My Mir

Да, Иън Макюън неведнъж е поглеждал към утопичното Бъдеще – помните Машини като мен, нали – а в случая на миналогодишния му роман Какво можем да знаем (в два откъса по-долу) погледът е отправен към XXII век, 2119 година, когато по-голямата част от Великобритания е потопена под вода (вследствие от климатичните промени, за които Всички Знаем, но така и не Можем да предотвратим)... Всред покачените нива на морета, океани и Кризи, лингвистът Том Меткалф се потапя в търсене на една поема, написаната през 2014-а, в един-единствен екземпляр, "Сонетен венец за Вивиан" от Франсис Блънди, като "гмуркането" е колкото буквално, толкова и символно за анти-утопичната Същност на трите човешки времена – Минало, Настояще и Бъдеще – или както се казва: "Въпросът е какво можем да знаем и на какво можем да вярваме, и в крайна сметка, какво можем да обичаме"...

Тук става дума за онзи вид човешка истина – на границата между фактите и художествената измислица, – която един биограф може да разкрие, разказвайки житейската история на някой друг, като по този начин я прави както своя (като приятелство), така и публична (като предателство). Въпросът е какво можем да знаем и на какво можем да вярваме, и в крайна сметка, какво можем да обичаме.

Ричард Холмс, "Д-р Джонсън и Мистър Савидж" (1993)

I

На 20 май 2119 г. се качих на нощния ферибот от Порт Марлборо и в късния следобед пристигнах на малкия кей край Маинтурог-под-морето, който обслужва Бодлианската библиотека в Сноудония. Пролетният ден беше топъл и тих и пътуването бе минало гладко, макар че, както всеки може да се досети, спането в седнало положение на пейка от дървени летви е истинско изпитание. Тръгнах нагоре към фуникуляра с водно-гравитационно задвижване и извървях двете мили до него по една живописна пътека. Към мен се присъединиха още четирима мъже, отправили се към библиотеката, и докато скрибуцащата вагонетка от полиран дъб ни изкачваше на хиляда фута височина в планината, водих с тях непринуден разговор. Вечерях сам в библиотечната столова, след което телефонирах на моята приятелка и колега Роуз Чърч, за да я уведомя, че съм пристигнал благополучно. Тази нощ спах добре в приличната си на килия стаичка. Не бях притеснен, както при първото ми посещение, от това, че трябваше да ползвам обща баня с още седем души.

След закуска един от помощник-архивистите, Доналд Дръмонд, ме заведе до читателското ми място. Неговата област на работа включваше моя период – от 1990 г. до 2030 г., и той проявяваше силен интерес към темата ми, нелепо наречената "Втора безсмъртна вечеря" и свързаната с нея прочута изгубена поема, "Сонетен венец за Вивиан" от Франсис Блънди. Добре беше, че има кой да ми носи разни неща от стелажите, но се напрягах от добронамереността на Дръмонд и от навика му да спира изведнъж насред изреченията си след маловажни части на речта като предлози или определителни членове, и да стои със зяпнала уста. Подозирах, че е страшно умен. Твърде често споменаваше четиринайсетгодишната си племенница – истински вундеркинд в областта на математиката. Искаше да черпи информация от мен, което подсказваше, че самият той пише нещо. Аз усложнявах нещата с прекалено любезното си поведение, с което се опитвах да прикривам неприязънта си.

Както му бях заръчал, той донесе на работната ми маса дванайсетте тома дневници на Вивиан Блънди от архива ѝ, който, по неизяснени досега от изследователите причини, някога е бил скътан в архива на съпруга ѝ – като в торба за малкото на двуутробен бозайник. Веднага щом останах сам, отворих херметично затворената кутия и извадих петия том. Прелистих на трийсет и втора страница. Имах нужда да видя това отново."Нещата между двама ни с Франсис се успокоиха. Тук съм предимно щастлива – истинско постижение". Има предвид трагичния случай с първия ѝ съпруг, Пърси,който е страдал от болестта на Алцхаймер.

Вярвала е, че Франсис я е обичал, и въпреки че и двамата не са били млади, а и той е бил с десет години по-възрастен от нея, са водили "приличен сексуален живот" и винаги са имали богати теми за разговор. Никъде в дневниците си тя не изразява съжаление, че се е омъжила за великия поет, въпреки че той е прекарвал много време в кабинета си. На друго място е записала: "Чудя се дали понякога не изпитвам наслада от това, че не го харесвам". В седми том вече са женени от девет години. В началото се е държала "разумно", правила е проучвания за втората си книга, която по-късно изоставила. Докато работела в Оксфорд, публикувала литературна биография на поета Джон Клер – преработка на докторската ѝ дисертация. Преподаването ѝ харесвало. Няколко години по-късно съдбата ѝ предизвикала удивление сред приятелите ѝ. След поредица решения, взети от самата нея, се озовала над малка долина в една провинциална част на Глостъшър – без платена работа, на четири мили от най-близкото село, в един огромен хамбар със седем хиляди книги. Никога не би могла да предположи, че ще изостави кариерата си, дори призванието си, за да служи на един чужд гений.

През един ранен следобед на месец октомври 2014 г., "с бучащия в дървото пред прозореца ми силен вятър", Вивиан Блънди е била в кабинета си, разположен в една отделена от Хамбара преустроена стара мандра. Може би е правела списък на продуктите, необходими ѝ за вечерята, която е щяла да приготви на следния ден, за да отпразнува рождения си ден. Щяла е да сервира ястията на група от осем поканени приятели. Вероятно вече е била замислила как да ги подреди на масата. По-късно вечерта са щели да слушат мъжа ѝ, който щял да прочете дългата си нова поема – подарък за празника ѝ. Пазаруването и готвенето не са били действия на смирена домакиня. Вивиан е имала щедър характер и е обичала да доставя удоволствие на другите. Приготвянето на вкусни ястия ѝ е доставяло наслада. Изрядното домакинство ѝ е носело удовлетворение. Франсис никога не я е принуждавал да му стане секретарка, никога не я е поощрявал да се откаже от кариерата си, въпреки че това очевидно го е устройвало. При всяко последващо действие тя е взимала решенията си по своя собствена преценка, макар че в днешно време причините ѝ да изглеждат не особено убедителни. Този процес е продължил с години. В миналото е работела като преподавателка в Оксфорд, предстояла ѝ е професура, после е минала на почасова работа, след това станала хоноруван лектор в едно американско лятно училище и започнала втората си книга, докато не решила, че книгата няма бъдеще. Изоставянето на проекта почувствала като истинско освобождение. Смятала, че всичко е под контрол. Но се изненадвала от това, че в грижите за първия си съпруг, а след това и в борбата си за лична свобода, в разочарованието си от университетската администрация или в преклонението си пред поезията на Франсис Блънди се е лишила от амбиция, заплата, обществено положение и постижения.

Може би дневниците ѝ са попаднали сред книжата на поета в Бодлианската библиотека в Оксфорд и по-късно в Сноудония поради стечение на обстоятелствата или поради невъзможността да се вземат мерки навреме. Преди години някой библиотекар трябва да е разделил съпруга и съпругата в отделни, подредени една до друга кутии. Обръщал съм специално внимание на факта, че Вивиан споменава рядко и с тъга съпруга си Пърси Грийн – лютиер, за когото се е грижила с любов и който е починал вследствие на лошо падане. Много от записките ѝ са озадачаващо делнични и не дават информация на изследователите на Блънди и на другите интересуващи се относно това, което най-много искат да научат за вечерта на рождения ѝ ден – за прочутата, посветена ѝ поема, и какво е станало със специалния екземпляр, единствения екземпляр, подаръка, който съпругът ѝ е връчил, след като го е прочел пред другите.

Можем да предположим, че през следобеда, когато е съставяла списъка с продуктите, тя е изминала осем мили с колата до пазарния град Сайрънсестър, за да вземе от месаря "пет чифта почистени, неестествено тлъсти пъдпъдъци". Щяла е да ги увие в бекон и да ги изпече с червено вино и билки, заедно с манатарките, набрани в буковите гори на Чилтърнските възвишения и донесени в Хамбара от неин приятел. Купила и осем паунда картофи за фурната и още, от същия магазин, три карфиола, чиито цветчета щяла да сготви на следния ден в голям тиган за паеля със "зехтин, чесън, нарязани на ситно зелени люти чушлета, аншоа, чери домати, черен пипер, мащерка и галета". Така е било в онези времена.

