My Mir
В края на всяка година всичко живо обръща поглед към миналото/изминалата година, затова ние ще погледнем към бъдещето/следващата година – там ни чака Nick Nikolov за второто си поред участие на фестивала Horizon (Банско, 8-14 март 2014). Може би познавате Ник като част от резидент триумвирата на Elevate парти задругата, може би сте слушали неговите издания за гранде хаус лейбъла Liebe Detail, може би знаете, че Ник е само на 20 години и бийт бъдещето е пред него, но не знаете...
Кое е най-важното нещо в света на Nick Nikolov?
Хората, с които се обграждам от една страна и от друга, идеята, че искам това, с което се занимавам, да е смислено. Рядко ми се получават нещата, ако правя нещо, в което не вярвам или го правя заради грешните причини – без значение дали е музика или нещо друго.
Какво остана от Surrealism (дуото ви с Калин Тодоров), когато започна соло проекта си? И как всъщност музиката влезе в живота ти?
В интерес на истината, започнах соло проекта си известно време преди Surrealism. Тогава издадох едно EP в колаборация с 16 Bit Lolitas и разни други парчета – общо взето, това бяха първите ми опити да се занимавам сериозно с електронна музика. След периода ми с Калин, отново започнах да правя музика под името Nick Nikolov.
Иначе музиката навлезе доста естествено в живота ми. Голямо влияние върху това, което слушам, имаха родителите ми. Немалко бяха моментите, когато попивах от компилациите на Miguel Migs (и повечето артисти от лейбъла му Naked Music), на Ben Watt и други, на задната седалка на колата ни. Когато ми подариха първия MP3 плеър, бил съм сигурно на 10, нямах търпение да сложа Daft Punk албума Homework на него и да не махам тапите от ушите си. Честно казано, трудно ми е да се сетя наистина откъде започна всичко, но покрай популяризирането на DJ културата по това време, както и многото електронна музика, която слушах, ми се струваше забавно, почти като игра, да започна да се занимавам с това. Не ми отне дълго време да се докопам до разни програми. Забавно е, че най-първите ми опити бяха на една Steinberg дръм машина, в която имаше само семпли от старите Roland модели – TR909, TR808 и може би TR707, не си спомням вече.
В контраст с българските артисти, които дълго време диджействат, докато започнат да издават собствена продукция, ти започна с продуцирането – по-добрият вариант ли е това, според теб, и как се стига, всъщност, до договори с лейбъли като Liebe Detail? И колко голяма е границата между диджея и продуцента на електронна музика днес?
Има го момента, в който много диджеи, известни и не толкова известни, започват да инвестират време и пари в продукция с цел увеличаване на участията си. Но за мен тези две неща са толкова директно свързани. Винаги съм правил и ще правя музика, защото обичам да го правя. Ако впоследствие се случи така, че хора, които харесват музиката ми, искат и да ме поканят като диджей – още по-хубаво! Просто, не това стои в основата. До договори с хубави лейбъли се стига много трудно и доста често се нуждаеш от приятели, които да ти подадат ръка. А що се отнася до границата между диджея и продуцента – най-вероятно тези две дисциплини вече са по-тясно свързани, отколкото са били преди 10-15 години.
Има ли някое конкретно парче, което се гордееш, че си записал и можеш да кажеш за него: "Това е! Това исках, когато започнах да правя музика"?
По-скоро не. Идеологията ми не се състои в определна крайна цел. Всяко парче има своето значение за периода и обстоятелствата, в които съм го направил. Тогава съм имал такава идея, такива цели, съответно съм гонел някаква естетика. С някои парчета успявам да постигна до някаква степен, това, което искам, с други – не толкова. Но оттам нататък продължавам само напред.
Учиш и живееш в Лондон – така по-лесно ли е да следиш тенденциите и да създаваш контакти в електронната сцена или това няма никакво значение? И наистина ли винтидж jungle саунда е завладял всичко живо на UK електронната сцена или...?
Уча Sounds Arts & Design. Със сигурност има огромно значение къде живееш. И това не се отнася само за музика. Лондон е град, в който всяка ниша си има своята сцена. Общо взето, градът ти дава перспектива, както никъде другаде. Относно саунда в момента... не знам за джънгълa, но гериджът направи голямо завръщане под различни форми, а дийп хаусът се комерсиализира до някаква степен, естествено, след успеха на Disclosure. Един от интересните феномени е как много bass продуценти свалиха BPM-a и преминаха към хаус и техно. Но трябва да призная, че не следя чак толкова отблизо всички трендове, така че картината, която описвам със сигурност не е пълна.
