My Mir

Да, след представянето на романа Преди кафето да изстине и неговата филмова адаптация на фестивала CineLibri 2024 вече познавате токийската градска легенда за кафенето Фуникули-фуникула, което "предлага" в менюто си пътуване във Времето... И да, Тошиказу Кавагучи продължава магията с Нови истории от кафенето (откъсът от продължението по-долу), отново начело с финия собственик Нагаре и непоклатимата бариста Казу, отново към онзи стол на Времето са се запътили един куп нови герои, търсещи Втория шанс, но все така "Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото (или бъдещето), започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине"...

един мъж от миналото седеше на онзи стол.

В това кафене можеше не само да се върнеш назад във времето, но да се пренесеш и в бъдещето. Ала в сравнение с хората, желаещи да се озоват в миналото, малцина бяха онези, които избираха да пътуват в бъдещето. Защо? Ами защото, ако се върнеш в миналото, ще срещнеш човека, когото искаш да видиш, докато това невинаги е възможно по отношение на бъдещето. Перспективите за среща с конкретен човек в кафенето в определен момент от бъдещето са доста несигурни.

Дори да поискаш среща, всякакви неща могат да се случат, за да попречат на съответния човек да дойде в кафенето в уречения ден и час. Например влакът да закъснее; той да има спешна работа; пътят да е затворен; да връхлети тайфун; човекът да се разболее – работата е там, че никой не знае какви препятствия го чакат. Следователно шансът за желана среща в бъдещето е изключително нисък.

И все пак в кафенето имаше мъж, дошъл от миналото. Казваше се Кацуки Курата. Беше облечен с къси панталони до коленете и тениска, носеше плажни сандали. А салонът бе украсен с изкуствена коледна елха, която стигаше почти до тавана. Беше сложена в центъра, за целта масата в средата бе преместена, за да се освободи пространство за нея в това малко кафене с общо девет места. Елхата беше купена от съпругата на Нагаре Токита, Кей, преди да умре, като знак за нейната привързаност към обичаната ѝ дъщеря Мики (тя искаше да остави нещо, което да се украсява всяка година).

Беше 25 декември, Коледа.

– Не ви ли е студено с тези дрехи? – попита Кьоко Киджима, която седеше до Мики на бара. Тя бе хем загрижена, хем развеселена от това колко неподходящо е облечен Курата за този сезон.

– Какво ще кажете за одеяло или нещо подобно? – предложи Нагаре, подавайки глава от кухнята, ала мъжът отговори с бързо махване с ръка:

– Добре съм. Изобщо не ми е студено. Но мога ли да получа чаша студена вода, моля?

– Да, веднага – обади се Казу Токита иззад бара.

Обърна се, взе чаша от полицата, напълни я с вода и се отправи към Курата.

– Благодаря – каза той и изпи водата на един дъх.

– Свърших! – възкликна радостно Мики, стискайки химикалка. Седнала на бара до Кьоко, тя току-що беше приключила със своето танзаку. Докато Мики вдигаше листчето, Кьоко попита:

– Какво си пожела този път? – И се помъчи да надникне.

– Искам краката на тате да миришат приятно – прочете Мики въодушевено. Намирайки това за ужасно смешно, Кьоко прихна. Мики също се изкикоти, скочи от стола и отиде да закачи своето танзаку на коледната елха. Беше необичайно време за писане на желания на танзаку – обикновено това се прави през юли, когато се провежда фестивалът Танабата. Елхата вече беше окичена с няколко такива листчета с различно съдържание. Нагаре бе най-честият обект на пожеланията. Освен "краката му да миришат приятно" тя искаше той "да стане по-нисък" и да "не бъде толкова раздразнителен". На Кьоко току ѝ се налагаше да потиска смеха си.

В кафенето не беше нещо обичайно да се пишат желания на танзаку и да се закачат на коледната елха. Когато обаче видя Мики да го прави, Кьоко предложи:

– Защо наистина да не напишем желания и да украсим елхата с тях?

Казу, която рядко се смееше, също се засмя. Веселата атмосфера накара дори Курата, мъжа от миналото, да се усмихне.

– Престани да пишеш глупости – изсумтя раздразнен Нагаре, докато излизаше от кухнята, държейки квадратна кутия с размери двайсет на двайсет на двайсет сантиметра. Вътре беше направената от него коледна торта, която Кьоко бе поръчала.

Мики го погледна и се засмя, след което се обърна към танзакуто, окачено на елхата, плесна с ръце и се помоли по традиционния шинтоистки начин. Коледа ли беше, или фестивалът Танабата, или тя си въобразяваше, че е в светилище? Всичко бе много объркано.

– Добре, продължавам... – обяви Мики и пак започна да пише.

– О, не, не отново... – въздъхна Нагаре. – След като сложи кутията с тортата в хартиена торбичка, той рече:

– А това е за Кинуйо... – И добави кафе за вкъщи в хартиен плик.

– Какво? – възкликна Кьоко. Майка ѝ Кинуйо, починала в края на това лято, обичаше кафето на Нагаре и продължи да го пие всеки ден, докато беше в болницата.

– Благодаря ти – промълви тихо Кьоко със сълзи в очите. Беше трогната от деликатната доброта, с която той предложи любимото кафе на Кинуйо, въпреки че не го бе поръчвала.

Загубата... Тя е част от живота, а възпоменателните ритуали ни помагат да не забравяме скъпите хора. Може би коледната елха, която Кей беше оставила, олицетворяваше не само нейното желание никога да не бъде забравена, но бе и знак, че винаги ще бди над тях. Що се отнасяше до начина, по който беше украсена, е, той наистина бе нетрадиционен. Ако обаче на Мики ѝ харесваше, нямаше как да е в разрез с желанието на Кей.

– И така, колко ти дължа? – попита Кьоко, избърсвайки една сълза.

Нагаре присви очи може би от смущение.

– Ами две хиляди триста и шейсет йени – отговори тихо.

