My Mir
Колко голям е Big Tiger знаят, може би, единствено двете негови половини – Mojo Goro и Hempsta, двама бийт обсебени продуценти и създатели на нет лейбъла WTF is Swag. След две силни ЕР-та Interworld/Outernet и Music From Planet Earth, и Barefoot Dance ръмжене в прясно издадената компилация Eat Dessert Only, годината беше повече от успешна за Big Tiger, но по всичко личи, че 2014 може да се окаже и годината на Тигъра, а не на Коня. Готви ли се Тигъра за скок, среща ли се и в Австралия, и яде ли крем-карамел... всичко това може да разберете лично от Горазд Попов а.к.а Mojo Goro / а.к.а ½ от Big Tiger.
Защо точно Big Tiger и как се стигна до този общ проект?
Big Tiger е най-голямата и най-силно гърмящата пиратка (или поне беше преди години), която можеш да си купиш легално. Проектът съществува от известно време насам, просто тази година излезе наяве. Някъде през 2011, ако не се лъжа, направихме няколко live сета по разни партита... тогава наричахме стила си post-crunk, преди термина trap да го има, но в момента нямаме нищо общо с него – пояснявам това за тези, които не са чували двете EP-та, които издадохме тази година.
С какво се храни Big Tiger и кое е най-важното нещо в неговия свят?
Най-важното е да бъдем себе си, а всичко да е позитивно и приятно a.k.a. "positive and based". Има, разбира се, и неприятни неща, но те идват, всъщност, от старанието да ги избегнеш, а истината е, че те са неизбежни. Така, че Big Tiger се храни с всичко това – нещата от външния и вътрешния свят, от мистерията и дълбочината в тях. Всяко едно нещо, което ти се случва е супер важно и зад него стои истинска причина, изпълнена със смисъл. Музиката е универсален език, чрез който се опитваме, както в индивидуалните си проекти, така и с Big Tiger, да споделим най-прекрасните неща, които сме изпитали, било в резултат на късмет или на личен стремеж. Затова и проектът съществува от много време, но не сме издавали нищо – просто не е имало нещо достатъчно стойностно и истинско, което да кажем преди.
Второто ви ЕР Music From Planet Earth бе издадено от австралийския лейбъл DRTY SHDWS PRJKT, а не от WTF is Swag – това разширяване на ареала на Тигъра ли е или затвърждаване на идеята за музика без граници от първото Interworld/Outernet ЕР?
И двете, разбира се. Нашата музика не идва от идеи от сорта на "хайде да направим това, защото е модерно или искаме да сме различни", а е отражение на вътрешния ни свят. Искахме да издадем Music From Planet Earth за друг лейбъл, защото нашият има какво да издава и винаги ще промотира нас самите, поради доста ясни причини. Освен това, аз лично се кефя на Австралия и бих искал да я посетя в някакъв момент – сигурен съм, че и Стефан a.k.a Hempsta не би отказал.
Прясно издадената компилация Eat Dessert Only е трета поред за WTF is Swag и прави впечатление, че все повече и все по-разнородни артисти започват да гравитират около основното ядро на лейбъла – това ли е концепцията за развитие на WTF is Swag семейството и какво би казал на всеки, който иска да създаде и движи нет базиран лейбъл?
В тази, както и в предната касета, просто събрахме някои не чак толкова известни артисти (а има и някои доста напреднали като My Panda Shall Fly, Acre, Fingalick, 1000Names и други) – приятели, познати и непознати, на чиято музика да се кефим. Например, аз може да харесвам нещо, но ако то не се одобри от другите двама, значи не влиза в касетата. Гледахме да сме доста строги за Eat Dessert Only, за да се получи наистина по-добре и не чак толкова random като предната, затова отказахме и доста парчета, без значение кой какъв е. Имахме и няколко версии за подредбата до последния момент, но аз лично съм доволен от финалната.
Иначе, всеки, който иска да започне нет лейбъл, трябва да е наясно с няколко неща – може в днешно време това да изглежда като нищо работа, правиш bandcamp, някво лого и готово, обаче, истината е друга. Ако смяташ, наистина, да правиш нещо както трябва, то има страшно много работа, която отнема страшно много време – трябва да си сигурен , че ще го имаш това време, иначе няма смисъл да започваш да си го губиш. Другото е, че ако нямаш концепция за лейбъла и истинско желание да го започнеш, имам предвид, да го усещаш в себе си, примерно, сутрин като се събудиш, тогава по-добре не започвай наистина. Това, бих казал, важи за всичко, с което се занимава човек.
А каква е идеята зад серията компилации Eat Dessert?
