My Mir
Кино
Кино (131)
"Машина ли съм или съм човек?" питаше Бенедикт Къмбърбач/Алън Тюринг в миналогодишната Игра на кодове, а именно прочутият Тюринг тест за разграничаване на изкуствен интелект е на фокус в режисьорския дебют на Алекс Гарланд с камерната психо-роботика драма Ex Machina:Бог от машината.
Всъщност, въпросът за това какво и доколко ни прави хора винаги е бродил из софтуера (или уетуера според Ex Machina терминологията) на Алекс Гарланд – от романа му класика (и едноименния филм) Плажът до неговите киносценарии за 28 дни по-късно, Never Let Me Go и Ex Machina, всичко опира до това кои наши действия ни определят като хора.
Отговорът тук идва след съспенс бродене из лабиринта на човешкото съзнание, който доста прилича на коридорите на тайната хай-тек лаборатория (а.к.а енергийно-ефективният шик бутик хотел Juvet в Норвегия) на технократа Нейтън (Оскар Айзък на светлинни години от Люин Дейвис амплоато, но близо до злия гений на доктор Ледгар от Кожата, в която живея), който освен, че е собственик на най-голямата нет търсачка в света BlueBook (хитро съчетание от имената на първата машина с изкуствен интелект Deep Blue и Facebook), но и прекарва живота си в изолация и опити за създаване на изкуствен интелект.
Негови опитни мишки са наивния, но страстен програмист от BlueBook Кейлъб (Домнъл Глийсън) и сексинтелигентния андроид Ава (да не кажем направо Ева или просто Алисия Викандер), които в името на науката оплитат теста на Тюринг с вечната игра на кодове между мъжа и жената интимно.
Компания на камерната сай-фай тройка правят нямата и секси хостеса Киоко (Соноя Мицуно), картина на Джаксън Полък, епично-дзен гледки от Норвегия, мистъри токови удари и... музиката на Бен Селисбъри и Джоф Бароу (от Portishead), която хипнотично и със съспенс финес води разказа из лабиринтовите коридори на изкуствения интелект до достигане на отговори, които са вълнували, вълнуват и ще продължат да вълнуват Човека.
Всъщност, именно с това печели режисьорския дебют на Алекс Гарланд – също като ексцентричния му герой Нейтън, който не обича да говори сухо за наука или да обяснява вече известни факти, така и Гарланд не се впуска в софистицирана научна фантастика, нито пък опростява до кич историята, а я запазва максимално близо до Човека днес.
Човекът, който се прави на Бог. Човекът, който играе deus ex machina ролята (с която в античния театър се е отбелязвала съдбоносната намеса на Боговете), за да разреши такъв безизходен проблем като собственото си програмиране. Човекът, в чието ежедневие няма положителни герои, а само безкраен низ от фикс идеи, лъжи, измами, убийства... Човекът, който всеки ден се обръща срещу своите предци, създатели и наследници.
Човекът, за когото не важат трите закона на роботиката, именно защото е... Човек.
Ex Machina:Бог от машината е в кината
Сряда, 25 Февруари 2015г. 12:00ч.
За какво говорим, когато говорим за Бърдмен
За какво говорим, когато говорим за кино – така можеше да звучи заглавието на пиесата За какво говорим, когато говорим за любов, около която се вихрят сатиричните страсти в тазгодишния четирикратен Оскар лауреат Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството.
А когато говорим за кино, особено за киното на Алехандро Гонзалес Иняриту, може спокойно да кажем, че Бърдмен е най-забавния, най-динамичния и най-личния негов филм досега. Което не го прави и най-добрия, но...
Да, това е първият му филм, в който комедията, хуморът и (само)иронията са главни герои. Да, Иняриту за пръв път заменя абонирания си оператор Родриго Прието с Емануел Любецки (за когото няма невъзможни неща след снимането на Дървото на живота и Гравитация), именно защото тук дългият кадър не е просто идеен акцент, а основен бижу трик за концепцията на филма, като камерата на Любецки и дръм музиката на барабаниста Антонио Санчес не само идеално замаскират липсата на монтаж, но и вкарват действието в ритъма и динамиката на ежедневието ни – този така познат сърцетуп, който те кара да "влизаш" директно във филма, в който, също като в живота, няма време за монтаж.
