неговото правило за Десетия), както и с израелския редник Сеген, с която Джери се оплита в авантюра, включваща рязане на ръце, Belarus Airways и игра на криеница из лабиринтите на лаборатория на Световната здравна организация в компанията на зомбита в летаргия.

И като Имунитет – няма имунитет срещу блокбъстър формулата от комбиниране на сантименталност, тревожно усещане за край на човечеството, хумор заигравка с предразсъдъци, епични битки с мравуняци от зомбита, упорито неизтребими (като орките от Властелинът на пръстените, например) и отворен финал (който загатва две-три серии продължение, за да отвърне Зомбито на удара най-малкото). Няма имунитет и срещу простотията на ордите от родни зомби-политици и стремежа да се зомбира цялото българско общество.

Изходът и от двете ситуации е един – оглеждайте се и се ослушвайте за малките, важни детайли, незабележими всред хаоса, врявата и безумството на съществуването ни, защото както се казва в Z-та Световна война: "... в най-бруталния аспект на всеки вирус се крие и разковничето към побеждаването му."

Z-та Световна война е в кината от 21 юни (предпремиера) и 28 юни

Мелодия на годината Vol.5 – ... и нека бийт трансмисията започне сега!

Boards Of Canada – Tomorrow's Harvest

Изразът "братя по орбита" може и да е метафора в музиката, но за Майкъл и Маркъс Сендисън си е чист буквализъм – двамата шотландски бийт братя сякаш живеят в своя ВОС машина на времето, която обикаля по собствена орбита около Земята и събира звуци и безтегловност от близки и далечни кътчета на Вселената. След 8-годишна мисия в космическия вакуум (толкова ни дели от последния им албум The Campfire Headphase), капсулата се приземи и започна синхронизирана трансмисия (ала ВОС обсесията по нумерологията) на саунд реколтата (то не бяха скрити кодове върху винили, видеобордове в Токио, стрийм в пустинята и в YouTube бездната...), досущ като във филм на Кубрик, хипнотизиращ всички сетива накуп – и ето ти една бийт одисея в Космоса, започваща от съзвездието Gemini през галактиките (населени с мутант гласове на блуждаещи призраци на астронавти и извънземни раси) Jacquard Causeway, Telepath, Cold Earth, Palace Posy, Split Your Infinities и Nothing is Real, до достигане на нови хоризонти в New Seeds и апокалиптичния край в Come to Dust (нещо като ремикс на Reach for the Dead) с мъртвите семена/Semena Mertvykh на надеждата за нов свят. И нека BOC силата бъде с вас, както се казва, защото сага трипът продължава отзад напред!

Jon Hopkins – Immunity

Денят имунизиран ли е срещу нощта и обратното? Не приличат ли те на двама любовници, които отчаяно искат да прекарат повече време заедно, но така и не успяват? Тази вечна като света история разглежда под микроскоп маестрото на епично красиви ембиънт панорами Джон Хопкинс в своя четвърти соло албум – от еуфоричния миг (We Disappear), в който вратата на дома (или студиото) хлопва зад гърба ти, за да поемеш през лабиринта на нощта (задъханото Open Eye Signal) към нови емоции (обгръщащото Breathe This Air), които сблъскват всичките ти желания, страхове и тайни (ювелирните Collider и Form By Firelight) с изгрева на деня (медитативното Sun Harmonics), когато осъзнаваш, че неусетно си се оплел (като деня и нощта) в хипнотичен филм саундтрак на една невъзможна любов (рапсодията Immunity). А имунитет срещу любовта и музиката на Джон Хопкинс няма. И добре, че е така.