Когато стартирахме лейбъла, той сам еволюира по естествен път – от серия партита, които в заглавието си имаха думата swag, която не значеше нищо за никого в София и ние бяхме решили, че можем да си я присвоим. Та, Lew Boo (а.к.а Parallel Concept) имаше друга идея за име на лейбъла, но решихме да използваме името на първата компилация, която раздавахме на парти със същото име, за да е ясно, все пак, кои сме. Имаше ефект. В крайна сметка, името, което Lew Boo бе измислил за лейбъла излезе под формата на касета – Eat Dessert First означава да вземеш най-сладкото, каймака, а другото, само ако остане място за него. Това име символизира свободния живот, извън общоприетото, където първо трябва да направиш това, пък после онова – ако искаме, ще си изядем крем-карамела първо, или дори само него – няма кой да ни каже, каквото и да било, защото ние имаме допирни точки само с хората, които мислят като нас.
Самият ти се занимаваш и с графичен дизайн, та доколко важна е визуалната страна на музиката за WTF is Swag и кое влезе първо в живота ти – визията или музиката?
Аз лично се занимавам повече с музика, а от време на време, графичният дизайн сам напира да излезе, та нямам избор. То, ако се замисли човек, двете неща си вървят едно с друго – ако искаш да направиш добро парче, трябва да имаш въображение и визия за нещата, иначе оставаш прашинка в морето от артисти, в която си решиш там вълна. Чрез музиката изразяваш своята индивидуалност, а тогава ти не си само един звук, защото в случая с музиката визуалната ù форма не може да бъде избегната – тя просто е част от концепцията и ако се отнесеш с пренебрежение към нея, то значи си се отнесъл с пренебрежение и към самата музика. Това е като да възпееш визуално песента си – просто помага за по-доброто разбиране на слушателя, така сме свикнали. Не може да има хит без клип. Мозъците ни са свикнали да пируват в ерата на медията, чийто край започва да интригува въображението ми.
Занимавах се с графити още от 7-годишен или нещо такова. Помня колко бях свикнал с идеята, че ще се занимавам с визуално изкуство, та когато на 12 години някъде, се зарибих по музиката, се наложи да си обещавам, че няма да зарязвам рисуването заради музиката, хаха... и може би, заради това обещание, от време на време, се занимавам и с дизайн, хаха.
Ако трябва да бъда честен, нито съм кой знае какъв музикант, нито художник, но съм роден във време, в което това не пречи, за да правиш музика и графичен дизайн. Все пак, ако наистина искаш да правиш нещо, трябва да го правиш както трябва, затова и от 2 години насам уча пиано и композиране, а от известно време и пеене. И наистина, това оказва огромен ефект върху цялостното ми разбиране за правенето на музика.
Има ли някое конкретно парче, което се гордееш, че си записал и можеш да кажеш за него: "Това е! Това исках, когато започнах да правя музика"?
В момента, всяко едно, което стига до финалния микс е такова. Ако зуумнем елементите в едно парче, то не спирам да го цъкам, докато не си кажа "Това е! Това исках, когато започнах да правя това парче", което, може би, е най-приятното чувство... Затова правя музика.
Учиш и живееш в Манчестър – така по-лесно ли е да следиш тенденциите и да създаваш контакти в електронната сцена или няма никакво значение в Interworld-а, в който живеем? Какво би казал за парти серията WHP (The Warehouse Project) и за смъртните случаи на едно от събитията им наскоро?
Има значение всичко, разбира се, може ли да няма. От една страна, бих казал че много неща се промениха, откакто съм тук. Сигурен съм, че този град ми помогна много в музикална насока. Имам някои приятели, които са доста напред с нещата тук, а е готино да джиткаш в такава среда. По принцип, много е важно да се пътува, за да може да имаш широк кръгозор за нещата.
Тенденциите да го духат, без извинения, не вярвам да се обиди някой, така или иначе. Така казват там, където се раждат новите "тенденции". Примерно, тук хората са "културни патриоти". Вземете Детройт, Чикаго, каквото си искате... гледали ли сте интервюта с детройтските легенди... тия хора не слушат нищо друго освен детройтска музика. Така се ражда история. По същия начин и тук – защо да се интересуват от нещо друго, след като имат супер сцена? Ще кажете, еми да, ама имат, нали... еми имат, защото са я създали, тя не е паднала от небето. И са я създали точно по този начин. Не следвайки тенденции, а като са си държали на своето. Това е много интересно, защото е единственият случай, когато определен вид консервативност и страх от непознатото създават нещо велико. Обаче трябва да знаеш накъде да насочиш този консерватизъм. Ако в едно поколение има трима велики диджеи от един град, дали няма всички деца от следващото поколение да искат да бъдат такива? От това, което съм виждал лично, моят отговор е "Да". Затова, стига сте я гледали тази чужбина, казвам аз, който съм там. България има брутален културен Потенциал, който за жалост е доста пренебрегнат, но който, рано или късно, ще излезе наяве... представям си, че скоро ще се случат нещата.