Да, Бърдмен е първия филм на Иняриту, който открито фамилиарничи с теми от неговия собствен живот – всички онези моменти, които са били, са и ще бъдат част от ежедневието на всеки, пристъпил някога в его цирка, наречен Холивуд.
Когато говорим за кино трябва да го четем като рециклиране на символи, идеи, животи и митологии – да, Холивуд обича да се измисля наново, а какъв по-добър начин за създаване на нова митология от осмиване на старата. Бърдмен не е нито първия, нито ще бъде последния филм, който взима стари култ символи (в случая, първият комиксов блокбъстър герой Батман), за да ги превърне в сатирично огледало на шизофренията на суетата, наречена Холивуд.
Майкъл Кийтън не е нито първия, нито ще бъде последния актьор, чиято кариера ще бъде рециклирана и ще се захранва (също като Холивуд) от същите тези неща, които брилянтно иронизира в образа на Ригън Томсън. Иняриту не е нито първия, нито ще бъде последния режисьор, който иронично ще се пита дали всички не преиграваме със значимостта си като малка точка от тоалетната лента/хартия на (кино)вселената.
Когато говорим за кино трябва да знаем, че всяка година Холивуд е готов с поне два идентични филма на една и съща тема, но само единият обира овации и награди, а другият изпада в забвение. И ако Бърдмен и Принизяването (или Смирението, при по-точен превод) споделят доста сходни теми и образи, то има два момента и в двата филма, които са абсолютни сториборд близнаци – сцените, в които Майкъл Кийтън/Ал Пачино се озовават непредвидено извън театъра по време на участие в представление и мигът, в който и двамата се самоубиват на сцената като еманация на идеята за свръхреализъм, за пълно сливане на реалност и изкуство (финал, който и двата филма заемат от Черният лебед на Аронофски).
Наречи го съвпадение (или Иняриту също е чел романа на Филип Рот, по който Бари Левинсън снима Смирението), но именно различните начини, по които тези моменти оживяват на екрана правят и разликата между двата филма. Разходката по Таймс Скуеър на Майкъл Кийтън по бели гащи може и да влезе в учебниците по кино, докато изпълнението на Пачино в Смирението ще попадне в списъка с перфектни, но недооценени роли... или както казва Едуард Нортън/Майк Шайнър: "Първо ще се смеят, после ще туитват" – е, явно Кийтън е събрал повече туитове и лайкове, нали!
Всъщност, когато говорим за кино все едно говорим за любовта – и двете задават едни и същи въпроси на Егото. Нещо, което е олицетворено идеално в отношенията ("бъркаш любовта с възхищението") между Ригън Томсън и жена му Силвия/Ейми Райън, и дъшеря му Сам/Ема Стоун, и любовницата му Лаура/Андреа Райзбъро, и колегите му Майк/Едуард Нортън и Лесли/Наоми Уотс – неслучайно филмът започва с думите, изписани и на гроба на Реймънд Карвър: "And did you get what you wanted from this life, even so? I did. And what did you want? To call myself beloved, to feel myself beloved on the earth."
Иначе, когато говорим за Бърдмен най-добре да погледнем бележката в гримьорната на Ригън Томсън – "A thing is a thing, not what is said of that thing" – или каквото и да кажат хората за него, Бърдмен е това, което е – носител на 4 награди Оскар 2015.
Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството е в кината
"Докато има живот, има и надежда" може да са думите на гения на астрофизиката Стивън Хокинг, но докато има Вселена, ще има и теории, които да я обясняват. Докато има кино, ще има и филми като Теорията на всичко, които ще убеждават, че за Любовта, за човешкия дух и воля няма граници... нито начало, нито край.
Затова да започнем от края към началото (като финалните надписи на Теорията на всичко) – на 8 януари тази година космологът на Вселената Стивън Хокинг навърши 73 години, от които 50 изживя на кредит (след като на 21-годишна възраст е диагностициран с амиотрофична латерална склероза а.к.а тотална парализа на мускулите и лекарите му предричат две години живот), за да постигне Всичко, за което един астрофизик може да мечтае.
И да се превърне както в емблема на надеждата за хората с увреждания (неслучайно Параолимпийските игри в Лондон през 2012 бяха открити именно с вокодерния глас на Хокинг, който звучи и във филма), така и в универсален символ на идеята, че Вселената, наречена Човек, не познава граници.
