My Mir
Кино
Кино (131)
Има ли такова нещо като Майка България? Добра или лоша Майка е Тя? Живее ли в нея майчински инстинкт? – много такива въпроси намират своите магично-реалистични отговори в пълнометражния дебют на режисьора Майя Виткова.
Историята на Виктория започва гръмко, направо с ядрена експлозия (да, едно зачеване може и да се изживее така) на фона на световна хроника на събитията в навечерието на 80-те – този своеобразен соц кинопреглед, обаче, служи само за документално рамкиране на историята и наблягане на надписа "по действителен случай" в началото, докато бързо става ясно, че интимните (онези съкровени, недоизказани и неподлежащи на документиране) емоции, също като радиацията след ядрен взрив, ще пометат много избирателно само живите същества, а не историческата памет и нейните символи.
Така камерната екзистенц драма на Боряна (блестящо-депресивна Ирмена Чичикова), в чиито планове за живота влизат поклонение пред Статуята на личната свобода (дори само под формата на запалка), Кока-Кола, цигари и бягство без деца от бай Тошова България, внезапно придобива общонационални размери с невинната поява на Виктория, обявена от Майката Партия за "Бебе на Десетилетието" през 1980.
Без пъп (за да се скъса пъпната връв на връзката с миналото и майка ѝ, нали), нежелана дъщеря (също като тоталитарната България, ограничаваща свободата ѝ) от майката Боряна, но "осиновена" от Майката Партия в лицето на дядо Тошо Кръстника (колоритно ала "тази година полупроводници, догодина цели" амплоа на Георги Спасов), малката Виктория (Дария Виткова) започва живот-огледало (буквално и преносно) на прехода, в който и досега всички ние живеем – празнува подменен (също като ценностите и празниците ни) рожден ден на 9 септември (дори Москвича, подарен от Майката Партия носи номера 0909)...
Първо се ползва с куп привилегии и строява чавдарчета, пионери и комсомолци, а после когато всичко рухва, реже пъпната връв, свързваща я с Майката Партия а.к.а телефонът-спешна линия с дядо Тошо (добре намерен епизод, също като смяната на цвета на розичките от тортата за рождения ѝ ден от червени на сини) и се реди на сумрачни опашки за хляб и мляко (като онова мляко, което родната ѝ майка не можа да ѝ осигури) до момента, в който се превръща в голямата Виктория (Калина Виткова), която подрежда пъзела от липси в своя живот (а и в този на майка ѝ), особено когато всичко съвпада с деня, в който и самата Виктория вече може да има деца.
Всъщност режисьорът Майя Виткова винаги е била обсебена от отношенията родители-деца толкова, колкото и от едрия план в пълнометражния ѝ дебют – именно тези семейни отношения са на преден план и в първите ѝ документални опити (като Майки и дъщери, съвместният им филм със Светослав Драганов, който тук играе подмолния агент Сандо) и късометражни продукции като Станка се прибира вкъщи и Моят уморен баща. Факт, който неслучайно (дори и без да бе намесила биографични моменти или близки роднини в главните роли) да я накара да посвети този толкова личен филм на своята майка – филмът, който Майя "ражда" и отглежда с толкова много любов и грижи, които се леят от всеки един кадър.
Все пак, един филм (като всяко дете) може да има няколко бащи – грижовният лекар Иван (педантично-ентусиазиран Димо Димов в ролята на бащата на Виктория), поетичният оператор Крум Родригес (вече с достатъчно опит да превърне и най-тривиалния кадър в радост за окото), перфектният монтажист Александър Етимов (мир на душата на вече покойния най-добър монтажист за последните години в българското кино) и човекът с песен за всеки момент Калоян Димитров (Нашият сигнал на Емил Димитров уцелва в десетката вечната дружба между Виктория и дядо Тошо) – но всеки филм (като всяко дете) може да има само една Майка.