Участва на първото издание на Horizon фестивала – кои са плюсовете и минусите, какво би трябвало да се промени/подобри на този фестивал? И защо се връщаш за второто му издание през март?
Мястото, атмосферата, музиката и комбинацията от всички тези неща прави фестивала изключително атрактивен. Един от неуспехите на първото издание беше, че привлече предимно хора от Англия и не толкова от България. Тази година лайнъпа е по-разнообразен, така че се надявам и хората да го последват. Иначе съм оптимист. Завръщам се, защото се чувствам късметлия да бъда част от страхотния лайнъп и мисля, че Horizon има своето светло бъдеще.
Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?
Идеята зад микса е същата, каквато стои зад всички миксове, които съм правил досега. Винаги се опитвам да смеся всички типове хаус, които харесвам и слушам, да сложа парчета излезли онзи ден и да ги смеся с тракове, правени преди 15-тина години. Съответно, винаги, миксовете ми са леко разхвърляни.
Какво и кой те интригува и провокира в електронната сцена днес?
Интригуват ме артисти, които имат силно индивидуален саунд – например, Axel Boman, Tessela, Oneohtrix Point Never...
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
Всичко зависи от посланието. Хората трябва да се притесняват повече дали идеите им са достатъчно нови и свежи, а не толкова кой ще ги чуе.
Какво пише в дневника на Nick Nikolov за следващите няколко месеца?
Очаква ме доста работа и доста учене, участие на Horizon фестивала... и с малко късмет – нов релийз:)
Парти девиз за финал?
01. Axel Boman - Can't Find It
02. Oleg Poliakov - Subterranean Rivers
03. Jus-Ed & Fred P - Ed & Fred Project
04. Automan - Tawhid
05. Newworldaquarium - Trespassers
06. Axel Boman - Hello
07. Nina Simone - See Line Woman (Kerri Chandler Remix)
08. Francesco Tristano - The Melody (C2 Remix)
09. Jacob Mikesh Filburt - Philipp Dolphia
10. Theo Parrish - Falling Up
11. Mr. Beatnick - Synthetes
12. Osunlade - Dionne
13. The Field - Cupid's Head
14. Robert Dietz - Common
15. Tom Demac - Chasing Shadows
16. SCNTST - For Forest Play Only
17. Holden - Renata
18. Kelpe - Astrolomy (Mike Slott Remix)
"И ако, случайно, вътре има дракон, не го буди" – така предупреден, Билбо Бегинс навлиза в дебрите на Еребор, изгубеното кралство на джуджетата в Самотната планина, но именно пробуждането на дракона Смог е най-голямата атракция (и най-старателно крития образ) във втората част Хобит: Пущинакът на Смог от трилогията авантюри на Билбо Бегинс в Средната земя.
Надграждането е основен холивудски закон, когато стане дума за продължения на филми с билионен боксофис статус и вече изградена митология, но Хобит: Пущинакът на Смог нямаше да е това, което е, ако не следваше:
I-ви Хобит закон "още едно от същото, но да е по-по-най" – старите, грозни орка муцуни отново са тук да всяват смрад и ужас, но битките им (колкото и 3D перфектно дигитално изпипани да са) с Билбо (Мартин Фриймън и златния Ам-Гъл пръстен-невидимка) и неговата "мръсна джудже дузина", сякаш бледнеят пред срещата на нашите герои с кошмарно огромните паяци и техните безкрайни (като зловещо омагьосан Мраколес) паяжини.
Елфите, с безсмъртна надменност, финес и смъртоносно свистящи стрели, също са тук – дори Леголас (Орландо Блум си припомня славните времена от Властелинът на пръстените) се завръща за нови подвизи, но елфът на деня е нов – Тауриел (или Еванджилин Лили в успешен опит да отнеме короната Мис Елф от Лив Тайлър и Кейт Бланшет). Неизменно, Гандалф (достолепният Иън Маккелън) също е част от компанията и бавно, но славно осветява нишката на надигащото се заразно Некромант зло в Средната земя.