На връщане към къщи еднопосочният селски път бил препречен от едно младо дъбово дръвче, повалено от октомврийската буря. При устието на река Севърн ветровете бушували със скорост от 105 мили в час. Тя и още един шофьор – фермер, когото бегло познавала, вдигнали дървото и "го положихме в избуялата трева грижливо, като труп, какъвто мисля, че беше".

Сред битовите подробности се прокрадват откъслечни изблици – безрадостни, тихи пориви на искрени чувства, обикновено подминавани от търсачите на информация за Франсис Блънди. Намерих един пример, пак в петия том. Ръкописните букви са наклонени напред и са по-дребни от останалия текст. Пунктуацията е по-свободна. "Никога не съм го мразила. Никога! Но..." Бихме могли да се опитаме да разгадаем недовършеното последно изречение или да се вгледаме във втората буква на "но", сякаш тя би се завъртяла на пантичките си като капаче на шпионка и би разкрила едно разочаровано сърце, свито от пропуснати възможности.

3

За разлика от Елиътовата Вивиан, Вивиан на Блънди не е била психично болна. Стояла си е в кухнята и е белела картофи. Фактът, че знаем какви точно са били картофите, отново повдига въпроса за информацията.

Дали е бреме или избавление. Миналата година един уважаван учен изтъкна нещо очевидно – че Вивиан и Франсис Блънди са също толкова отдалечени във времето от нас, колкото Оскар Уайлд е бил отдалечен от Вивиан и Франсис Блънди. Към края на Викторианската епоха писането на писма и воденето на дневници е било нещо силно развито, но колкото по-назад отиваме във времето преди установяването на пощенските услуги, толкова по-бедни стават свидетелствата за всекидневния живот. Когато достигнем до началото на XVII век, разчитаме на шепа заможни индивиди с развити социални връзки, често аристократи, които разполагат със свободно време, за да описват ежедневието си или да отразяват събитията в двора. По библиотечните рафтове на Хамбара е имало десетина биографии на Шекспир и още трийсетина, посветени на живота на други елизабетински и якобински писатели. В тези книги се забелязва доста висока степен на близост на авторите с техните герои. Но случаят с Шекспир може да служи като представителен и за останалите. Все още знаем много малко за него. Изследването на Аза, така както е представен в героя на Хамлет – революционен момент в световната литература – все още не се е превърнало в общоприет навик за водене на личен дневник. Ръчно писаните писма се губят лесно. Въпреки че печатарска техника е съществувала и тогава, не е имало вестници, които да се интересуват от живота и мислите на обикновените драматурзи. До интервютата с писатели все още е трябвало да изтече доста време.

Свидетелства за съществуването на Шекспир се откриват най-вече в публичните регистри. Той е оставил след себе си спорове, които продължават с векове. Бил атеист, не – католик. Имал си в Лондон тайна любима втора "съпруга". Бил пътувал до Полша. Не бил автор на тези пиеси.

И все пак нашите биографи, историци и критици, чиито обекти са били активни приблизително от две хилядната година насам, са приемници на повече от век на онова, което съвременниците на Блънди безгрижно са наричали "облакът" – неспирно разрастващ се като грамаден летен кумулус, макар, разбира се, съставен просто от машини за съхранение на данни.

Ние сме наследили почти два века от съхранени фотографии и филми. Стотици лекции, интервюта и четения на Франсис Блънди са записани и достъпни през нигерийския интернет. Всички рецензии и биографични обзори за Блънди, публикувани във вестници и списания, съществуват в цифров вид. През 2004 г., когато телефоните на семейство Блънди придобиват и функцията на фотоапарати, снимките на Хамбара, на интериора му и заобикалящата го природа се умножават. Нито Франсис, нито Вивиан са били активни в своите профили в социалните мрежи, но всеки един от двамата е изпратил през последните години от живота си хиляди цифрови съобщения. Те съдържат дребни подробности от делничния им живот, дават точна информация за приятелите и познатите им, за написани стихотворения, свидетелстват за промените в настроенията им.

Разказват ни за скърбите и тъгата на Вивиан и всичко за двама им, което тя е поискала да съобщи на сестра си Рейчъл и на близките си приятели. Можем също да се запознаем с ежедневните новинарски теми, които са вълнували съвременниците ѝ, с корупционните скандали, с отдавнашните спортни победи. Знаем за всичко, което се е обменяло между Франсис и агента му, издателите и преводачите му, счетоводителя, лекаря и адвоката му. Вече можем да научим дори колко често са влизали в интернет двамата с Вивиан. Съобщенията, изпратени чрез криптиране "от край до край", вече са открити за всички. Както нашият декан веднъж спомена в една своя реч, отнели сме цялата неприкосновеност на миналото.

От средата на 80-те години на ХХ век, с очакването – впоследствие щедро оправдано – че ще може да продаде архива си на някоя библиотека, Франсис пази копия от всичките си изпратени и получени писма. Библиотеката на Хамбара е каталогизирана и качена в интернет. Съпругът и съпругата са си водили дневници. Познаваме добре гласовете им, лицата им и дрехите им, променящи се през годините. Разликите между личностите им в частния и в обществения им живот са очевидни. Учените виждат, чуват и знаят за тях, за личните им мисли повече, отколкото ние знаем за най-близките си приятели.

Въпреки това нашето разбиране има очевидни граници. Един имейл или есемес рядко пораждат толкова интересни субективни размисли, колкото едно грижливо обмислено писмо от XIX или XX век. Когато през някоя лятна утрин Франсис и Вивиан излизат от Хамбара и се любуват на тучните гъсталаци в долината, те не са толкова далеч от пейзажа, който Шекспир е познавал, когато е пътувал западно от Лондон през Оксфордшър към семейния дом в Стратфорд. Ако Франсис и Вивиан са можели да се абстрахират от далечния грохот на двигателите с вътрешно горене при източен вятър, то те биха се почувствали в една среда, която по същество е била непроменена и описвана от една непрекъсната петстотингодишна поетична традиция. Навсякъде около тях са съществували тесните междуселски пътища, които по онова време са били покрити с настилка, а не с кал или прах, но са следвали все същите древни маршрути и над тях са надвисвали същите видове дървета. Дивите цветя са били до голяма степен изместени от коприва.

Популациите от птици, пеперуди и дребни бозайници са били значително намалели, но на теория с подходящи екологични мерки са можели да възвърнат числеността си. Възможно е зад съседния хълм да е имало редица от електрически пилони или индустриална птицеферма. Може би понякога тишината е била разцепвана от стържещия звук на верижен трион или от свистенето на ниско прелитащ самолет от близката военновъздушна база, но в различните посоки на компаса са се издигали далечните шпилове и нормандски кули на селски църкви на по близо хиляда години, а пейзажът е бил прорязван от грижливо поддържана мрежа от стари пътеки, минаващи през горите, през последните останали ливади и покрай замърсените потоци. Те също на теория са можели един ден да бъдат спасени. Ако е живеел далеч от малките и големите градове, човек е можел да почувства онази приемственост, която вероятно е формирала разбиранията на един поет и която днес е недостъпна за нас. От Шекспир ни отделят твърде много абсолютни разриви – и културни, и физически. Семейство Блънди и техните съвременници са живеели с усещането за близост до него – нещо, което са приемали за даденост и което ние никога няма да можем да възстановим с дигиталните си средства.

И все пак ние знаем за двайсет и първия век повече, отколкото той е знаел за своето собствено минало. Специалистите по литература от периода преди 1990 г., както и университетските ни колеги, които срещаме по коридорите на факултета, знаят за авторите, по които работят, само толкова, колкото са знаели изследователите от времето на Блънди. Източниците, които винаги са били оскъдни, отдавна са изчерпани.

