My Mir
Кино
Кино (131)
Изобилие от based on a true story филми, поредни анти-Тръмп акции, очакван La La Land триумф, среща между миналото и бъдещето... или 89-те награди Оскар през очите на Сляпата Вайша.
Най-добър късометражен анимационен филм – Piper
Категорията, която най-силно ни вълнува... все пак, и бабите, и дядовците ни научиха (или поне така си мислят) кой е Теодор Ушев, коя е Вайша и с какво око гледа на света... да, преди три години Теодор Ушев ни каза, че знае рецептата за Оскаров филм и че няма да прави компромиси, за да я изпълни на всяка цена... И наистина, Сляпата Вайша (на снимката) е в същата, характерна визуална естетика (като линогравюра, но върху дърво) като шортлистнатата Gloria Victoria... историята отново е силно въздействаща на различни нива, с куп метафори... Всъщност, именно разказът на Георги Господинов е носител на съществената промяна в сравнение с Gloria Victoria – използването на текст и глас зад кадър, обаче, може да бъде нож с две остриета (или поглед с раздвоени очи) в късометражната анимация и тук идва една от главните разлики с основния конкурент на Сляпата Вайша, а именно Pixar импресията Пайпър – да, историята на Вайша е по-философската, по-сложната, по-комплексната, но и Пайпър предлага силна и простичка (а понякога това е по-въздействащо) метафора за живота; да, хората не обичат да им казват истината, а повечето наистина живеят с поглед или към миналото, или към бъдещето, но рядко намерили баланса в настоящето; да, Pixar не са получавали Оскар за късометражка от 17 години насам, но пък пълнометражните им анимации винаги са в играта и скоро получиха признание за Отвътре навън... Да, много ни се иска Вайша да се срещне с Оскар (интересно как ли ще изглежда той през нейните очи) и то не само заради шанса първи българин (бяло-зелено-червено гамата се набива на очи във филма) да получи тази награда (а не статуетка за признание на технологични иновации).., но преди да започнете да се пост-тупате в гърдите и да тагвате, не забравяйте, че номинацията на Вайша в известна степен се дължи и на продуцента Марк Бертран и силното лоби на Националния филмов борд на Канада, както не забравяйте и милионите гледали Пайпър с Търсенето на Дори.., защото маркетингът и боксофис популярността са двете очи на биг бизнес погледа, наречен Холивуд.
Най-добра музика – La La Land
Да, киносветът (също като животът) е несправедлив... Знаем, че La La Land ще я получи (въпреки че заслужава само наградата за оригинална песен)... знаем, че си тананикате City of Stars, но в тази категория има три по-добри музикални истории от La La Land, три филма, в които музиката е главен герой – Никълъс Бритъл (да, именно човекът, който стои зад успеха по ноти на първите филми на Деймиън Чазел) се справя чудесно с раздробяването и подреждането в пъзел на симфонични звуци и инструменти, за да чуем/видим нестандартно красив реквием за гето-гей любовен триптих в Лунна светлина; Hauschka и Дъстин O'Халорън надскачат клишетата на индийската екзотика в Лъв: Стъпки към дома, играейки си с клавишите на хуманността, удряйки право в петолинието на сърцето, а в Джаки минималистичните струнни секции на Мика Леви (от Micachu & The Shapes) се реят и фиксират като очите на скръбта на Натали Портман/Джаки Кенеди.
Най-добра поддържаща женска роля – Октавия Спенсър/Скрити числа
Не е за вярване, че през 2017 все още говорим за расова дискриминация, за равноправие между половете, водят се кампании като Black Lives Matter, а артисти (актьори, музиканти...) се оплакват от сегрегация – неслучайно Холивуд го играе политически коректно, включвайки доволно афроамериканци във всички Оскар категории. Истината е, че ако даваха награда за портрет на майчинството Никол Кидман (Сю Брайърли в Лъв: Стъпки към дома) и Наоми Харис (Пола в Лунна светлина) трябва да си я споделят... Истината, обаче, е че, Октавия Спенсър, Тараджи П. Хенсън и Джанел Моне заформят невероятно трио (напомнящо ансамбъла в Южнячки преди години), което не само се заиграва (понякога клиширано) с всички изброени социални проблеми и дискусии от изминалата година, но и съживява интригуващ портрет на три чернокожи жени-математици през 60-те в НАСА (всяка първа в областта си), за които е по-лесно да изпратят кораб в Космоса, отколкото да живеят нормално в обществото.
Най-добра поддържаща мъжка роля – Махершала Али/Лунна светлина
Един от най-недооценените филми през изминалата година, Хищници в мрака, беше пренебрегнат и от Оскар Академията, както ще се случи и със силната роля в него на Майкъл Шанън като полицай със собствени закони на справедливостта и с рак на белите дробове, затова като подминем убедителните (но не съвсем) образи на Дев Пател в Лъв: Стъпки към дома, на Джеф Бриджис в Hell or High Water и на новобранеца Лукас Хеджис в Манчестър край морето, то остава екзистенц дилъра Хуан (и опора на Тараджи П. Хенсън в Скрити числа) Махершала Али, който не само записа 4 филма в актива си през 2016, но и изрича важните думи: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш." – явно Али вече е наясно по въпроса.
Най-добра женска роля – Натали Портман/Джаки
Мерил Стрийп изигра най-добрата си роля за годината с речта си на Златните глобуси, която засенчи дори върховните ù арии във Флорънс Фостър Дженкинс... на Изабел Юпер вече и връчиха Златен глобус, така че едва ли ще дублира с Оскар, затова борбата се очертава между Ема Стоун (Мия в La La Land) и Натали Портман (Джаки Кенеди в Джаки) и... предвид масовата скръб по встъпването в длъжност на Доналд Тръмп и неговата Първа дама, то фокусът определено може да падне върху Джаки, особено след нейните думи: "Една Първа дама трябва винаги да е готова да стегне багажа."