На 6 януари тази година актьорът Еди Редмейн навърши 33 години, на 11 януари получи Златен глобус, а на теория и логика е възможно (и закономерно) в уравнението да се появи и Оскар за това, че както казва самия Хокинг "сякаш гледах себе си на екрана". Да, Стивън Хокинг все още не е намерил онова "едно-единствено, простичко, елегантно уравнение", което да обясни всички тайни на Вселената, но режисьорът Джеймс Марш (вече печелил Оскар за документалния Man on Wire), по подобие на другия британски фаворит за филмови награди тази година Игра на кодове, е намерил решение на уравнението за добро биографично кино.
Всъщност Игра на кодове и Теорията на всичко може и да се различават (като "моркови и зелен грах" според Къмбърбач в Игра на кодове или като "картофи и зелен грах" според Фелисити Джоунс/Джейн Хокинг в Теорията на всичко), но и двата филма (освен това, че Къмбърбач е първият актьор, изиграл Хокинг) използват уравнението на обречената любов – дали ще бъде машина, носеща името на загубена детска любов (Игра на кодове), или ще бъде "черната дупка" на Любовта, която ни погълва изцяло и ни прави това, което сме, но и в двата случая велики научни теории и открития, които променят света ни са преведени простичко, красиво (олé за оператора Беноа Делом и композитора Йохан Йохансон) и с много хумор на езика на Любовта и нейните малки кодове, така че да се получат бокс-офис заразителни истории за Вселената, наречена Човек.
Да, всеки един от нас е отделна Вселена. Вселена, която се променя във Времето, също като тялото на Стивън Хокинг (наистина болезнено-автентично превъплъщение на Еди Редмейн). Вселена, в която нищо не се губи, само променя формата си. Вселена, в която няма граници за човешките постижения, както твърди самия Хокинг. Вселена, която възпроизвежда други Вселени.
Вселена, която колкото се приближава към края, толкова се връща в началото ("казаха две години" ще отвърне Джейн Хокинг, а по-късно ще напише книгата Пътуване към безкрая: животът ми със Стивън, която е в основата на сценария тук). Вселена, която докато е жива, ще бъде обяснявана с най-различни теории/филми/митологии...
Вселена, в която онова "едно-единствено, простичко, елегантно уравнение" се изписва с думите "докато има Любов, има и Вселена".
Теорията на всичко е в кината
Във времена, когато светът изживява поредната си криза във войната с тероризма, ксенофобията и изкуственото насаждане на религиозно разделение, фестивали за кино от Близкия Изток и Северна Африка като Sofia MENAR Film Festival (15 януари – 1 февруари 2015) са прекрасен начин за съхранение на глобалния мир и за убеждение в идеята, че всички хора по света колкото се различават, толкова и си приличат – принципи на хуманността, които имат запазено място във всички MENAR категории (пълната програма на фестивала е тук) и тази година.
MENAR игрално – отново куп премиери (и за България, и световни), отново калейдоскоп разнообразие от теми, съдби и светове без граници, отново силно иранско присъствие (затова и заслужен фокус тази година с панорама на иранското кино) и филмови фаворити като...
Адиос, Кармен! – 15, 17 и 20 януари
Мароко/Белгия/ОАЕ, 2013, 104 мин
режисьор: Мохамед Амин Бенамрауи
в ролите: Бенджалил Аманалах, Паулина Галвес, Уфрин Мустафа Азаруали
Киното е магия, която (понякога) спасява животи – поне така е за 10-годишния Амар, който живее с чичо си в затънтено мароканско градче, докато очаква завръщането на майка си от Белгия, но намира единствено утеха в... местното кино и касиерката му, испанката Кармен – история за неугасваща любов (към киното), която и Бизе би озвучил, така че да е перфектно подобаваща за откриване на кинофестивал.
Не ми търси кусури – 16 и 17 януари
Турция, 2013, 95 мин
режисьор: Рамин Матин
в ролите: Мехмет Али Нуроглу, Емре Йетим, Суна Селен, Ибрахим Селим
Ясемин и Лале са две сестри, чийто взаимоотношения гаснат като двигателя на колата, с която двете заминават към къщата, край морето, където е минало детството им. Завръщането към призраците на миналото (криещо любов, омраза и смърт) се оказва лоша идея, особено в компанията на съседа им Керим.
