My Mir

"И въпреки това, дори в стаята с изглед към океана, оставаше едно чувство на изчерпване между нас, най-вече в разговорите, сякаш се беше разтворила някаква пукнатина дори по време на най-силната физическа наслада. Нашата лична озонова дупка." – да, в миналогодишния роман Тасмания на Паоло Джордано човешките чувства и емоции често ще са пъпно обвързани с епикризите на боледуващата ни планета. И това никак не е случайно – Паоло Джордано идеално познава Самотата на простите числа, за да знае, че в уравненията на човешката душа личния Апокалипсис е правопропорционален на колективния Край... Затова, както в откъса от романа по-долу, спасяването на един брак ще се преплита с екологични катастрофи, съвестта и емоциите на героите ще рикошират в ядрен Апокалипсис, а един остров ще се превърне в метафора за Обетована земя и Оцеляване... Или по думите на Джордано: "Обясняваше как цивилизациите, които всички смятаме, че неотклонно вървят към благоденствие, понякога дееволюират в обратната посока, създавайки несъзнателно условията за собствения си край."

Докато бях в Париж, Лоренца беше обмислила идеята за ваканция на някой остров, като една много съвременна форма на семейна терапия. Според западната мъдрост няма болка, която да не може да се излекува за една седмица на тропиците. След конференцията за климатичните промени, да се качиш на самолета за Карибите, и то в разгара на зимата, не беше най-разумното действие: като сложим по един тон въглероден двуокис на човек, отиване и връщане, щяхме да отделим в атмосферата около четири тона въглероден двуокис, за да преодолеем тъгата, обхванала нашия брак. Заслужаваше си, естествено. А що се касае до моята екологична съвест, трябваше за момент да престана да ѝ обръщам внимание.

Разправят, че остров Гваделупа имал формата на пеперуда. Ако това е вярно, нашето ваканционно селище се намираше върху дясното крило, в центъра на едно малко заливче. Щом пристигнахме, ни връчиха малки, навити на руло хавлиени кърпи, напоени с някаква тоалетна вода, за да избършем лицата си. Големите аквариуми по земята във фоайето бяха пълни с омари, които мързеливо помръдваха антенките си. Настанихме се на белите дивани и все още замаяни от пътуването, изслушахме безбройните варианти за почивка и съответните начини на плащане. Тъй като си бяхме заплатили допълнително, имахме право на стая с изглед към океана, която щеше много да ни хареса, както и стана.

След като разопаковахме багажа, с последните слънчеви лъчи слязохме до плажа. Лоренца имаше нова плажна рокля, с някакви геометрични фигури, която бързо остави върху един дънер, който страшно много се връзваше с околния пейзаж, така че едва ли беше довлечен там случайно от течението. Влязохме във водата и веднага една морска котка мина на два метра от нас, като предзнаменование за късмет. Имаше съвсем тихо вълнение, вълните едва се забелязваха.

Лоренца се хвърли върху мен и обви краката си около кръста ми, а аз навлязох бавно навътре във водата, като лекичко се поклащах. Не е лошо да станем отново старата нормална двойка, ми пошепна тя в ухото. У дома вечно някой ни прекъсваше: работата, Еудженио, вечният звън на телефоните. Тя ме притисна до себе си с цялата сила на ръцете си, усетих я някак си по-млада и за първи път от седмици насам почувствах как се пропуква моето неудовлетворение, сподавената ми неприязън към нея. Лоренца погали лицето ми с влажна ръка, като че ли искаше да сложи край на вътрешния ми монолог. Целунахме се и се откъснахме един от друг, но продължихме да повтаряме колко великолепно място е островът с формата на пеперуда и как нямаше да искаме никога повече да си тръгнем оттук.

Това съвършенство се удържа само до вечерта, когато я последвах в ресторанта, където се хранехме на шведска маса, проклинайки абсурда да имаме три различни менюта, включително и едно с японски меса. Наистина ли на тропиците имаше нужда от пресни ягоди? От минерална вода "Сан Пелегрино" в пластмасови бутилки? Възможно ли е тук наоколо да няма прясна вода, не казвам съвсем наблизо, но пък внесена от шест хиляди километра разстояние? В един момент Лоренца се обърна към мен, с чиния в ръка, сякаш обмисляше дали да не ми я запрати в лицето, или да я хвърли на земята, и ми заяви:

– Ти си против разхищението. Разбирам мнението ти и го уважавам. Но аз съм против нещастието, следователно...

Следователно релакс: паролата на хотела. Релакс, релакс, релакс...