Най-добра мъжка роля – Райън Гослинг/ La La Land
Кейси Афлек прие наградата си Златен глобус самоиронично подмятайки, че едва ли ще му се случи друг път... и може да се окаже прав, именно защото брилянтно влиза в кожата на своя герой Лий (от Манчестър край морето) – живо олицетворение на тихия кошмар на живота. През кошмара на живота минават и другите номинирани като Андрю Гарфийлд (във Възражение по съвест), Дензъл Уошингтън (в Прегради) и Виго Мортенсен (в Captain Fantastic), но май само Райън Гослинг се измъква с най-малко щети и с песен на уста – и как няма да е така, след като тази година ще се разпише в продължението на култа Blade Runner и новата авантюра Song To Song на Терънс Малик... Абе, Райън Гослинг е In The Zone!
Най-добра кинематография – Родриго Прието/Мълчание
И Григ Фрейзър (в Лъв: Стъпки към дома), и Джеймс Лакстън (в Лунна светлина), и Линус Сандгрен (в La La Land) са все оператори, които имат повече филми в актива си от съответните режисьори – факт, който отваря доста възможности и пред режисьорите, и пред операторите, което е и една от причините номинираните тук да са истинска интрига за окото. Но ако има кинематография, която не просто разказва, а води историята, то тя носи запазената марка на Родриго Прието, любимият оператор на Алехандро Г. Иняриту (до Бърдмен, когато започна комбината с Емануел Любецки), който кадрира добре желанието на Скорсезе да се върне към киното, заради самото кино.
Най-добър оригинален/адаптиран сценарий – Деймиън Чазел – La La Land/ Бари Дженкинс – Лунна светлина
Двата основни конкурента за наградата за оригинален сценарий La La Land на Деймиън Чазел и Манчестър край морето на Кенет Лонърган са различни като деня и нощта – единият търси магията в живота, онези мигове, които превръщат мечтите в реалност, докато другият ходи по ръба на монотонния ад на битието, но и двата филма в един момент се срещат (като деня и нощта) и някъде там е истината. Също като при адаптираните сценарии, които превръщат срещата между литературата и визуалните изкуства в... нов вид изкуство, а тук, структурите на Първи контакт и Лунна светлина (на снимката) изпъкват над останалите. А дали езикът на септоподите има нещо общо с факта, че черните момчета стават сини на лунна светлина... е, това ще го разберем скоро.
Най-добра режисура – Деймиън Чазел/La La Land
Ако има нещо, което обединява и петте номинирани режисьора тук – Дени Вилньов, Мел Гибсън, Кенет Лонърган, Бари Дженкинс и Деймиън Чазел – то това е вниманието към детайла, но това е едно от задължителните условия в съвременното (и не само) кино. А това, което обединява двата филма на Чазел (Камшичен удар и La La Land) е фанатичното преследване на мечтите и случването им... на всяка цена. Докато Чазел не се превърне в герой в своите филми. Защото нали знаете... всеки е сценарист и режисьор на собствения живот.
Най-добър филм – La La Land
Да, La La Land повтори рекордния брой номинации на Титаник и вероятно ще повтори и рекордния брой награди, ама друг път... По-важното е, че също като Артистът преди 5 години, La La Land се обяснява в любов към киното (и към мюзикълите), само че с поглед към бъдещето, а не към миналото... А Холивуд винаги е обичал рециклирането на митологията си... По-важното е, че както историята сочи, в години (като днешните) на пълен социален, политически, икономически и културен декаденс светът предпочита да бяга от реалността, да бяга от проблемите с истории като La La Land. И успява... поне за миг, поне за два часа... или поне докато мечтите пеят своята песен на сцената на живота.
Да, Те отново са тук... 20 години по-късно Рентън, Улавия, Компира и Бегби се завръщат в Т2 Трейнспотинг за... близки срещи от български вид в отчаян опит да се качат на последния влак на прошката, екзистенц джакпота и равносметката... И ще го хванат, ако се качите и вие...
"Голямата вълна на обновлението не ни е заляла все още" – с тези думи Саймън Улавия/Джони Лий Милър посреща Марк Рентън/Юън Макгрегър, 20 години след последната им среща (о да, дори и на екрана, Юън и Джони не са били заедно от точно толкова време)... И наистина, нещата сякаш не са се променили особено – Рентън продължава да бяга от отговорност, измъквайки се на косъм с умел choose анализ на живота и неговите жертви; Улавия продължава да клинчи с далавери на дребно (в случая, изнудване на богаташи с перверзни желания); Компира/Юън Бремнър продължава да губи мача с живота (и британското лятно часово време) в компанията на единствения верен приятел – хероина; Бегби/Робърт Карлайл продължава да бъде ходещо оръжие за масово поразяване с ограничена невменяемост (сега ограничен от решетките на затвора)...
Всъщност, не героите, а животът се е променил... Дани Бойл (а и сценаристът Джон Ходж) идеално знае това, както е пределно наясно, че след 20 години носталгията няма да е самодостатъчна... няма да е достатъчно да превърне емблематичните герои на Ървин Уелш (и той завръщайки се в ролята на гангстера Майки Форестър) просто в "туристи в собствената младост" (по думите на Улавия)...