II-ри Хобит закон "на час по лъжичка" – персонажите в епосите на Толкин наистина са адски много и почти непосилни за пълно проследяване, затова Питър Джаксън и компания хитро вмъква по няколко нови герои във всяка серия, така че те да се развихрят в епицентъра на случващото се в продълженията – така тук се появяват Езерния град (поредната метафора и алегоричен символ за "демократичното време", в което живеем) и бунтовния му жител, стрелецът Бард (Люк Евънс), елф амазонката Тауриел и... естествено, левиатанското въплъщение на властта и сребролюбието, наречено Смог – всички те ще бъдат централни герои (наред с Билбо) в епичния финал на трилогията Хобит: There and Back Again през следващата година.
III-ти Хобит закон "колкото по-зловещо, толкова по- зловещо" – "Аз съм Огън... Аз съм Смърт" бясно огнепроцежда драконът Смог (страхотна вокална игра на Бенедикт Къмбърбач, който озвучава и Некроманта) в кулминацията тук и бързо изкристализира факта, че Пущинакът на Смог е доста по-мрачното продължение на първата част, а Хобит трилогията се превръща (закономерно) в хорър приказка за малки и големи.
Заслугата (донякъде) е на мастера на ужаса, Гилермо Дел Торо, чието присъствие (незабележимо в първата част) като ко-сценарист най-после започва да се усеща – тоновете са все по-мрачни, горите като Мраколес и планините все по-зловещи, Езерния град е потънал в черна сянка, а драконът Смог...
Съвсем оправдано, Питър Джаксън и компания са хвърлили целия си арсенал в зрелищно пресъздаване на Смог и неговите владения – отнетият от джуджетата пещерен дворец Еребор, отрупан сега от горе до долу с (както се казва в приказките) несметни богатства.
От първата среща "очи в очи" на Билбо със Смог, през епичната битка на джудже дружината с дракона из пещерните дебри на Еребор, всичко пращи и пука като пуканки в мегадигитално коледно-новогодишно пиршество в... очакване на Хобит: There and Back Again...and again, and again, and again... или Хобит: To Be Continued.
Хобит: Пущинакът на Смог e в 3D кината от 13 декември
#Tweet Джубокс – албумите до края на годината в едно изречение. За тези, които не обичат да четат, но обичат да слушат...
Axel Boman – Family Vacation
Еклектиката отдавна не е тема-табу, а средство за масово поразяване на дансинга – дебютният албум на Аксел доказва в десетката, че ембиънт дъб (#Fantastic Piano), афробийт (#No Sweden), реге (#Animal Lovers), диско (#Bottoms Up), техно (#No! No! No! No!), хаус (#Hello и #Son Of A Plumber) винаги са били от едно денс семейство, както @Axel Boman is the man!
Om Unit – Threads
@Джим Коулс не е самотен бегач на бас разстояния – мнозина притежават нужните брекбийт/jungle/2step/дъбстеп/grime качества, демонстрирани в спринтове като #Folding Shadows, #Wall Of Light, #Jaguar, #Wicker And Pearl и #Governer's Bay, но малцина имат запазен #Corridor 2013 на финала на бийт маратона тази година.
Sun Glitters – Scattered Into Light
@Виктор Ферейра го каза най-добре, когато ни беше на гости – "мелодията е сърцето на @Sun Glitters", онази мелодия като в #I, You, We... Know, #Closer To The Sun, #Lonely Trip, #Scattered Into Light и #And The Sun Goes Down, която свисти като вятър около плъзгащите се вокали (на @Сара Капаи от @Diverting Duo) и вълнообразен бас, подходящ както за изпращане на залязващото синьо лято, така и за сърфиране из снежната "пудра" на зимата.
Volor Flex – Sabo
@Алекс Фролов (или @Burial от Република Коми) изсвирва своята северно ледовита лебедова песен (последен, четвърти албум под този псевдоним) – #Trick or Treat, #Spellbound, #World Turns To Dust, #Viṣṇu, #We Rise, #Hot Monday, #Blindness, #Blackout и #Stranded озвучават срещата на необятната, мистъри руска тайга (и душа) с характерно мрачния Burial 2step/garage, така че Сиктивкар (столицата на Коми) и Лондон са побратимени във вечна дружба, малко преди самият @Burial да издаде своя вече традиционен (от три зими насам) коледен ЕР подараък.