Mount Kimbie – Cold Spring Fault Less Youth

"I'll share with those who care..." звучи лайтмотива в Blood and Form от втория албум на брит дуото Доминик Мейкър и Кай Кампос, и неслучайно лоялната им фен база се увеличава правопропорционално с надграждането на минимъл дъбстеп естетиката от дебюта им Crooks & Lovers. Резултатът тук – по-богат и шарен (ала стара плетка на нова кука) звук, епични хитове като Made To Stray, Blood and Form и Slow, не толкова успешни колаборации с трипхопъра King Krule (в You Took Your Time и Meter, Pale, Tone) и скритите оръжия за масово денс поразяване, наречени Break Well, Lie Near (барабанù като майски дъжд, наистина) и Sullen Ground. И въобще, пролетта на Mount Kimbie младостта свърши, идва лятото на тяхната бийт зрялост.

Emika – Dva

"Do you know where the art comes from?" пита Ема Джоли в Young Minds, но ако си бил на концерта ù миналата година или пък следиш срещите ни с нея, то вече имаш ясен отговор. Всъщност вторият ù албум Dva е достатъчно откровен по въпроса – от призраците на източноевропейското минало до консумеризма на настоящето (Young Minds, Centuries, After The Fall), през girl power-а и сексизма в музиката (She Beats, Sing To Me, Searching, Sleep With My Enemies, Fight For Your Love) до любовта към пианото и класическата музика (Dem Worlds, Primary Colours, Hush) – Dva е като огледало на Ема (а както при всяка жена, промяната идва със смяна на прическата) и така здрачният ù дъб-техно-соул се оцвети с чувствени поп вокали, както самата Ема се превърна от брюнетка в блондинка. С две думи – блондистеп олé!

When Saints Go Machine – Infinity Pool

Неслучайно описахме пробивния албум Konkylie на този екстра симпатичен датски квартет като превръщане и на най-скучния ден в ода на радостта от живота. Същото важи с пълна сила и за новия, трети албум Infinity Pool, в който експресивният фронтмен Николай Мануел Вонсил и компания отново са извели формулата на перфектния баланс между машинния гъдел на електрониката и трептящия (като море при изгрев) поп за душата – Iodine, Infinity Killer, Mental Shopping Spree, Mannequin, Order, System of Unlimited Love и непривичния дует Love And Respect с хипхопъра Killer Mike плуват и се къпят в безграничния Saints басейн на хедонизма. Няма нищо гнило в Дания, има само System of Unlimited Love & Respect!

Kelpe – Fourth: The Golden Eagle

След дълго редене на живописни бийт пъзели, Кел Макюън най-сетне стартира собствения си лейбъл DRUT по най-подобаващия начин – с перфектни трак и видео (прекрасно обясняващо що е то редене на бийт пъзели) към пилотното Answered ЕР, което да зададе тон еталона за четвъртия му албум. "Полетът на златния орел" започва с ефирно и уверено глич-хоп реене в небето (с Astrolomy и Beaks of Eagles), докато не се стрелне хищнически стремглаво (със Superzero Theme, Single Stripe и Glinterlude) към поредната жертва, след което да се завърне победоносно в скалното гнездо, вдигнал гордо глава (Go Visible, Puds и Answered) в отговор на въпроса кой е господар на небето. Да, Kelpe е един от господарите в бийт висините и може да даде криле на всеки, който усети полета на инструменталния хип-хоп.

Gold Panda – Half Of Where You Live

Дебютният албум Lucky Shiner явно се оказа с пророческо заглавие за Деруин Панда, защото оттогава "звездата" му свети все по-ярко. В продължението Half Of Where You Live, Панда се впуска в един колкото лично сантиментален, толкова и парти трип около света (не за 80 дни, а за 11 трака) – игривите спомени от родната му къща в An English House минават през парти импресиите от визитата му в Южна Америка (мантроподобното Brazil), за да се превърнат в ембиънт колажи от ретро снимки на носталгията, извадени сякаш от шедьовър на съзерцателното азиатско кино (My Father in Hong Kong 1961 и Enoshima), докато не стане пределно ясно, че днес Панда обикаля света в качеството си на класен винтидж (ала Lone) есид хаус продуцент с парти багаж от образци в жанра като We Work Nights, The Most Liveable City и Flinton. Иначе казано – Have a Gold Panda трип!