За тези специалисти няма нови факти, има само нови гледни точки. И все пак те говорят за петстотингодишните обекти на изследванията си – драматурзи и поети, сякаш ги познават като съседи. Нашата група, занимаваща се с "Английската литература от 1990 до 2030 г.", разполага с такова изобилие от факти и възможности за интерпретация, че никой от нас не би могъл да ги обработи дори и за десет живота. Тези пък, които работят върху периода след 2030 г. и съставляват по-голямата част от състава на факултета, разполагат с още повече материали. Ако цивилизацията успее да оцелее през следващия век, както е оцеляла през миналия, ще ни трябват още сто метра коридор.

Какво можем да знаем (превод Радосвета Гетова, корица Иво Рафаилов, 408 стр, цена 15 €) е в книжарниците

Ако сте срещали Лидия Димковска при някоя от двете ѝ визити в България, то сте наясно, че винаги я е вълнувало това, което ни събира и онова, което ни разделя на Балканския полуостров – в случая на най-новия ѝ роман Единен граждански номер (в два откъса по-долу), линията на разделението минава през зоната на военното и етническо разсичане на Кипър през 1974-а, като току създаденото семейство между гръка Никос и македонката Милка попада в Бермудския триъгълник на Балканите, където без следа потъват и национална идентичност, и родови и семейни корени, и границите на самота и отчуждение...

                                                                                                                    Нима това, което нямаме, не е мярка за онова, което имаме?

                                                                                                                    Оливера Николова, Кучето с тъжен поглед

Трябваше да бъда като брат ми, да не ме засяга нищо от нашата семейна история, от съдбата на баща ми, от характера на майка ми. Да приемам всичко като нещо нормално и обичайно, а не необичайно или лошо. Да не тъгувам за всички пропуснати близости. Да не търся причини и оправдание за мълчанието на баща ми, за коментарите на майка ми. И да не ровя в тяхното минало. Да не ме интересува защо майка ми е отишла на сезонна работа в Кипър и там в хотела, в който работела като перачка и гладачка, се запознала с баща ми, който пък работел като домакин. Живеел недалече от хотела, в квартал Вароша.

Било 1974 година, девет години преди зоната, в която живеел, да се провъзгласи за Севернокипърска турска република, една година преди да се роди брат ми и седем години преди да се родя аз. Като малка се чудех как съм се родила цели седем години след брат ми, докато всички деца в съседство имаха братя или сестри най-много три години по-големи или по-малки от тях. По-късно се чудех защо баща ми и майка ми са се любили още цели седем години, след като са се оженили, при астматичните кризи на баща ми и при цялото главоболие, зъбобол, болки в краката, стомашни болки, световъртеж и общата хипохондрия на майка ми. Като бях дете често проверявах здравната ѝ книжка, докато беше на работа, но не успявах да открия нищо друго, освен предписани успокоителни и чай против хемороиди. Майка ми беше здрава, но сама си бе внушила, че е болна. Баща ми пък – обратно.

Баща ми никога не говореше за произхода си. Когато показваха по телевизията нещо от Кипър, лицето му се променяше, между веждите му се образуваше дълбока бръчка, безшумно преглъщаше слюнката си и чакаше предаването да свърши. И ние едва дочаквахме това, не смеейки дори да дишаме. Майка ми обикновено влизаше в кухнята и мърмореше: "Тия щели да решат положението, как ли пък не! С тях и Господ не може да се разбере". А баща ми, вече ставайки, изключваше телевизора и промърморваше: "Човек да хване дивото!" и кашляйки, отиваше към тоалетната. След това излизаше от къщи. Брат ми влизаше в нашата стая, а аз оставах седнала пред изключения телевизор, не знаейки какво да правя с ръцете и краката си, с устата и очите. Чувах майка ми как си говори в кухнята: "Мòре, само турците са за тях, никой друг!". Тогава и аз ставах и влизах в стаята. Качвах се на моя креват и от горните рафтове измъквах някоя книга. Друсайки се в леглото, я поотварях, прочитах няколко реда, прелиствах страниците, пак прочитах по нещо и я връщах на рафта. После изваждах някоя друга и така седях в кревата, докато брат ми, клекнал на пода с разхвърлени касети около касетофона, не ми подвикнеше: "Слез от кревата най-после". Свличах се от леглото, защото се плашех от заповедта на брат ми, много по-голям от мен, и защото знаех, че ако леглото се счупи под тежестта ми, ново няма да имам. Измъквах под кревата географския атлас, който сам се отваряше на страницата, където между Гърция и Турция имаше едно малко петно суша с морски граници – на север с Турция, на юг с Египет, на изток със Сирия и Ливан, на запад с Крит. Линията, която разделя двете части на острова, можех да видя само с лупата, която също стоеше под кревата.

Същата 1974 година много момичета от Югославия отишли в Кипър за сезонна работа. Автобусът на транспортната фирма "Ласта" от Белград спрял на спирката в Скопие да вземе майка ми, братовчедка ѝ Мара и още няколко момичета и продължил към Солун. Там се качили на кораб за Крит, а след това и на друг за Фамагуста. Посрещнал ги морски бряг с хотели като в холивудските филми. В женските списания, които братовчедка ѝ Мара купувала и при която живеела няколко години след като пристигнала от село и започнала работа в предприятието за обработка на кожи, пишело, че най-вероятно и тази година в луксозната и модна Фамагуста в Кипър ще пристигнат Елизабет Тейлър, Ричард Бъртън, Бриджит Бардо, Пол Нюман и много други холивудски звезди. Било една година след филма "Битката при Сутиеска", в който играе Ричард Бъртън. С него на Бриони пристигнала и Елизабет Тейлър, за която нямало момиче в Югославия да не я чувства близка, направо родна. Тъкмо по това време една младежка задруга в Белград започнала да организира изпращане на работа в Кипър. Съобщения се появили в няколко вестника из цяла Югославия, та много момичета, вместо да се отправят на работа по жп линията Белград – Бар, се записвали за камериерки, гладачки, перачки, готвачки, за всякакви професии, каквито се търсели това горещо лято във Фамагуста. Винаги ми е било чудно, че и майка ми се е оказала в автобуса на "Ласта", но ако не е била братовчедка ѝ, тя сигурно е нямало да замине онова лято за Кипър. Нямало да отиде на гурбет, защото я чакали на село, където трябвало да се жъне, вършее, да се бере и ниже тютюн. Дядо ми смятал, че само за това трябвало да вземе двумесечен неплатен отпуск от предприятието за обработка на кожи. Но Мара отишла лично при баба ми и ѝ казала, че иска да отидат с Милка в Кипър, че там ще спечелят много парà и Милка във всички случаи ще може да си купи жилище в Скопие с кредит от банка. Баба ми само рекла на майка ми "Гледай да не научи старият, кажи, че това лято не ти дават отпуска".

В хотела за кратко била камериерка, после станала перачка и гладачка. В работно време напускала сутерена само с другите жени за кратък обяд в стаичката зад кухнята. Там се хранел и баща ми, Никос, който работел в сутерена като техник в работилницата. Запознали се още първия ден, а след няколко дни вече били двойка. Това се подразбрало още като кафето ѝ се разляло върху коленете ѝ и тя толкова силно извикала, че той, изплашен, инстинктивно грабнал каната с вода от масата и я излял върху краката ѝ. След това ѝ помогнал да слезе в сутерена и по няколко пъти на ден идвал да я пита как е. Всичко това правел с жестове, защото майка ми не знаела английски, а само няколко френски думи. Но това не им пречело да се срещат всеки ден – и в коридора, и по време на обедите, и след работно време, когато отивали на разходка край морето, преди той да си тръгне към къщи на петнайсет минути пешком от хотела. Майка ми спяла в хотела, в стаите за работничките, с Мара и още няколко момичета от Югославия. Всеки следобед можели да отиват на плажа и да се къпят в морето, оглеждайки се наоколо да видят някоя филмова звезда, която излиза от водата или пие коктейл под някой чадър.