СПА процедурите в хладка вода и пиня колада в четири следобед дадоха резултат. Сексът се възобнови и освежи, още повече че беше истинската причина да отидем чак на Карибите. След това Лоренца започваше да чете, легнала по корем, все още гола, и изглеждаше много спокойна. Аз можех да избирам дали отново да потърся близостта ѝ, или да лежа до нея и да си подчертавам най-важните откъси от книгата, която Джулио ми беше дал, отлагайки удоволствието. Ето какъв трябва да бъде винаги семейният живот, мислех си аз: трябваше да е постоянно изпълнен с такава чувственост. Може би беше права Лоренца, че очакванията ми да стана баща бяха прекомерни, бях станал жертва на някакво идеализиране. Имаше безкрайно много бездетни двойки, които пак се чувстваха реализирани и бяха щастливи, като останалите. И въпреки това, дори в стаята с изглед към океана, оставаше едно чувство на изчерпване между нас, най-вече в разговорите, сякаш се беше разтворила някаква пукнатина дори по време на най-силната физическа наслада. Нашата лична озонова дупка.

В книгата си "Колапсът" Джаред Даймънд описваше един вид парадокс. Обясняваше как цивилизациите, които всички смятаме, че неотклонно вървят към благоденствие, понякога дееволюират в обратната посока, създавайки несъзнателно условията за собствения си край. Най-красноречивият пример бе с Великденските острови. Дълго време се е смятало, че туземните жители са били изтребени от епидемиите, донесени от европейците, най-вече сифилис и вариола, но една нова теория подсказваше, че намаляването на техния брой е свързано с гигантските статуи, които бяха оставили в наследство, тези огромни загадъчни квадратни бюстове, обърнали гръб на океана. За да пренесат тези огромни монолити, туземците е трябвало да ги плъзгат по дънери и заради това бяха изсекли горите на острова. Лишена от дървесната растителност, местната екосистема беше "полудяла" и предизвикала свлачища, глад и граждански войни. В последния период жителите дори са прибягнали до канибализъм.

– До канибализъм, представяш ли си? – казах аз на Лоренца.

Тя докосна крака ми с показалец, без да отмества поглед от книгата си. Помръдвайки краката си, свити като ножица във въздуха, подобно на омарите в аквариумите в хотелското фоайе, тя промълви:

– Нищо друго ли не си донесъл за четене?

Тасмания (превод Десислава Шопова, корица Стефан Касъров, 296 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Да, на 5 март 2022 светът отбеляза 100 години от рождението на емблематичния режисьор, писател и поет Пиер Паоло Пазолини, но тази годишнина, за скъпа негова приятелка като писателя и драматург Дача Мараини, се превръща в интимна дилема "между неприятната задача да ти напомня, че си умрял, и радостта, че те виждам жив" – да, нейните своеобразни "писма" към идващия в сънищата ѝ Пазолини, събрани в книгата Скъпи Пиер Паоло (откъсът по-долу), не само съживяват образа на емблематичния поет, писател и режисьор, но и се превръщат в истински триумф на Живота над Смъртта (случила се за Пазолини по брутален начин на 2 ноември 1975)... Или както казва Дача Мараини: "Всичко започна около година след смъртта ти" (а са изминали само 2 години откакто Мараини и Пазолини написват сценария за Арабски нощи, удостоен с Голямата награда на журито в Кан 1974-а) – да, тези сънувани наяве разговори под формата на писма приличат на самото Кино във вида му на сънуване наяве, но повече за "скъпоценната кутия с нашите общи спомени" и мислите, потичащи като река, ще разкаже самата Дача Мараини при визитата си на Софийския международен литературен фестивал, а сега ви оставяме със:..

Скъпи Пиер Паоло,

Любопитно е, че присъствието ти в сънищата ми отприщва река от спомени и мисли, които отказват да се подредят в редица и да образуват стройна и постоянна картина, а се разпиляват във всички посоки. Не знам дали появата ти в сънищата ми прави мислите ми неясни и замъглени, но пък става така, че когато реша да запиша спомена, мислите потичат като река.

Когато Роберто Котронео ми предложи да напиша книга със спомени за теб, веднага отказах. Толкова много вече е изписано за книгите ти, за личността ти, Пиер Паоло, пък и не ми се искаше да отварям скъпоценната кутия с нашите общи спомени от страх да не би да избледнеят, а и от свенливост да ги изложа на показ. Но когато за пореден път неочаквано ме посети в съня, а после така ненадейно изчезна, че не можах да ти отправя и дума, си казах: може би ще съумея най-после да си поговоря с него, без да се притеснявам, че ще избяга. Ще мога да поема по тайнствената пътека през гората на спомените, по която толкова пъти се отправях, а после отстъпвах назад, уплашена от силата на онези потайни и недостъпни места, които Юнг нарича "вътрешното аз".

Всичко започна около година след смъртта ти.