Кьоко извади парите от чантата си.

– Заповядай – рече, подавайки му банкнота от пет хиляди йени и триста и шейсет йени на монети.

Нагаре взе парите и започна да натиска тромавите клавиши на касовия апарат.

– Между другото – подхвърли, – той се прибра в Токио, нали? Как се казваше, Юкио ли беше? – обърна се към Кьоко. Юкио бе по-малкият ѝ брат, който се беше преместил в Киото, за да стане грънчар.

– Да, върна се! Известно време му бе доста трудно, но вече се установи на работа.

Не беше лесно за Юкио да намери нещо подходящо. Бе надхвърлил трийсетте, а до момента се беше фокусирал единствено върху грънчарството, оставайки без никаква друга квалификация. Но беше отворен за всякаква сфера на дейност, така че потърси помощ от националната служба "Здравей, работа". След единайсет неуспешни опита беше нает от малка компания, предлагаща прибори за хранене в западен стил. Наскоро пристигнал в Токио, бе избрал да живее в апартамент на компанията. И така беше направил първите си стъпки към нов живот.

– О, радвам се да го чуя – каза Нагаре, докато ѝ подаваше рестото. Казу, която слушаше разговора, кимна в знак на съгласие. Изражението на Кьоко обаче леко се смрачи. Погледна мъжа на онзи стол и въздъхна.

– Никога не ми е минавало през ума, че Юкио е мислил за самоубийство – отрони тя. – Наистина съм много благодарна – додаде и сведе ниско глава.

– Няма за какво – отвърна Казу. Безстрастното ѝ изражение не се промени, така че за Кьоко беше трудно да разбере доколко добре е изразила чувствата си. Въпреки това кимна, изглеждайки доволна.

– Направих още едно! – възкликна весело Мики, която беше приключила с поредното танзаку.

– О, наистина ли? И какво е желанието? – попита Кьоко с усмивка.

– Тате да бъде щастлив. – Мики го прочете на глас и после се засмя.

Не беше ясно доколко осъзнато е това желание. Може би просто бе потърсила оправдание да изпише йероглифа за "щастие". Но след като го чу, Нагаре изглеждаше смутен.

– Каква глупост! – измърмори той и бързо изчезна в кухнята. Кьоко погледна Казу и се засмя.

– Мисля, че татко ти показа, че вече е щастлив – рече тя на Мики и напусна кафенето. Мики се усмихваше, но може би не осъзнаваше дълбочината на чувствата, които бе предизвикала.

Преди кафето да изстине. Нови истории от кафенето (превод Васил Велчев, корица Люба Халева, 192 стр, цена 20 лева/ 10,23 €) е в книжарниците

"– Ще станеш Четец на сънища – обясни ти тихо." – да, тази реплика от най-новия роман Градът и неговите несигурни стени на Харуки Мураками звучи познато, нали, защото Мураками не само смесва Реално и Сюрреално в неделими нови Светове, но и преплита повтарящи се теми, мотиви и герои, свързващи неговите творения като с невидима нишка, разплетена от играеща си с кълбо думи говореща котка... И да, 40 години по-късно, Мураками се завръща към мистичния Град от романа Страна на чудесата за непукисти и краят на света (зародил се, от своя страна, в апокрифна новела от 1980-а) само защото всяка История има своята Сянка (също като на Обитаващите в Градът и неговите несигурни стени), която чака някъде там, Отвъд... Отвъд думите, отвъд стените, отвъд метафорите, отвъд страниците, отвъд мечтите, отвъд сънищата... Или както винаги е казвал един истински Тълкувател на мечти: "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"... а сега ви оставяме с два откъса от Градът и неговите несигурни стени...

/Из 2 глава/

В този реален свят двамата с теб живеехме недалеч един от друг. Недалеч, но и не толкова близо, че да си гостуваме, когато ни се прииска. Пътят до теб ми отнемаше час и половина и два пъти сменях влакове. Нито твоят, нито моят град беше ограден с висока стена, тъй че влизахме в градовете и ги напускахме съвсем свободно.

Аз живеех в спокоен жилищен квартал край морето, а ти – в центъра на доста по-голям и оживен град. През онова лято аз бях в третия и последен гимназиален клас, а ти беше във втория. Аз учех в кварталната държавна гимназия, а ти посещаваше частно девическо училище в града си. По различни причини не можехме да се виждаме повече от веднъж или два пъти месечно. Редувахме се – аз те посещавах в твоя град, а следващия път ти идваше в града, в който живеех. Разхождахме се в малък парк близо до дома ти или в една ботаническа градина с входна такса, но до оранжериите имаше приятно малко кафене, което никога не беше много пълно и стана любимото ни място. Поръчвахме си кафе и ябълков пай (малък лукс за нас) и потъвахме в тих разговор.

Когато ти идваше в моя град, се разхождахме покрай реката или морето. В центъра на града, където живееше ти, нямаше нито река, нито море, естествено, затова по време на посещенията си при мен най-напред искаше да видиш това. Примамваха те естествените водни басейни.

– Не знам защо, водата винаги ме успокоява – казваше ти. – Харесва ми звукът ѝ.

Бях се запознал с теб предишната есен и излизахме вече осем месеца. Когато се виждахме, винаги намирахме някое уединено местенце, където да се прегръщаме и целуваме. Но не стигахме по-далеч. Предимно защото не разполагахме с достатъчно време и със свое място, където връзката ни да премине към следващия етап, но най-вече бяхме толкова вглъбени в разговорите си, че не искахме да отнемаме от времето за тях. И двамата за пръв път срещахме човек, с когото да споделяме толкова свободно чувствата и мислите си. Беше почти чудо да срещнеш такъв човек. Затова един-два пъти месечно ние си бъбрехме ли, бъбрехме, забравили за времето. Винаги имаше какво да си кажем, а когато се сбогувахме на гарата, ме обземаше усещането, че сме пропуснали да поговорим за още нещо, по-важно.