Burial – Rival Dealer
Семплирана реч на @Лана Уашовски (да, същият брат Уашовски), питчнато аренби, поп мелодии... – това не само е най-еклектичното @Уил Бийвън творение, маркиращо нова глава в @Burial бийт одисеята, но #Rival Dealer, #Hiders и #Come Down To Us са толкова епично красиви и работещи на няколко нива, че за втори път правим изключението да разгледаме едно ЕР наравно с цели албуми. И защото @Burial няма аналог в тия дигитални маркет времена.
John Talabot – DJ-Kicks
В каталунския @Talabot речник #дийп хаус не е мръсен израз – хипно афробийт (#The Grasshopper Was The Witness, #Streets), ембиънт техно трип (#I Heard Them Say, #Escape To Nowhere), неоткриваеми винил бисери (#Innermind), дийп хаус благини (#Without You, #Sideral, #Klinsmann, #It's All Over) и отговорът на въпроса защо се нужни все още микс компилации в подкаст и фрий онлайн микс ерата. @Talaboman олé!
Guido – Moods Of Future Joy
@Гай Мидълтън знае две и двеста за бас субжанровете – вторият му албум, с парчета като #Jupiter, #Afrika Pt 2, #Green Eyed Monster, #Heartful Dodger, #Midnight Savannah и #Squeaky Jungle, продължава идеята от дебютния #Anidea за заигравка с дъбстеп/garage/jungle/UK bass moods пропорциите, така че да не звучи като еклектичен бас кич за катерене на попчартове, а като Future Joy суетня край домашната саундсистема.
Аkkord – Аkkord
@Manchester AkkordUnited играят в нападение с бийт крилата @Synkro и @Indigo – бас мутиралите техно попадения #Smoke Circle, #Folded Edge, #Conveyor, #Channel Drift и #Navigate им донасят победата в последните минути на оспорваното warehouse дерби на деня.
Hejira – Prayer Before Birth
Меланхолията спи и сънува зимен сън с Рахел, Сам, Алекс и Алексис – новите протежета на Матю Хърбърт (продуцирал дебютния им албум) изпяват и изсвирват тегобите на съвременния свят (#Litmus Test, #Gypsy of the Soul, #Time, #Dust, #Echoes и #Powercut), така че да отразяват името им @Hejira (на арабски означава пътуване към Обетованата земя а.к.а студиото House of Dreams в техния случай). Nothing More & Nothing Less!
CREEP – Echoes
Бийт сенките на @Лорън Дилърд и @Лорън Флакс изплуват в самотата на полунощ – наречи го #gender house, наречи го #creepy house, наречи го както искаш, но #Days (с Роми от @The XX), #Vertigo (с Лу Роудс от @Lamb), #Call Her (с @Tricky), #The Key (с @Alpines) и #Jessica King (с @Dark Sister) блуждаят като изтерзани любовници в среднощна изповед/саундтрак за разбити сърца.
Milosh – Jetlag
Домашният секс(и) микстейп на онзи Wo(w)Man-@Rhye вокалист и почетен @DJ Koze гост, @Майк Милош и жена му Алекса под свещите на леглото на нощта – флиртуозните #Do You Want What I Need, #Don't Call It, #Jetlag, #Hold Me и #This Time са по-зарибяващи от целия @Rhye албум накуп, което доказва, че каквото правят любовниците, го правят най-добре.
"Тази история е истинска, защото я измислих от началото до края" казва Борис Виан в предговора на класиката Пяната на дните и няма как да не му вярваме – животът (и киното) наистина приличат на измисления от него пианоктейл, който приготвя точно такива коктейли, каквито ноти изсвириш на пианото на живота (и киното).
За киноктейл Пяната на дните ала Мишел Гондри първо изсвирвате в до пажор пианоктейл "Пяната на Виан", който се получава от:
+ 30 мл. Вианография – екстракт от живота на млад мъж на име Борис Виан, който така обичал да си играе с думите, както страстно свирел на тромпет, пишел и пеел джаз песни. Самият му живот, обаче, не бил песен, защото страдал от белодробно и сърдечно заболяване, а експлозивните му думи избухнали чак след смъртта му – затова трудно понасял ежедневния забатачен реализъм във Франция след Втората световна война и написал сюрреалистична история за Идеалната любов – на главната героиня завещал белодробната си болест и името на песента Клое от любимия Дюк Елингтън, а на главния си герой оставил своята страст към джаза и... преследването на Идеалната любов.