Не че Дани Бойл и верния му (от 28 дни по-късно и Беднякът милионер насам) оператор Антъни Дод Мантъл не менажират повече от умело носталгията – от първата сцена (заиграваща се едновременно както с финала, така и с началото на Трейнспотинг), заменила бягането по улиците на Единбург с бягаща пътечка, през влизането в стаята (консервирана като в музей) на Рентън, през римейка на култ сцени от оригинала (трибют и към Томи, и към други, изгубени по пътя персонажи) и традиционните лафове за головете на Джордж Бест до същинско съживяване на Трейнспотинг текста чрез записаните спомени на Даниъл Компира (направо алтер его на Уелш), изиграни блестящо от Бегби, до емблематичния choose анализ на обществото от Рентън и достигането отново до ситуацията "възможност – предателство"...
Само че, както казахме, носталгията нямаше да бъде достатъчна... 20 години по-късно Компира и Бегби имат деца (Бойл прави приятна връзка с детските образи на самите герои като лирично отклонение), героите започват да правят равносметки и да търсят друг възможен живот (не че Ървин Уелш вече не е написал такъв за Бегби, например) – единбургската четворка вече не може да стои и да зяпа как влакът на живота минава, заминава и се изнизва пред очите им... те трябва да хванат последния влак (най-накрая са включени моментите на влаковата гара в Лийт, които дават и заглавието на книгата) – неслучайно, именно емблематичният бар до гарата Port Sunshine (завещан на Саймън Улавия) е обект на префасониране и символ на желанието за скъсване с миналото...
Музиката, която винаги е била неделима част от Трейнспотинг митологията, също служи за такава метафора – да, историята отново завършва с Underworld трак (Slow Slippy, римейкът на класиката Born Slippy), но вече няма Mega, Mega... , а Radio Ga Ga (ясно защо в България ретрото винаги ще е на мода)... и да, емблематичното Lust For Life на Иги и Боуи отново е тук, за да си играе перфектно с носталгията, но Рентън и Улавия изпълняват песен, готова да я конкурира (един от най-забавните моменти в Т2 с обирането на сбор фанатични патрЕоти), а бъдещето идва с Young Fathers – ако сте слушали това неортодоксално единбургско трио наживо, то идеално знаете, че техният социален шаманизъм е перфектната среда за Т2 Трейнспотинг живот, въпреки че бихме подбрали други парчета от втория им албум White Men Are Black Men Too.
По-важното е, че след 20 години не само музиката, но и животът се е променил (затова и сценарият на Джон Ходж е само отчасти базиран на Порно продължението на Трейнспотинг)... след 20 години героите са принудени да се сблъскат и с европейски проекти за финансиране (като нов начин за измами), и с Брекзит-и, и с гастарбайтери, и с туристи от новото поколение в Трейнспотинг младостта...
... защото героинята (кардинално важна тук) на Анжела Недялкова/Вероника Ковач (колко българки с такава фамилия познавате?!) е точно това – турист в Трейнспотинг младостта (не знам кое е по-досадно – фактът, че и тримата герои флиртуват с Вероника като израз на желанието на продуцентите на филма да обяснят Трейнспотинг митологията за новата публика или идеята за бъркане на цяла Източна Европа с Русия и друг подобен глобализъм хаос във филма, който в далечното Казабланка минало се казваше просто: Go Back to Bulgaria, крадливо българско племе), но така или иначе, именно Вероника е тази, която може да донесе Т2 промяната в живота на Рентън, Улавия, Компира и Бегби...
И тук идва важния момент на българската връзка – да, в Т2 участват две български актриси (наред с Анжела идва и епизодичната роля на Светлана Янчева); да, има кадри от България (и очебийно са заснети от български екип) и да, в Т2 се лее българска реч (кой би го помислил преди 20 години?!) – "И двамата живеете в миналото, а там, откъдето идвам, искаме да избягаме от миналото." казва Вероника/Анжела, но не е права, защото и българите, също като Рентън, Улавия, Компира и Бегби, живеят с поглед в миналото, оплетени в реваншизъм, желание за отмъщение и за екзистенц джакпот, паднал от небето...
А героите от Т2 Трейнспотинг разбират, че влакът към новия живот минава през гара Прошка, на коловоз Сбогуване с миналото, за да продължи напред... Дано и ние, българите, го осъзнаем... И така, Choose новия живот или... Choose българското... Ти избираш!
Т2 Трейнспотинг е в кината
Кои сме ние и какви искаме да бъдем – два вечни, стари колкото света, екзистенц въпроса, чиито отговори се намират в епицентъра на случващия се живот в Лъв: Стъпки към дома и Лунна светлина, два от претендентите за Оскар 2017, които имат шанса да спрат La La Land хегемонията тази година.
На пръв поглед, двете (реални и натурални като живота наоколо) истории в Лъв: Стъпки към дома и Лунна светлина нямат нищо общо помежду си, особено когато се случват (горе-долу по едно и също време) в двата противоположни края на света – само, че когато невръстният Сару (Съни Павар в Лъв: Стъпки към дома) губи нелепо своето семейство, озовавайки се на транзитен влак без пътници, който го отвежда през почти цяла Индия в Калкута, на хиляди километри от дома, тогава той се свива на кълбо по същия начин, по който Шайрон а.к.а Малкия (Алекс Хибърт в Лунна светлина) се крие и бяга от своите постоянно тормозещи го връстници или от надрусаната си майка в Маями, Флорида. Колкото далеч е Сару от своето семейство, толкова далеч е и Шайрон от своето семейство.