Не твърдя, че не изпитвах физическо влечение към теб. Здраво седемнайсетгодишно момче, прегърнало гъвкавото тяло на шестнайсетгодишно момиче с красиво заоблени гърди – нима е възможно да не бъде намесено и сексуалното желание? Но аз усещах инстинктивно, че е по-добре да не бързаме с тези неща. За момента исках да те виждам един-два пъти месечно, да си правим дълги разходки и да споделяме открито всякакви неща. Интимна размяна на информация, дълбоко опознаване. А после прегръдки и целувки в сянката на някое дърво – беше толкова прелестно, че не исках да се хвърлям прибързано в нищо друго. Направехме ли го, нещо важно в отношенията ни щеше да се изгуби безвъзвратно, нещо, което може би никога нямаше да си върнем. Физическата страна можеше да почака, да се случи по-късно. Така си мислех. Или интуицията ми го подсказваше. И все пак за какво си говорехме прегърнати? Забравил съм вече. За толкова много неща, че не ги помня всичките. Но знам едно – след като ти заговори за онзи странен град, опасан с висока стена, той стана главна тема на разговорите ни.

Разказваше ми най-вече за устройството на града. Аз задавах въпроси от практическо естество и ти отговаряше, а в хода на разговорите ни градът започна да добива форма и беше записан. Ти създаде града. Или пък той вече е съществувал вътре в теб. Но когато се стигна до събирането на отделните късчета, за да можеш да си го представиш, за да го опишеш с думи, мисля, че и аз изиграх роля. Ти говореше за града, а аз записвах всичко. Може би като древните философи и религиозни водачи, които са имали на разположение верни и добросъвестни писари или ученици, които са записвали всяка тяхна дума. Нахвърлях всичко в нарочно тефтерче специално за целта като компетентен секретар или като предан ученик. През онова лято двамата с теб бяхме изцяло погълнати от своя съвместен проект.

/Из 4 глава/

Ти и аз никога не се посещавахме у дома. Никога не се срещахме с роднините на другия, не се запознахме с приятелите на другия. Не искахме никой на този свят да ни безпокои. Стигаше ни нашата вселена за двама и не желаехме никой друг да се намесва във взаимоотношенията ни. На практика не разполагахме с време за нищо друго. Както вече споменах, имаше да говорим за страшно много неща, а времето ни беше ограничено.

Ти почти не споменаваше семейството си. Знаех само няколко незначителни подробности. Баща ти работеше като държавен чиновник, но когато си била на единайсет, бил принуден да подаде оставка заради някакво провинение и сега работел в канцеларията на някаква частна школа за летни обучителни курсове. Нямах представа за какво провинение става дума, но усещах, че на теб не ти се говори за това. Родната ти майка починала от рак, когато ти си била тригодишна, затова почти не я помнеше. Когато си била на пет, баща ти се оженил повторно, но веднъж ти подхвърли нещо, от което заключих, че си чувствала мащехата си малко по-близка от баща си. Като случаен коментар със ситен шрифт в ъгъла на страницата от книга. За природената си сестра, която беше с шест години по-малка от теб, ти каза само: "Тя е алергична към котешка козина, затова нямаме котка". Нищо повече.

Когато си била малка, единственият човек, когото си чувствала истински близък, била баба ти по майчина линия. При всяка възможност си ходела сама с влака при баба си в съседния квартал. През ваканциите дори си оставала там за по няколко дни. Баба ти те обичала безусловно и дори ти правела дребни подаръчета въпреки скромните си доходи. Но при всяко посещение при баба ти изражението на твоята мащеха издавало недоволството ѝ и макар да не казала нито дума, ти си започнала да посещаваш баба си все по-рядко. А преди няколко години баба ти починала внезапно от сърдечно заболяване.

Ти ми обясни тези неща разпокъсано. Все едно случайно намираше по нещо в джоба на палтото си. Друго нещо, което помня ясно дори сега, е, че когато говореше за семейството си, ти по някаква причина се взираше в дланите си. Сякаш за да следиш нишката на собствения си разказ, ти трябваше внимателно да разшифроваш нещо, написано там.

Що се отнася до мен, аз не изпитвах нужда да ти разказвам много за семейството си. Моите родители бяха най-обикновени. Баща ми работеше във фармацевтична компания, а майка ми беше домакиня. Те правеха каквото правят обикновените средностатистически родители, и говореха като обикновените средностатистически родители.

Имахме домашен любимец – възрастна черна котка. В ученическия ми живот също нямаше нищо забележително. Родителите ми не бяха лоши хора, но и не бяха забележително добри. Единственото място в училище, където се чувствах истински спокоен, беше училищната библиотека. Обичах книгите и ми беше приятно да седя там и да мечтая. Намирах повечето заглавия, които исках да прочета.

Ясно си спомням деня на запознанството ни. Имаше церемония по награждаването на победителите от училищния конкурс за най-хубаво есе. Участниците от първите пет места бяха поканени да присъстват. Аз спечелих третото място, ти – четвъртото, и седяхме един до друг. Беше през есента. Аз бях във втори гимназиален клас, а ти в първи. Церемонията беше адски скучна, затова по време на паузите двамата се споглеждахме и си разменяхме по няколко думи приглушено. Ти беше облечена с морскосин блейзър и плисирана пола в същия цвят. Бяла блуза с панделка, бели чорапи и черни обувки без връзки. Чорапите ти бяха снежнобели, обувките ти – безупречно излъскани, все едно седемте джуджета се бяха заели с тях още призори.

Аз не бях много добър писател. Още от дете обичах да чета и при всяка възможност посягах към книгата, но не мисля, че притежавах литературен талант. Само че учениците от часовете по японски до един бяхме задължени да напишем есе за състезанието. Моето беше избрано сред всички изпратени на комисията, стигна до финала и аз най-неочаквано получих една от водещите награди. Честно казано, не проумявах какво толкова хубаво съм написал. Когато прочетох текста си, той ми се стори лишен от достойнства, посредствен. Някои от съдиите обаче бяха на мнение, че заслужава отличие, явно все пак е имал някакви качества. Моята учителка беше на седмото небе, задето съм получил награда. За пръв път в моя живот някой учител оставаше доволен от мен. Затова не изразих мнението си и признателно приех наградата.