В този смисъл история като на Виктория може да бъде "родена" само от жена – жена, която познава и може да изрази сакралната връзка между Жената и Кръвта (неслучайно филмът е решен в бяло и червено, тези, хм, така български цветове). Жена, която знае какво е да бъдеш Майка – ако изключим метафорите за Майката Партия и Майката Демокрация а.к.а Боряна, както и множеството (млечни) символи и други алегории, които отговарят на въпроса защо съвременна Майка България се държи лошо със своите деца, то Виктория си остава просто изповед за призванието и отговорността да бъдеш Майка.
Майка, която знае, че по-важните неща понякога се казват без думи – неслучайно Дима, майката на Боряна е няма (колкото трудно, толкова и блестящо изпълнение на Мариана Крумова) и не проронва и дума до финала. Майка, която знае, че дори липсата на пъпна връв никога не ще скъса връзката ѝ с нейните деца, които не само може да повторят стъпките ѝ, но и да изживеят мечтите, които тя не е имала смелост да случи цял живот.
Така остава само въпросът дали Виктория ще скъса пъпната връв, свързваща я с българското кино и ще заживее отвъд обичайните скандали и интриги на дребно, за да попълни липсите в голямата битие картинка на Майка България – очертава се сходно детство с това на Цветът на хамелеона – не толкова заради сходна символика и сходен екип (Емил Христов дори е визуален консултант на филма), а по-скоро заради приликите в тънката игра на изясняване на съвременните проблеми на Майка България чрез поставяне на героите в рамките на едно минало, за някои дори утопично време.
Остава, също така, да видим дали Виктория ще изживее и мечтите, които нейната Майка е искала, но така и не е сбъднала досега. Всичко онова, с което Майка България (като всяка майка) би се гордяла...
Виктория е в кината
Последният завършен филм на Филип Сиймур Хофман; актуално упражнение по шпионски стил на заклетия Depeche Mode и U2 визионер Антон Корбийн; филмът с най-миловидния и невинен образ на чеченец, сниман някога... – много са поводите Най-търсеният човек да остави следа в историята на киното.
А историята на Най-търсеният човек започва пост-документално (с напомняне, че след атентата на 11 септември, подготвен в Хамбург, целият град се намира под тотално CCTV наблюдение) на фона на едър план на морското равнище (разплискало нервно водите си изведнъж) на пристанището в Хамбург – точно акостирала метафора, която обяснява придошлите (след 11 септември) вълни на "Война срещу тероризма", заменили разбилите се на пяна вече вълни на Студената война – както в реалността около нас, така и в романите на аса на шпионския трилър Джон Льо Каре, чийто син е ко-продуцент на филма, създаден по едноименната книга на баща му. Метафора, която брилянтно визуализира вълните (на принципа след дъжд качулка) от параноя, панически страх и омраза към "невидимия враг", дори към най-малкият непознат и чужд елемент, чието невинно присъствие, също като перпетуум мобилето на морските води, може да образува бурно вълнение в океана на вината и страха.
#Кой е Най-търсеният човек е въпрос, чийто отговор зависи от гледната точка на героите, всеки от които е по следите на някого другиго и търси нещо различно от останалите – немският таен агент със собствени кодекс на честта и пътища към истината Гюнтер Бакман (или Филип Сиймур Хофман в достойно за лебедова песен амплоа, мир на душата му), който търси колкото логиката в разделянето на света на терористи и невинни, толкова е и по следите (ала Джесика Частейн във Враг номер едно) на изгубения смисъл в омагьосания кръговрат на своите живот и работа; преследваният от всички мистериозен бежанец/набеден за терорист Иса Карпов (непознатият Григорий Добригин като страдален Исус, каквото е значението на името Иса), който е готов да изкупи всички човешки грехове в замяна на търсения нов живот без призраците на миналото и без кървавите милиони, наследени от покойния негов баща, руски генерал-главорез...