Пътят към Халеб – 16 и 29 януари
Сирия/Германия, 2014, 84 мин
режисьор: Шиар Абди
в ролите: Рони Шамлиян, Риям Ибрахим, Бланд Мустафа
Рони е сириец, който работи в болница в Германия и който поема в обратна посока на бежанския поток от турско-сирийската граница – рискованото завръщане у дома за Рони е отчаян опит да открие своята майка, което го среща с блогърката Нора, описваща ситуацията в страната, така че в родния Халеб Рони да открие и майка, и родина, и... Любовта.
Омар – 17 и 19 януари
Палестина, 2013, 96 мин
режисьор: Хани Абу-Асад
в ролите: Адам Бакри, Лийм Лубани, Ияд Хурани, Самир Бишарат
Миналата година Омар може и да не успя да пребори надценения Великата красота за чуждоезичен Оскар, но успя с много реална красота да разкрие малките неща, които преобръщат големите събития в живота ни – историята на палестинския пекар Омар ярко и живописно разкрива какво се случва с любовта, приятелството, достойнството и вярата в доброто и свободата, когато са поставени на разделителната стена на войната и насажданата с години омраза, до самия финал тук, достоен за всяка кинокласика.
Риба и котка – 18, 23 и 26 януари
Иран, 2013, 134 мин
режисьор: Шахрам Мокри
в ролите: Бабак Карими, Саид Ебрахимифар, Абед Абест, Айназ Азархуш
Нали помните какъв беше деликатеса в сюрреалната класика Деликатесен на Жан-Пиер Жьоне – е, човешкото месо е разменна монета и в отношенията между група студенти, участващи във фестивал за пускане на хвърчила край Каспийско море и тримата готвачи в местния ресторант. Ммм, като игра на риба и котка!
Най-горното стъпало – 19, 22 и 31 януари
Иран, 2012, 88 мин
режисьор: Али Мозафа
в ролите: Лейла Хатами, Али Мозафа, Алиреза Агахани
Немалко са случаите, в които партньори в живота пренасят любовните си авантюри и на екрана, а в случая, когато най-известната кинодвойка в Иран (на актрисата Лейла Хатами и режисьора Али Мозафа) е замесена в сантименталната история между актрисата Лейли и съпруга ѝ, архитект Хосроу (проектирал грешно последното стъпало на стълбището в дома им) може само да възкликнем като Лейли: "Не мога да си те спомня... Все едно никога не си съществувал."
Среден пръст – 19 и 31 януари
Мароко/Франция, 2013, 90 мин
режисьор: Хишам Аюш
в ролите: Фарида Амруш, Мо Аруси, Ален Азеро, Слиман Даз
Да разбереш кой е баща ти едва след като майка ти попада в затвора не е най-приятния начин да откриеш произхода си, но и животът на 13-годишния Бенджамин не е никак приятен – мизерия, тур по приюти, самота, бягства и... отчаян 40-годишен баща, който все още живее с родителите си в крайградско гето на Париж, което никога не е напускал – дали крушата не пада по-далеч от дървото или...?
Синя вълна – 20, 22 и 26 януари
Турция/Холандия/Гърция/Германия, 2013, 97 мин
режисьори: Зейнеб Дадак, Мерве Каян
в ролите: Айрис Алптикин, Онур Сайлак, Баръш Хаджъхан, Албина Йозден
В главата на студентката Дениз, връщаща се за лятната ваканция в родния Балъкшехир, цари хаос от прелитащи мисли – за една никому неизвестна песен, за безнадеждна любов, за живот, далеч от мечтите и на родителите ѝ, и на приятелките ѝ..., а единственото, което Дениз знае със сигурност е, че вече не иска да чува, че "всичко си е както преди"...
12 минути – 20 и 25 януари
Индонезия, 2014, 110 мин
режисьор: Хани Сапутра
в ролите: Тити Райо Бинтанг, Еги Федли, Худри, Олга Лидия
12 месеца неуморни репетиции за 12 минути живот на голямата сцена – за три деца с различни съдби и минало (Илен, Лаханг и Тара) тези минути ще бъдат по-важни от любовта им към музиката, по-важни и от амбицията на Рене (нахъсаният диригент на местния маршируващ оркестър), твърдо решена да вземе приза за най-добър бенд на страната в конкурса, който се провежда веднъж в годината в Джакарта.