Състезанието за есе се провеждаше всяка есен на окръжно ниво и всяка година задаваха различна тема. Тазгодишната беше "Моят приятел". Изискването беше да напишем пет ръкописни страници, но за жалост, аз нямах нито един приятел, за когото можех да кажа много, затова писах за домашния ни любимец. Постарах се да опиша как общувам със старата домашна котка, съвместния ни живот, начините, по които изразяваме взаимно чувствата си – но разбира се, с ограничения. Котката ми беше умна, имаше характер и аз можех да кажа много неща. Сигурно някои членове на комисията са били любители на котки. Хората, които обичат котки, някак естествено харесват други хора, които обичат котки.

Ти беше писала за баба си по майчина линия. За споделените чувства между една самотна възрастна жена и едно самотно момиче. И за възвишените истински ценности, на които учи такова взаимоотношение. Есето беше очарователно и трогателно. Сто пъти по-хубаво от моето. Не проумявах защо моето беше класирано на трето място, а твоето на четвърто. И най-искрено ти го признах. Ти се усмихна и отговори, че си на противното мнение. "Твоят текст е много по-хубав от моя", каза ти. И додаде: "Честна дума, не лъжа".

Градът и неговите несигурни стени (превод Надeжда Розова, корица Стефан Касъров, 570 стр, цена 30 лeва/15,34 €) е в книжарниците

Да, фестивалът CineLibri (тази година от 10 октомври до 3 ноември, пълната програма е тук) прилича на измисления от Борис Виан, в емблематичния му роман Пяната на дните, инструмент пианоктейл, който приготвя точно такива коктейли, каквито ноти изсвириш на него, на пианото на Живота... Точно каквото правят и Литературата, и Киното, а CineLibri партитурата тази година включва В-О-В (Based-On-Books) форума, специални гости и добре познатото онлайн издание на платформата Neterra TV+, както естествено и CineLibri жури, което ще раздава награди, а ето какво свирим ние:..

+ Пяната на Дните – "Тази история е истинска, защото я измислих от началото до края" ще каже Борис Виан в предговора на своята класика Пяната на дните, а Киното спокойно може да припознае тези думи като своя максима... Фестивалът CineLibri пък припознава това заглавие като мото на своето 11-то издание, защото, може би, и в откриващия, и в закриващия филм, границите между Реалност и Фантазия са размити в името на Душата човешка, като естествено, говорим за:..

Чужденецът – 10 октомври, зала 1 НДК | 19:00, Откриване

Франция, 2025, 120 мин

режисьор: Франсоа Озон

с участието на: Бенжамен Воазен, Пиер Лотен, Суан Арло, Дени Лаван, Ребека Мардър

Да, Франсоа Озон неведнъж се е впускал в адаптации на литературни творения, но тази амбициозна екранизация на екзистенц класиката от Албер Камю определено ще влезе в "златните архиви" – стилна, хладнокръвна монохромна визия от Маню Дакос (заснел с Озон и Петер Фон Кант, и Двойният любовник), смел саунд дизайн избор в лицето на Фатима Ал Кадири и изпипан от Бенжамен Воазен (помните го от Лято'85, нали) Мьорсо без да го сравнявате с изпълнението на Мастрояни от '67-а, така че накрая да не останат... невинни...

Помилване – 24 октомври, зала 1 НДК | 19:00, Церемония по награждаване

Италия, 2025, 131 мин

режисьор: Паоло Сорентино

с участието на: Тони Сервило, Анна Ферцети, Орландо Чинкуе, Масимо Вентуриело, Милвия Марилиано, Джузепе Гаяни

Да, Тони Сервило е любим актьор на Сорентино (и ще може да се срещнете с него, да, защото Сервило ще получи специална CineLibri награда)... И да, Сорентино неведнъж е вкарвал Сервило в амплоато на премиер на Италия (и като Джулио Андреоти, и като Силвио Берлускони), но сега в лицето на измисления президент Мариано де Сантис моралните дилеми сякаш ще са още повече и по-нагнетени, особено когато на масата са поставени евтаназията, изневярата и... помилването/прошката, естествено...

+ Конкурс за дублезони – да, дублезоните са измислената от Виан валута в Пяната на дните и ако валутата на всеки кинофестивал са наградите, то конкурсната CineLibri програма е доста богата тази година, като нашия валутен борд избира:..

Горещо мляко – 11, 17 и 20 октомври

Великобритания/Австралия, 2025, 93 мин

режисьор: Ребека Ленкевич

с участието на: Ема Маки, Фиона Шоу, Вики Крипс, Патси Феран, Венсан Перес, Ян Гаел

Да, бийт концептуалистът Матю Хърбърт натрупа опит в озвучаването на "забранена", освободена от предразсъдъци, любов, особено след работата със Себастиан Лелио по своеобразната му фемина трилогия (Фантастична жена, Неподчинение и Глория Бел), а сякаш именно докато снимат Неподчинение (и докато адаптира сценария) Ребека Ленкевич решава, че ще направи режисьорския си дебют с друга екранизация (а именно Горещо мляко по едноименния роман на Дебора Леви), която отново ще бъде с музикален фон от Хърбърт – да, мотивът за освобождаване от задушаващата прегръдка на предразсъдъците и майчината тирания (в случая, страдащата от мистериозна парализа Роуз/Фиона Шоу) е до болка познат на главната героиня София, а когато са замесени актуални звезди като Ема Маки и Вики Крипс всичко се усеща като... Горещо мляко!