Bibio – Silver Wilkinson

Лятна градина край морето, леко блърнат в сребристо залез – Стивън Уилкинсън знае как да те изпрати на релакс терапия още с ранни творения като Lover's Carvings. А в неговата актуална чилаут градина растат всякакви пъстроцветни видове – парчета като A Toute À L'Heure, Mirroring All, Look At Orion!, Raincoat и You са радост за ухото, окото и за душата след тежък работен ден в (Business Park-а, да речем), така че разтуха градината на мистър Уилкинсън те очаква като добър, стар приятел на раздумка.

Zomby – With Love

Маскираният UK bass герой Zomby сервира за всекиго по нещо (33 скицирани парчета в азбучен ред!) в третия си, двоен албум – първият диск е за феновете на дебютния Where Were U In 92 със задъхания, вокално семплиран винтидж jungle и 2-step бийт в класни образци като Memories, It's Time, Ascension, Overdose, The Things You Do и Vanishment. Вторият диск пък ще легне на сърцето на обсебените от изкривения ембиънт хип-хоп (да се чете trap) във втория албум Dedication със сенчестата красота на Soliloquy, Glass Ocean, Digital Smoke, Sunshine In November и финалното With Love. Така и феновете сити, и Zomby-то цяло и изпълнено with Love хаотична към всички.

Hyetal – Modern Worship

Вторият албум на бристолския бийт агент Дейвид Корни започва оттам, където свърши дебютния му Broadcast – експлозивно хармоничният микс от jungle, 2-step, хаус и синтпоп залива като адреналиново цунами още от първите парчета Forefathers и (особено) Playing The Game, а като добавим хипно вокалите в The City Is Ours, ето че ърбан саундтрака е готов. Новото в него е използването на гласовете на града (и на певците Алисън Гарнър и Гилъм Голд) не като вокални семпли за цвят (като в Broadcast), а като акцент, рисуващ пълнокръвна картинка – Northwest Passage, Left, Four Walls и 1000 Lights разказват съвременната драма история на самотни ърбан персонажи, които уж се стремят към близост и разбиране помежду си, а достигат само до центрофугата на дигиталните си нет връзки (Lovers и Jam The Network), докато не се превърнат в Moving Statues, симулиращи живот. Това е то, проклятието Modern Worship!

Ghostpoet – Some Say I So I Say Light

Tricky може да спи спокойно – мисията му има продължители като Обаро Ежимиве, който заяви силно присъствие с дебюта си Peanut Butter Blues And Melancholy Jam, а сега трипхоп сериала му (и афинитета към странни заглавия) продължава със Some Say I So I Say Light. Характерно накъсания Ghostpoet речитатив този път не е самотен (и как ще е след номинацията за Mercury Prize), а се лее в компанията на афробийт перкусиите на легендата Тони Алън в Plastic Bag Brain (наследник на класическото Liiines) и ефирните вокали на Люси Роуз (в хитовото Meltdown и сенчестото Dial Tones) и Гилъм Голд (в хипнотичното Dorsal Morsel), но май Обаро се чувства най-добре в соло пиано-2-step акция като в Them Waters, Sloth Trot, Msi Musmid и особено в перфектния финал Comatose – Karma-Ghostpoet-Coma е ситуацията!