Една нощ чух по покрива на римското ми жилище да потропват токовете на каубойските ти ботуши. Същия звук, който долавях в къщата в Сабаудия, когато ходеше напред-назад в кабинета си над онази част от хола, където пишех с лице към морето. Винаги съм имала нужда от отворен прозорец, в който да впивам поглед в паузите от писането, макар и в идеалния случай светлината да трябва да идва отзад, а не отпред, защото може да те заслепи. Но за мен е важно да усещам свободно пространство пред мислите си. Една стена отпред би ме парализирала.

Стъпките ти ми съобщаваха, че си се прибрал след нощ на приключения, и се успокоявах. Ние с Алберто ставахме рано. А ти, когато не се налагаше да ставаш рано за снимки, често закъсняваше нощно време и на сутринта си поспиваше. В нощта, когато чух потропването на токовете ти на покрива на римския ми дом, станах, отворих остъклената врата към малката тераса, покатерих се по стръмната желязна стълбичка към покрива на сградата и там, под непълната, но светла и съучастническа луна, те видях да се разхождаш напред-назад. Толкова се изненадах да те видя, че не посмях да продумам. Погледнах те, както се гледа някакво явление – религиозният термин би бил "чудо", – и се зарадвах, когато извади човешки глас и ми каза: "Дача, знаеш ли, искам пак да започна работа. Измислил съм чудесен сюжет за филм. Обаче тия не искат и да чуят". "Тия кои?", попитах, и ти ми показа група сенки, застанали встрани. Сенките пристъпиха напред и се появиха телата на хора, които познавах. Алесандро, Марчело, Лучано, твоят технически екип, който те следваше навсякъде.

"Опитай и ти да ги убедиш", продължи ти, и аз, подтикната от живата ти реч, тъкмо да започна да ги убеждавам, когато един от тях ме изпревари и заяви доста напористо: "Ама не може да работи, Дача, кажи му, че е умрял и няма как да работи". Само че аз не исках да те обидя, като ти разкрия ситуацията, за която очевидно нямаше представа, и се взирах объркана в теб, за да спечеля време. Какво да направя? Ти обаче, сякаш разгадал мислите ми, побърза да ме предупредиш: "Знам, че съм умрял, заради тая смърт пропилях години без работа, но сега ще се върна към живота и искам пак да снимам филми".

Забелязах, че помощниците ти нещо се съветват, мърморят и се противят – никак не възнамеряваха да те послушат. Аз се разкъсвах между неприятната задача да ти напомня, че си умрял, и радостта, че те виждам жив. Толкова беше уверен в себе си, Пиер Паоло, че ме убеди в доводите си.

Но точно когато понечих да отхвърля енергично колебанията на Алесандро, Марчело и Лучано, сив облак закри луната и ти изчезна, а после изчезнаха и те; събудих се с тежко, накъсано дишане.

Ето, подобно на топка, която се удря в отсрещната стена и се връща към мен с весел подскок, в съзнанието ми се върна споменът за един определен изгрев в град Хартум. Кой месец беше? Като че януари. Сух месец, в който бързеите на Африка се отдръпват, а червената земя изсъхва. В онази гореща и пресъхнала януарска утрин дойдох да те събудя в пет часа – лендроувърът ни чакаше, за да ни закара на седемдесет километра оттам. Ти отвори вратата със съкрушено от безсъние лице и се почувствах виновна, макар че тъкмо ти бе взел решението да тръгнем рано заради жегата.

Зад изтерзаното ти, разбуждащо се лице от тъмната стая долиташе мирисът на тялото ти. Добре познавах тази миризма – беше доказателството, че точно ти, с цялото си същество и тайния си нощен живот, си застанал на вратата. Миришеше на горчилка в устата, но и на сапун с виолетки и крем за след бръснене с аромат на тютюн. Ти не пушеше, но харесваше лекия дъх на тютюн и често го усещах да лъха от теб. Пресният, току-що накълцан и изсъхнал на слънцето тютюн има фина миризма, едновременно сладка и горчива, леко резлива, навяваща спомена за сушави поля, бръснати от тропически вятър.

Събудила те бях внезапно, измъкнах те от уюта на тъмнината. Тогава се запитах дали най-дълбокото ти желание не е да се върнеш в утешителния мрак на майчината си утроба, да се свиеш, както понякога правеше от болка, причинена от язвата, и да потърсиш мир за тялото си.

Ти обаче не се оплака. Даже не сви устни, както би направил всеки друг, чийто възстановителен сън е бил прекъснат. Толкова благ беше, Пиер Паоло, така сговорчив, че всеки път ме оставяше в недоумение. Никога не те чух да произнесеш ядна дума, не те видях да направиш жест на нетърпимост. Хората обаче имаха друга представа за теб. Повечето те мислеха за сръдлив, непреклонен, яростен във възмущението и в идеологическата си избухливост. Отчасти беше вярно. Но само когато пишеше или участваше в публични дебати. Целеше да провокираш, много те биваше да предизвикаш гняв, раздразнение и ядни реакции. Доволен беше, когато успееше да възпламениш някого от бликнала ярост и неотложно желание за мъст. Мисля, че твоят социален гняв беше причина за омразата, която будеше. А в отношенията си с приятелите и в частния си живот беше най-търпеливият, покорен и кротък човек, когото някога съм познавала.

