My Mir

#Tweet Джубокс – залагаме на #глас, #цветове, #стигмабийт, #слънце и #море с:..

Chet Faker – Built On Glass

Никълъс Джеймс Мърфи (или Гласът на Големия бариерен риф) стигна до дебютния си албум по всички Мърфи закони на съвременния шоубизнес – първо правиш кавър на достатъчно хитова песен (#No Diggity на @Blackstreet и #Archangel на @Burial), така че неумолимо да влезе в главите на хората, после пускаш чудни лайв сесии и миниалбум (#Thinking In Textures), които да запалят негасимо искрата като покажат на какво наистина Душата е способна, а накрая завърташ хеттрик комбина с "героите на деня" (#Left Alone с @Flume и общото им #Lockjaw ЕР), с което да си сигурен, че Играта ти е в кърпа вързана. #Built On Glass е граден на същите принципи – римейк на добре познати парчета (#Cigarettes & Loneliness като своеобразно ювелирно продължение на Cigarettes & Chocolate), колаборации (разтапящо познатото #Melt с @Kilo Kish), лайв фаворити (#1998, #Gold...) до достигане на @Faker есенцията в #Talk Is Cheap, #To Me, #Blush, #Lesson In Patience и #Dead Body, които успокояват, че вътрешният мир/играта е там, където е... океана-глас на Големия бариерен риф.

Mo Kolours – Mo Kolours

Дебютният албум на Джоузеф Дийнмамод е огледало на неговия произход (оплитащ в едно цяло островите Мавриций и Англия) – пъстра, калейдоскопична, слънчева смесица от дъб, соул, хип-хоп, фънк (ала успешната му ЕР трилогия) в нещо като пъзел-микстейп, а парчета като #Little Brown Dog, #Mike Black (кавър на бандата @Cymande), #Say Word, #Afro Quarters, #In Her Eyes (Funk Heart), #Natural Disasters Wish List и #Straight Ruk (комбината с брат му @Jeen Bassa) се превръщат в перфектния саундтрак за чуден ден в парка, който не ще искаш да залезе – Mo Kolours, more, more...

A/T/O/S – A Taste Of Struggle

Може името им да е съкратено от A Taste Of Struggle, но енигматичното белгийско дуо на @Amos и @Truenoys оперира в абсолютна хармония, като в ин и ян сливане на мъжка (дълбоки бас бийтове) и женска (ефирно галещи вокали) енергия – дебютният им албум е перфектното олицетворение на тази симбиоза в тракове като #What I Need, #Cosmos, #Roses, #A Taste Of Struggle, #Variation и особено в #No Heart – да, те имат и сърце, и душа, и One Love!

Rumpistol – Away

Йенс Кристиансен умее да разказва приказки само чрез музика. Такива като на легендарния си сънародник Андерсен – ту сладки, ту горчиви, ту мрачни, но винаги някак красиви и чувствени. Дали ще семплира детски песни като в #Asleep и в #Adrift (с архивен запис на самия Йенс като дете), или ще са обяснения в любов като #Away (дъб дуета на @Red Baron с Катрин Милс-Римър), като трептящите #A Glance, #A Fall или #Atacama (с друг чест гост-вокалист Джон ЛаМоника), всичко в петия му албум звучи като терзанията в душата на Малката русалка, вкаменена на датския бряг.

Todd Terje – It's Album Time

Да, крайно време му беше на Терйе Олсен за дебютен албум и в него е събрал всичко онова, което го превърна в запазена спейс диско марка – хуморът (като в ироничното заглавие, обложка и интро); любимите едити на ретро класики (римейкът #Johnny And Mary на @Робърт Палмър с вокали от самия @Брайън Фери); тропикана диско фиестата на #Svensk Sås, #Preben Goes To Acapulco и #Alfonso Muskedunder (напомнящи първото му #Eurodans ЕР); спейс синт вакханалията (ала #Ragysh ЕР) на #Strandbar, #Delorean Dynamite и #Oh Joy, също като във вселенските хитове #Inspector Norse и #Swing Star (от миниалбума #It's the Arps) – @Terje синт машината на времето те очаква за лайв трип към неонов, осемдесетарско-невинен плаж.

Quantic – Magnetica

При визитацията си у нас Уил Холънд доказа, че #еклектика не е мръсна дума, а такава типично @Quantic бийт шарения се лее многоезично на поразия и в новия му албум (който ще може да чуете на живо на 21 май) – от любимата му кумбия (парти колумбиана заредените #Descarga Cuántica, #Duvidó и #Muevelo Negro), през соул (#You Will Return с абоната @Алис Ръсел и #Painting Silhouettes), боса нова (в бразилската лекота на #Caruru и #Aguas De Sarongo), афрофънк (ала етиопското #Arada) и реге (#Spark It лее @Jah Love) до типични мишмаш инструментали като #Sol Clap и #Magnetica, които нашепват изкусително, че лятото е все по-близо и по-близо...