Жените, които запяха – 20 и 31 януари
Турция/Германия/Франция, 2013, 120 мин
режисьор: Реха Ердем
в ролите: Бинур Кая, Мелиса Акман, Филип Ардити, Айлин Аслим, Кеворк Маликян
Как една трагедия може да се превърне в песен? Новината за предстоящо голямо земетресение отприщва куп противоречиви реакции у жителите на един от островите на Истанбул – едни бързат да се евакуират от апокалипсиса, други остават там, в епицентъра на свои лични драми, проблеми, мечти и желания, а трети... просто запяват.
Не ме е яд – 22 януари
Иран, 2014, 110 мин
режисьор: Реза Дормишиян
в ролите: Баран Косари, Навид Мохамадзааде, Милад Рахими
Сетаре и Навид са двама студенти, които се запознават по време на протести в университета – идеалистичният Навид, обаче, не е против само срещу политическата система и неправдите в обществото на Иран – ядосан е, че е изключен без причина от университета, че парите, които е събирал усилено за сватба, отиват на вятъра, ядосан е, че току открил любовта на живота си, тя му се изплъзва...
Бебе – 22, 28 януари и 1 февруари
Ливан, 2013, 116 мин
режисьор: Ели Ф. Хабиб
в ролите: Джеси Абдо, Султан Диб, Юсеф Ел Хал, Лайал Сириани
Торба с един милион долара, скътани от бабата с психично разстройство Латифа и красивата ѝ 33-годишна внучка Бадеа, страдаща от мозъчна дисфункция, оставила я умствено на нивото на 8-годишно дете – какво повече му трябва на един сценарий, за да разкрие сатирично и комично какво ни прави хора или ни превръща в алчна глутница, опитваща се да докопа на всяка цена богатството в ръцете на хора в неравностойно положение.
Тасфия – 23 януари и 1 февруари
Taджикистан, 2014, 73 мин
режисьор: Шарофат Арабова
в ролите: Шерали Абдулкайсов, Исо Абдурашидов, Шуред Мустафаев, Вахоб Дустов
Тасфия е един от добродетелите в Исляма и проповядва чисто сърце и опрощение на душата – не, не бързайте да псувате терористи, джихадисти и подобни криворазбрани приложения на религията – такива, в затънтеното планинско селце, някъде в Таджикистан, няма, а главни герои там са човешката слабост, разкаянието и... Любовта, която изпълва живота със смисъл.
Като другите – 24 и 31 януари
Иран, 2014, 83 мин
режисьор: Насер Замири
в ролите: Хангаме Газияни, Лейла Заре, Бабак Хамидиан
Арезу и Амир-Хосейн са щастлива млада двойка, но не като другите – оказва се, че не могат да имат дете и решават да изберат сурогатна майка – процедурата е колкото законна в Иран, толкова и гледана с не добро око, затова Арезу и Амир-Хосейн оплитат своята близка приятелка Тахере в кълбо от лъжи, които да разплетат проблемите със сурогатното майчинство.
Мелбърн – 24, 30 януари и 1 февруари
Иран, 2014, 93 мин
режисьор: Нима Джавиди
в ролите: Рошанак Герами, Негар Джавахерян, Пейман Моади
"Животът е всичко онова, което се случва, докато си правим планове за него" е крилата фраза, която идеално описва историята на младата двойка Амир и Сара, които искат да продължат обучението си в Мелбърн, докато няколко часа преди полета им внезапен инцидент преобръща живота им из основи.
Да се помирим след сватбата – 25, 28 януари и 1 февруари
САЩ/Израел/Йордания, 2013, 86 мин
режисьори: Бандар Албуливи, Гази Албуливи
в ролите: Хиам Аббас, Гази Албуливи, Омер Барнеа, Асаф Коен
Брак между палестинец и еврейка в Щатите е съюз, който може да предизвика война по-свирепа и от враждата между Монтеки и Капулети – в случая, обаче, дори анти-брак атаките на собственото му семейство не са най-големия проблем на палестинеца Арафат, който има нужда от парите, които ще спечели ако еврейката Мики (за която се жени) получи Зелена карта.