CLOSE – Getting Closer

Ако дебютният албум на кросоувър хаус финягата Уил Сол (под името CLOSE) беше летен коктейл, щеше да се казва ягодово дайкири. Хем лек като морски бриз, хем олюляващ като хамак, всичко в него те приближава към залез край отливно плискащите вълни на морето – от дъб хипнотичните Born In A Rolling Barrel (с реге мантрите на класика Tikiman) и My Way (с Джо Дюки, меденият глас на Fat Freddy's Drop в ремикс от Tanner Ross & Slow Hands), през соул великолепието Wallflower с класните вокали на Fink (записвал със Сол и за първия му албум Space Between), до инструментали ала Jazzanova (Time Fades, Future Love, Inside) и дийп хаус хитовете Beam Me Up и I Died 1000 Times (и двата галещи с гласа на певицата Шарлийн Сорая в компанията на гост-бийт артисти като Scuba и October), които чакат момента да се превърнат в ремикс саундтрака на лятото. Уил Сол пък може да почака соло продукцията му да бъде една идея по-сlose до класата му на мастер диджей и лейбъл селектор на таланти.

Disclosure – Settle

Двамата невръстни (Гай на 22 и Хауърд на 19 години) братя Лоурънс се изстреляха в hype орбита с парчета като What's In Your Head и онзи Running ремикс за Jessie Ware и ето, че след една година як маркетинг натиск вече са готови с дебютен албум, който да катери поп чартове по изпитаната Disclosure формула – хитови соул и поп вокалисти (Джейми Уун, Джеси Уеър, AlunaGeorge, Ед Макфърлейн, London Grammar...) + винтидж бийт, флиртуващ с UK хаус, геридж и диско саунд. Settle е толкова албум, колкото и компилация от поотделно силни чарт сингли като January, Defeated No More, You & Me, Help Me Lose My Mind, White Noise и Latch (които си просят точния хит ремикс), в компанията на вокално семплирани попадения като Grab Her! и When a Fire Starts to Burn. Да, братята Лоурънс подпалиха поп класациите, но само може да им пожелаем да са тук и когато навършат възрастта, равняваща се на присъствието на електронната сцена на братята Сендисън (a.k.a ВОС), например.

Queens Of The Stone Age – ... Like Clockwork

Виц на деня – Елтън Джон звъни на Джош Хом и го пита:"Знаеш ли какво им липсва на Queens Of The Stone Age? Една истинска Queen!" – и ето ти го Елтън зад пианото и пеещ беквокали в епичното Fairweather Friends, в компанията на стари Джош дружки като Трент Резнър, екс-Queens членовете Ник Оливери и Марк Ланеган, и Дейв Грол зад барабаните. Всъщност целият шести Queens албум прилича на джем сешън между стари авери, дошли на гости в къщата на Джош, за да разцъкат забравени лафове, спомени и да върнат липсващия груув и блус в съвременния рок. И успяват – парчета като Keep Your Eyes Peeled, If I Had a Tail, My God Is the Sun, Kalopsia, Fairweather Friends, Smooth Sailing и I Appear Missing удрят като рок бомба с часовников механизъм, която (в компанията на хорър аниме филм, визуализиращ албума) да избухне на точното място, в точното време. Точно... Like Clockwork.

Daft Punk – Random Access Memories

Помните ли Дейвид, детето-андроид от филма Изкуствен интелект, което мечтаеше да бъде обичано като "живо" момче от своите "родители"? Е, "андроидите" Тома и Ги-Манюел явно имат добра RAM памет, защото преразказват тази история в поредния си мега мюзикъл (като предишните Daft филми Electroma, D.A.F.T и Interstella 5555), но във версия на замаскиран трибют към техните "родители"(70-те и 80-те години) в музиката. Мюзикълът започва с "раждането" на андроида и неговата мечта (Give Life Back to Music, Giorgio by Moroder) минава през самоозсъзнаването (Within, Instant Crush и Touch), перипетиите с андроида-жиголо Джо (Lose Yourself To Dance и Get Lucky) и срещата със своя "създател" (Beyond и Motherboard) до превръщането му в "живо" момче (Fragments of Time, Doin' It Right и Contact). Боксофисът е мега обилен, "родителите" (Джорджо Мородер и Найл Роджърс) изживяват Ренесанс, а андроидите-момчета-after all отпрашват с новата си играчка (болид от Formula 1) и личен RAM ремикс пакет под шлем към кич драматичния Daftywood залез.