Иначе WHP, както всички видяхме, много се изложиха тази година с лайнъпа. Когато дойдох миналата есен и ми попаднаха някакви флаери, си казах:"леле, кво е тва"... преди имаше лайнъп, който представляваше, примерно, артистите от тогавашния ми сет, събрани на едно парти накуп. Тази година искат да привлекат повече новодошли 18-годишни студенти, които боготворят Swedish House Mafia и истинските ценители остават сгъчкани в няколко партита, които се опитват да обхванат много артисти накуп... В сравнение с миналия сезон... не, така и не отидох там, някакси не ме привлича идеята да бъда част от маса потни тела на MDMA, макар и да звучи "чаровно". За инцидента... кво да кажа, кофти работа, тва си е крайност. Трябва да можеш да се забавляваш без никакви субстанции... и Това е. Защо ти трябва да слагаш нещо в тялото си, за да можеш да се отпуснеш и т.н... Нека се замислим, ако искаме да създадем по-добър свят, дали наркотиците да бъдат част от него, или ще останат в стария, като работенето "от 9 до 5" на професии, които хората мразят? Дали двете неща не са свързани?...
Mojo Goro © фотография Горазд Попов
Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?
Бях концентриран в микса и не си мислих за нищо друго. Има скрити истории за онези, които могат да ги намерят... Включил съм парчето на 1000Names от Eat Dessert Only, любими тракове на познати и непознати, най-добрият grime от старите на Dizzee, Elephant Song na AFX и... няколко мои, нечувани преди, трака като Xeper Ra, който ще излезе през една нова платформа, в която ще издавам само мои (и може би Big Tiger) неща. Първият релийз ще е free EP с няколко парчета и два ремикса – от Hempsta и 1000Names. През последната година се концентрирах над собственото си отношение към музиката и бих искал да го изразя индивидуално, но това определено не означава, че WTF is SWAG спира – по-скоро ще се засилва още повече.
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
По-скоро нито едното, но ако говориш от сърцето си, тогава говориш истина и хората винаги ще извъртат глави към теб. Гледай да имаш нещо стойностно за казване, а дали шепнеш или крещиш – на кой му пука! С моята музика гледам да не шепна, нито да крещя, а да има баланс между двете.
Къде може да се чуе рева на Big Tiger в следващите няколко месеца?
Правим парти в София на 21 декември, в Jules Verne – доста ще е пълно и малко ме е страх, моля ви не идвайте. Колкото до релийзи, ние всъщност не работим по интернет – просто като се видим, работим много бързо (но ефективно), така че когато се прибера в България, се надявам да направим колкото може повече тракове за цял албум. Иначе, за първата половина на 2014, имаме приготвена касета с ремикси на траковете от Music From Planet Earth, отново издадена през нашите австралийски приятели DRTY SHDWS PRJCT, а в личен план, освен free EP-то, за което споменах, на 1 декември излиза моето Crop Circles EP с ремикс от Stephan Panev, с което ще стартира и неговия нов лейбъл Mood Unit.
Парти девиз за финал?
WOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOORRAAAWRRRRRRRRRRRRRR BIIIIIGGGGGTIGERRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRRR BABY!
01. John Coltrane – OM
02. JD800 Legowelt Sample Kit Infomercial
03. Mojo Goro – Xeper Ra free EP download
04. Omar S – Rewind
05. Alex Agore – Got Me Burning Dub
06. Alex Coulton – Murda
07. Mojo Goro – Curtains
08. Jam City – How We Relate To The Body
09. Dreams – REALITY CHECK
10. Vissacoor – Spectral Evidence
11. Mumdance – Dragon Egg
12. Moleskin – PULSKIMO
13. Mojo Goro – Shapeshiftr
14. Visionist – Snakebite
15. Aphex Twin – Elephant Song
16. Kanye West – Blood On The Leaves (DJ Sliink Remix)
17. Matic808 & Brenmar – High Art
18. Mojo Goro – Impulse
19. DJ Mike Gip - Deep Inside (#BBMG RMX)
20. Samename – Okishima Island
21. 1000Names – Clothes Right Around
22. Ian Isiah - Private Party (Prod. by Sinjin Hawke)
23. Aaliyah – One In a Million (Visionist Edit)
24. Dizzee Rascal – Win
25. Three 6 Mafia – Playa Hataz
26. oOoOO – Stay Here
27. Mojo Goro - Phoenix
"Войната е тук" – тази финална реплика в пиесата Злият принц натрапчиво виси като изгоряла крушка над главите на героите през цялото време. Войната "всеки срещу всеки" (неизменна част от родния не-преходен пейзаж), войната без правила, в която всичко е позволено, войната, в която няма победители и победени, а само участващи живи трупове... Войната, в която всеки ден част от нас умира и се подрежда като поредното парче в пъзела, наречен смъртта на душата – именно този пъзел разцъква умело писателят и режисьор Георги Тенев в новата си нео-ноар (този път без соц елементи) драма Злият принц.