Две изгубени хлапета в двата края на света, но с обща съдба – в един момент да бъдат сами на света – и докато Сару се скита немил-недраг из улиците, сиропиталищата на Калкута и в спомените за изгубеното си семейство (за което така и не може да обясни къде живее), то Шайрон среща Хуан (номинираният за Оскар 2017 в поддържаща роля Махершала Али), местен дилър на дрога и (впоследствие) ментор на Шайрон, който не само ще го научи да плува в бурното море на живота, но и ще му завещае думите: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш.", които, не щеш ли, пасват идеално и на съдбата на Сару.
И Сару, и Шайрон ще имат късмета да имат две майки – Сару е осиновен в Тасмания от бездетната двойка Брайърли (Джон/Дейвид Уенъм и Сю/Никол Кидман, номинирана за Оскар 2017 за поддържаща роля), които ще му припомнят какво е да имаш семейство и да се радваш на живота.
От своя страна, Шайрон ще снове между неволите на родната си майка Пола (номинираната също за Оскар 2017 за поддържаща роля Наоми Харис) и милата всеотдайност на приятелката (също бездетна) на Хуан, "втората майка" Тереза (певицата Джанел Моне)...
Въобще, и двата филма кадрират един много силен, много интимен портрет на майчинството... с точните жестове, точните думи (изчакайте монолога на Кидман за отглеждането на чужди деца), точните ситуации... и неслучайно, и двата филма играят на ръба на социалната кампания – статистиката на финала в Лъв: Стъпки към дома може спокойно да се съотнесе и към проблемните деца в Щатите.
Да, социалното е вплетено умело и ненатрапчиво в несъспенс (като самия живот) ритъма на двата филма... без апломб, без гранде обрати, медитативен, търпелив, чакащ да улови точните мигове, онази магия на малките щрихи, които да нарисуват голямата картина на живота...
Неслучайно и двата филма са номинирани за Оскар както за кинематография, така и за адаптиран сценарий – Лъв следва автобиографичната книга Дългият път към дома на Сару Брайърли, а Лунна светлина върви по стъпките на не по-малко документалния разказ Черните момчета стават сини на лунна светлина на Таръл Алвин Маккрейни.
Може би, неслучайно, и двамата режисьори са млади и търсещи своя поглед към света като техните герои Сару и Шайрон – Лъв: Стъпки към дома е пълнометражен дебют за австралиеца Гарт Дейвис, а Лунна светлина е втори филм за Бари Дженкинс – имат какво да изпипват (въпреки че Дженкинс вече получи Златен глобус за най-добра драма), но и двамата умело избягват сравнения с предишни Оскар номинирани филми, най-вече такива с Беднякът милионер и Планината Броукбек.
Част от заслугата за избягване от тези сравнения се крие и в едно от главните действащи лица в двата филма – музиката. Виртуозните, сърцетуптящи пиано импресии на Hauschka и Дъстин O'Халорън (от ембиънт дуото A Winged Victory for the Sullen) превръщат Лъв: Стъпки към дома в нещо далеч по-сложно от мелодраматична индийска история с глобален привкус и надскачат игривата екзотика на А.Р. Рахман в Беднякът милионер.
Какво да кажем пък за нестандартното решение да разкажеш гето-гей триптих със звуците на неокласическата музика в Лунна светлина – брилянтен избор на Никълъс Бритъл, замесен неслучайно в едни от интересните саундтрак решения в последните години като 12 години в робство, Камшичен удар и The Big Short. Просто и двата филма, не само напълно заслужават Оскар номинациите си за музика (аман от La La Land-ското City of Stars), но и доказват за пореден път, че музиката може и без думи да разказва невероятно магични истории. Също като любовта.
Да, и Лъв: Стъпки към дома, и Лунна светлина са преди всичко истории за любов – независимо дали ще бъде майчината обич или неповторимата интимност между две сродни души... И Сару, и Шайрон откриват любовта по трудния начин... И ще я намерят едва когато намерят себе си, когато разберат кои са и какви искат да бъдат...
Неслучайно връзката на Сару (номинираният за Оскар 2017 за поддържаща роля Дев Пател) с Луси (Руни Мара) минава през търсенето на изгубените корени и откритието, че през целия си живот е произнасял грешно името си (а именно Шеру, означаващо... Лъв)... Името е също толкова важно и за Шайрон (неслучайно историята му е разказана в три части, всяка носеща различно негово прозвище), колкото да намери отговор на думите на Хуан: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш."
Защото само този, който е намерил себе си, знаещ кой е и кого иска да бъде, само той може да дава и да получава Любов... Защото в живота няма Google Love приложение, с което да откриваш Любов... Защото всички знаете основния закон: Когато ти се изгубиш, Аз те намирам – Изгубя ли се Аз, Ти ме намираш!
Лунна светлина, САЩ, 2016, 111 мин © режисьор Бари Дженкинс
Лъв: Стъпки към дома е в кината от 17 февруари, а Лунна светлина очаквайте на 21-ия София Филм Фест
Деветата поредна среща с кино от страни, които познавате (може би) само от новинарски хроники, кратки тур пътувания и откъслечни митове и легенди идва със Sofia MENAR Film Festival (12 – 29 януари, пълната програма е тук), за да направи поредните стъпки към един по-обединен свят без Предразсъдъци, без Омраза, с повече Мир и по-малко Войни.
Какво?
Селекция от игрално, документално и късометражно кино от Близкия Изток, Централна Азия и Северна Африка, разделена в следните добре познати категории:
MENAR игрално – иранското кино, по традиция, отново е на висота, но акценти на интереса поставят и филми от Палестина, Алжир, Мароко и...
Любов по правилата – 12 и 18 януари
Ливан/Германия, 2016, 94 мин
режисьор: Асад Фуладкар
с участието на: Дарине Хамзе, Зейнаб Хинд Хадра, Родриг Слейман, Мирна Мукарзел
Любов по правилата на Корана – да, в живота на три религиозни двойки от Бейрут всичко е подвластно на Корана, но когато страстите се нажежат (с абсурдни бракове, сексуални нагони и изневери) дори той е безсилен пред неписаните правила на Любовта и... киното.