BADBADNOTGOOD – III

Канадското неортодоксално джаз трио на китариста Честър Хансън, кийбордиста Матю Таварес и барабаниста Александър Совински превърна в запазена култ марка акустичното свирене на хип-хоп хитове (като на @Nas, @Канйе Уест или пък в комбина с @Tyler, The Creator) и на бийт класики (от @FlyLo, @HudMo или @Джеймс Блейк) – с всеки следващ албум, обаче, кавърирането остава все по-назад в плановете на триото и все повече собствените им продукции като #Can't Leave The Night, #Hedron, #Since You Asked Kindly, #CS60 и #Sustain открадват шоуто.

Vermont – Vermont

И заедно, и поотделно Данило Плесоу (или @Motor City Drum Ensemble) и @Маркус Воргул са заслужили хаус герои, но тук двамата комбинират пристрастията си към ембиънт музиката – денс дръм ансамбълът е заменен от синт линии, разливащи се като лъчи по залез слънце (напомнящи @Tycho психеделията в по-електро вариант), а #Übersprung, #Dynamik, #Majestät, #Elektron, #Macchina и #Lithium те отвеждат там, където денят целува нощта.

Luke Vibert – Ridmik

Британският електро герой @Люк Вайбърт сигурно има в гардероба си тениски с надпис #I Love Acid или #I Love TB-303 – от заглавното парче #Ridmik, през "котешкия марш" #Six Eight и фънки заредените #Acrobot и #Acage до емблематичните #cs303 и #Double Dipped Acid, всичко в новия му албум сякаш крещи (ала диска му Lover's Acid): #Viva Acid House – сега и завинаги!

Fred V & Grafix – Recognise

Този месец не само, че ще може да чуете на живо дебютния албум на Фред Вармън и Джош Джаксън, ами те пристигат и в най-подходящата компания, тази на лейбъл боса им Тони Колман (или @London Elektricity) – неслучайно, защото половината албум (адреналинови тракове като #Bladerunner, #Major Happy, #Hydra, #Recognise и #Green Destiny) напомня най-доброто от класическия @London Elektricity диск #Power Ballads, а другата половина е... (за шок и ужас) поп чартов (ала @Rudimental) R'n'B(ass), който звучи по-добре в компанията на @Etherwood (във #Forest Fires, което най-вероятно ще се лее на живо в София) и в кросоувър забавата #Let Your Guard Down.

В началото бе Кодът Π, а после Изкушението роди Ной – явно всеки режисьор (пък бил той и неортодоксален култ агент като Дарън Аронофски) се изкушава веднъж в живота да направи Своя Епос (неограничен бюджет, главозамайваща визия и универсални теми, засягащи цялото население на Земята), а когато тази филмова мечта е базирана на всемирния мит за Ной и Сътворението, Аронофски знае, че може (най-малкото) да срещне неразбиране, досущ като своя герой Ной.

Интерпретациите на универсални митове като този за Ноевия ковчег (застъпен и в християнството, и в юдаизма, и в исляма) винаги крие огромни рискове (не е като да им лепнеш модерния напоследък етикет "based on a true story", нали), но Дарън Аронофски едва ли се притеснява от критиките на религиозните общности (или от факта, че филмът вече е забранен в голяма част от арабския свят) – все пак, единствената религия, която той изповядва е тази на Киното, а в нея "забранените плодове" са най-сладки.

Иначе отношенията му с религията започват от ранна детска възраст (израснал в еврейско семейство, но и до днес не прегърнал каноните на юдаизма), преминават през опитите религията да бъде обяснена като част от уравнението/формулата на живота (в дебютния Кодът Π), за да достигнат логично до момента на Изкушението, в който той да разкаже библейски епос със собствени думи и правила – неговият Ной е сътворен по образ и подобие на всички Аронофски киноканони.

А колкото и различни да са неговите филми (от Кодът Π през Реквием за една мечта, Изворът на живота и Кечистът до Черен лебед), всички си приличат по едно нещо – в основата им стои герой, обсебен от фикс идея, която се превръща в мисия, следвана жертвоготовно с цената на много крайности до достигане на собствена реалност, която той да обитава.

Именно това прави Ной (уверен и внушителен Ръсел Кроу), когато материализира едно знаково фикс видение в Ноев ковчег, който да преосмисли не само неговия живот, но и принципите и целта на човешкото съществуване като ги поставя в нова реалност, с ново Начало. Това прави и Аронофски (но не съвсем следвайки библейските канони), задавайки най-важните въпроси на битието тук, което обяснява привързаността му към герои като Ной и превръща филмовата му мисия в почти толкова амбициозна и символна, колкото е съзиданието на Ноевия ковчег за Ной.