... наивната, но нахакана социална адвокатка Анабел Рихтер (Рейчъл Макадамс като разбунтувана богаташка дъщеря), която търси своята кауза и призвание в живота; разглезеният до скука банкер Томи Бру (Уилям Дефо в шик костюм по... хм, мярка), който търси по-голяма авантюра в живота си от вечерно питие в ултра-дизайн-стерилната си къща, но си намира само белята; защитникът на мюсюлманските права доктор Файзал Абдула, който търси златната среда между филантропията и финансирането на терористични организации; палавото американско аташе Марта Съливан (или Робин Райт с темперамент и черна къса коса ала класиката Тя е толкова прекрасна), която търси бързи, изкупителни жертви в щатската игра "да направим света по-безопасно място"...
Пъзелът от тези шарени герои се подрежда методично, с много ирония (дори хумор над клишетата), с тънки съспенс ситуации и обрати ала каноните на шпионския трилър, докато не се оформи мрачна картинка, в която всяка улика води само до друга улика, тя пък до трета... и така до един вечен, омагьосан кръговрат на вината ала перпетуум мобиле движението на морските вълни.
Наистина немалко са филмите в последните години, които се опитват да изяснят правилата на играта, наречена "Война срещу тероризма", но защо му е притрябвало на Антон Корбийн (оставил зад гърба си култ монохромния видеоархив на Depeche Mode и биографичната Контрол история на Йън Joy Division Къртис) да прави образцов шпионски трилър – отговорът идва с емблематичната реплика на Гюнтер Бакман: "Старите навици не се забравят".
Да, старите навици като търсенето на истории максимално близо до живота, на ръба на документалното – Корбийн може и да е загърбил битие монохромността от Контрол, но иронията за "контрол" над живота и изборите, които правим (особено когато са подчинени на вината и страха) отново са тук и връхлитат с пълна сила в адски реалистичния финал на Най-търсеният човек. Старите навици като търсенето на герои, чийто необичайни навици се превръщат в автоматичен метод за реакция и оцеляване в света – арт кримката за психологията на един наемен убиец Американецът явно е била гранде репетиция за Корбийн преди детайлното изграждане на образите и техните навици в Най-търсеният човек.
Да, именно навиците са тези, които определят начина ни на живот. Навиците, които ни поставят в омагьосан кръг. Навиците, които слагат граници на изборите пред нас.
Избори по навик, от които няма връщане назад, нито път напред... Както за Филип Сиймур Хофман, така и за нас.
Най-търсеният човек е... в кината
Бялото не може да живее без черното, както светлината без мрака или Доброто без Злото – и в живота, и в (кино)приказките, обаче, нещата никога не са просто черно-бели, особено ако са гледани през Очите на Господарка на злото.
Всяка история зависи от гледната точка на този, който я разказва, а когато един от най-иконичните злодеи в историята на анимационното кино (феята Злодеида в живата ѝ втора кожа Анджелина Джоли) споделя своята версия за прословутото проклятие върху Спящата красавица (да, същата Дисни класика от 1959 година), то неминуемо има риск от "убождане" и "пукане" на създадени за вечни времена представи, митове и легенди...
Неслучайно, в последните години, 3D рециклирането и пренаписването на класики като Снежанка и Ловецът или Оз: Великият и могъщият отнесоха солидни критики като се провалиха там, където Господарка на злото триумфира – умело изпипани персонажи (в тотално визуална прилика с аниме оригиналите им) и... История, която (като всяка приказка) да връща вярата в Човека и в Доброто у всички (не)пораснали деца, свикнали да живеят с фалшиви (но бляскави) римейк заместители в декаденс копипейст света си.
История, която хем да не губи приказната си фантазия, хем да бъде близо до живота с неговите дефекти – мастър сценариста Линда Уулвъртън идеално знае как става това след Красавицата и Звяра, Цар Лъв и Алиса в Страната на чудесата... История, която да дава втори шанс на своите герои – неслучайно всесилната Злодеида ще иска да отмени своето проклятие, окрилена от отдавна загубени чувства и емоции...