Вече бях в основното училище, когато майка ми разказваше това на една съседка, след като изпрати баща ми на пазара на едро за зеле. Скрита зад учебника по македонски, почти не дишах, за да я слушам, и това беше първият път, когато тя разказваше за Кипър. Не пропусна да каже, че с очите си е видяла и Елизабет Тейлър, и Ричард Бъртън, и Бриджит Бардо, и Пол Нюман, и четиримата от АББА, и София Лорен – всички били онова лято във Фамагуста. И не пропусна да добави: "Само по телевизията са хубави, ти какво си мислиш? Така, отблизо, са никакви, нито Бриджитката, нито Елизабет Тейлър, само кожа и кости, сигурно от дрога. А бе да видиш на какво приличаха – с пудра на плажа!". "Какво говориш?" се чудеше съседката. "И Ричард Бъртън ли? А колко хубав беше в Сутиеска!" "А бе той и онзи, Пол – хубави, ама артистките – заникъде! Да я видиш София Лорен – направо гнусна!"

След много години проучвах дали въобще всички тези звезди през лятото на 1974 година наистина са били във Фамагуста. Достигнах до извода, че не са били, най-вероятно американските тайни служби навреме са предупредили Холивуд, че в Кипър нещо се подготвя. Но майка ми винаги си вярваше в това, което казва, та трябваше и ние да ѝ вярваме. Когато прекаляваше с измислиците, когато сама вече не знаеше какво е говорила и какво е забравила, а после го е казала по друг начин, баща ми само казваше "Човек да хване дивото!". Баща ми повтаряше тази фраза винаги, когато нещо не беше както смяташе, че трябва да бъде; когато Стефан правеше някоя беля или аз правех нещо, което той смяташе за беля; и най-вече когато майка ми коментираше нещо, за което беше по-добре да мълчи. Когато бях малка, не знаех какво точно означава "дивото" и си мислех, че това е нещо, което може да се хване, като пеперуда муха или глухарче, нещо, което лети. Само протягаш ръката си и хоп – хващаш го, и след това е твое и можеш да правиш с него каквото си искаш: да го убиеш, да го издухаш, да го поставиш под стъклена чаша, да го отглеждаш или да го пуснеш. По-късно започнах да разглеждам изречението граматически и се питах дали наистина дивото е нещо, което лети или може би е само друга дума вместо думата "пустиня", която знаех заради Сахара от географския атлас. Но защо баща ми би казвал човек да хване пустинята. И как може човек да хване пустиня?

При първата инвазия на 20 юли 1974 година баща ми бил на работа. Както често се случвало, съботите в ресторанта имало сватба. В работилницата в сутерена той си подреждал инструментите, готов да вдигне слушалката на телефона, ако звъннат от рецепцията, че в някоя стая нещо се е повредило и трябва да се поправи.

На майка ми ѝ било задушно в пералнята, та излязла на въздух пред хотела и гледала сватбата на някакъв англичанин с кипърска гъркиня, за която после разказвала на съседката си, че през живота си не е виждала по-дебела булка. Когато някъде отдалече се чула пукотевица, гостите изпаднали в паника, а музиката веднага спряла. Всички наскачали от масите или се пуснали веднага от сиртакито и побягнали: някои, вероятно чужденците, към хотела; но повечето търчали към автомобилите или велосипедите си, или пък хукнали към домовете си, ако живеели наблизо. Майка ми само се обърнала и побягнала към сутерена. В ресторанта, а после и във фоайето на хотела останали кажи-речи само чуждестранните гости, но там не били булката и младоженецът. На снимки бях виждала торта на три етажа, с шоколадови фигурки на булка и младоженец, и си помислих как там, в ресторанта, е останала на келнерската количка, украсена с цветя и панделки още в кухнята, където температурата е била като в хладилник. Защото и онова лято, както и предишните, било адски горещо, но хотелите във Фамагуста са имали вече най-съвременни начини за охлаждане на помещенията. Фамагуста през 1974 година е била изпреварила времето, но времето във Фамагуста останало загробено в 1974 година, така казаха веднъж по телевизията.

Но баща ми тогава само изключи телевизора и излезе, а аз пропуснах единствения шанс да видя този фамозен град – тема табу за турската инвазия, а и за нашето семейство. Но тогава, в онази ситуация, баща ми, чувайки тропот над главата си, изтичал в пералнята, а оттам по стълбите нагоре, където срещнал майка ми, както рече, останала без душа. Казал ѝ да не излиза никъде и че в сутерена е най-безопасно, а той ще отиде да види как са техните и ще се върне. Майка ми се развикала, не вижда ли че ѝ прилошава, може и да е бременна, как ще я остави, някой може и да я убие. "При тях ли реши да отидеш?", му казала остро, сигурно повече с жестове, отколкото с думи, "трябвало е да мислиш овреме, а не сега, виждаш, че ми е лошо, сигурно съм бременна". Да, точно така му казала. "Мòре, още тогава добре му рекох, да си знае, аз не съм дошла от Македония, та някой да ме малтретира, майка му и баща му за човек не ме имаха, още като ме видяха – гъркиня съм била", така разказваше на съседката, която слушаше и подпитваше: "Е какво толкова лошо им направи бе, Милке?", а майка ми с гневен глас ѝ отвърна: "Те на мен ми сториха зло, не аз на тях! Но Господ вижда, та Никос повече нито ги потърси, нито нищо!". Докато другите работнички побързали да си заминат, всяка търсейки най-добър начин да се прибере у дома, при своите, баща ми сигурно е стоял пред майка ми, не знаейки какво да прави: дали да яхне велосипеда и да изчезне към дома си или да намокри някоя кърпа и да избърше лицето ѝ, да я освежи и върне към живот. На неговата уличка сигурно вече всички са били наизлезли, между тях и родителите, и брат му с дебелите очила, заради които тази година не бил мобилизиран в армията. Баща ми астмата го спасила от мобилизация, та можел да работи в хотела, когато размириците на острова вече започвали и младежите били бързо мобилизирани. Стоял и кашлял, не знаейки какво да направи. "Мен ме избра и това е!", рече майка ми на съседката и аз надникнах зад учебника, но тя тъкмо тогава се обърна към котлона, на който вареше кафе, и видях само как съседката се подсмихва под мустак. "Мòре, трябва да ми благодарят, че го доведох тук." Ако не бе светнала лампата във входното антре – знак, че баща ми се връща от пазар, може би щях да разбера какво точно се е случило, защо толкова е намразила родителите на баща ми или поне защо те са я намразили. В същия миг майка ми рече да стана и да взема торбите.

Вече целият град бил в напрежение, но не всички напускали. Някои изчаквали до втората инвазия на 14 август, когато турската армия завзела Фамагуста и от Вароша презглава побягнали и последните жители. През тези три седмици много пъти бягали от домовете си в близките села, но отново се връщали, защото мислели, че все някога трябва да се върнат. Но квартал Вароша останал отвъд бодливата ограда на турската армия. Три седмици преди да я построят, баща ми и майка ми с последните гости в хотела се отправили към британската военна база в Декелия. Във всички посоки масово напускали последните гости от хотелите. Баща ми навярно повече не е можел да се добере до дома им, а кой знае и дали все още е имал такива намерения. Отвсякъде се чували гърмежи и когато майка ми му казала "Тръгваш с мен и това е!", той само кимнал с глава. А и къде да отиде? Семейството му навярно вече било заминало някъде на юг, а изглежда и гордостта му не позволявала да изтича при тях, след като не е отишъл да ги види добре ли са, всички заедно ли са, а пък и те не го потърсили в хотела. И бездруго онова лято били "на бойна нога", след като се запознали с майка ми и изглежда родителите са променили отношението към сина си, защото нещо се е изпречило между тях. Видял, че портфейлът му е в десния джоб на работните дрехи, а в левия – паспортът, който най-вероятно винаги носел със себе си заради инспекторите, които обикаляли по хотелите. Но най-важно било да вземе помпичката за дишане при астма.

От базата тръгнал кораб към Крит с британските семейства, но сред тях били и сезонните работници от Югославия, а и баща ми. От Крит друг кораб ги отвел до Солун. На пристанището в Солун пристигнал автобусът на "Ласта", взел ги и се отправил към Скопие. Докато е държал плика за повръщане на майка ми, баща ми сигурно се е питал защо неговите от семейството не са го потърсили, когато са разбрали, че го няма; защо са мислели само за себе си. Изпълнен с бяс и ярост, слязъл с майка ми на автогарата в Скопие. Така си представях тяхното пристигане.