Магьосника от Кремъл – 12, 16, 19, 20, 21, 24, 25, 29 и 1, 2 ноември

Франция/Великобритания/САЩ, 2025, 156 мин

режисьор: Оливие Асаяс

с участието на: Джуд Лоу, Алисия Викандер, Пол Дейно, Том Стъридж, Джефри Райт, Александър Джонсън, Дан Кейд, Анастасия Сътър

"Магьосника от Кремъл не е толкова политически филм, колкото филм за политиката и нейните перверзни методи, на които всички ние сме заложници. Вярвам – или може би се заблуждавам – че разкриването на вътрешните механизми на лъжите и потисничеството все още си струва да се преследва" ще каже Оливие Асаяс за новата си киноавантюра, а именно адаптацията на sad-but-true романа на Джулиано да Емполи, но Хаосът, в който живеем няма как да бъде описан с думи, понякога... Хаосът, който предразполага режисьорът и продуцент Вадим Баранов/Пол Дейно да се превърне (ала Распутин) в съветник на току възкачилия се диктатор Путин/Джуд Лоу... Хаосът, който продължава и до днес да размива границата между добро и зло в това пътуване, наречено Живот...

Изчезването – 13, 14, 15, 18, 19, 21 октомври и 2 ноември

Франция/Германия/Мексико/САЩ/Великобритания, 2025, 135 мин

режисьор: Кирил Серебренников

с участието на: Аугуст Дил, Бургхарт Клауснер, Фридерике Бехт, Дана Херфурт, Сергей Подимин, Антон Литвинов

"Сънят се забравя, затова се повтаря" гласеше лайтмотива в един друг филм, където витае духа на нацизма и именно за да не се повтаря (и забравя) Серебренников прави стилна монохромна (олé за оператора на Петрови в грипа, Владислав Опелянц) психологическа дисекция на Ангелът на Смъртта, Йозеф Менгеле, при неговото следвоенно бягство в Южна Америка (из Аржентина, Парагвай и Бразилия), а ние се питаме къде ли ще изчезнат утре "хората", които извършват престъпления срещу човечеството днес..

+ Пяната на Действителността – да, тук събираме три CineLibri категории (Срещи в действителността, Italian Screens и Пяната на галавечерите) в едно и то не само защото Борис Виан обича да измисля нови думи като събира вече съществуващи такива до получаването на ново, друго значение... Същото каквото правят и Киното, и Литературата с историите от Живота, а ние се спираме на:..

Хронология на водата – 11, 12 октомври и 1 ноември

САЩ/Франция/Латвия, 2025, 128 мин

режисьор: Кристен Стюарт

с участието на: Имоджен Путс, Тора Бърч, Том Стъридж, Джим Белуши, Чарли Карик, Майкъл Еп, Ърл Кейв, Ким Гордън, Сюзан Флуд

Режисьорският дебют на Кристен Стюарт е контрастен и експресивен точно толкова, колкото са и ролите ѝ като актриса – вдъхновението идва от едноименните мемоари на плувната олимпийска надежда Лидия Юкнавич (Имоджен Путс жонглира умело между ролите на писател, учител, майка, алкохолно и бисексуално зависима) като остава екранно време и за Тора Бърч (помните Американски прелести, нали), и за Джим Белуши като класика Кен Киси, и дори за Ким Гордън (фронтлейди и басист на Sonic Youth), а пъзелът, който се оформя, се нарича хронология на... катарзиса...

Франц – 11, 13, 16, 17, 25, 26, 27, 29, 30 октомври и 2 ноември

Чехия/Полша/Германия/Франция/Турция, 2025, 127 мин

режисьор: Агнешка Холанд

с участието на: Идан Вайс, Карел Добри, Петер Курт, Юрай Лой, Карол Шулер, Себастиан Шварц, Катарина Старк, Йеновефа Бокова

Да, неслучайно CineLibri посвети своето 2023-а издание на 140-та годишнина от рождението на Франц Кафка, както неслучайно Агнешка Холанд фино използва мотиви, теми, сцени, сънища (и писма) от неумиращите творения на Кафка, за да изгради калейдоскопичен портрет на един човек, изпреварил времето и страховете човешки... но повече за процеса ще разкажат лично (при прожекцията на 25 октомври) Агнешка Холанд и съсценариста тук Майк Дауни, специални гости на CineLibri 2025.

Невероятният свят на господин Паньол – 11, 12, 22, 23, 25, 28, 30, 31 октомври и 1 ноември

Франция, 2025, 90 мин, анимация

режисьор: Силвен Шоме

с участието на: Лоран Лафит, Жералдин Паяс, Тиери Гарсия, Анаис Пети, Венсан Фернандел, Вероник Филипона

Ако не сте били сигурни откъде Силвен Шоме е черпил вдъхновение за Трио Белвил и Илюзионистът, то тази почетна адаптация на мемоарите на Марсел Паньол, първият кинодеец, приет в Académie française, ще разсее всяко съмнение – с колорита на диапозитиви, теми и мотиви от богатото творчество на Паньол, се сменят калейдоскопично тук, за да се върнем в детството (да, Паньол среща малкия Марсел), когато Животът обещава, че най-голямото магично Приключение е пред теб.

Празненството – 13, 14, 15, 18, 21, 22, 25, 27 октомври и 2 ноември

Гърция/Испания/Великобритания/Нидерландия, 2025, 103 мин

режисьор: Мигел Анхел Хименес

с участието на: Уилем Дефо, Джо Кол, Вик Кармен Соне, Ема Суарес, Карлос Куевас

Да, Уилем Дефо толкова се вживя в Гърция и ролята си на корабен магнат (ала Онасис), че се впусна в необичаен танц в гръцка таверна във видеоклип към музикалния проект GAMMAGAMMA на сценариста тук Йоргос Карнавас – да, всичко е свързано в живота, както и в живота на милиардера Маркос Тимолеон, но когато решава да предаде наследството в ръцете на дъщеря си София, като подарък за 25-я ѝ рожден ден (на частен остров, естествено), всичко се обърква...