И така, докато на екрана епично се редуват адски въздействащи (Аронофски ги владее на макс) интерпретации на провиденията на Ной, на митовете за Сътворението (с любимата на Аронофски time-lapse фотография), на изгонването от Райската градина, на човешкото грехопадение, на изграждането на Ноевия ковчег и на апокалиптичния Потоп, постепенно изплува един въпрос – има ли нещо от днешния нееволюирал и стъпка напред свят (войни и самоунищожение колкото искаш наоколо), което Аронофски би искал да запази в Своя Ноев ковчег? Има ли място в него за днешния Човек, дотолкова свикнал с безразборното нонсенс дърдорене за Апокалипсиса (превърнало го в епично забавление/новинарска сензация/бизнес модел), че нищо не може да го накара да се признае за виновен в самоизяждането/самопрецакването на човешкия род?

Именно затова Аронофски не следва дословно религиозните канони и през цялото време упорито настоява, че Ной не е библейски герой-пророк, а просто Човек...

- човек, който няма силите за чудеса (тук фриволно се намесват семе от Райската градина и свръхестествените Стражи – измислени образи/паднали ангели с гласовете на Ник Нолти и Франк Лангела, които помагат за построяването на Ноевия ковчег);

- човек, който не винаги може да вземе решение и търси съвети (затова достолепно се включва най-старият човек в Библията, Метусела/Антъни Хопкинс – дядото на Ной, който винаги завоалирано лекува с точните/нужните отговори);

- човек, който търси опора, прошка и втори шанс от своята съпруга (Дженифър Конъли вече знае как става това с Ръсел Кроу още от Красив ум насам);

- човек, който е наясно, че всяко нещо на този свят съществува с определена цел, но не винаги познава целите и нуждите на своите потомци (тримата му сина Сем, Хам, Яфет и намерената му дъщеря Ила/Ема Уотсън са семената, от които ще се роди най-голямата драма и катарзис в живота на Ной);

- човек, който осъзнава, че не е по-добър или по-различен от останалите (Ной признава, че малко неща го различават от Тубал-каин/Рей Уинстън – убиец на баща му и демоничен символ на човешкото грехопадение);

- човек, който знае, че Краят на Всичко е Началото на Всичко, защото този вечен кръговрат ще се повтаря, докато изсъхналата кожа на змията от Райската градина се предава от поколение на поколение;

- човек, който виждайки всичко случващо се наоколо, спокойно може да призове: "... А след нас – Потоп!"

Ной е в 3D и 4DX кината от 28 март

Светът на Уес Андерсън прилича на лунапарк – пъстър, фантазно-театрален, с колоритни герои, които се качват на главозамайваща въртележка от комични ситуации. Тази година режисьорския лунапарк (след Fantastic Mr. Fox и Moonrise Kingdom) е прекръстен на Гранд Хотел Будапеща – място толкова шармантно, измислено и колоритно, колкото са историите на неговите необичайни гости и персонал.

Та, имало едно време в Зубровка... (не, водката, а измислената страна, която доста прилича на Австрия при все, че Андерсън пише сценария по мотиви от творби на Стефан Цвайг)... там, сред полите на Зубровските Алпи, се извисявал величествено Гранд Хотел Будапеща – някога любимо място на знатни особи, а днес обвит повече в митове и легенди, витаещи около собственика му Зеро Мустафа/Ф. Мъри Ейбрахам.

Мистерията започва през 1932 (иронично намигване към манията по "based on a true story" филмите напоследък) с историята на Густав Х. (Ралф Файнс в непривично комичен вихър), най-прочутият иконом на хотела, който има четири страсти – парфюмът L'Air de Panache; да рецитира (ни в клин, ни в ръкав) поезия; да осигурява "специални грижи" на клиентелата от женски пол (без оглед на възраст, красота и религия) и да върти умело (като факир със собствени трикове) Гранд Хотел Будапеща. Съдбата го среща с младия Зеро/Тони Риволори – беден емигрант с чисто сърце, сръчни ум и ръце, и идеални качества за пиколо/момче за всичко на хотела, който бързо се превръща в най-доверения човек на Густав.

И ето, че не след дълго крайно комичната и крайно луда (типично ала Андерсън) въртележка се завърта – след мистериозната смърт на една от най-знатните и обични "клиентки" на Густав, Мадам Д. (или неповторимата Тилда Суинтън под тонове грим, чието полагане сигурно отнема повече отколкото екранното ù време във филма), Густав се оказва както наследник на скъпоценната картина Момчето с ябълката (и скрит в нея тайнствен документ), така и жертва на безмилостно преследване от злия брат на Мадам Д., Дмитри Дегоф-унд-Таксис/Ейдриън Броуди в лицето (и ръцете с метален бокс във формата на черепи) на щатния убиец/гард на фамилията – зловещият Джоплин (далеч по-перфектен персонаж за Уилем Дефо от тези във фон Триер полюциите).