Ченгето Зеро – 26 и 29 януари
Мароко, 2012, 110 мин
режисьор: Нур Един Лахмари
в ролите: Соня Окаша, Юнес Буаб, Соня Шраиби
"Не ми пука!" е основният закон в живота на полицая Амин Бертал, известен сред колегите като Зеро, който той прилага ударно при непрестанните конфликти с баща си и с шефа на полицейския участък, но нивото на непукизма му скача стремглаво над нулата когато опре до 20-годишната проститутка Мими.
Конете на Бога – 27 и 30 януари
Мароко/Тунис/Белгия/Франция, 2012, 115 мин
режисьор: Набил Аюш
в ролите: Абделхаким Раши, Абделилах Рашид, Хамза Суадек
Как се създават камикадзета, как се изграждат религиозни бойци – вербуването на фундаменталисти, което извършват фанатични терористични организации, взимайки бедни деца, образовани само от улично насилие и обещавайки им мечти и охолен живот в Рая, далеч от Ада на Земята, в замяна на различни "религиозни услуги" доста прилича на трафика на хора и проституцията – нещо, което (с оглед на актуалните събития по света) се превръща в по-голям и универсален проблем.
MENAR Документално – войни, музика, поезия на миналото и проза на съвременното битие... документалната селекция отново е богата и многообразна, а нашите фаворити са:..
По съседски – 17 и 25 януари
Турция, 2014, 54 мин
режисьор: Бингьол Елмас
Всичко тече, всичко се променя – чрез колоритно разказаната история на малка розова къща, единствено оцеляла сред модерни кооперации в осъвременен квартал на Истанбул, може и да се изгради пъзела на картинката, наречена Истанбул вчера, днес и утре.
Пророкът – 18 и 25 януари
Великобритания/Италия/Ливан/САЩ/Сърбия, 2011, 75 мин
режисьор: Гари Тарн
в ролите: Танди Нютън
Киното винаги е било поетична проза в картинки и именно това прави режисьорът Гари Тарн, обличайки думите (четени от холивудската звезда Танди Нютън) на писателя Халил Джубран в картинни истории за любовта, живота и загубата, някъде там, между Изтока и Запада.
Действие, път и вятър – 21, 22, 27 и 31 януари
Бразилия, 2014, 72 мин
режисьор: Марсело Масажау
Кое е общото между филмови класики като Червената пустиня на Антониони, ХХ век на Бертолучи, Персона на Бергман, Амаркорд на Фелини и Боен клуб на Дейвид Финчър, Реквием за една мечта на Дарън Аронофски и Мачпойнт на Уди Алън – отговорът идва с епичния виджей мегамикс експеримент на бразилеца Марсело Масажау, чийто истински триумф в изкуството на монтажа събира кадри от десетки кинокласики в една цяла, нова история за философията на киното.
Шепотът на градовете – 23, 28 и 30 януари
Великобритания/Ирак, 2013, 62 мин
режисьор: Касим Абид
Ербил в Кюрдистан, Рамалла в Палестина и Багдад в Ирак – три различни града в Близкия Изток и техните портрети (заснети в период от десет години), които разкриват Лицето, Гласа и Душата на всеки един от тях. Като на всеки човек.
Запиши: арабин съм – 24, 29 януари и 1 февруари
Израел/Палестина, 2014, 73 мин
режисьор: Ибтисам Мараана Менухин
Колкото биографичен филм за палестинския поет Махмуд Даруиш, толкова и история за съдбата и борбите на цяла Палестина – животът и творчеството на Даруиш наистина могат да бъдат емблематични и сходни с идентичността и историята на неговата родина или иначе казано: Палестина – това съм аз!
Следи от кръв – 28 и 30 януари
САЩ/Турция/Сирия, 2014, 99 мин
режисьори: Андреа Калин, Оливер Лукаш
в ролите: Муаз Мустафа, Разан Шалаб ал-Шам
Войната в Сирия Live онлайн – студентката Разан и активиста Муаз изграждат мрежа за хуманитарно подпомагане на пострадалите и някак успяват да внедрят чуждестранни журналисти, които да отразяват случващото се в страната.
Керван Сарай 2015 – или вече традиционното околосветско пътуване само с MENAR билет и филмите...