И онзи път в Хартум, когато отвори вратата с набраздено от съня лице и ме лъхна мирисът на виолетки, тютюн и горчив дъх, ми се усмихна нежно и ми каза с обичайния си мек глас и акцента от Фриули, който така и не те напусна: "Да, Дача, идвам ей сега". После изчака с безконечно търпение да се отдалеча, за да не затвориш твърде бързо и рязко вратата зад гърба ми. Ето грижовни жестове като този ме изпълваха с нежност и засилваха обичта ми към теб. Твоята деликатност и душевна благост ме трогваха.

В нощта, когато изчезна от римската ми тераса, след като твърдеше пред сътрудниците си, че ще започнеш пак да снимаш филми, забелязах на сините плочки да се стрелка гущер. Беше същият от предишния сън, в който ми се яви и пусна на пода бледоморавата си жилетка. Геконите живеят сред растенията и доближа ли ги, бягат, също като теб в сънищата ми.

Тези животинки ми напомнят за един много хубав разказ на Монтале от "Пеперудата на Динар". Там пише за едно създанийце, което тича по стените и влиза в спалнята му, а той му заговаря, все едно е баща му. Да си кажа честно, Пиер Паоло, не знам дали разказът е написан наистина от Монтале, или аз съм си измислила, че го е написал, но не пожелах да проверя – харесваше ми идеята той да разговаря с превъплътения си в гущер баща.

Нали знаеш, че написах кратки пиеси по разказите на Монтале. В една от тях се разказва за пътуване до Франция, когато една нощ той и жена му намерили прилеп в спалнята си. Великият Еудженио като рицар в битка взел да размахва един пешкир, все едно е меч, за да го изгони. Накрая се предал и решил да извика нощния портиер. Но когато след дълго чакане успял да се свърже с него по телефона, забравил как е на френски прилеп. И тук диалогът между полузаспалия портиер и поета рицар става комичен поради затруднената комуникация.

Как ли е прилеп на френски? Монтале си спомня едва след безсънната нощ, когато малкият крилат плъх най-после си е отишъл през прозореца. "Казва се chauve-souris", въздъхва с облекчение, както всеки път, щом забравим някоя дума и тя подмолно се появи, когато вече не ни трябва.

Скъпи Пиер Паоло (превод Вера Петрова, корица Стефан Касъров, стр. 184, цена 23 лева) е в книжарниците

Срещата с Дача Мараини е на 6 декември | 18:30, НДК, етаж 2, мраморно фоайе | Софийски международен литературен фестивал

"Войната е Мир. Свободата е Робство. Невежеството е Сила" – да, този утопичен лозунг принадлежи на Оруеловата култ класика 1984, която, тук, в трибют романа Джулия на Сандра Нюман, преживява ювелирен литературен ремикс... или както биха казали в Министерството на Истината: 1984 е минал/а през отдел Пренаписване... Да, отново се намираме в Океания, където Министерствата на Истината и Любовта вилнеят, Уинстън Смит отново играе в отдел Архиви пред погледа на Големия брат, но този път виждаме Всичко през очите на Джулия, поправяща (неслучайно) машините в отдел Художествена литература – да, може да го наречем фемина римейк (неслучайно, в миналогодишния роман Мъжете на Сандра Нюман, носителите на Y хромозомата изчезват от света), може да го разглеждаме и като продукт на отдел Пренаписване, но този чудесен трибют роман (одобрен и от Оруеловата фондация) е нещо много повече от фемина AI заигравка със сатиричното 1984 наследство, в което "Още една мисъл беше правилно премислена, още едно чувство беше правилно почувствано."...

Емануел Голдщайн бе някогашен герой на революцията, който се бе сражавал на страната на Големия брат. След това се беше обърнал срещу партията и сега посвещаваше цялото си коварство и енергията си на унищожаването на Oкеания и народа ѝ. Никой не беше защитен от неговата злоба. Ако не можеше да настрои гражданите срещу партията, то той щеше да отрови водата им. Ако не можеше да разврати малките деца, то щеше да взриви училищата им. Той ненавиждаше всичко целомъдрено или смело, понеже тези качества му липсваха. Точно затова мразеше Големия брат с цялото си изкривено, паразитно сърце. Въпреки че речите му бяха винаги изпълнени с очевидни лъжи и безсмислен жаргон като "свобода на словото" и "човешки права", той все пак успяваше да измами някои хора. Сподвижниците му бяха отговорни за всичко, което не вървеше в Oкеания – от саботажите, поради които никой нямаше достатъчно храна, до подкопаването на морала на войниците, което пречеше на Oкеания да спечели войната.