Повратен завой – 13 и 21 януари
Египет/Франция/ОАЕ/Йордания, 2015, 80 мин
режисьор: Рифки Асаф
с участието на: Ашраф Бархум, Фатина Лейла, Мазен Моадам
Колко истории може да побере един миниван – оказва се, че "мобилният дом" на йорданеца Ради може да събере Близкия изток с историите на разведена сирийка, тръгнала към родината, ливански художник и неудобно-любопитен полицай.
Айдълът от Газа – 13 и 23 януари
Палестина, 2015, 100 мин
режисьор: Хани Абу-Асад
с участието на: Тауфик Бархум, Каис Аталах, Надин Лабаки, Ашраф Бархум, Хиба Аталах
С Оскар номинирания Омар режисьорът Хани Абу-Асад доказа, че умее майсторски да ни оплита в нетрадиционни истории с герои от ивицата Газа, а новият му кинопъзел за палестинеца с чуден глас Мухамад, който безвизово участва в Араб Айдъл в Египет великолепно допълва картината на живота, в която основните цветове са хумора, сатирата и забавата с предразсъдъците.
Луди за връзване – 13 и 26 януари
Иран, 2015, 115 мин
режисьор: Аболхасан Давуди
с участието на: Таназ Табатабай, Сабер Абар, Саед Сохейли, Назанин Баяти
Интернет ни събира, интернет ни дели – това е съдбата за седмина млади техеранци, които не се познават в реалността, но са членове на една и съща нет група. Има ли нужда да казваме, че Мадана е единствената жена в нея и търси нещо, което останалите шест мъже може и да намерят... стига да се обединят в търсенето.
Кражба – 14 и 18 януари
Иран, 2016, 86 мин
режисьор: Биджан Мирбагери
с участието на: Ники Карими, Рузбех Бамани, Соруш Сехат, Марал Фарджат
За романтичните пътувания при двойките има два сценария – те или ще ги сближат още повече, или ще ги отчуждят завинаги, но когато в картинката се намеси и откраднат багаж историята (на известен актьор и годеницата му, в случая) може да се плъзне и в трети, непредвиден сценарий.
Дъх – 14, 22 и 25 януари
Иран, 2016, 118 мин
режисьор: Наргис Абяр
с участието на: Геларе Абаси, Мехран Ахмади, Джамшид Хашемпур, Шабнам Мохадами
Явно Наргис Абяр обича да връзва филмите си с темата за войната (като в Окоп 143, например) – и сега провинциалната идилия в живота на Надер, Камал, Мариям и любознателната Бахар (която не спира да чете и да фантазира) ще бъде разрушена от войната, но нищо не може да спре мечтата на Бахар да стане лекар, за да излекува астмата на баща си.
Пес – 14, 19 и 28 януари
Швейцария/Турция, 2015, 94 мин
режисьор: Есен Ъшък
с участието на: Чагла Акалън, Берен Туна, Баръш Атай, Огузхан Санджар
Три истории, чиито герои са единодушни, че са чакали (и мечтали) достатъчно и днес вече е време за действие – хлапето Джемо най-накрая ще заговори момичето, което харесва; омъжената Хаят най-накрая ще срещне любовта на живота си; транссексуалната Ебру най-накрая ще получи мъжа, когото обича, а не парите на тези, които я желаят... Да, те ще го направят пък каквото Съдбата (Киното) покаже...
Дефиле деграде – 15 и 20 януари
Палестина/Франция/Катар, 2015, 85 мин
режисьори: Араб Насер, Тарзан Насер
с участието на: Хиам Аббас, Виктория Балитска, Манал Ауад, Мирна Сакла
Салоните за красота са същински зоопарк на живота, в който на показ лъсват всякакви малки тайни, а когато към шарената картинка в салона за красота на Кристин в Газа се добави и изчезнала истинска лъвица от зоопарка, то нещата не само излизат от контрол, но и (де)градират в тотална буря на абсурда.
Кладенецът – 16, 19 и 26 януари
Алжир, 2016, 96 мин
режисьор: Лотфи Бушуши
с участието на: Надя Каси, Лоран Морел, Лейла Мецитан
Война за независимост в Алжир, пълна обсада на малко планинско селце с пресъхнал кладенец, издирване на местен герой под пек и камък – налице са всички елементи за нажежаване на страстите, както и за алжирско предложение за чуждоезичен Оскар 2016.
Eдин дълъг ден – 16 и 20 януари
Иран, 2016, 88 мин
режисьор: Бабак Бахрам Бейги
с участието на: Реза Бехбуди, Шабнам Мохадами, Алиреза Ара, Баран Ебрахими
Двама братя, единият градил живот в чужбина, другият градил семейство в родината – срещнат ли се, денят не само ще бъде дълъг, не само ще разберат много неща един за друг, но и ще разберат дали семейството ще оцелее.
Между два свята – 16 и 24 януари
Германия, 2014, 98 мин
режисьор: Фео Аладаг
с участието на: Роналд Зерфелд, Мохсен Ахмади, Сайда Бармаки, Пит Буковски
Във всяка война човек попада в ничията земя между два свята – там, където се срещат различни култури, като тези на немския войник в Афганистан Йеспер и местния преводач Тарик; там, където се срещат дълга и съвестта; там, където се срещат живота и смъртта; там, където...