България, наши дни. В полицейското управление на града Х (за феновете на конкретиката е началната фонограма в представлението), криминалната вечер на Комисарят Х (силна главна роля на Христо Петков след второстепенните в Нощна пеперуда и Хамлет) започва със закопчаване на мистериозния Стопаджия Даскалов (Явор Бахаров) и скандал за взет подкуп от негови подчинени полицаи. Идилична родна картинка, толкова натурална и актуална, колкото вечерните новини (за печат "вярно с оригинала" звучат и гласовете на водещи) по телевизията и следващите ги един куп "based on a true story" български сериали – за още цвят и реализъм, в хроничния местен Х пейзаж се появяват поредната скоростно строяща се магистрала в комплект с електроцентрала, управлявана от холдинга Х, оглавяван от господин Крумов, чиято дума е закон в холдинговата губерния.
Правилата, определяни от "олигархията", обаче, не са по вкуса (#оставка да искаш) нито на Комисаря, нито на Писателя (Владо Пенев влиза с огромна лекота, ирония и кеф във всяка следваща роля), методично алкохолизиращ се, за да приеме идеята, че се превръща във всичко онова, което е отричал и ненавиждал (хубаво си отворете ушите за прекрасния му и адски верен монолог за "Суетата като начин на оцеляване"), като приеме предложение за влизане в политиката и евентуален министерски пост. Правилата на Крумов не са по вкуса и на работещото на бензиностанцията момиче Стефана а.к.а Сузи (или София Бобчева), която се оказва в центъра на триъгълника от особени интереси на Комисаря, включващ неразкрито зверско убийство, сак с 5 милиона и... Смъртта като вечно преследващ го кошмар от дните му на професионален войник на мисия в Ирак.
Да, Смъртта, за която Комисарят казва, че "трябва да усетиш как минава през теб", за да подредиш пъзела от започналите да валят трупове (Тенев мъничко изпуска нишката на логиката на убийствата в името на завързания съспенс). Смъртта като извинение за липсата на етика и морал в днешна България (и тези, които "искат #оставка" от Комисаря са също толкова корумпирани). Смъртта като далата накъсо крушка на човешките взаимоотношения. Смъртта като съдба за вечния аутсайдер (този не-преходен български национален герой), който дава най-доброто от себе си, но вечно губи – остава Принц, а не Цар. Смъртта като сантиментален копнеж към мястото и времето, в които Комисарят знае как се води Война по прости правила, с Добри срещу Лоши, а не като Войната в днешна България – всеки срещу всеки, без правила...
Иначе Злият принц е написан и режисиран от Георги Тенев по всички правила на нео-ноар трилъра – заплетена криминална интрига с важни, малки детайли (и не често срещания в съвременната българска драматургия герой с пост-военен синдром); с мрачен реализъм, без бутафория (сценографът Никола Тороманов не само е успял да вмъкне половин полицейска кола на сцената, но и майсторски да усвои малкото пространство, вкарвайки публиката в епицентъра на случващото се); с подходящ музикален фон (само финалната песен не пожелаваме на никой спектакъл) – и така да се получи съвременна съспенс криминална драма ала Дзифт, но без соц утопията.
Всъщност приликите с театъра/киното на Явор Гърдев не са случайни – все пак през 90-те, Георги Тенев заформя Триумвиратус Арт Груп именно с Гърдев и Никола Тороманов. Факт, който обяснява донякъде ноар стилистиката и сцените за накъсване на ритъма (като рекламите в телевизията) с Идиота (едно от трите добри превъплъщения на Цветан Алексиев тук).
И факт, който може да ни припомни емблематичния финал на Дзифт с думите на Христо Петков (Гробарят там и Комисарят тук), които леко перифразирани биха лепнали идеално на Злият принц:...
"Колкото по-голяма Смъртта, толкова по-малка щетата... Моралната, де!".
Гледайте Злият принц в Народен театър Иван Вазов на Сцена на IV етаж от 19:30 часа на 22 и 31 май
"Ако една песен не е нова и никога не остарява, значи е фолк песен" казва Люин Дейвис, но докато следиш по ноти битието и терзанията му за една седмица, постепенно изплува идеята, че ако в един филм аутсайдер хумора и героите са до болка познати, но винаги звучат свежо, значи това е филм на братята Коен. Истинският Люин Дейвис звучи като ехо от музикалната роуд сага О, братко, къде си?, като този път Итън и Джоуел Коен ни отвеждат по следите на фолк сцената в началото на 60-те до реквиема за мечтата на един човек, който не иска просто да съществува, а да живее Inside песните си.