При това вероятно неразбирателство, баща ми и неговото семейство сигурно са се отчуждили. Родителите и брат му сигурно не са знаели, че е заминал за Македония и може би са си мислели, че се е приютил при някой от колегите в работата и че ще ги потърси, когато отмине опасността. Или пък са били прекалено сърдити, че е заминал с майка ми. Може би у тях нещо се е пречупило, почувствали са се изоставени и измамени, и че той е мислел само за себе си и е забравил за тях в най-трудните моменти – и за семейството, и за страната. И мълчаливо са се отказали от него, без дори да го споменават в разговорите си.

Да, времената били само за бягство, всички мислели само как да се спасят, но защо по такъв начин? Или дори и във война личното надделява над общото?

Единен граждански номер (превод Божидар Манов, корица Анна Лазарова, 360 стр, цена 13 €) е в книжарниците

"Въздъхнах мислено и се сгуших в обичайния мрак." ще каже 14-годишния, назован само с прякора Очи (заради вроденото кривогледство), герой от романа Небе на Миеко Каваками (точно след триумфа на новелата ѝ Гърди и яйца), а "обичайния мрак", в който потъва е бездната от тормоз, оказван от съучениците му, начело с тартора Ниномия. Да, Насилието може да приема всевъзможни форми и измерения, може дори да създава "приятели" по ранена съдба – такива са Очи и Коджима, която също е мишена на тийн насилието, но за разлика от Очи, тя може да му даде ритуално обяснение, както описанието ѝ на една ключова картина ще даде заглавието на романа тук – Небе в два откъса ви очаква по-долу – все пак, колкото и да са гъсти облаците на небето, Слънце винаги има и все някога изгрява, нали...

Един ден към края на април, между две занятия, дръпнах ципа на калъфа си за моливи и намерих между тях лист, сгънат на триъгълник.

Разтворих го, за да видя какво има вътре.

"Трябва да бъдем приятели."

Само толкова. Йероглифите приличаха на малки рибешки кости, надраскани с автоматичен молив.

Бързо сгънах бележката отново и я пъхнах обратно в калъфа за моливи. Поех дъх, изчаках малко, после огледах стаята уж най-нехайно. Все същата група мои съученици, които се шегуваха и крещяха, най-обикновено междучасие. Опитах да се успокоя, като неколкократно подредих учебниците и тетрадките си, после бавно подострих един молив. Скоро прозвуча звънецът за третия час. Крака на столове остъргаха пода. Влезе учителят и часът започна.

Бележката сигурно беше някаква шега, но нямах представа защо някой от съучениците ми ще прави подобен ловък ход след толкова много време. Въздъхнах мислено и се сгуших в обичайния мрак.

Само онази първа бележка беше оставена в калъфа ми за моливи. Следващите намирах залепени за чина си, от долната страна, където дланта ми лесно ги напипваше.

Целият настръхвах, когато намирах бележка. Оглеждах класната стая предпазливо, за да не ме забележат, но винаги имах чувството, че някой ме гледа. Обземаше ме странна тревога, не знаех как да реагирам.

"Какво правеше вчера, докато валеше?"

"Ако можеш да заминеш за която и да е държава в света, къде би отишъл?"

Листчета с големината на пощенски картички, на които бяха написани простички въпроси. Винаги отивах в тоалетната да ги чета. Бих ги хвърлил, но не можех да реша къде, затова ги пъхах под тъмносинята корица на един бележник.

Нищо не ми изглеждаше променено, след като започнаха да пристигат бележките.

Почти всеки ден Ниномия и другите ме караха да им нося раниците или ме ритаха просто ей така, или ме цапваха по главата с дискмените си, или тичаха в кръг около мен. Бележките обаче продължаваха да пристигат и съобщенията ставаха по-дълги. Никога не се споменаваше името ми, но след внимателно вглеждане в почерка започнах да се чудя дали всъщност не е нито Ниномия, нито някое от онези момчета, а съвсем различен човек. Съзнавах колко глупаво е подобно хрумване, и всичките ми други мисли прогонваха тази от съзнанието ми, след което се чувствах още по-зле.

И все пак ми стана нещо като ритуал да проверявам всяка сутрин. Започнах да ходя на училище рано, когато в класната стая нямаше никого и беше тихо, а във въздуха се усещаше лек мирис на масло. Приятно ми беше да чета тези писма. Не изключвах вероятността това да е капан, но нещо в бележките ме караше да се чувствам в безопасност, макар и за кратко и въпреки всичките ми беди.

В началото на май, точно преди ваканцията, получих следната бележка: "Искам да се видим. Да се срещнем след училище. Ще бъда ето там от пет до седем". Имаше дата и простичка карта, нарисувана на ръка. Чувах в ушите си как тупти сърцето ми. Препрочетох бележката толкова много пъти, че виждах думите пред себе си дори със затворени очи. До края на деня умувах как да постъпя, и през междучасието мислех само за това – до такава степен, че ме заболя главата и изгубих апетит. Въобще не се съмнявах, че когато отида на уреченото място, там ще ме чакат Ниномия и другите, готови да ме ступат здравата. Като ме видят да идвам, ще ме наобиколят и ще разкрият най-новия си номер за моя сметка. И ще стане още по-зле.

Когато настъпи денят, просто не намирах покой.

Цял ден в училище се мъчех да държа под око Ниномия и приятелчетата му, но не долових съществена промяна в поведението им. Накрая един от тях забеляза и попита:

– Ей, какво зяпаш?

После ме замери с единия си чехъл за класната стая, който ме прасна в лицето и после тупна на пода. Момчето ми нареди да го вдигна и аз се подчиних.

В края на деня ми се гадеше от напрежение. След последния час изминах целия път до вкъщи почти на бегом. Докато тичах, се питах какво правя всъщност, какви ги върша, по дяволите, но колкото и да размишлявах, не можех да кажа със сигурност. Имах чувството, че каквото и да избера, ще сбъркам.

Когато ме видя да се прибирам, майка ми ме поздрави от дивана, после отново се обърна към телевизора.

Отговорих на поздрава ѝ. Глас от телевизора съобщаваше новините. Това беше единственият звук в къщата. Всички стаи бяха притихнали както винаги.

– Цял ден прекарах в кухнята – каза мама.

Извадих кутията със сок от грейпфрут от хладилника, налях си една чаша и я изпих на плота. Мама ме стрелна с поглед и ми каза да седна на масата. Няколко секунди по-късно я чух да подрязва ноктите на ръцете или на краката си.

– Приготвяла си вечерята ли?

– Аха. Не усещаш ли как ухае? Първото ми задушено, дори съм вързала месото!

Запитах се дали баща ми няма действително да се прибере поне веднъж, но реших да не питам.

– Скоро ли искаш да вечеряме?

– Не. Първо трябва да отида за малко до библиотеката. По-добре по-късно.

В моя град има една улица между две редици дървета, която пресича много квартали. По нея отивам на училище. За да стигна до мястото на срещата, трябваше по средата на улицата да завия наляво по една странична пресечка, водеща към сенчесто място, което едва ли можеше да се нарече парк.

Тъй като тръгнах от къщи към четири, когато стигнах на мястото, там нямаше никой. Възползвах се от възможността да си поема дъх. Видях някаква пейка от автомобилни гуми, притиснати странично, и един бетонен кит, а между тях имаше пясъчник, не много по-голям от дюшек, осеян с хартийки от бонбони и найлонови торбички.

Сред боклуците забелязах изсъхнали кучешки и котешки изпражнения. С полепналия по тях пясък приличаха на темпура. Опитах се да преброя отделните късчета, но все се появяваха нови. Сигурно целият пясъчник беше пълен с тях. И тогава ми просветна. Който ме беше извикал тук, сигурно щеше да ме принуди да ги ям. Гърлото ми пламна. Изпразних дробовете си в опит да прогоня вкуса на лайна, но ми призля дори само от мисълта.

Муцуната на кита беше достатъчно голяма да помести двама души с моя ръст. Боята толкова се беше олющила, че не личеше какъв цвят е била. Някой беше оцветил гърба и главата на кита с перманентен маркер. Площадката попадаше в сянката на стар жилищен комплекс и земята беше почти черна, сякаш гниеше.