Да спасим Папуа, като я обходим пеша – 17, 27 и 29 януари
Германия-Азербайджан-Китай-Грузия-Индия-Иран-Казахстан-Непал-Полша-Румъния-Турция-Украйна, 2014, 85 мин
режисьор: Флориан Августин
Самият режисьор Флориан Августин го казва най-добре: "В началото исках да мина целия път от Берлин до Западна Папуа, Индонезия на мотор и така да дам гласност на проблемите на джунглата и борбата за оцеляване на туземните племена в региона. В крайна сметка, пътуването ми се превърна в 11-месечно приключение, едно пътуване през 11 държави и безброй пъти прибягване до план Б."
Утре сме на друго място – 18, 28 януари и 1 февруари
Германия-Канада-Виетнам-Великобритания-Турция-Тунис-Тайланд-Сирия-Испания-Сингапур-Полша-Пакистан-Нова Зеландия-Непал-Малайзия-Либия-Лаос-Йордания-Иран-Индонезия-Индия-Франция-Египет-Чехия-Китай-Камбоджа-Австралия, 2013, 107 мин
режисьор: Даниел Ринц
Най-хубавото на непланираните пътувания е, че накрая откриваш нещо, което дори не си търсел в началото – така се случва и с авантюриста Даниел Ринц, който обикаля света с мотор и живее от парите, които успява да изкара по пътя. А каквото се случва на Пътя, остава на Пътя.
С Трабант до края на света – 21, 23, 26, 29 и 31 януари
Чехия, 2014, 90 мин
режисьор: Дан Пржибан
Добре познатите от миналогодишното MENAR издание чешки авантюристи на Дан Пржибан и компания продължават своята епична трабант одисея – след като обиколиха Африка, сега армадата от картонени, но верни трабанти се насочва към Южна Америка. И така, до края на света.
Шестата стъпка от пътуването – 21, 24 и 29 януари
Франция-Сърбия-ОАЕ-САЩ-Турция-Полша-Индия-Унгария-Хърватия-Босна и Херцеговина, 2013, 117 мин
режисьор: Никола Ганс
Шестата стъпка от пътуването или те отвежда до целта или те срива и те оставя там, докъдето си стигнал – това е част от философията на заклетия пътешественик Грег, но повече за нея, на 24 януари, лично ще разкаже режисьорът Никола Ганс, подредил елегантно кинодневник на Пътя с отворен край, защото до шестата стъпка не достигаш ти, тя достига до теб, след като си пътувал дълго.
Късо MENAR кино – тази година селекцията от късометражно кино е разделена в три програмни блока, но ние ще разгледаме нашите фаворити разделно според регионите...
Северна Африка – късометражките от Мароко, Тунис и Египет негласно се фокусират върху плюсовете и минусите от превръщането на децата във възрастни със симпатични филми като Мразовита пролет (или баща и дъщеря на кръстопътната точка от превръщането на момичето в жена), На ръба (или борбата на малкия Карим с марокански митове, легенди и съзряването му като мъж), Шейна (или време разделно за брат и сестра след смъртта на родителите им) и...
Пропаст – 21 и 29 януари
Тунис, 2013, 19 мин
режисьор: Туижи Надия
Как двама непознати могат да си поделят една овца – когато Монджи и Тухами получават, по случай Курбан Байрам, от кметството само една овца, двамата поемат по най-трудния (но и най-благородния) път на света – този на Споделянето.
Близкият Изток – интересно е, че в селекцията от къси филми от Иран, Ирак, Ливан, Турция и ОАЕ отново, в повечето случаи, главни герои са децата, но и, все пак, именно малките неща определят големите случки (в живота) и във филмите като Червена мечта (или какво да поискаш като уловиш Златната рибка), Времето лети (или семейна случка с Конкорд и палестинци на пикник край летище), Къщата на мравките (или живот под мравуняк насред иракска пустиня), Капки от тавана (или спяща майка и момче, което не иска капещия от тавана дъжд да я събуди), Топката (дербито Барселона vs Реал върху минно поле в Ирак), Транзитна игра (или непосилната лекота на бежанец битието), Провали (или паралелните светове на художничка и бизнесмен), Едно на нула (или на футболен мач в бръснарницата), Педали и токове (или искрено и лично с три туркини, шофьори на градски бус), Да изядеш ябълката (иначе казано ябълките ли са високо или овчарят е нисък), Оранжевият чувал (или хлапе и котка делят храната и бремето на бездомието) и...