Зима е. Началото на 1961, някъде из нюйоркския квартал Гринуич Вилидж, Люин Дейвис (Оскар Айзък познат най-вече от хитовия Drive) обикаля немил-недраг, с китара в ръка, задимени клубове и музикални лейбъли в опит да пробие, да изгради соло кариера като фолк певец. Само дето никъде не среща разбиране и всички искат от него да пее старите песни от времето, когато е свирел в дуо – болезнен спомен за него днес, защото партньорът му се е самоубил. Съдба, която Люин иска да избегне без да прави компромиси със своите мечти и идеали, но която тегне като проклятието на все по-мрачните облаци, които се скупчват над главата му – останал без дом и пари, Люин редува апартаментите на приятелите си, за да нощува, докато лавинообразно забърква гаф подир гаф, така че неслучайно изпява (брилянтно изпълнение на Оскар Айзък) още в самото начало фолк класиката Hang Me, Oh Hang Me.
Всъщност именно музиката е движещата сила тук (отново от T-Bone Burnett, музикалният продуцент на О, братко къде си?) и ако образът на измисления Люин Дейвис е отчасти вдъхновен от живота на апокрифно известния фолк певец Дейв Ван Ронк (все пак плочата Inside Dave van Ronk дава името на филма), то историята на Люин е разказана изцяло чрез музика – от детството и отношенията с баща му в песента The Shoals of Herring, през скитосванията му с котарака Одисей (отново намигване към О, братко, къде си?, базиран именно на Омировата Одисея) в парчетата Fare Thee Well, Five Hundred Miles и Green, Green Rocky Road (оригиналът е точно на Дейв Ван Ронк), до тотално шик пародията в Please Mr. Kennedy, сякаш отразяваща моментите, в които Люин се чувства като изстрелян в Космоса, осъзнавайки, че изведнъж миш-маш животът му може да попадне в графата "баща на две деца/посредствен фолк певец/провален моряк без кораб".
Да, абсурдните ситуации с аутсайдер герои са две от любимите неща, с които братята Коен обожават да си правят гаргара и тук (на фона на изпипаната, събуждаща винтидж носталгия визия на оператора Бруно Делбонел) изобилства от тях – саркастичен 100 плюс килограмов джазмен-наркоман (Джон Гудман заслужено е Коен любимец оше от времето на Бартън Финк и Големият Лебовски); миловидната певица Джийн, псуваща невротично повече от всички мъже във филма накуп (Кари Мълиган във втори перфектен дует с Оскар Айзък след Drive) и нейният съпруг-музикант-самарянин-рогоносец Джим (голяма ирония е да гледаш как топчартразбивач като Джъстин Тимбърлейк пее фолк, блуграс и Please Mr. Kennedy сериозно стегнат в пенсионерско пуловерче)...
Над всички тях, естествено, стои... Люин Дейвис мечтателят, който се скита без дом като котарака Одисей, в гонене на своите идеали, докато все повече и повече се оплита в кълбото на смазващото ежедневие. Или Люин Дейвис морякът, който е загубил попътния вятър и компаса на живота си. Или Люин Дейвис циникът, който осмива посредствеността на простото съществуване, но така и не успява да надскочи онези непродадени плочи в кашони под леглото си. Или Люин Дейвис аутсайдерът (страдащ от синдрома на българската действителност), който уж винаги дава най-доброто от себе си, а все нещо не се получава, все не е на точното място, в точното време...
Та, кой е истинският Люин Дейвис – онзи, след когото на сцената в клуба една вечер се качва Боб Дилън (за да засилят документалната измислица братята Коен хитро включват на финала архивно Боб Дилън изпълнение на песента Farewell) и фолк сцената избухва или е човекът, който живя, както го изпя. Inside песните си.
Като българите, които вече толкова години живеят в една стара, до болка позната народна песен, която никога не остарява.
Вижте кой е Истинският Люин Дейвис от 17 януари в кината
За хората с диагноза "киноман" есента е сбъднат рай – сипе се фестивал след фестивал, а киномаратонът няма край – също като филмите от 27-то издание на Киномания. След гранде панорамата на емблематичната икона Фелини, на 14 ноември започва и същинската фестивална Киномания (пълната програма е тук), за да финишира на 1 декември, а ето ги и нашите фаворити в категориите:...
+ Живот като на кино – серия based on a true story филми, които доказват, че най-добрият сценарист е самия живот.
Иконом на седем президента – 14, 16 и 23 ноември
САЩ, 2013, 132 мин
режисьор: Лий Даниълс
в ролите: Форест Уитакър, Опра Уинфри, Марая Кери, Джон Кюсак, Джейн Фонда, Куба Гудинг-син, Терънс Хауърд, Лени Кравиц, Джеймс Марсдън, Дейвид Ойелоуо, Ванеса Редгрейв, Алън Рикман, Лийв Шрайбър, Робин Уилямс, Кларънс Уилямс III
Обама далеч не е първия афроамериканец, попаднал в Белия дом и историята на Юджийн Алън (или Сесил Гейнс в поредното брилянтно изпълнение на Форест Уитакър) го доказва нагледно – в разгара на расовата сегрегация в Щатите, чернокожият Сесил получава работа като иконом в Белия дом и в продължение на 34 години (от Дуайт Айзенхауер до Роналд Рейгън) следи отблизо вихъра на задкулисните игри на властта, докато у дома, в неговия личен Бял дом, е въвлечен в същите борби, които водят и президентите – разединението в едно семейство и разединението на нацията понякога се оказват взаимозаменими понятия, нали?!