Имах да убивам време, затова се върнах на улицата с дърветата. Седнах на метална пейка, въздъхнах дълбоко и бавно вдишах. Не ме напускаше мисълта, че идването ми тук е грешка, но ако не бях дошъл и не станеше каквото са намислили Ниномия и другите, накрая щях да си платя. Напомних си, че всъщност няма значение какво правя. Нищо нямаше да се промени.

Въздъхнах и вдигнах поглед, леко замаян. Не много отдавна дърветата бяха само черни стволове, но листата им вече бяха поникнали и духнеше ли вятър, се чуваше как шумолят. Свалих си очилата и разтърках очи, после отново погледнах нагоре по улицата. Както обикновено, светът беше плосък, липсваше му дълбочина. Очите ми огледаха подобния на пощенска картичка пейзаж, но когато примигнах, той изчезна и беше заменен от нова гледка.

Мислех за Коджима по съвсем различен начин. Не че беше нещо ново, но ми ставаше все по-трудно да гледам и слушам как другите момичета от класа я тормозят, както и ми беше мъчително да знам, че Коджима вижда тормоза над мен. Не исках да ги слушам, но всички бяхме в една стая и просто не можех да си запуша ушите. Не желаех да гледам, но и не можех да стоя със затворени очи.
За тях аз бях Очи. Викаха ме и ме принуждаваха да върша разни неща, или ме събаряха на земята, или ме караха да тичам колкото сила имам по пистата през междучасието, а те ме гледаха отвътре. Ниномия и приятелите му ми се присмиваха от прозорците. Коджима наричаха Хазмат и казваха, че вони като риба или още по-зле. Гледах как я изпращат до магазина. Как я ритат по същия начин, по който ритаха мен. Веднъж ги видях как се провикнаха: "Време е за баня!", и ѝ пъхнаха главата в аквариума.

В бележките, които ми пишеше, Коджима беше енергична и жива, съвсем различен човек от момичето, което наблюдавах в клас. Остра болка пронизваше гърдите ми, когато гледах какво ѝ причиняват, но колкото и да ме болеше, нищо не можех да направя. Не исках тя да разбира, че виждам. Извръщах се настрани и се преструвах, че не гледам.

В онази година, както и в предишната, класът трябваше да се подготви за хоровия конкурс и за официалното събрание след него. Няколко предмета бяха отменени заради подготовката за голямата вечер, поради което Ниномия и приятелите му получиха повече удобни случаи да ме тормозят още по-жестоко. След часовете по коридорите и в двора вълнението витаеше във въздуха, но аз продължавах да изпълнявам заповедите на Ниномия и да получавам удари в гърдите. На обяд ме изпращаха да им купувам закуски. Винаги обядвах сам. Коджима също.

– Човече, трябва да го прегледаш това око.

Беше събота, след часовете. Бяхме в класната си стая и Ниномия ме почукваше по главата с линия за чертане.

– Не се тревожи, аз ще ти го оправя.

Обикновено по това време в събота децата, които не ходеха на кръжоци, вече се бяха прибрали, но днес ни беше позволено да останем в училището и да се упражняваме за конкурса или да работим по костюмите си. Ниномия ме изпрати да отида до шкафчето, където държахме почистващите препарати.

– Гади ми се само като стоя до тебе.

Той седна на един чин, извади черно ластиче и прибра косата си на конска опашка.

– На вас не ви ли се гади?

Непопулярните момичета, към които се обърна, се изчервиха от смущение, но му се усмихнаха и закимаха.

– Разбра ли, Очи? Никой не иска да бъде близо до теб.

Вързаха ми ръцете с въженце за скачане, напъхаха ми парцал в устата и ме тикнаха в шкафчето.

– Да не си мръднал, че ще те оставя тук цяла седмица – заплаши Ниномия.

Едно от другите момчета ме бутна силно, за да дойда на себе си. После вратичката изтрака и се затвори.

Не за пръв път ме затваряха в шкафче. Познавах прашния въздух и приглушения мрак. Когато ми се случеше това, просто започвах да броя наум и да не мисля за нищо друго. Стигнех ли до сто, се връщах обратно на едно и започвах отначало. Никога не се питах колко стотици съм изброил или колко време е минало. Опитвах се да не мисля за нищо, да не чувствам нищо, да не допускам мислите ми да блуждаят. Просто броях, изреждах числата наум. През цялото време обаче чувах гласовете на съучениците си, които си говореха и репетираха песните си. Те се смесваха с гласа в собствената ми глава, който изреждаше число след число.

Не можех да преценя колко дълго съм стоял вътре, но по някое време забелязах, че в стаята е тихо. Много ми се ходеше до тоалетната. Така се стисках, че целият настръхнах. Притаих дъх и внимателно се ослушах дали се чуват гласове. Нищо. Като че ли ме бяха заключили в шкафчето преди час, но можеше да бъдат два и дори повече. Нямах представа.

Пишкаше ми се болезнено. Мисълта за ужасиите, които щяха да се случат, ако Ниномия ме видеше да излизам, ме подтикваше да се изпишкам в шкафчето, но все пак трябваше да изляза. Почуках по вратичката с пръста на крака си. Когато я ритнах силно, тя изскърца и се отвори. Примижах на светлината. В класната стая нямаше жива душа. Излязох на пръсти в коридора и погледнах през прозорците към игрището. Няколко деца, които преди се мотаеха в класната стая, бяха излезли навън, хвърляха топка и се провикваха. Искаше ми се да разбера дали Ниномия е с тях, но оттук не можех да видя.

Свалих въжето за скачане от китките си и тръгнах по пустия коридор към тоалетната. Седнах в една от кабинките и задишах дълбоко, опитвах се да премахна възела в гърдите си. Какво щеше да стане, ако разберяха, че съм излязъл? Какво щяха да ми направят? Тази мисъл не ме напускаше. Търпението ми беше на привършване.

Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Никога нямаше да свикна с бремето на тези въпроси. Може би щяха да се смилят малко, ако им обясня, че се е наложило да отида до тоалетната. Вероятно Ниномия беше забравил, че съм в шкафчето, и се беше прибрал вкъщи. Само за това мислех.

В опит да насоча мислите си другаде си представих какво ще стане следващия път, когато се срещнем с Коджима. Имах големи очаквания. Оставаха само десет дни до уговорената ни среща. Извадих нейните бележки и ги препрочетох. Не всичките, това нямаше да е възможно, само онези, които най-много ми харесваха. Носех ги със себе си, както правех още от самото начало, пъхнати в бележника ми. Останалите бяха на лавицата в моята стая, натъпкани в обложката на речника ми. Четях ги, когато си бях в стаята.

Не видях Коджима в класната стая, докато ме пъхаха в шкафчето. Дали се беше прибрала вкъщи благополучно? Пред погледа ми се появи твърдата ѝ коса. Спомних си обвиненията на момичетата, че дъхът ѝ миришел, докато репетирали с хора, затова бяха залепили устата ѝ с лепенка. Усетих тежест върху гърдите си. Спомних си колко гръмко се смееше едно от момичетата, когато дръпнаха лепенката. Помнех дори думите ѝ: "Сега поне устната ти е обезкосмена". Въздъхнах и прибрах бележките си. Питах се дали Коджима се чувства по същия начин, след като са я тормозили. Труден въпрос.

Чух да приближават гласове. Които и да бяха, влязоха в тоалетната. Спрях да дишам, замръзнах на мястото си. Изпаднах в паника, но тихо отключих кабинката, за да не забележат, че е заключена, после натиснах вратичката с ръка, за да не се отваря.

Две от момчетата. Отначало не бях сигурен точно кои са, но по говора им за нула време познах, че единият е Ниномия. Сърцето ми биеше толкова силно, че се уплаших дали няма да го чуе. Стиснах зъби в опит да го успокоя. Страшно много неща ми се въртяха в главата. Задушавах се.

Ниномия беше от другата страна на вратата заедно с още някого. Другият глас беше много тих, едва се чуваше. Знаех, че е на някой ученик, но не разпознавах на кого.

– Ама че загубеняк – каза Ниномия. – Няма ли си собствен живот!

Като че ли бяха влезли тук да поговорят, защото никой от тях не използва тоалетната. Чух Ниномия да казва:

– Знае ли човек!