В този смисъл Господарка на злото напомня като ехо Оз: Великият и могъщият – Робърт Стромбърг може и да е дебютант в режисурата, но именно той стои зад визуалната среда на Оз (да не споменаваме Оскар закичената му работа по 3D класики като Аватар и Алиса в Страната на чудесата), като приликите далеч не се изчерпват само с хиперпикселколор образа на царството на Злодеида.
Може би, съвсем логично на всичко случващо се около нас, в последните години дори и детските филми изгубиха вяра и надежда в човешката природа – и в Оз, и тук, драмата е причинена от измамата, коварството и алчността на Човека, а историята на вещицата от Запада поразително напомня съдбата на Злодеида.
И тук главният герой е хем Добрият, хем Злодеят, и тук (по стара 3D традиция) има срещи с митично-причудливи същества (да живей царството на Злодеида), феи (забавни роли на Имелда Стаунтън, Джуно Темпъл и Лесли Манвил) и всевъзможни трансформации (малко странно е да гледаш човекът изиграл Иън Къртис и Джак Керуак в амплоато на гарван-дракон-вълк, но на Сам Райли му лепва по мярка)...
Всичко онова, обаче, което липсваше на Оз и неговите герои е именно това, което дава крилете на триумфа на Злодеида – дали заради брилянтните костюми и уникалната ѝ прилика с аниме оригинала (сякаш създаден за Джоли образ), дали заради отдадеността ѝ (Джоли копродуцира и историята за фаворизираната от нея героиня, която по наследство може да се превърне в любима и за дъщеря ѝ Вивиен, играеща тук епизодично малката Аврора), но Анджелина успява (с невинната ала ангел помощ на Спящата Ел Фанинг красавица) да превърне Злодеида в истински култ символ – олицетворение на идеята, че можем да променяме същността си, че можем да надмогнем деструктивните си страсти, че можем да се обичаме един друг, че можем да живеем без стени Заедно...
Все неща, в които днешният човек има нужда (но му е много трудно) да повярва... Все неща, от които децата имат нужда, за да растат (за майките им в Господарката се лее доволно феминистичен романтизъм, а за бащите им Джоли е достатъчен мотив), докато се разхождат денем и нощем в градината на Доброто и Злото.
Господарка на злото е в 3D, IMAX 3D и 4DX кината
В началото бе Кодът Π, а после Изкушението роди Ной – явно всеки режисьор (пък бил той и неортодоксален култ агент като Дарън Аронофски) се изкушава веднъж в живота да направи Своя Епос (неограничен бюджет, главозамайваща визия и универсални теми, засягащи цялото население на Земята), а когато тази филмова мечта е базирана на всемирния мит за Ной и Сътворението, Аронофски знае, че може (най-малкото) да срещне неразбиране, досущ като своя герой Ной.
Интерпретациите на универсални митове като този за Ноевия ковчег (застъпен и в християнството, и в юдаизма, и в исляма) винаги крие огромни рискове (не е като да им лепнеш модерния напоследък етикет "based on a true story", нали), но Дарън Аронофски едва ли се притеснява от критиките на религиозните общности (или от факта, че филмът вече е забранен в голяма част от арабския свят) – все пак, единствената религия, която той изповядва е тази на Киното, а в нея "забранените плодове" са най-сладки.
Иначе отношенията му с религията започват от ранна детска възраст (израснал в еврейско семейство, но и до днес не прегърнал каноните на юдаизма), преминават през опитите религията да бъде обяснена като част от уравнението/формулата на живота (в дебютния Кодът Π), за да достигнат логично до момента на Изкушението, в който той да разкаже библейски епос със собствени думи и правила – неговият Ной е сътворен по образ и подобие на всички Аронофски киноканони.