Валенса: Човек на надеждата – 19, 22, 26 и 29 ноември
Полша, 2013, 122 мин
режисьор: Анджей Вайда
в ролите: Роберт Вецкевич, Агниешка Гроховска, Збигнев Замаховски, Цезари Козински, Мария Розария Омаджо
Ако има човек, който знае как се прави тиха и мирна революция, която наистина да постигне Нещо, то това определено е Лех Валенса – на фона на всичко случващо се днес у нас, историята за живота и борбата на обикновения корабостроител/електротехник/президент и Нобелов лауреат за мир, свалил тоталитарния режим в Полша в края на 80-те години, е нагледен урок по история и ноухау за всички съвременни българи. Проблемът е, че паметта и солидарността не са сред най-силните качества на съвременните хора.
Тhe Look of Love – 17, 20 и 23 ноември
Великобритания, 2013, 101 мин
режисьор: Майкъл Уинтърботъм
в ролите: Стийв Кугън, Ана Фрийл, Имоджен Путс, Тамзин Еджъртън, Шърли Хендерсън, Стивън Фрай
Щатската и британската порноиндустрии си приличат и различават точно толкова, колкото различни са двата филма по темата от тазгодишната Киномания – ако американският Линда Лавлейс: Дълбокото гърло се фиксира върху негативите за човека, извършил първото документирано с камера фелацио, то британският Тhe Look of Love набляга на позитивите, превърнали един мошеник-телепат в Кралят на Сохо със солидна империя от клубове за джентълмени, порно списания и недвижими имоти. Общото в двата филма е идеята, че резките обрати в живота ни винаги тънат в тотална неизвестност, но ако при Линда Ловлейс заблудата, че може да контролираме всичко трае колкото за една свирка време, то при Пол Реймънд играта продължава доста повече от една олинклузив оргия в неговото playboy имение.
+ Фестивал на фестивалите – когато Киното е по-голямо от фестивалните награди.
Заплетени в Мрежата – 15, 22 и 24 ноември
Китай, 2012, 121 мин
режисьор: Чън Кайгъ
в ролите: Гао Юанюан, Уон Ксекъ, Марк Чао
Интернет е клинична диагноза, от която боледува целия свят – кибер хейтъри, онлайн воайори, безсмислени вайръл клипове... новият филм на душевния хирург Чън Кайгъ доказва, че нет обсесията може да бъде по-страшна болест от рак в напреднал стадий и да ти съсипе тотално живота. Или поне така се случва за невинно красивата Йе Ланкъ, когато един ден се качва в претъпкан градски автобус...
Великият майстор – 15, 16, 17 и 23 ноември
Хонг Конг/Китай, 2013, 130 мин
режисьор: Уон Кар Уай
в ролите: Тони Лън, Чиу-Уай, Джан Дзъи, Джан Джън, Уон Шъншян
Едва ли някой е очаквал от ювелирен поет на сюрреалистични любовни истории като Уон Кар Уай да направи филм за бойните изкуства. Когато, обаче, видиш страстта и характерно-пищната визуална поетика, с които разказва историята на Ип Ман (менторът, въвел Брус Лий в тайните на винг чун изкуството) през годините на Китайско-Японската война и битката за надмощие между различните кунг фу школи, тогава ще усетиш, че само велик майстор на китайското и хонгконгско кино като Кар Уай, най-добре, може да разкрие тайните на кунг фу философията, чрез дуел страстите във вечната невъзможна любов.
Сезонът на носорозите – 16, 23, 25 и 26 ноември
Турция, 2012, 92 мин
режисьор: Бахман Гобади
в ролите: Бехруз Восуги, Моника Белучи, Йълмаз Ердоган
Любовта между двама души може да изтърпи всичко – забранени стихове, несправедливи присъди, лично отмъщение, фалшиви вести за смърт, раздяла в продължение на 30 години... Всичко това се случва в годините на Ислямската революция в Иран на кюрдския поет Сахел и съпругата му Мина, докато двамата търсят неотклонно път един към друг във визуално виртуозната ода на кюрдския режисьор Бахман Гобади.
Петата власт – 17, 20 и 24 ноември
САЩ/Белгия, 2013, 128 мин
режисьор: Бил Кондън
в ролите: Бенедикт Къмбърбач, Даниел Брюл, Антъни Маки, Дейвид Тюлис, Алисия Викандер, Питър Капалди, Мориц Блайбтрой, Карис ван Хутен, Станли Тучи, Лора Лини
В теориите на конспирациите версиите за ефекта от делото на Джулиън Асанж са почти толкова, колкото хиляди секретни документи са били публикувани на неговия сайт Уикилийкс. Досущ като в Социалната мрежа, която следи историята около създаването на Facebook, Петата власт нищи още един съвременен феномен, който променя света и начина, по който живеем и то по време, когато още не е ясно къде ще му излезе края на историята. И тук (като в Социалната мрежа) има раздор между партньори (филмът е базиран основно по скоростно издадената книга на Даниел Домшайт-Берг, сътрудникът на Асанж), и тук са намесени милиарди евра, а Истината... никога не е само една. Като властта.