Навън – 15, 16, 17, 18, 20, 21 и 26 октомври

Италия/Франция, 2025, 117 мин

режисьор: Марио Мартоне

с участието на: Валерия Голино, Матилда де Анджелис, Елоди, Корадо Фортуна, Антонио Джерарди, Каролина Роси, Франческо Сицилиано

Кариерата на Валерия Голино изживява истински Ренесанс, точно какъвто се случва в живота на писателката (и актриса) Голиарда Сапиенца (чийто роман Университетът Ребибия е адаптиран тук) след излизането ѝ от затвора за кражба, където заформя трио за цял живот (или за едно знойно лято) със съкилийните Роберта/Матилда де Анджелис и Барбара/Елоди, а когато триото играе и с оператора Паоло Карнера (на Аз, капитан) няма как да не се получи Изкуството на радостта – най-прочутото творение на Сапиенца.

Голямата арка – 15, 17, 22, 23, 25, 27, 29 и 31 октомври

Франция/Дания, 2025, 105 мин

режисьор: Стефан Демустие

с участието на: Клаес Банг, Сидсе Бабет Кнудсен, Ксавие Долан, Суон Арло, Мишел Фо, Алесандро Бресанело

Да, ще може да се срещнете с Клаес Банг (при прожекцията на 22 октомври), въпреки че неговият герой тук, датският архитект Ото фон Спрекелсен, не се радва на радушен прием след като печели проекта за изграждането на Голямата арка (символ на хуманизма) в модерния квартал Дефанс в Париж – спънките са много, от езиковата бариера до бюрократа Жан-Луи Субилон (друго амплоа на канадското киночудо Ксавие Долан), но в крайна сметка архитектурата (и хуманизма) ще триумфират...

Радостта – 16, 19, 20, 24, 26, 27 и 29 октомври

Италия, 2025, 108 мин

режисьор: Николанджело Джелормини

с участието на: Франческо Колела, Валерия Голино, Жасмин Тринка, Саул Нани, Бети Педраци

Киното обича неортодоксалните отношения между учител и ученик/чка, виждали сме ги неведнъж, но тук, с много любов, Валерия Голино и режисьорът Николанджело Джелормини сякаш плавно преливат работата си от минисериала Изкуството на радостта (адаптация по романа на Голиарда Сапиенца – виж по-горе) в историята на учителката по френски Джоя/Радост, за да се убедим, че и Животът, и Радостта е въпрос на... Изкуство без граници!

+ Пианококтейл на Фантазията – да, фантазията на Виан в Пяната на дните ражда пианококтейла (или пиано, което приготвя коктейли с вкуса на нотите, които изсвириш на него), досущ както Киното и Литературата забъркват коктейли с Нотите/Историите, които изсвириш, и ако за така очакваните Бугония и Спрингстийн: Избави ме от нищото сме приготвили отделни, специални партитури, то сега избираме:..

Куче 51 – 11, 12, 17, 19, 22, 23, 24, 25 и 29 октомври

Франция, 2025, 105 мин

режисьор: Седрик Хименес

с участието на: Адел Екзаркопулос, Жил Льолуш, Луи Гарел, Дафне Патакия, Валерия Бруни Тедески, Ромeн Дюри

През 2012-а, с филма си Paris Under Watch, Седрик Хименес прокрадна идеята за един Париж под постоянно видеонаблюдение – дузина години по-късно (и в едноименния роман на Лоран Годе) Париж е разделен (по социален статус) на 3 зони и под наблюдението на AI системата АЛМА... да, всичко е до болка Оруелово-познато, но когато създателят на АЛМА е убит, полицаите Салия/Адел Екзаркопулос и Зем (Жил Льолуш, абонат за филмите на Хименес) ще намерят Отговорите...

Няма звяр без капка милост – 11, 12, 15, 18, 26 октомври и 1 ноември

Германия/Полша/Франция, 2025, 150 мин

режисьор: Бурхан Курбани

с участието на: Кенда Хмейдан, Верена Алтенбергер, Хиам Абас, Енно Требс, Мехди Небу

Неслучайно Бурхан Курбани получи голямата CineLibri 2020 награда за съвременната му версия на Берлин Александерплац романа от Алфред Дьоблин... неслучайно, в зрелищните му адаптации по литературни класики, главните герои са сменени с имигранти (като самият Курбани) или в случая на Няма звяр без капка милост (фриволна адаптация на Шекспировата пиеса Ричард III) са със сменен пол – запознайте се с амбициозния адвокат от фамилия Йорк, Рашида (сирийската актриса Кенда Хмейдан) – което добавя още едно ниво за интерпретация на вечната борба за власт и надмощие... Не се променя единствено мизансцена – съвременен щур Берлин – не се променя и музикалния фон от Даша Дауенхауер и въздействащата кадровка на оператора Йоши Хаймрат, отново готови за награди...

Далауей – 12, 13, 14, 15, 18, 19, 25 и 26 октомври

Франция/Белгия, 2025, 110 мин

режисьор: Ян Гозлан

с участието на: Милен Фармер, Сесил дьо Франс, Анна Муглалис, Ларс Микелсен, Фредерик Пиеро, Фрея Мейвор

Далауей във филма на Ян Гозлан е дигитално приложение (с гласа на Милен Фармер, о, да) за творческо писане, захранвано от изкуствен интелект, и освен явна заигравка с едноименната литературна класика (чиято 100-годишнина от издаването, отбелязваме през 2025-а) на Вирджиния Улф е и тънко намигване към момента когато всичко ще е AI-написано... или поне AI-съблюдавано, каквито мисли се въртят в главата на писателката в творческа криза Клариса/Сесил дьо Франс, докато пребивава на мистъри резиденция под опеката на Далауей и "очите" на оператора на Чужденецът (виж по-горе) Маню Дакос.