Кайсиева горичка – 17 и 23 януари
Армения, 2016, 78 мин
режисьор: Пурия Хейдари Урех
с участието на: Самвел Саркисян, Хованес Азоян, Маро Хакобян, Ашот Адамян
Не много често гледаме арменско кино, както самите арменци все по-рядко спазват вековната традиция да искат ръката на избраницата си от родителите ù, но това е най-малкият проблем за иранеца Арам, който ще разбере, че съвместният живот е като лабиринт от кайсиева горичка.
Малки удоволствия – 17 и 25 януари
Мароко, 2015, 85 мин
режисьор: Мохамед Шриф Трибек
с участието на: Аниса Ланая, Фарах Ел Фаси, Маха Дауд
Нуфиса и Фатума са два момичета, сприятелени от съдбата, а в общество доминирано от мъже, приятелството между две жени носи не само малки удоволствия, така че когато Нуфиса обявява, че ще се омъжва, Фатума пожелава да я задържи на всяка цена до себе си.
Светлина от Изток: Ние сме от Малуку – 18 и 26 януари
Индонезия, 2014, 151 мин
режисьори: Анга Дуимас, Анга Дуимас Сасонко
с участието на: Абдуррахман Ариф, Чико Джерико, Ауфа Асагаф, Глен Фредли
Индонезийското кино вярва в отборния дух – също като в 12 минути и тук имаме герой, който гради разнолик отбор-победител (сега маршируващият оркестър е заменен с футболен тим); и тук имаме деца с различни религии от семейства с различен социален статус, но с една страст... и един отборен дух.
Лантури – 19 и 21 януари
Иран, 2016, 115 мин
режисьор: Реза Дормишян
с участието на: Баран Косари, Навид Махавадзадех, Мариям Пализбан
И друг път сме чували за журналисти, залети с киселина, но никога поводът не е бил любовна мъка – интригата се засилва когато разбираме, че залятата Мариам се бори за ненасилие с кампания, в която убеждава близките на жертви да простят на техните агресори. Въпросът е дали Мариам ще прости киселината на влюбения в нея, но отхвърлен Паша!?
Айша, нека сме семейство – 20 и 25 януари
Индонезия, 2016, 109 мин
режисьор: Херуин Новианто
с участието на: Лаудия Синтия Бела, Гъ Памункас, Ари Критинг, Лидия Кандоу
Айша може и да сбъдва мечтата си да стане учителка, но едва ли е очаквала, че при първото ù назначение ще бъде сбъркана с монахиня като това дори се оказва най-малкия ù проблем в селцето без ток, без мобилни телефони, с оскъдна вода и симпатичен Педро насреща.
На мое място – 20 и 28 януари
Мароко, 2016, 110 мин
режисьор: Саид Халаф
с участието на: Амине Енаджи, Нуфиса Беншехида, Абделах Аджил, Мохамед Аяд
Казабланка винаги е играла романтична роля в киното, но тук потъваме в мрачните ù кътчета, където върлуват глад, мизерия и престъпния свят, за да тръгнем по следите на едно престъпление, в което обичайните заподозрени са обичайните предразсъдъци.
Мимози – 21 и 24 януари
Испания/Мароко, 2016, 96 мин
режисьор: Оливер Лаше
с участието на: Ахмед Хамуд, Шахиб Бен Омар, Саид Агли, Икрам Анзули
Едно предсмъртно желание, един дълъг и опасен път през Атласките планини и двама мъже, които ще навлязат в дебрите на самопознанието и мистицизма.
Шансът на Мина – 23 и 27 януари
Иран, 2016, 100 мин
режисьор: Камал Табризи
с участието на: Милад Кеймарам, Мина Садати, Бехранг Алави, Шайестех Ирани
Избор, който може да бъде направен само от една жена. Това е шансът на Мина – в едно общество, доминирано от мъже, от лъжи, от хора с маски и непредвидими постъпки, Мина може и да оцелее цяла и... почти невредима.
Кралица – 24 януари
Индия, 2013, 146 мин
режисьор: Викас Бал
с участието на: Кангана Ранаут, Раджкумар Рао, Лиса Хайдон, Джефри Хо
Да тръгнеш сам на сватбено пътешествие не е от най-приятните авантюри, ала индийката Рани осъзнава, че дори да са я зарязали преди сватбата, то тя не трябва да зарязва живота, защото светът е прекрасен и нови шансове дебнат отвсякъде.
MENAR на Фокус – за първи път ще обърнем внимание на киното от Централна Азия – 11 премиерни заглавия от Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Азербайджан.
Бащина воля – 13 и 22 януари
Киргизстан, 2016, 112 мин
режисьори: Бакут Мукул, Дастан Жапар Улу
с участието на: Тинар Абдразаева, Дилшад Абдуджапарова, Тенизбек Абилов, Рахат Аксултанова
Бащината воля на смъртно легло никога не е за пренебрегване и Азат се връща от Щатите, за да я изпълни, но на прага на родния дом освен миналото и дадените обещания го очакват и старите сметки за уреждане с Чоро, братът на баща му.
Аманат – 14 и 25 януари
Казахстан, 2016, 127 мин
режисьор: Сатибалди Наримбетов
с участието на: Берик Айтжанов, Далига Акмолда, Куралай Анабекова, Азиз Бейшеналиев
В историческия епос Аманат има всичко – национални каузи през вековете, мечти и борби за свобода и независимост, епични батални сцени и митични фолклорни притчи, разстилащи се в три периода от историята на Казахстан или както се казва: "Не можеш да вървиш само напред, трябва да помниш през какво си минал."