Само любовниците остават живи – 20, 25 и 28 ноември
Великобритания/Германия/САЩ, 2013, 122 мин
режисьор: Джим Джармъш
в ролите: Тилда Суинтън, Том Хидълстън, Антон Йелчин, Миа Васиковска, Джон Хърт, Джефри Райт
Ако има някой, на когото да му хрумне да превърне библейските Адам и Ева в герои на вампирски филм и резултатът да е далеч от кича, то определено той се нарича Джим Джармъш. Неговият Адам е декаденс рок стар, избягал отшелнически от светската суета (да, на Боуи намирисва) в компанията на вечната си любима Ева (Тилда Суинтън трябваше да изиграе рокстара ала Боуи, ама нейсе) сред идилията, самодостатъчността и вечността на тяхното студио а.к.а Райската градина. И започват да се леят типичните Джармъш препратки, абсурди, визуална поезия и музикална психеделия (неслучайно Джим и Йозиф ван Висем печелят наградата в Кан за саундтрак), докато накрая... само любовниците остават живи.
Филомена – 21, 22, 27 и 30 ноември
Великобритания, 2013, 97 мин
режисьор: Стивън Фриърс
в ролите: Джуди Денч, Стийв Кугън, Мишел Феърли, Барбара Джефорд, Меър Уинингъм
Продажбата на бебета не е от вчера, нито е специалитет само на братята роми, но когато е извършвана от католическата църква се превръща в нещо повече от библейски грях – през 50-те години, в Ирландия, католическата църква принуждава хиляди млади жени, заченали без брак, да дават децата си за осиновяване без никаква надежда, че ще могат да ги видят отново. Филомена Лий (поредното разтърсващо изпълнение на Джуди Денч) не се примирява с подобна съдба за отнетия ù син и след 50 години, с помощта на журналиста Мартин Сиксмит, попадат на следа, водеща към продажбата на бебета на американски католически семейства.
Паркланд – 22, 25 и 26 ноември
САЩ, 2013, 94 мин
режисьор: Питър Ландесман
в ролите: Зак Ефрон, Марша Гей Хардън, Били Боб Торнтън, Джаки Уийвър, Пол Джиамати, Джеймс Бадж Дейл, Джаки Ърл Хейли, Колин Ханкс, Рон Ливингстън, Том Уелинг
На 22 ноември се навършват 50 години от най-обсъжданото, най-документираното и все още неразкрито показно убийство на ХХ век – разстрелът на Джон Кенеди в Далас. На 22 ноември 2013 Паркланд ни връща в болницата Паркланд, където е откаран Кенеди, за да прекараме безсънно (пълно с хиляди тревожни въпроси) дежурство в спешното отделение, което 48 часа след разстрела на Кенеди приема и неговият убиец Лий Харви Осуалд.
Син жасмин – 23 ноември
САЩ, 2013, 98 мин
режисьор: Уди Алън
в ролите: Кейт Бланшет, Алек Болдуин, Сали Хоукинс, Питър Сарсгард, Майкъл Щулбарг, Боби Канавале, Луис Си Кей, Андрю Дайс Клей
Има няколко вечни константи в света на Уди Алън – неизменно всяка година е готов с (поне) по един филм, в който наред с типичните хумор, теми и абсурдни ситуации се прокрадват и иронични препратки към собствения му живот. Жасмин Френч (Кейт Бланшет) изтерзано стои на кръстопът в живота си и се мести от Ню Йорк при сестра си Джинджър в Сан Франциско, в опит да преоткрие себе си за ново начало. Бягството на ново място, обаче, не решава проблема с личните ни кризи, защото демоните ни винаги пътуват в ръчния ни багаж – и ако Уди Алън се връща в родните Щати след дългото обяснение в любов към европейските столици, то значи е време за На Фриско с любов и син жасмин.
+ Екранизации – в началото бе словото, а след това 24-те кадъра в секунда.
Конгресът – 16 и 19 ноември
Израел-Германия-Полша-Люксембург-Франция-Белгия, 2012, 123 мин
режисьор: Ари Фолман
в ролите: Робин Райт, Харви Кайтел, Дани Хюстън, Пол Джиамати
Когато самият Ал Пачино твърдеше в класиката Симон, че в тези дигитални времена вече е възможно да се правят филми и без актьори, това си беше чисто послание-провокация към Холивуд матрицата – явно посланието е стигнало до режисьора Ари Фолман (Конгресът се превръща в един момент в донеслата му Оскар антиутопична анимация Валс с Башир) и той задълбава по темата, като използва Робин Райт, която да играе самата себе си в отправеното ù digital Фауст предложение – да бъде сканирана и виртуалната Робин Райт да бъде използвана във филмовия бизнес, но само при едно условие – истинската Робин да не се снима никога повече и да няма права над киноаватара си.