За да бъде гранд лунапарка пълен всичко хиперактивно тече на фона на избухващата Втора световна война (елитните наци SS части вече се четат ZZ) в компанията на идиличните, тиролски напеви и мелодии на композитора Александър Деспла. Козовете в авантюрата на Густав и Зеро пък се държат от любимата на Зеро, сладкарката Агата/Сърша Ронан и... нейния емблематичен сладкиш Мендл, който ще осигури хепиенда в тази комично изпечена история за наследство, невинност, алчност, бягство от затвора, приятелство, братсво на двата ключа, преследване ала Super G-ски алпийски дисциплини, пародия, война с всички средства, поезия, вярност, доверие... и любов – все типични хрумки за Уес Андерсън, който най-добре от всичко умее да създава крайно стилизирана и естетска среда за своите крайно колоритни герои и ситуации.

Затова е и написал/намерил стая в своя хотел за всички любими образи – от "невидимите хора" като Иван/Бил Мъри, Жан/Джейсън Шварцман, Чък/Оуен Уилсън (все актьори, които са с него от Колежът Ръшмор насам) и иконома Серж/Матийо Амалрик, през силите на злото и за контрол на властта (Дмитри/Ейдриън Броуди, Джоплин/Уилем Дефо, инспектор Хенкелс/Едуард Нортън), до тези, които живеят по собствени правила извън матрицата на времето и средата като Густав, Зеро и Агата (двойката им малко напомня невинната, детска любов в Moonrise Kingdom) и естествено, Авторът/Джъд Лоу/Том Уилкинсън, който разказва (уж документално) историята – така в Гранд Хотел Будапеща колоритният, фантазен свят на Уес Андерсън изглежда най-пълнокръвен, а хотелският бизнес не е бил по-забавен от времето на култовото пиколо Тим Рот в Четири стаи насам.

Резервацията за Гранд Хотел Будапеща е на София Филм Фест 2014 и в кината от 21 март

Кой е най-големият проблем на съвременния човек – повредата в операционната система на човешките отношения, нежеланието за поемане на отговорността и последствията от своите действия или желанието да бъдем всичко друго, но не и себе си  до... пълно заличаване на Личността!? Отговор на тези въпроси търси антиутопичния моноспектакъл (за три проектора и един Човек) РЕЯ на театралната задруга 36 маймуни от най-младия режисьор в нея Петко Стоянов.

Добре дошли в света на Рея/Надежда Панайотова – (не)обикновена телефонистка в мрежата на мегауниверсален Кол Център, чийто клиенти вместо имена имат пореден номер и стерилно живеят в анонимен мегаполис, разделен на райони с цифрови кодове, като сами избират сезона и времето за деня, така както плащат сметките си през Кол Центъра. Общо взето целият живот (и дейности) на хората са така програмирани, че да минават през Кол Центъра и дори да отглеждат чрез него органични дървета вместо деца – единственото условие пред създаващите ново поколение е след раждането да оставят детето на екип от обучени по отглеждането му специалисти и да не търсят контакт с него до края на живота си – живот-мечта за майките, които днес изоставят своите деца, нали!?

Да, тази утопична среда (умело пресъздадена с мултимедия и елементи на видеомапинга от Никола Налбантов) прилича на антиутопичните общества в един куп сай-фай трилъри (или на пейзажа в Тя на Спайк Джоунз), но фрагментарният текст на Петко Стоянов и Здрава Каменова постепенно се превръща в римейк на митичната история на богинята Рея, майката на Зевс, която не позволява Олимпийския бог да бъде изяден от баща му Кронос, като го изпраща на тайно отглеждане, далеч на остров Крит – в случая на телефонистката Рея, обаче, се случва точно обратното, като тя (съмнявайки се в смисъла на програмираните правила и закони) издирва детето на една от клиентките на Кол Центъра, може би осъзнавайки (и усещайки), че растежът на органичните дървета, които всички отглеждат е измерим с деветмесечния живот на ембриона във всяка майка...

В крайна сметка РЕЯ (родила се като надграждане на едноименната миниатюра от спектакъла ПроТекст 5: НАВРЕМЕ на 36 маймуни) няма за цел нито да руши съвременни митове, легенди и модели (няма и силите за това), нито да ги превръща в антиутопична притча, а просто иска да задава въпроси, защото Те (въпросите) създават благоприятни условия за отглеждането на правото на Избор, на Воля, на различна Гледна Точка, на независим Мироглед, което неминуемо води до раждането на (поне един) индивид, който ще тръгне срещу гранде програмираната Система, Матрица и Статуквото като цяло...

А това е най-важното, нали Рея!?

РЕЯ е в Червената къща, зала Гъливер от 21:00 часа на 10 и 29 април