Съдията Кунанбай – 14 и 29 януари
Казахстан, 2015, 98 мин
режисьор: Рустам Одинаев
с участието на: Досхан Жаксинов, Нурсебот Саликова, Айдос Бектемиров, Мира Омар
Историята на Казахстан през призмата на живота на баща и син – единият е мирови съдия в областта Къзълорда, а другият е поет, философ и държавник, но и двамата са убедени, че вършат своето дело в името на родината и нейното светло бъдеще.
40 дни мълчание – 15 и 21 януари
Узбекистан/Холандия/Германия, 2014, 88 мин
режисьор: Саодат Исмаилова
с участието на: Рушана Садикова, Барохад Шукурова, Фарида Олимова, Саодат Рахминова
Можеш ли да изкупиш греховете си с обет за мълчание – според древна узбекска традиция може, но пък когато младата Бабича мълчи 40 дни баба ù Ханджармомо не може да научи причината за обета ù и само гадае и фантазира греховете на внучката си.
Градски мотиви – 16 и 28 януари
Азербайджан, 2015, 120 мин
режисьори: Анар Абасов, Руфат Хасанов, Тимур Исмаилов, Джафар Ахундзаде
с участието на: Гулзар Гурбанова, Джаваншир Хадиев, Роман Шулга, Ейваз Алиев
Антология на четирима азербайджански режисьори, които не живеят в родината си и пускат носталгията си да броди из кътчетата на Баку – тъмни, светли, меланхолични, весели, индустриални, квартални, но все места в града. Техният град... Някога.
Червената градина – 18 и 27 януари
Азербайджан, 2016, 88 мин
режисьор: Мирбала Салими
с участието на: Гулзар Гурбанова, Талех Бадиев, Магсуд Мамадов
Брачният обет на Абас и Уафа гласи, че те няма да търсят други половинки до края на дните си, но когато Уафа умира млада, оставяйки на Абас осиновеното момче Орхан и бремето на обета, но не и роден син, който да продължи името на рода му, за Абас, като учител в местното училище, предстоят няколко важни урока за Живота и Смъртта.
Когато завесата падна – 21 и 28 януари
Таджикистан/САЩ, 2016, 70 мин, документален
режисьор: Емели Махдавян
Да се занимаваш с танцово изкуство, всред получилия скоро постсоциалистическа независимост мюсюлмански Таджикистан и да си жена без много права е непосилно бреме за някои, но не и за четирите героини на този колкото документален, толкова и страстен разказ за таджикската култура.
Искам да съм различен: Метъл в Таджикистан – 25 и 28 януари
Таджикистан/САЩ/Германия, 2016, 79 мин
режисьор: Рузбех Гасеми
с участието на: Анвар Султанов, Олег Танин, Мариамби Хакимова, Умеда Фазилова
Ал Азив, Пророк и Ред Планет – три метъл банди в Таджикистан, чието съществуване изглежда екзотично не само в родината им, но и за останалия свят. Само изглежда, обаче, защото Ал Азив, Пророк и Ред Планет просто искат да правят това, което им е на сърцето и душата, без значение какво име му дава глобализирания свят.
MENAR Документа – освен нова среща с епичния Човек на Ян-Артюс Бертран, документалното кино на това фестивално издание ще ни осигури ретро-архивен поглед през Окото на Истанбул (или древния мегаполис през 88-годишните очи и обектив на Ара Гюлер с неговите над 1 милион фотографии); ще ни очарова с умелото съчетаване на архивни документални кадри и чернобяла стопмоушън анимация по нетрадиционната тема за млеконезависимост на Палестина от Израел в Търсят се 18 (на снимката) и ще ни отведе до тайните и мистиката на суфизма с гуруто Ал-Газали: Алхимикът на щастието, съпроводени с представянето на книгата на Велин Белев Суфизмът: Последният аргумент на Ал-Газали.
MENAR на Късо – както и миналата година късометражната селекция ще тече в Чешкия център, разделена в две части:..
Програма 1 – 16 и 24 януари, 18:30 – тук темите са калейдоскопични като живота и мечтите в За Ариф (дали страдащият от синдрома на Даун Ариф ще сбъдне желанието си да танцува с жена), в Aя и морето (дали 10-годишната Ая ще слезе от балкона на къщата, която чисти и ще отиде на плаж, както мечтае) и в Маршрут (дали мечтата за знание кара децата в планинските райони на Иран да правят цели преходи до училищата си); появяват се и призраци от миналото в Носталгия (или Къщата на духовете по ливански), в Каменният блок (или пост-съветски отломък, който е единственото място с обхват в киргизката степ) и в Не забравяй миналото (или упражнения по морал и право с две от звездите на близкоизточното кино Хиам Аббас и Хафсия Херзи - на снимката)
Програма 2 – 19 и 25 януари, 18:30 – от суровите уроци на оцеляването в киргизката степ с На паша, през хумора в Нощна смяна (или когато двама крадци са си набелязали една и съща къща за обир) и в Италия, очаквай ме! (или уроци по италиански в алжирско такси) до смъртта и нейните абсурди в Ангелите са мъртви (или истории за приятелство в отвъдното) и в Безбожници (когато изборът на гроб, сух или мокър, се превръща в одисея).
Керван MENAR – да, предстои ни поредна среща с любимото Трабант минион турне на Дан Пршибан като този път С трабанта до последен дъх (на снимката) ни отвежда от Австралия през Източен Тимор, Индонезия и Малайзия до Тайланд, но не е за изпускане и любимата въздушна фотография на Ян-Артюс Бертран с неговото Средиземноморие (427 милиона обитатели, 24 страни, 3 континента) от птичи поглед. Другите MENAR дестинации тази година са Хващай пътя: Индия (или 12-дневно приключение с рикши из Индия, от Мумбай до Ченай) и Като на игра (9-месечното пътешествие из Централна Азия на британеца Джон с неговия 20-годишен джип Борис и талисмана, плюшеното киви Тед).