Нощен влак за Лисабон – 16, 17 и 21 ноември
Швейцария-Германия, 2013, 111 мин
режисьор: Биле Аугуст
в ролите: Джеръми Айрънс, Мелани Лоран, Джак Хюстън, Мартина Гедек, Том Кортни, Аугуст Дил, Бруно Ганц, Лена Улин, Кристофър Лий, Шарлот Рамплинг, Бургхарт Клауснер
Едно красиво момиче, готвещо се да скочи от мост в Берн и книга (от апокрифно известния португалски поет Амадеу де Прадо), скрита в шлифера ù, изтръгват професора по латински език Раймунд Грегориус (Джеръми Айрънс в поредна брилянтна роля) от монотонното му и мъртво (като латинския език) ежедневие, за да го запратят авантюристично в Лисабон по следите на една изгубена (а и намерена) любов и на призраците от диктаторския режим на Антонио де Оливейра Салазар.
Полунощни деца – 17, 23 и 26 ноември
Канада-Великобритания, 2012, 149 мин
режисьор: Дийпа Мехта
в ролите: Сатя Бхабха, Шахана Госвами, Раджат Капур, Сийма Бисвас, Чарлс Данс
Гласът на Салман Рушди като Разказвача се лее съвсем на място тук (тази пищна индийска сага е създадена по едноименния му роман) и рамкира още по-сетивно този шарен микс от семейна драма, политическа алегория и магически реализъм. Комични и еротични моменти, размяна при раждането, телепатични способности и ежедневни конфликти се преплитат символично в живота на Салем, появил се на бял свят точно в деня на обявяването на независимостта на Индия – 15 август 1947.
+ Фестивал на френското кино – тази година акцентът попада върху френското кино и то не само, защото там расте Златната палма.
Синият е най-топлият цвят – 17, 23 и 24 ноември
Франция/Белгия/Испания, 2013, 175 мин
режисьор: Абделатиф Кешиш
в ролите: Леа Сейду, Адел Ексаршопулос, Салим Кешиш, Мона Валравенс
За младата Адел любовта няма друг цвят освен синия в косите на любимата ù Ема. Синьото се оказа и любимия цвят в Кан тази година, и искрената ода за съзряването и любовта Синият е най-топлият цвят на режисьора (и актьор) Абделатиф Кешиш получи Златната палма. Не че не сме гледали и друг път силни филми за онзи всепоглъщащ екстаз без граници, наречен първа и незабравима любов, но когато еротизма и терзанията на съзряването се леят толкова натурално на екрана границата между кино и реалност се губи. А това е най-голямата магия, нали?
Миналото – 23, 26 и 27 ноември
Франция/Иран/Италия, 2013, 130 мин
режисьор: Асгар Фархади
в ролите: Беренис Бежо, Тахар Рахим, Али Мозафа, Полин Бюрле
Явно иранският киноас Асгар Фархади (получил Златна мечка и Оскар за предишния си филм Раздяла) обича да разказва семейни драми на ръба на развода и на емоционалния катарзис – и тук (като в Раздяла) интригата се заплита около семейство в развод, но вместо пагубно болен дядо с невротичен син и болногледачка с изтерзана чувствителност, на емоционалната въртележка се качва модерно иранско семейство имигранти в Париж, в което всеки тегли егоцентрично по своя път, без да осъзнава, че миналото винаги ще ги събира накуп.
Пяната на дните – 23, 27 и 28 ноември
Франция/Белгия, 2013, 130 мин
режисьор: Мишел Гондри
в ролите: Ромен Дюри, Одри Тоту, Гад Елмалех, Омар Си, Аиса Майга, Филип Торетон, Лоран Лафит, Наташа Рение, Ален Шаба
В машината на времето писателят Борис Виан и киномечтателят Мишел Гондри определено щяха да се събират на чаша пианоктейли, за да обсъждат трескаво как да филмират идеалната любов от литературния шедьовър Пяната на дните, така че да се получи джазово сюрреалистично-безкраен видеоклип (Виан е страстен тромпетист и джаз фен, а Гондри е мастер на шик фантасмагоричните филми и музикални видеоклипове), в който всичко е възможно за символите на вечната любов Колен и Клое – домът им да отразява емоционалните им и физически състояния, флирт разходките им да са сред небесата, телата им да не признават граници... освен тези на водните лилии в дробовете.
Киномания 2013 е е в салоните на НДК, Люмиер, Одеон, Евро Синема и Дом на киното от 14 ноември до 1 декември