Имаше нещо странно в начина, по който го каза, но не можех да определя какво. Не разбирах дали се държи мило, или е зъл.

Другото момче отговори, обаче не разбрах думите и все така не проумявах за какво говорят. Кранчето на чешмата изскърца. Някой си миеше ръцете. Ниномия отново се засмя.

После нищо. Тишина.

Наострих уши, мъчейки се да разбера какво се случва.

Ниномия избухна в смях. Вътре в кабинката губех връзка с действителността. Стиснах очи и си внуших, че това не се случва. Че аз не съм тук, че тук няма никой. След известно време гласовете им заглъхнаха и разбрах, че са си тръгнали. Постоях около минута. Когато се уверих, че няма да се върнат, се втурнах към класната стая и понеже Ниномия не беше там, грабнах си чантата и си плюх на петите.

Небе (превод Надeжда Розова, корица Теодора Югова, 192 стр, цена 10 €) е в книжарниците

"Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен" – да, Всичко в последно издадения роман Живо море от сънища наяве на Ричард Фланаган, звучи като Реквием за Края на Света... Маркиран символно от образа на една умираща Майка, Франси, около чието болнично легло се събират децата ѝ, Анна и нейните братя, всеки преживяващ своя личен Апокалипсис, насред адските пожари, поглъщащи Австралия и Тасмания... Реквием, белязан от екологични и социални катастрофи, в които Хората дотолкова са свикнали да живеят, че също както Анна и братята ѝ решават да поддържат живота на Майка им, така и Човечеството трябва да вземе решение за Света, който обитава... Реквием, белязан от характерния стил на Фланаган и неортодоксалната пунктуация, в който "Тишината е единственото място, където може да се открие истината"...

1

Ръката ѝ.

2

Невъзможно е да се каже как започна изчезването и дали вече е приключило, помисли си Анна. А и откъде да започнеш? Дали се отнася за мен, за нея или за него, дали е тя, ние или ти, дали е сега, тогава или някога скоро. А това, че нямаш дори правилния залог, правилното глаголно време, правилното местоимение, го прави много по-трудно. Може би дори невъзможно.

Бяха ли изобщо думи? – както изтъкваше Франси.

Е: какво бяха те?

Сякаш и те вече са се разпаднали, толкова много пепел и сажди скоро ще се изсипят, толкова много дим, който да погълнем. Сякаш всичко, което може да се каже, е: ние казваме, вие казвате или ако това, тогава. Тях, нас, бяхме ли ние, вие?

3

А дали Франси не е по-щастлива, че не може да каже нищо, заеква Томи. Имам предвид, дали превеждането на преживяването в думи изобщо е постижение? Или то е просто причината за цялото ни нещастие? А дали не e наша трагедия и несекваща самонадеяност? Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен. Тишината е единственото място, където може да се открие истината – поне така твърди Томи, когато е на няколко чашки. А какво имаме вместо това? Шум и бръщолевене отвсякъде.

4

От дълго време осъзнавал все по-силния писък, надигащ се в него и извън него, продължи братът на Анна. Опитвал се да овладее този вик, той бил причината да заеква, но не можел да го възпре. Ден след ден светът става по-горещ и по-задимен, а нощем – по-шумен: повече строителен шум – повече изчезващи насекоми, повече шум по пътищата – повече липсващи рибни запаси, повече новинарски шум – повече измиращи жаби и змии, повече брекзитръмп – все повече и повече климатовъглища, все повече и повече шибани туристи навсякъде, дори тук, в Тасмания, дори тук, на края на света, ами те се редят на опашка за върха на Еверест, какво можеш да очакваш?

Повече къртачни чукове, повече завиващи камиони, падащи и ставащи и бийпкащи берачи на череши, повече туристически автобуси задръстващи малките улички, повече куфари на колелца трака-трака-тракащи по улиците, повече шибаникараванокемперуващи, повече шибаниеърбиенбинци, повече местни жители спящи в палатки из целия град докато дори сънищата му се изпълват с кошмари от шум, движение и растеж, които не са от полза за никого и пораждат само неща, които правят хората неспокойни нещастни и все по-бедни; все по-силна паника изразяваща се в движение, страх от спокойствието, туризмът, който трябваше да спаси острова, стори точно обратното, туристите дори серат в дворовете на местните жители, какво, по дяволите, ни казва това? Вадят бедните шибани пингвини от дупките им, вдигат ги за селфита в Инстаграм, кои са тези хора? Идват с нискотарифни полети, идват с круизни лайнери – всяка година по-големи, по-шумни с по-дебилно рискуващи живота си звезди, кораби увенчани с все по-големи водни пързалки, пилони за бънджи скокове и видеоекрани, подаващи се изпод димната мъгла на мазута, принудени да бъдат щаст-щаст-щастливи, така казва Томи. Страшно-страшно-шибани пенитенциарии, преструващи се на големи веселяци докато плават над Хобарт, който прилича на Града на Ноди – ама всички ли искат да бъдат на седем?

Да, не, може би.

5

Точно зад планината, отвъд града, пожарите приближаваха все повече; всеки ден новините и социалните мрежи показваха снимки на евакуационни центрове претъпкани с хора беше като война те бяха като бежанци това беше война и те губеха а кой печелеше? Кой? На телефона си той виждаше как правителството призовава за още въглищни мини, нови въглищни електроцентрали, протестираш ли и наречеш ли сега в Австралия пожарите глупост, те вкарват в затвора за двайсет и една години, същото наказание като за убийство, те не можеха да се наситят на огън и дим, но той беше уплашен, всъщност беше уж-ужас-ужасен, беше му писнало.

Тасмания беше мястото, където хората идваха, за да избягат от всичко това, но сега се случваше и тук: древни гори изчезваха, плажовете бяха покрити с боклуци, диви птици повръщаха найлонови торбички от супермаркети, светът изчезваше, някакво ужасно насилие се завръщаше за последно възмездие. Какво как защо кой?

6

И понеже всички тези неща ставаха все повече и повече, казва Томи, изглежда има все по-малко и по-малко от света, все по-малко и по-малко от него самия. Калинките изчезнаха, бръмбарите мекотелки, мекотелите с красивото име португалска галера изчезнаха, щипалките, които никога не виждаш сега изчезнаха, красивите блестящо оцветени коледни бръмбари, чиито крещящи метални черупки събираха като деца изчезнаха, рояците летящи мравки изчезнаха, жабите квакащи напролет, цикадите жужащи лете изчезнаха, изчезнаха гигантските императорски молци големи колкото малки птици, с потръпващи в лятната нощ криле подобни на прашни персийски килими, изчезнаха, местните австралийски животни – куоли, поторута, пардалоти и бързолетовите папагали – изчезнаха изчезнаха изчезнаха. Има много по-малко от всичко, казва Томи, тя трябва да го придружи някой път, когато отива на лов за раци. Ха, защо някой изобщо би го правил? Големите гори от водорасли изчезнаха, абалоните изчезнаха раците изчезнаха! Изчезнаха! Изчезнаха! Нещо не беше наред той го усещаше като болка, като болест, която растеше в него, растеше изчезваше, стягане на гърдите и тялото, накъсано дишане ден след ден нощ след нощ. Чуеш ли го веднъж не можеш да спреш да го чуваш, разбираш ли?

7

Дали според нея проблемът бе в любовта? Никой вече не знае как да обича, изчезнала ли бе любовта? Дали? Собственото му сърце сякаш бе по-малко от телефон, дали тя знаеше какво има предвид, знаеше ли знаеше ли?

19

Трите деца неловко споделяха малкото пространство в единичната болнична стая на майка си, като присядаха един след друг на синия пластмасов стол, за да разговарят с Франси. Един говореше, другите двама си шепнеха в края на леглото. Когато дойде редът на Анна, тя протегна дясната си ръка към пръстите на майка си, свивайки лявата върху разцепената облегалка на стола, за да прикрие по-добре новооткрития си дефицит. Франси се опитваше да следи както разговора с нея, така и шепота на синовете си, стоящи все така прави, но съвсем скоро, изтощена от усилието, заспа.