Личен живот – 14, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 25, 27, 28 и 30 октомври

Франция, 2025, 100 мин

режисьор: Ребека Злотовски

с участието на: Джоди Фостър, Даниел Отьой, Виржини Ефира, Матию Амалрик, Венсан Лакост, Ирен Жакоб

Когато уважавания психиатър Лилиан Стайнър (Джоди Фостър в третата си френскоезична роля) се подлага на хипноза, за да разбере повече за смъртта на своята пациентка Паула/Виржини Ефира, няма как всичко да не се обърка и кутията на Пандора с тайните да не се отвори, нали...

Блед пейзаж с хълмове – 26, 30 октомври и 2 ноември

Япония/Великобритания/Полша/Сингапур, 2025, 123 мин

режисьор: Кей Ишикава

с участието на: Сузу Хиросе, Йо Йошида, Фуми Никаидо, Камила Айко, Томокадзу Миура

Дебютният роман на Нобеловия лауреат Казуо Ишигуро оживява на екрана под фината режисура на Кей Ишикава точно както спомените на японската вдовица Ецуко се преплитат като сънища между следвоенно Нагасаки и провинциална Англия през 80-те, а прозата на Ишигуро доказва защо продължава да бъде кинематографично вълнуваща – очакваме и адаптацията на Тайка Уайтити по последния му роман Клара и слънцето.

+ Документалоктейл – да, думите на Виан: "Тази история е истинска, защото я измислих от началото до края" важат с пълна сила и за документалната, и за късометражната CineLibri селекция и ако фокусът тази година пада върху Силви Вартан (с гостуването и специалните CineLibri прожекции), то ние избираме:..

Джани Версаче: Императорът на мечтите – 20 октомври | 19:00, Топлоцентрала

Италия, 2023, 70 мин, документален

режисьор: Мимо Калопрести

с участието на: Мартина де Лоренцо, Верa Драгоне, Леонардо Малтезе

Да, Джани Версаче напусна този свят насилствено (преди почти 30 години), а този интимен портрет, сглобен (с много архивни кадри и интервюта, да) от Мимо Калопрести, е възможност да проследите обстойно целия път на Джани – от детството в Реджо Калабрия, през първите скици до монументалните модни подиуми.

Вълшебната планина: Томас Ман и неговият емблематичен роман – 28 октомври | 19:00, Одеон

Швейцария, 2024, 52 мин, документален

режисьор: Андре Шефер

100 години след издаването на класиката Вълшебната планина, познавачът на Томас Ман, Андре Шефер, тръгва по стъпките на създаването на емблематичния роман, покълнал при лечението от туберкулоза на съпругата на Ман, Катя в санаториума в Давос.

Фестивалът CineLibri 2025 е от 10 октомври до 3 ноември в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Арена The Mall, Cine Grand Park Center, Cineland Bulgaria Mall, Топлоцентрала, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri

Да, това е книгата на Мишел Уелбек, в която той не само присъства като персонаж, но и убива себе си (е, само на страниците на Карта и територия, естествено)... Да, това е романът на Мишел Уелбек, удостоен с наградата Гонкур през 2010-а, за който ще кажат "Целият Уелбек е вътре" и как иначе – историята на художника (и фотограф) Жед Мартен (откъсът от Карта и територия по-долу) играе изкусно на ръба между Изкуството и Реалността, балансира сатирично върху нишките, свързващи "картата" (представянето на Света) и "територията" (Света такъв, какъвто е)... или както ще каже самият Уелбек: "Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората."...

Жед нямаше никакъв спомен кога бе започнал да рисува. Вероятно всички деца рисуват малко или много, но той не познаваше деца и не беше сигурен дали наистина е така. Сега си спомняше със сигурност само, че бе започнал да рисува цветя – в тетрадки малък формат с цветни моливи.

Най-често в сряда следобед и понякога в неделя преживяваше мигове на екстаз в обляната от слънце градина, докато бавачката разговаряше по телефона с поредния си приятел. Ванеса беше осемнайсетгодишна, учеше икономика първа година в университета "Сен Дьони"/ Вилтаньоз и дълго време остана единствен свидетел на първите му художествени опити. Харесваше рисунките му, споделяше това с него и беше искрена, макар на моменти да го поглеждаше озадачено. Обикновено момченцата рисуват кръвожадни чудовища, нацистки емблеми и изтребители (по-напредналите от тях – вагини и пениси), но много рядко цветя.

По онова време Жед изобщо нямаше представа (нито пък Ванеса), че в действителност цветята са ярко обагрени полови органи, които красят повърхността на земята и се отдават на сладострастието на насекомите. Насекомите, хората, а и другите животни, изглежда, преследват някаква цел, движенията им са бързи и целенасочени, докато цветята се къпят в светлината, прекрасни и неподвижни. Красотата на цветята е печална, защото те са крехки и предопределени да умрат, като, разбира се, всичко на Земята, но за тях това важи с особена сила и както при животните мъртвите им тела са гротескна пародия на вида им приживе и също както животинската мърша вонят – това става ясно за всеки, който е преживял поне един цикъл на годишните времена и е видял гниещи цветя, Жед го беше разбрал на петгодишна възраст и може би дори по-рано, тъй като в парка край къщата в Ренси имаше много цветя, а също много дървета и люшканите им от вятъра клони вероятно са били първото нещо, което бе зърнал от детската количка, тикана от възрастна жена (майка му?), освен, разбира се, облаците и небето. Волята за живот у животните се проявява чрез бързи промени – овлажняване на отверстието, втвърдяване на члена и след това изхвърляне на семенна течност, но това той щеше да открие по-късно, на един балкон в Пор Гримо с помощта на Март Тайфер. Волята за живот у цветята се проявява чрез оформянето на ярки багри, които изпъстрят зеленикавото еднообразие на естествената гледка, както и общо взето прозрачното еднообразие на градския пейзаж, поне що се отнася до общините, които се грижат за цветни площи.