Разбира се, знаеше се, че всичко това не може да бъде напълно вярно. За престъпленията на Голдщайн се разказваха толкова много истории, че за да ги извърши, щяха да му трябват хиляда години. Лондон трябваше да гъмжи от негови терористи, но никой никога не беше виждал такива на живо. Разказите за изплъзванията на Голдщайн от правосъдието бяха особено невероятни, включвайки винаги поразителни подвизи на нашите момчета в черно и по някой унизителен епизод, в който Голдщайн се изтърсваше по задник или хленчеше, молейки се за пощада, докато в последния момент не го спасеше някой злодей. Обикновено това бе някой наскоро изпаднал в немилост висшестоящ партиец. Не че Джулия би казала, че тези истории са лъжи. Те бяха партийна пропаганда. Не бяха предназначени да бъдат верни или неверни. Целта им беше да им се вярва.

Днес Голдщайн говореше срещу войната, по най-хлапашки и обиден начин, сякаш войната беше изцяло по вина на Oкеания. Въобще не се интересуваше от хората, убити от бомбите същата сутрин. И за да не би случайно някой да бъде спечелен на негова страна, зад главата му на екрана течаха редици маршируващи евразийски войници – безкраен поток от огромни мъже с твърди лица. Омразата вече беше в пълния си разгар, цялата зала бушуваше и крещеше. Маргарет бе красиво поруменяла, устата ѝ се разтваряше широко от чувствена ярост, а О'Брайън мъжествено се бе изправил на крака, сякаш за да се опълчи срещу омразен враг. Дори Смит ревеше с изненадваща злъч и на пристъпи риташе долната пречка на стола си. За момент Джулия безразсъдно отклони вниманието си, питайки се безстрастно дали Смит не симулира. После я обзе паника. Беше забравила да крещи. И усещаше, че ще започне да се прозява.

Импулсивно грабна стария речник по новговор от рафта до себе си. Пое си дълбоко дъх, закрещя: "Свиня! Свиня! Свиня!", и хвърли над главите на всички тежката книга, която прелетя, удари се в екрана и звучно изкънтя. Всички се стреснаха и в този миг Джулия бе обзета от съмнение. Постъпката ѝ можеше да се изтълкува като атака срещу екрана. Телеекраните бяха забележително здрави и една книга наистина не можеше да им навреди, но дали О'Брайън знаеше това? Можеше ли да помисли, че действието ѝ е опит за саботаж? Но О'Брайън крещеше в забрава, а другите вече обсипваха екрана с каквото им попадне подръка. Един мъж го замери с пакет цигари, друг – със собствената си обувка. Джулия се изпоти от страх, но всичко се беше разминало. а коварната прозявка бе отшумяла. Сега образът на екрана започна да се променя. Лицето на Голдщайн се преобрази в муцуна на същинска овца, а гласът му се превърна в дълго и пронизително блеене. Тъкмо когато хората започнаха да се смеят и да дюдюкат, овцата бе внезапно заменена от як евразийски войник с насочен към зрителите автомат. Някои от първите редове се дръпнаха стреснато назад.

Този образ обаче незабавно се преля в успокоителното лице на Големия брат – вожда на партията, около четиресет и пет годишен мъж с гъста черна коса и черни мустаци. Този Голям брат едновременно приличаше и не приличаше на младия Голям брат с голите ръце от плакатите за набиране на бойци или на детето Голям брат, изобразено на значките на Разузнавачите. Зрелият вожд бе красив и изключително мъжествен по един чист, вдъхващ доверие начин. Това бе човек, който от десетилетия се бореше неуморно за народа си и бе доживял да види как визията му се осъществява. През това време бе изживял предателството на безброй хора, които бе смятал за истински другари, животът му многократно бе висял на косъм в битката с капиталистите, но все още устояваше твърдо на потопа. Той разбираше обикновения човек и влизаше във всички негови проблеми. Беше велик, но също и добър. Не беше нужно да си глупак, за да обичаш Големия брат. Каквото и да се случеше, той щеше винаги да пребъде.

Докато Големия брат говореше, всички се насочиха към екрана, сякаш се грееха на неговата светлина. Той каза: "Ние сме като един. Истината е наша...". Последваха още грандиозни, чисти думи, които избледняваха в съзнанието на Джулия още при изричането им. Маргарет се протегна напред над облегалката на празния стол пред себе си, шептейки: "Спасителю мой!", и зарови лице в ръцете си. Смит също се бе насочил с устрем напред, вдигнал русата си глава. В последните секунди силното и добро лице на Големия брат избледня и бе заменено от трите основни лозунга на партията, изписани с дебели черни букви на червен фон: ВОЙНАТА Е МИР. СВОБОДАТА Е РОБСТВО. НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА.