В късния следобед дойдоха двама лекари и се представиха, говорейки много тихо. Под ярката неонова лампа мистър Рам, неврохирургът, прикани семейството от едната страна на леглото. Мистър Рам беше висок, носеше тюрбан и излъчваше миризма, която Анна свързваше с професионалистите – неутралната миризма на дезодорант. Той им каза, че течността от хидроцефалията е под контрол благодарение на шунта, който я разнася, но сега в предната лява част на мозъка се е появил малък кръвоизлив. Потупа с кокалчетата на пръстите си по тюрбана си и се усмихна, сякаш за да им покаже, че не бива да се притесняват за това. Мозъците ни, каза той, както всички двигатели, с времето се разхлабват.

Семейството нервно се разсмя в отговор. Мистър Рам докосна носа си отстрани, все едно уговаряше с тях съмнителна сделка, основана на мълчаливото им съучастие. Зад малкия им кръг Анна виждаше майка си, подпряна в изправено положение с няколко възглавници, адамовата ѝ ябълка се издигаше и спускаше в изтощеното ѝ гърло, както си спеше, не спирайки да преглъща, докато те вземаха решенията, които щяха да определят съдбата ѝ. Стресната от нещо, тя се събуди за миг – клепачите ѝ бяха зачервени и възпалени като рани, от които болните ѝ очни ябълки стърчаха неестествено, прекалено големи, кървясали и пожълтели, с мътни ириси – и почти веднага отново се унесе.

На осемдесет и шест, продължи мистър Рам, в кухината между свилия се от възрастта мозък и черепа има достатъчно място, за да се натрупа малък кръвоизлив – такъв, какъвто имаше майка им, – но същевременно да не се усети натиск или болка, нито да остави наистина забележим дългосрочен ефект върху способностите на пациента. Би могло да има леко умствено увреждане, но то вероятно щеше да е краткотрайно и тялото бавно щеше да абсорбира кръвта, както се случваше след силно натъртване. Той тъкмо обясняваше на семейството, че на възрастта на Франси след такъв мозъчен кръвоизлив според него е много по-разумно да не се прибягва до операция, когато го прекъсна дрезгав глас.

О, съвсем добре съм си, провикна се Франси от леглото си, шокирайки всички. Братята и сестрата неловко се обърнаха към болната си майка, която смятаха, че спи и не ги чува. Не съм имала такъв убийствен прилив на кръв в главата си от времето, когато срещнах баща ви, каза тя.

И на всичко отгоре им намигна.

20

Докато те се смееха нервно, Франси се опита да се усмихне. Но кръвоизливът навярно бе засегнал контрола над устата ѝ. Успя да повдигне само едната страна на горната си устна, разкривайки няколко криви жълти зъба, които бяха неестествено дълги там, където венците се бяха отдръпнали, и преобразяваха така лицето ѝ, че то приличаше на кикотещ се череп. Дръзките думи и веселите жестове на майка им бяха в такова противоречие с този ужасяващ вид, че изглеждаха гротескни. На Анна за миг ѝ се стори, че наблюдава как някакъв труп им говори. Но както Франси току-що им бе изяснила, макар и в това окаяно тяло, тя беше жива-живеничка.

Томи пристъпи напред, приведе се към нея, обгърна я с ръце, повдигна лицето ѝ към себе си и я задържа така, а после без никакво чувство на срам или притеснение, прошепна с огромна нежност: Мамо! О, мамо!, полюшвайки тази стара, напоена с лъчи плът, сякаш бе неговото новородено дете.

И макар че за Анна спонтанният жест на Томи бе недостоен, направо обида за личността на Франси, някак си с намигването ѝ и с прегръдката на брат ѝ имаше чувството, че са съучастници в остаряването на майка им и в телесния ѝ упадък – хидроцефалията и ракът, а сега и хеморагията, и всички нейни неволи бяха станали и техни.

Анна изпитваше не съжаление, а граничещо със странен страх отвращение. Тя можеше да се справи със смъртта, можеше да се справи и с живота, но лутането на майка ѝ между двете за нея – жена на стройните планове, на съгласуваните графици и спазването на екселските таблици; човек, накратко казано, на сигурността – бе неочаквана и дразнеща съпротива срещу естествения ход на нещата, доказателство за един непостоянен и егоистичен дух.

Беше объркана, защото в болничното легло не виждаше майка си, а ужасно болно животно, което отказва да спре да бъде човек, и на някакво по-дълбоко ниво това бе неприемливо за нея. Да, това беше. Животно, болно животно. Трябваше да се махне от него, за да не я зарази с болестта си.

Дълбоко, много дълбоко в себе си Анна си мислеше, че навярно щеше да е по-лесно и не толкова трудно, ако лежащата в леглото жена, която се бе оказала майка ѝ, беше мъртва. Или поне – в най-добрия вариант всъщност, – ако се съгласеше да умре, вместо да мрънка и да настоява да остане жива.

И тогава, шокирана от тези свои най-съкровени мисли, Анна се запита дали не ѝ липсва нещо, което другите хора приемат за даденост, някаква задължителна човечност, съчувствие или емпатия. Може би нещо не беше наред с нея. Може би бе сбъркана. Може би затова бракът ѝ се бе провалил, затова синът ѝ бе такъв, какъвто беше. Не знаеше със сигурност. Съзнанието ѝ бе джунгла. Ужасяваше се от самата себе си.

В този момент уморените, кошмарни очи на майката се впиха в тези на дъщеря ѝ и Анна бе завладяна от това лице, което толкова много приличаше на нейното – само че с много по-изпъкващи черти, разпадащо се. Объркана от странните си чувства, тя се разтрепери така силно, че вдигналият поглед Томи пусна Франси, отдръпна се от леглото, хвана китката на сестра си, стисна я и прошепна: Знам! О, да, знам!

Анна бе обзета от огромна вина, защото не беше възможно да обичаш някого и едновременно да искаш смъртта му. Как можеше да си мисли такива отвратителни неща? И именно заради срама си изведнъж осъзна, че отсега нататък трябва да се посвети на задачата да запази майка си жива. Неволно простена.

Знам! Знам! – отново промълви Томи.

Но какво знаеше той? Знаеше ли, че бе пожелала майка им да умре? Знаеше ли, че точно по тази причина сега трябваше да се погрижи тя да остане жива на всяка цена? Дали и брат ѝ не беше лицемер също като нея?

Погледна го и се ядоса на собствените си мисли, ядосваше я и Томи, задето заради него изпитваше такива желания, и то много силно, а не можеше да ги изрече на глас. Не искаше да ги изрече и разбираше, че никога повече не трябва дори да си мисли подобни ужасни неща. Вдигна ръката си и избута брат си назад. Той просто е шибан идиот, каза си Анна. Възможно е. Всичко беше възможно.

21

И изведнъж, сетила се за липсващия си пръст, тя пусна ръката си толкова бързо, колкото я бе вдигнала. Мистър Рам вече говореше как в някои отношения мозъчният кръвоизлив може да има положителни последици. Лекарствата за сърцето на майка им, за кръвното налягане, за запека, за депресията и задържането на течности бяха променени и тя преминаваше от четиринайсет хапчета дневно на девет.

Девет, каза Франси от леглото си. Девет е добре.

Мистър Рам се усмихна. Надяваше се с времето да намалят броя на хапчетата до шест. А шест е магическо число! – каза им той. Твърде много хапчета всеки ден само създават допълнителни усложнения, а усложнения върху усложнения водят до странични ефекти, които се множат безконтролно. Дори цитира проучвания и собствения си опит по темата.

Нали така, Франсис? – попита той, обръщайки се към пациентката. Но възрастната жена, която за миг изглеждаше подмладена и възстановена, само издаде лек свирещ звук с гърлото си в отговор. Беше заспала толкова бързо, че никой не бе забелязал.

Семейството кимаше, семейството мърмореше, семейството се преструваше, че разбира всичко това и всичко останало, макар по-късно в коридора на болницата, когато обсъждаха помежду си, да си признаха, че не са разбрали обясненията напълно или точно, а всъщност – изобщо.

Живо море от сънища наяве (превод Паулина Мичева, корица Живко Петров, 256 стр, цена 12,50 € ) е в книжарниците