+ 50 мл. Виантазия – фантазията на Виан признавала границите на реалността, колкото го правела играта му с думите – напук на мрачната, лепкава пяна на следвоенното ежедневие, съзнанието му изобретило пианоктейла (или пиано, което приготвя коктейли с вкуса на нотите, които изсвириш на него), танцът за разкрепостени джазмени biglemoi, валутата за бедни души дублезони и машината за изкореняване на проблеми и фанатични идеологии – сърцеизтръгвачът (така полезна ще ни е днес).
+ 20 мл. Екзистенца – Виан преживял абсурда на войната, но не понасял модата в следвоенна Франция всеки втори да се обявява гордо за екзистенциалист – затова създал персонажа Жан-Сол Партр (Сартр, естествено) като пародия на сляпото идолопоклонничество, на масовия чудо екзистенциализъм за три дни и на желанието да бъдеш модерен (вайръл ако щеш), без да достигаш смисъла и същината на нещата. Иначе пък си бил екзистенциалист по душа, та поставил три двойки персонажи (Колен – Клое, Никола – Изис и Чик – Ализ) на ръба на Любовта, така че Изборът, който направят според личните си страсти да определи и съдбата им – един вид да изсвирят своя Пианоктейл на живота.
След това добавете пианоктейл "Гондри на Дните", който се получава от:
+ 60 мл. Гондриграфазия – четири години след като Виан умира в парижко кино (заради "водната лилия" в дробовете и сърцето му), току преди филмовата премиера на написания от него роман Ще плюя върху вашите гробове, във Версай на бял свят се появява момчето Мишел Гондри. То не само, че не плюло върху гроба на Виан, ами явно поглъщало с тийн трепет книгите му (докато растяло в, може би, същото училище, което посещавал и Виан във Версай), така че сякаш наследило Виан любовта към шик сюрреалните истории и към музиката – Гондри започнал да снима музикални клипове, кой от кой по-шикарен, за звезди като Бьорк, Massive Attack, Radiohead, Daft Punk, a фантазията му така се развихрила, че започнал да изследва в киното Науката за съня и Блясъкът на чистия ум.
Въобще, Виан и Гондри толкова си приличали в отношението си към света (и неговта паралелна реалност), че когато Мишел започнал да филмира своята версия на Пяната на дните, решил и се престрашил да изиграе Доктора, който да съобщи лошата новина на Колен и Клое – все пак Гондри толкова клинично познавал сюрреалния свят на Виан, че само той можел да изпише/изсвири пианоктейл рецептата за оживяване на тази история на екрана. Само, че допуснал същата грешка като хората, създали първата екранизация на Пяната на дните преди близо 50 години – забравил, че Не провокацията на фантазията (наистина виртуозно е пресъздал сюрреалната поезия в пяната на ежедневието) е най-важното при Виан, а Любовта... Онази любов, която кара рози да цъфтят от цевите на оръжията (пренебрегнат тук, важен детайл от романа), онази любов, която трансформира сгради и природа според емоционалните и физически състояния (перфектно изобразени с различен цветен филтър за всяко състояние) на техните обитатели... Но простено му е, все пак, Мишел Гондри е само доктор на науката за визуалните пианоктейли.
+ 40 мл. Кастингазия – за да изсвири киноктейл Пяната на дните по ноти, на Гондри му трябвала още една важна съставка – хора, които да повярват, че неспирната игра на въображението спасява от удавяне във всепоглъщащата пяна на ежедневието. Хора като Одри Тоту/Клое, която (като прочутата си героиня Амели Пулен) знае, че най-важните неща във вселената често са невидими за очите. Хора като Ромен Дюри/Колен (заблестял със Сърцето ми спря да бие), който знае, че когато най-голямата ти страст изчезне, тогава и сърцето ти наистина спира да бие. Хора като Омар Си/Никола, който (досущ неговите герои в Недосегаемите и С куршум в главата) знае, че няма невъзможни неща, дори да са стъпките на танца biglemoi... Само дето нашите герои май не са повярвали, че свирят, тук, своя пианоктейл на пианото на киното.
А животът наистина прилича на пианоктейл, който приготвя точно такива коктейли, каквито ноти изсвириш на пианото на живота. Значи време е да изсвирите/ изпиете своя...
Киноктейл Пяната на дните е в кината от 14 февруари