Вечер бащата на Жед се прибираше, наричаше се "Жан-Пиер", така се обръщаха към него приятелите му. Жед пък му казваше "татко". Беше добър баща, за такъв го смятаха неговите приятели и подчинените му; много кураж трябва на един вдовец, за да се грижи сам за детето си. През първите години Жан-Пиер беше добър баща, но напоследък недотам, плащаше все повече часове на бавачката, постоянно вечеряше извън дома (най-често с клиенти, понякога с подчинените си и все по-рядко с приятели, защото за него времето на приятелството отминаваше, той преставаше да вярва, че човек може да има приятели, че подобна връзка може да има значение в живота, нито пък че е в състояние да промени съдбата му), прибираше се късно и дори не се опитваше да спи с бавачката, както постъпват повечето мъже; изслушваше нейния разказ за случилото се през деня, усмихваше се на сина си и ѝ плащаше за определените часове. Беше глава на разпаднало се семейство и нямаше никакво намерение да го сглобява наново. Печелеше много пари: беше собственик и генерален директор на строителна фирма, специализирана в изграждането на почивни станции до ключ; имаше клиенти в Португалия, на Малдивите, в Санто Доминго.

Жед беше запазил тетрадките си от онова време с всички рисунки, които бавно и кротко избледняваха (хартията не беше особено качествена, нито пък моливите), можеха да оцелеят още две-три столетия; също както живите същества, и вещите имат продължителност на живота.

Вероятно от първите години на юношеството беше запазил картина, изпълнена с гваш, която беше нарекъл "Събиране на сено в Германия" (твърде странно, защото Жед никога не беше ходил в Германия, още по-малко пък беше участвал в "събиране на сено"). На фона се виждаха заснежени планини, въпреки че светлината очевидно беше лятна; селяните товареха сеното с вили; впрегнатите в каручките магарета бяха гладко оцветени в ярки бои; красотата напомняше платно на Сезан или какво ли не още. В живописта красотата е второстепенен фактор, великите художници от миналото са смятани за такива, защото са успели да наложат едно последователно и същевременно новаторско виждане за света; това ще рече, че те винаги рисуват по един и същ начин, следват един и същ метод, прилагат същите техники, за да преобразят реалните предмети в предмети на живописта; освен това начинът, по който рисуват, не е бил използван никога преди. Радват се на особена почит, когато тяхното виждане за света се явява изчерпателно, приложимо върху всички съществуващи или въобразими предмети и ситуации. Такова е класическото гледище за живописта, която Жед има възможност да изучава в средното училище и която се основава върху понятието фигуративност – онази фигуративност, към която Жед някак необяснимо се завърна в продължение на няколко години от творческата си кариера и която още по-необяснимо му донесе богатство и слава.

Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората. По силата на този факт той можеше да твори критически изображения – критически само до известна степен, защото общото движение на изкуството и на самото общество през младежките години на Жед беше насочено преди всичко към приемането на света, понякога възторжено, но най-често белязано от ирония.

Баща му изобщо не разполагаше с подобна свобода на избора, той беше принуден да гради обитаеми конфигурации, лишени от каквато и да било ирония, в които хората трябваше да могат да живеят и да се отдават на удоволствия поне по време на годишната отпуска. Носеше отговорност при сериозна повреда в машината за обитаване – ако например паднеше асансьор или пък се задръстеха тоалетните. Не беше отговорен в случай на нашествие от страна на грубо, склонно към насилие население, излязло извън контрола на полицейски и всякакви други власти; отговорността му при земетресение пък беше ограничена в определени рамки.

Бащата на неговия баща беше фотограф, а произходът му се губеше в недотам лицеприятна социологическа тиня, застояла от незапомнени времена и съставена преди всичко от земеделски работници и бедни селяни. Какво ли беше накарало този едва изпълзял от мизерията човек да се захване със зараждащата се по онова време техника на фотографията? Нито Жед, нито пък баща му имаха каквато и да било представа, но така или иначе, той беше първият от цяло едно поколение, преодоляло простото и неизменно социално възпроизводство. Беше изкарвал прехраната си с фотографиране най-често на сватби, понякога на първи причастия и на празници в селското училище по случай края на учебната година. Тъй като бе живял в затънтения и открай време обезлюден департамент Крьоз, така и не му се беше удал случай да снима откриването на нови сгради или пък визити на политици от национален мащаб. Цял живот беше упражнявал един посредствен и нискодоходен занаят и затова фактът, че неговият син бе станал архитект, си беше сериозно издигане в обществото, дори без да се вземат предвид споходилите го впоследствие успехи като предприемач.

По времето, когато постъпи в Школата за изящни изкуства в Париж, Жед беше изоставил рисуването заради фотографията. Две години преди това беше открил на тавана в къщата на дядо си фотоапарат "Линхоф Мастер Техника Класик", останал там още от времето, когато старецът бе излязъл в пенсия, но въпреки това все още в отлично състояние. Беше очарован от този допотопен, тежък и странен апарат, който при това беше изработен с изключителна прецизност. Постепенно се беше научил да регулира изображението, да борави с контраста, следвайки принципа на Шлаймпфлуг, и се бе заел да снима последователно всякакви фабрични изделия в заобикалящия го свят – дейност, на която бяха посветени почти изцяло художествените му търсения. Работеше в стаята си, най-често използвайки естествено осветление. Провесени във въздуха папки, пистолети и револвери, бележници, пълнители за копирна машина, вилици – нищо не оставаше встрани от енциклопедичната му амбиция да състави пълен каталог на изработени от човека предмети през индустриалната епоха.

Този маниакален и едва ли не безумен по своята грандиозност проект му спечели уважението на преподавателите, но така и не му позволи да се включи в някоя от групите, които се оформяха около него на основата на общи естетически амбиции или – далеч по-прозаично – на опита за колективно навлизане на пазара на изкуството. Въпреки това той установи приятелски, макар и недотам близки отношения с неколцина колеги, без да си дава сметка колко нетрайни ще се окажат те. Мина и през няколко любовни връзки, но нито една от тях не продължи дълго. Още на другия ден, след като получи дипломата, осъзна, че оттук нататък остава почти сам...

Карта и територия (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 368 стр, цена 26 лева / 13,29 €) е в книжарниците