А колкото и различни да са неговите филми (от Кодът Π през Реквием за една мечта, Изворът на живота и Кечистът до Черен лебед), всички си приличат по едно нещо – в основата им стои герой, обсебен от фикс идея, която се превръща в мисия, следвана жертвоготовно с цената на много крайности до достигане на собствена реалност, която той да обитава.
Именно това прави Ной (уверен и внушителен Ръсел Кроу), когато материализира едно знаково фикс видение в Ноев ковчег, който да преосмисли не само неговия живот, но и принципите и целта на човешкото съществуване като ги поставя в нова реалност, с ново Начало. Това прави и Аронофски (но не съвсем следвайки библейските канони), задавайки най-важните въпроси на битието тук, което обяснява привързаността му към герои като Ной и превръща филмовата му мисия в почти толкова амбициозна и символна, колкото е съзиданието на Ноевия ковчег за Ной.
И така, докато на екрана епично се редуват адски въздействащи (Аронофски ги владее на макс) интерпретации на провиденията на Ной, на митовете за Сътворението (с любимата на Аронофски time-lapse фотография), на изгонването от Райската градина, на човешкото грехопадение, на изграждането на Ноевия ковчег и на апокалиптичния Потоп, постепенно изплува един въпрос – има ли нещо от днешния нееволюирал и стъпка напред свят (войни и самоунищожение колкото искаш наоколо), което Аронофски би искал да запази в Своя Ноев ковчег? Има ли място в него за днешния Човек, дотолкова свикнал с безразборното нонсенс дърдорене за Апокалипсиса (превърнало го в епично забавление/новинарска сензация/бизнес модел), че нищо не може да го накара да се признае за виновен в самоизяждането/самопрецакването на човешкия род?
Именно затова Аронофски не следва дословно религиозните канони и през цялото време упорито настоява, че Ной не е библейски герой-пророк, а просто Човек...
- човек, който няма силите за чудеса (тук фриволно се намесват семе от Райската градина и свръхестествените Стражи – измислени образи/паднали ангели с гласовете на Ник Нолти и Франк Лангела, които помагат за построяването на Ноевия ковчег);
- човек, който не винаги може да вземе решение и търси съвети (затова достолепно се включва най-старият човек в Библията, Метусела/Антъни Хопкинс – дядото на Ной, който винаги завоалирано лекува с точните/нужните отговори);
- човек, който търси опора, прошка и втори шанс от своята съпруга (Дженифър Конъли вече знае как става това с Ръсел Кроу още от Красив ум насам);
- човек, който е наясно, че всяко нещо на този свят съществува с определена цел, но не винаги познава целите и нуждите на своите потомци (тримата му сина Сем, Хам, Яфет и намерената му дъщеря Ила/Ема Уотсън са семената, от които ще се роди най-голямата драма и катарзис в живота на Ной);
- човек, който осъзнава, че не е по-добър или по-различен от останалите (Ной признава, че малко неща го различават от Тубал-каин/Рей Уинстън – убиец на баща му и демоничен символ на човешкото грехопадение);
- човек, който знае, че Краят на Всичко е Началото на Всичко, защото този вечен кръговрат ще се повтаря, докато изсъхналата кожа на змията от Райската градина се предава от поколение на поколение;
- човек, който виждайки всичко случващо се наоколо, спокойно може да призове: "... А след нас – Потоп!"
Ной е в 3D и 4DX кината от 28 март
Светът на Уес Андерсън прилича на лунапарк – пъстър, фантазно-театрален, с колоритни герои, които се качват на главозамайваща въртележка от комични ситуации. Тази година режисьорския лунапарк (след Fantastic Mr. Fox и Moonrise Kingdom) е прекръстен на Гранд Хотел Будапеща – място толкова шармантно, измислено и колоритно, колкото са историите на неговите необичайни гости и персонал.