Миг по-късно – 21 и 29 януари
Иран, 2014, 13 мин
режисьор: Юсеф Яздани
в ролите: Хади Ефтехар Зааде, Насер Джафари, Далавар Аюбан
Да откриеш стар фотоапарат с лента в минно поле определено е необичайна находка, но по-интересното е... какви ли снимки е крила досега лентата?
Sofia MENAR Film Festival (15 януари – 1 февруари 2015) е в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център, Институт Сервантес и Dada Cultural Bar
"Само човек толкова обсебен от своите тайни може да намери начин да разкрие тайните на другите" – така описваха героя на Бенедикт Къмбърбач (Уикилийкс създателят Джулиън Асандж) в Петата власт, но тези думи разшифроват напълно и неговото ново амплоа в Игра на кодове – на математика-гений, кодоразбивачът на шифър машината Енигма през Втората световна война и ученият-пионер в областта на изкуствения интелект и разработването на компютъра, низвергнатият (доскоро) британец Алън Тюринг.
Холивуд винаги е обичал екзистенц драмите по действителен случай – особено когато в епицентъра им стои саможив учен, който е кристално наясно с тайните кодове на живота и Вселената, но все не може да реши простичките уравнения на човешкото общуване и взаимоотношения (отрупани с Оскар киноистории като Красив ум да искаш) – герой, точно като Алън Тюринг (Бенедикт Къмбърбач в перфектно и присърце амплоа), който върши неща, които "другите не могат дори да си представят", защото възприемат по друг начин света.
Да разкриеш тайните скрити в перфектна шифър машина (а.к.а Енигма) чрез създаването на също такава перфектна, изчислителна машина (а.к.а праотецът на Компютъра); да наречеш тази машина с името на единствения човек, открил кода за твоето сърце във времена, в които любовта между двама души от един и същ пол е също толкова неразбираема, колкото любовта между човек и машина; да изживееш дните и нощите си в нелегалност, осъден за непристойно (а.к.а гей) поведение, а едва посмъртно (след 60 години) да получиш заслужените признание и почести на учения, изиграл голяма роля за обръщане хода и на Втората световна война, и на дигиталното бъдеще... – да, животът и делото на Алън Тюринг са истинска златна мина за киното – неслучайно сценарият за драматичната биография на Тюринг оглавява "черния списък" в Холивуд за най-желаните, нереализирани кинопроекти от 2011 насам, а след реабилитацията на личността и научното му дело през 2013 от Кралицата, мегапродуцентското дуо на братя Уайнстийн (неизменно с филми-абонати за Оскар и Златен глобус шортлистите) плаща най-голямата сума евър за разпространение на европейски филм в Щатите.
Да, Холивуд винаги е обичал ексцентрични герои извън стереотипа като Тюринг, докато налага масови стереотипи – затова като мантра нонстоп ще ти набиват лайтмотива на уникалността (труднопостижим за индивида, но добра мотивация за масовката) тук, че "понякога хората, за които никой не си представя нищо, постигат това, което никой не може да си представи".
Затова с много хумор и максимално опростяване (за да са разбираеми универсално, нали) ще се представят научни идеи и факти от Втората световна война в гонене на пълна (заслужена, но закъсняла) реабилитация на Тюринг с цената на омаловажаване на други герои (както от войната, така и от дигиталната революция и разработването на компютъра – нали знаете, че скоро филм за Джон Атанасов няма да гледате), за да се постигне перфектната драма по холивудски.
Затова и взимате млад, хитов норвежки режисьор (Игра на кодове е англоезичен дебют за Мортен Тилдъм), който да освежи старите холивудски схеми, трикове и клишета като направи един хем интелигентен, хем боксофис-забавен, хем трибют филм, който в годината на юбилейно отбелязване от края на Втората световна тематично и логично да бъде отрупан с Оскар и (пет досега) Златен глобус номинации.
Затова и балансирате ексцентричността със стереотипите като взимате изцяло хитов британски (тотално подходящ) актьорски състав (брилянтен Бенедикт Къмбърбач с перфектните поддържащи роли на Кийра Найтли/Джоан Кларк, Матю Гуд/Хю Александър, Марк Стронг/Стюърт Минис), който с финес и брит хумор да наблегне на идеята, че разшифроването на вселенските тайни се крие в кодовете на общуването помежду ни. Независимо как ги наричаме – Код Война, Код Любов, Код Тюринг или Код Кристофър.
Игра на кодове е в кината