След това телеекранът изгасна и зрителите се озоваха пред собствените си неясни отражения. Започнаха да скандират: "Ге-Бе! Ге-Бе! Ге-Бе!". Започнаха некоординирано и разхвърляно, но скоро влязоха в бавен, стабилен ритъм. Онези, които все още бяха седнали, се изправиха на крака; някои тропаха по пода или барабаняха по облегалките на столовете. Тази част от ритуала винаги бе разтоварваща. Всички се отпуснаха и засияха. Още една мисъл беше правилно премислена, още едно чувство беше правилно почувствано. Човек виждаше колко малко иска партията в крайна сметка. Не беше нужно да знаеш всички най-нови думи от новговор или да се мъчиш да вярваш в противоречиви неща. Ако мразиш врага, можеш да бъдеш обичан. Хората се усмихваха един на друг в упоение, някои със сълзи в очите. Бяха изживели една добра омраза.

Джулия (превод Радосвета Гетова, корица Теодора Югова, стр. 440, цена 27 лева) е в книжарниците

Да, в Месеца на европейското кино по традиция идва Киномания (от 16 ноември до 3 декември, пълната програма е тук), която събира 12 месеца кино в една панорама... Да, годината когато Холивуд изживя най-голямата киностачка от десетилетия, а Войната вече не е като на кино... годината, в която Робърт Де Ниро и Катрин Деньов отпразнуваха 80-годишнини, а ко-програматорът на Киномания Владо Трифонов остана завинаги на 50 е време за... Кино... Време за Оскар 2024 претенденти и за нашите/вашите лични фаворити от Киномания 2023...

Уроците на Блага – 16 ноември | Откриване | 19:00, Зала 1 НДК

България/Германия, 2023, 113 мин

режисьор: Стефан Командарев

с участието на: Ели Скорчева, Герасим Георгиев–Геро, Розалия Абгарян, Иван Бърнев, Стефан Денолюбов, Ивайло Христов, Асен Блатечки

Тук Стефан Командарев прави за Ели Скорчева това, което направи Драгомир Шолев за Янина Кашева в Подслон – вади титулувана актриса от тишината на забравата, дава ѝ силна водеща роля (в случая, на пенсионираната учителка Блага, станала жертва на телефонна измама) и осигурява реванш и достоен живот за възрастните хора, живеещи на прага на забвението, самотата и бедността... Все пак, Командарев пределно добре знае, че спасение дебне отвсякъде, нали...

Аз, капитан – 17, 19, 20, 26, 27 и 29 ноември

Италия/Белгия/Франция, 2023, 121 мин

режисьор: Матео Гароне

с участието на: Сейду Сар, Мустафа Фол, Ахмед Хишем Якуби, Афиф Бен Бадра, Исака Савадого

Опитите да се обрисува натурално и въздействащо мигрантската вълна от Африка към Европа не са от вчера, но и не това е целта на Матео Гароне, чиито три последни филма (Догман, Пинокио и Аз, капитан) са адски различни един от друг, но по деликатен и адски емоционален начин говорят за намирането на мястото във Вселената и под Слънцето на Живота... Като добавим натуралните превъплъщения на младите сенегалци Сейду и Муса, пастелните тонове и великолепни кадри на оператора Паоло Карнера (отговорен и за миналогодишния Белият тигър) не е изненада, че Аз, капитан е италианското предложение за Оскар 2024 и вече натрупа награди като Сребърен лъв за режисура, и Марчело Мастрояни за изгряващ актьор на Сейду Сар.

Обетована земя – 17, 22, 25, 27 ноември и 2 декември

Дания/Германия/Швеция, 2023, 127 мин

режисьор: Николай Арсел

с участието на: Мадс Микелсен, Аманда Колин, Густав Линд, Симон Бенебиер, Мелина Хагбер

Николай Арсел влезе в Обетованата земя на Голямото кино преди декада с епоса Кралска афера, а подобно на него и главният герой тук, военният ветеран Лудвиг Кален/Мадс Микелсен, също влиза в безчет борби с предразсъдъци, битки за територия и чест на всяка цена – прекрасно кадриран, с жизнен ритъм и музиката на Дан Ромер (отговорен и за Зверовете на дивия Юг, и за минисериала Station Eleven), неслучайно епосът Обетована земя е датското предложение за Оскар 2024.