Та, имало едно време в Зубровка... (не, водката, а измислената страна, която доста прилича на Австрия при все, че Андерсън пише сценария по мотиви от творби на Стефан Цвайг)... там, сред полите на Зубровските Алпи, се извисявал величествено Гранд Хотел Будапеща – някога любимо място на знатни особи, а днес обвит повече в митове и легенди, витаещи около собственика му Зеро Мустафа/Ф. Мъри Ейбрахам.
Мистерията започва през 1932 (иронично намигване към манията по "based on a true story" филмите напоследък) с историята на Густав Х. (Ралф Файнс в непривично комичен вихър), най-прочутият иконом на хотела, който има четири страсти – парфюмът L'Air de Panache; да рецитира (ни в клин, ни в ръкав) поезия; да осигурява "специални грижи" на клиентелата от женски пол (без оглед на възраст, красота и религия) и да върти умело (като факир със собствени трикове) Гранд Хотел Будапеща. Съдбата го среща с младия Зеро/Тони Риволори – беден емигрант с чисто сърце, сръчни ум и ръце, и идеални качества за пиколо/момче за всичко на хотела, който бързо се превръща в най-доверения човек на Густав.
И ето, че не след дълго крайно комичната и крайно луда (типично ала Андерсън) въртележка се завърта – след мистериозната смърт на една от най-знатните и обични "клиентки" на Густав, Мадам Д. (или неповторимата Тилда Суинтън под тонове грим, чието полагане сигурно отнема повече отколкото екранното ù време във филма), Густав се оказва както наследник на скъпоценната картина Момчето с ябълката (и скрит в нея тайнствен документ), така и жертва на безмилостно преследване от злия брат на Мадам Д., Дмитри Дегоф-унд-Таксис/Ейдриън Броуди в лицето (и ръцете с метален бокс във формата на черепи) на щатния убиец/гард на фамилията – зловещият Джоплин (далеч по-перфектен персонаж за Уилем Дефо от тези във фон Триер полюциите).
За да бъде гранд лунапарка пълен всичко хиперактивно тече на фона на избухващата Втора световна война (елитните наци SS части вече се четат ZZ) в компанията на идиличните, тиролски напеви и мелодии на композитора Александър Деспла. Козовете в авантюрата на Густав и Зеро пък се държат от любимата на Зеро, сладкарката Агата/Сърша Ронан и... нейния емблематичен сладкиш Мендл, който ще осигури хепиенда в тази комично изпечена история за наследство, невинност, алчност, бягство от затвора, приятелство, братсво на двата ключа, преследване ала Super G-ски алпийски дисциплини, пародия, война с всички средства, поезия, вярност, доверие... и любов – все типични хрумки за Уес Андерсън, който най-добре от всичко умее да създава крайно стилизирана и естетска среда за своите крайно колоритни герои и ситуации.
Затова е и написал/намерил стая в своя хотел за всички любими образи – от "невидимите хора" като Иван/Бил Мъри, Жан/Джейсън Шварцман, Чък/Оуен Уилсън (все актьори, които са с него от Колежът Ръшмор насам) и иконома Серж/Матийо Амалрик, през силите на злото и за контрол на властта (Дмитри/Ейдриън Броуди, Джоплин/Уилем Дефо, инспектор Хенкелс/Едуард Нортън), до тези, които живеят по собствени правила извън матрицата на времето и средата като Густав, Зеро и Агата (двойката им малко напомня невинната, детска любов в Moonrise Kingdom) и естествено, Авторът/Джъд Лоу/Том Уилкинсън, който разказва (уж документално) историята – така в Гранд Хотел Будапеща колоритният, фантазен свят на Уес Андерсън изглежда най-пълнокръвен, а хотелският бизнес не е бил по-забавен от времето на култовото пиколо Тим Рот в Четири стаи насам.
Резервацията за Гранд Хотел Будапеща е на София Филм Фест 2014 и в кината от 21 март