Кой?
По традиция, богатата фестивална MENAR програма включва и специални събития като панорамата В памет на Аббас Киаростами – напуснал света през изминалата, ужасна 2016, иранският режисьор ще бъде представен не само с класическите му филми Под маслиновите дръвчета, Вкусът на черешата, Вятърът ще ни понесе, но и с едно от последните му творения, късометражната чернобяла хипноза Покажи ми пътя до дома и документалното проследяване на лентата на живота му в 76 минути и 15 мига от живота на Аббас Киаростами – 15 и 17 януари.
76 минути и 15 мига от живота на Аббас Киаростами, Иран, 2016, 76 мин © режисьор Сейфолах Самадян
Другата специална ретроспектива е свързана с творческата и любовна връзка между режисьора Райнер Вернер Фасбиндер и актьора Ел Хеди Бен Салем (от чиято кончина се навършват 40 години) дала на света Страхът изяжда душата (18 и 25 януари) – класиката на Фасбиндер, която намира своята предистория и обяснения в документалния Не се казвам Али (15 и 22 януари) за живота на Бен Салем – от малкото берберско селце в Мароко, Атласките планини през Париж и срещата с Фасбиндер, която променя всичко.
Страхът изяжда душата, Германия, 1974, 94 мин © режисьор Райнер Вернер Фасбиндер
Кога & Къде?
12 – 29 януари в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център и Гьоте институт
27 януари - 5 февруари в Пловдив (Lucky Дом на киното)
3 - 9 февруари във Варна (Фестивален и конгресен център)
Защо?
Да опознаеш света и хората, с които го споделяш е първата стъпка към един 
-ен свят без Предразсъдъци, без Омраза, без Войни.
"Тази Слава не е моята Слава" – да, режисьорският тандем на Кристина Грозева и Петър Вълчанов винаги е успявал да намери точната реплика, която да обобщи съответния им филм, а в случая на Слава, втората част от тяхната трилогия-кинонатурален разрез на социалната ни действителност, думите на кантонера Цанко/Стефан Денолюбов измерват прекрасно тази история, до болка позната у нас, където всичко се представя за това, което всъщност не е...
Когато говорим за Слава, говорим за марката часовници, нали, не за онази ширеща се у нас еднодневна слава, в чиито капани попада наивния и заекващ кантонер Цанко Петров (Стефан Денолюбов), когато намира милиони, пръснати край жп линията, съобщава за тях (е, минус стотина лева) в полицията и впоследствие бива награден за благородната си постъпка от Министерството на транспорта с грамота и часовник-менте – случка от новинарските архиви, която Кристина Грозева и Петър Вълчанов използват само като отправна точка (добре познатата формула от Урок), за да измерят колко сатирично дълбока е черната дупка на фалша и подменените ценности, в която живеем. Защото всички много добре знаем, че у нас всичко се представя за това, което всъщност не е, а неговата стойност се подменя с изкуствена, добавена стойност.
И така, зъбчатото колело на фалша се завърта, а стрелките му започват да отмерват абсурдна ситуация след абсурдна ситуация – Министерството на транспорта търси сред редиците си благороден герой (дори представителни панталони за награждаване му търси), за да замаже пореден скандал, а инициаторът на тази славна ПР акция Юлия Стайкова (Маргита Гошева) дотолкова е свикнала да ражда фалш и лъжи, че дори забременяването ù е изкуствено (епизодите със съпруга ù Валери/Китодар Тодоров и инжекциите за изкуствено оплождане наистина придават колорит и още едно ниво абсурден хумор на историята).
Нароченият за герой Цанко пък си търси своята Слава (завещана от баща му и точното време), а не онази менте ПР еднодневка предложена му и от Юлия, и от журналистът Кирил Колев (различно амплоа за режисьора Милко Лазаров), който търси всячески начин да се докопа до нова медийна сензация и скандал. Иначе казано, фалшиви хора създават фалшиви герои с фалшива слава за други фалшиви хора, което подменя стойността на истината за нещата от живота – добре позната картинка, в която живеем и ще продължим да живеем всеки ден, докато времето ни не спре да се измерва със славни герои като тези тук.
И ако проблемът с фалша при политиците, обществените институции и медиите (дали е случайно, че някои кинокритици са поели ролята на ПР-и в екипа на Юлия) е пределно ясен и прекрасно онагледен тук (дори епизодичните герои от Урок са в логично като продължение житейско амплоа, като Министърът/Иван Савов), то много интересно е решението на Грозева и Вълчанов да противопоставят дефектите на двамата основни герои (тотално разменили ролите си на изнудвач и жертва от Урок Маргита Гошева и Стефан Денолюбов) – Юлия Стайкова има проблем с казването на истината, дотолкова, че дори създаването на живот при нея е въпрос на лъжа и изкуствено оплождане. Цанко Петров няма проблем с говоренето на истината, но не може да я каже, защото заеква и никой не иска да го чуе, а когато най-накрая бива чут, му се налага да лъже, за да запази живота си.
Единият живее, за да премълчава истината, а другият премълчава истината, за да запази живота си – "Въпрос на манталитет" ще каже Цанко, но ако си припомним премълчаването на истината във финала на Урок и думите на учителката Надежда "Урокът не е свършил", то урокът в Слава гласи: Фалшът, лъжата и дори премълчаването на истината Убиват! Убиват и ще продължат да го правят, докато не си сверим часовника и не спрем да измерваме Живота в минути Слава, а не в часове Чест.
А дотогава Часът ще бъде...
Слава е в кината