Даааали! – 17, 18, 19, 22 и 26 ноември

Франция, 2023, 79 мин

режисьор: Куентен Дюпийо

с участието на: Анаис Демустие, Жил Льолуш, Едуар Баер, Джонатан Коен, Ромен Дюри

Няма как да направиш псевдобиографичен филм за Дали, освен ако не си калейдоскопично щур образ като него, а режисьорът и музикант Куентен Дюпийо (с алтерегото Mr. Oizo) е именно такъв... Няма как в такъв проект да не забъркаш сюрреален микс от жанрове (като в почти всички филмови авантюри на Дюпийо), в който има място за петима актьори/интерпретатори на Салвадор Дали и филмов римейк на неговите картини Necrophilic Fountain Flowing from a Grand Piano и The Average Fine and Invisible Harp, озвучени от Тома Daft Punk Бангалтер...

Странен начин на живот – 17, 19, 20, 23, 24 и 29 ноември

Испания/Франция, 2023, 30 мин

режисьор: Педро Алмодовар

с участието на: Итън Хоук, Педро Паскал, Ману Риос, Сара Саламо

В първия сборник с разкази (или криптирана автобиография) Последният сън на Педро Алмодóвар има разказ със заглавие Премного смени на пол и жанр, което чудесно обяснява всичко случващо се във втората късометражна англоезична авантюра на Алмодовар – кодовете за разгадаване на този своеобразен спа-гей-ти уестърн наистина се съдържат в Последният сън (именно по време на продукцията на Странен начин на живот Алмодовар събира и издава тези свои разкази), а когато откриеш жокерите между кадрите/редовете "любовната престрелка" между Итън Хоук и Педро Паскал (в компанията на Алмодовар любимците, операторът Хосе Луис Алкайне и композиторът Алберто Иглесиас) вече няма да изглежда самоцелно-екстравагантна.

Книгата с решенията – 18, 21, 23, 24, 25, 26 и 30 ноември

Франция, 2023, 102 мин

режисьор: Мишел Гондри

с участието на: Пиер Нине, Бланш Гарден, Франки Уолък, Франсоаз Лебрюн, Венсан Елбаз

Мишел Гондри наистина може да издаде Книга с решения как да разказваш максимум сюрреални истории с минимум средства, но актуалната му киноавантюра сякаш събира сатирично неволите му в това лудо начинание покрай филми като Пяната на дните и Науката за съня... Тук Пиер Нине влиза във втората кожа на Гондри, а именно като режисьорът Марк, който търси вдъхновение и паралелна реалност в къщата на леля си Дениз в провинцията.

Великият беглец – 18, 21, 22, 25, 26 и 30 ноември

Великобритания/САЩ, 2023, 96 мин

режисьор: Оливър Паркър

с участието на: Майкъл Кейн, Гленда Джаксън, Джон Стандинг, Волф Калер, Уил Флетчър

Великият беглец е от тези филми, в които реалността и изкуството се преплитат по наистина магичен начин – не само разказва изключително емоционално истинската история на 89-годишния ветеран от Кралския флот Бърни Джордан/Майкъл Кейн, който организира "бягство" от дома за възрастни хора, за да посрещне подобаващо 70-ата годишнина от Десанта в Нормандия; не само "изпява" лебедовата песен на двама големи актьора (уви, Гленда Джаксън, в образа на възлюбената Айрин на Бърни, почина 9 месеца след приключването на снимките, а този октомври сър Майкъл Кейн обяви, че слага край на иконичната си актьорска кариера); не само се разстила драматично под музиката на Крейг Армстронг (отговорен за почти всички филми на Баз Лурман и класики като Рей и Наистина любов), но и доказва защо сър Майкъл Кейн е единственият актьор с номинации за престижни кинонагради в пет последователни декади.

Анатомия на едно падане – 18, 19, 22, 23, 26, 27 и 28 ноември

Франция, 2023, 152 мин

режисьор: Жюстин Трие

с участието на: Сандра Хюлер, Суон Арло, Антоан Рейнарц, Самюел Теис, Джени Бет

Истината е някъде по средата – такива крилати фрази лепват идеално на прецизно подредения пъзел от парчета живот/улики, събрани след аутопсията на съюза между писателката Сандра, съпруга ѝ Самуел и незрящия им син Даниел, живеещи в уединена хижа в Гренобъл... Наречи го съдебна хроника на една предизвестена смърт, наречи го прецизна аутопсия на съвременното живеене, но мистъри драмата на Жюстин Трие вече получи присъда – Златна палма 2023.

Догман – 26 ноември

Франция, 2023, 114 мин

режисьор: Люк Бесон

с участието на: Кейлъб Ландри Джоунс, Джоджо Т. Гибс, Кристофър Денъм, Клеменс Шик, Мариса Беренсън

Няма да увъртаме – от Никита и Леон насам, Люк Бесон не бе правил по-драматичен и емоционално богат филм, гравитиращ около убийци и поучително насилие – Кейлъб Ландри Джоунс като аутсайдера Догман (с неговата кучешка армия) е във вихъра си със заслужено водеща роля (след силните поддържащи в последните години), Ерик Сера отново държи музикалната диригентска палка, а моралните сатира препратки и филмови намигвания в Догман са по-силни и от безрезервната куча любов.

Гол за победа – 30 ноември

САЩ, 2023, 103 мин

режисьор: Тайка Уайтити

с участието на: Майкъл Фасбендър, Оскар Кайтли, Каймана, Дейвид Фейн, Рейчъл Хаус

Да, в митологията на спортните филми историите за пълни аутсайдери винаги са по-интригуващи от тези за шампионите... или поне такава е идеята на Тайка Уайтити когато адаптира документалния филм Next Goal Wins за футболния отбор на Американска Самоа и техния опит да се класират на Световното през 2014-а... И да, нищо (дори загубата от Австралия с 31:0) не може да спре Уайтити, Майкъл Фасбендър (като самоотвержения треньор Томас Ронген) и Самоа компания в доказването, че за Играта не Победата, а Желанието и Пътя са най-важни... Също като в Живота.

Момчето и чаплата – 2 декември

Япония, 2023, 124 мин

режисьор: Хаяо Миядзаки

Да, емблематичният за Studio Ghibli (и не само) аниматор Хаяо Миядзаки почти спря да прави филми (10 години изтекоха от последния The Wind Rises и над 20 от Принцеса Мононоке и Spirited Away), но ето, че се завръща с фантастичен епос, открил вдъхновение в романа How Do You Live на Гензабурю Йошино (да, ключов е за историята тук), разлистващ живота на Махито Маки, загубил майка си във Втората световна, но открил странно приятелство с мистериозна сива чапла и портал към... паралелна реалност... така характерно главозамайваща и озвучена по стара Studio Ghibli традиция от Joe Hisaishi.

МелоМания – да, Музиката винаги е играла ключова роля в сценария на Киномания, затова избираме ритъма на Живота, отброяващ сърцетупа и на меломани, и на киномани със:..

Застреляха пианиста – 25, 28 ноември и 1 декември

Испания/Франция/Нидерландия/Португалия, 2023, 104 мин

режисьори: Фернандо Труеба и Хавиер Марискал

с участието на: Джеф Голдблум, Робърта Уолък, Тони Рамос, Каетано Велосо, Жоао Жилберто

Всички сме чували фрази като "Не стреляйте по пианиста, той толкова може", но в тази чудна докуанимация и своеобразен трибют поклон пред боса нова съзиданието всички могат адски много – режисьорът Фернандо Труеба неведнъж е доказвал любовта си към Музиката, а и вече минаха над 20 години от документалния Calle 54, изследващ латино джаза, за да тръгне тук по следите на боса нова-та и изчезването на емблематичния пианист Франсиско Тенорио Жуниор през 1976-а... Разследването води американски джаз журналист (Джеф Голдблум има в актива си не една и две музикални авантюри), а боса нова пъзела разплитат класици като Каетано Велосо, Жоао Жилберто, Жилберто Жил, Паулу Моура...

ДокуМания – да, неведнъж сме казвали, че Животът е най-добрият сценарист, затова се спираме на следните документални игри:..

Масимо Троизи: Там горе някой ме обича – 18, 19, 20, 22, 23 и 26 ноември

Италия, 2023, 128 мин

режисьор: Марио Мартоне

с участието на: Паоло Сорентино, Майкъл Радфорд и с гласовете на Пиерфранческо Фавино, Тони Сервило, Валерио Мастандреа

Не само там горе, но и тук долу доста хора обичат отишлия си без време (на 41 години) актьор, сценарист и режисьор Масимо Троизи – дори музикалният проект Il Quadro di Troisi е трибют поклон пред неговия образ – но не в това иска да ни убеди режисьорът Марио Мартоне, който емоционално пресъздава Вселената на един човек, който така умело владее иронията на Живота, че приживе може да заяви в своя филм с лекота Morto Troisi, viva Troisi!, а посмъртно да бъде Оскар-номиниран за Пощальонът, може би най-прочутата творба с негово участие и негов сценарий.

Китовете, пазители на планетата – 19, 22, 25, 26, 28 ноември и 3 декември

Франция, 2023, 82 мин

режисьор: Жан-Албер Лиевр

Да, крайно време е думата да "вземат" китовете с техните сонарни "песни", въпреки че тук в ролята на разказвач влиза Жан Дюжарден... Да, време е поемата Whale Nation на Хийткоут Уилямс тук да се превърне в истинска морска поезия от четирите края на света, изпълнена от гърбати, сини, сиви китове и кашалоти... но е и време да се замислим дали ще успеем да запазим тази сюрреална поезия жива...

Киномания | 16 ноември – 3 декември | е в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема, Влайкова и културен център G8