My Mir

Да, ако има творение на Вирджиния Улф, което да "освети" нейната Вселена из основи, то това е Към фара (откъс от бисерната класика ви очаква по-долу) – да, този живописен портрет на семейство Рамзи и осемте им деца не само щрихира прецизно образите на собственото семейство на Вирджиния (от натюрела на родителите ù и осемте деца до летата, прекарвани в Корнуол и край фара в залива на Сейнт Айвис), не само в светлосенките на второстепенния герой тук Чарлс Тансли може да откриеш сблъсъка на Улф с обществените нагласи и нейния фемина бунт и манифест, но и в символното (концептуално-на-финала) завършване на портрета на мисис Рамзи, рисуван в началото на романа от Лили Брискоу (неслучайно корицата на първото издание на романа е с картина от Ванеса Бел, сестрата на Вирджиния, нали), може да разпознаеш времевите знаци и светлинните кодове на Голямата картина, така както се разкрива Пъзела на Живота... така както Вирджиния Улф я "вижда" страница след страница след страница...

– Да, разбира се, ако утре времето е хубаво – каза мисис Рамзи. – Но ще трябва да станеш още с първите птички.

Синът ù много се зарадва на тези думи, сякаш вече бе решено, че експедицията ще се състои, и по всичко личеше, че чудото, което бе очаквал с нетърпение сякаш години наред, щеше да се сбъдне след мрака на нощта и още един ден плаване. И тъй като принадлежеше дори на своите шест години към онези възвишени хора, които не могат да отделят едно чувство от друго, а оставят бъдещето с неговите предстоящи радости и тъги да заоблачи непосредственото им настояще, и тъй като за такива като него дори и в най-ранно детство всеки оборот на колелото на емоциите има способността да запечата и прикове на място момента заедно с неговата сянка или сияние, Джеймс Рамзи, седнал на пода да изрязва снимки от илюстрования каталог на магазините "Армия и флота", докато майка му говореше, дари картинката на един хладилник с поглед, излъчващ райско блаженство. Мигът трептеше с ореол от радост. Дървената ръчна количка, косачката за трева, шепотът на тополите, листата, побеляващи преди дъжда, кресливите врани, съскането на метлите, прошумоляването на роклите – всичко това се открояваше така пъстро и отчетливо в ума му, че той вече си имаше свой личен шифър, свой таен език, макар и да приличаше на самата гола и безкомпромисна строгост с високото си чело и пронизващи сини очи, безукорно честни и чисти, които леко се навъсваха при всяка проява на човешка слабост, така че майка му, която го наблюдаваше как сръчно направлява ножицата около хладилника, си го представи целия в червено и хермелин като съдия или пък като неумолим депутат да ръководи важно и отговорно дело по време на криза в обществения Живот.

– Само че – обади се баща му, който спря пред прозореца на гостната – то няма да е хубаво.

Ако наблизо се намираше секира, ръжен или някакво друго оръжие, с което да промуши баща си в гърдите и да го убие на място, Джеймс със сигурност щеше да го сграбчи. Толкова крайни бяха чувствата, които мистър Рамзи предизвикваше у своите деца с едното си присъствие, застанал, както в момента, източен като нож, тънък като острието му, със саркастична усмивка не само от удоволствие, задето бе обезсърчил сина си и се бе присмял на жена си, която беше десет хиляди пъти по-добра от него във всяко едно отношение (помисли си Джеймс), но и с някаква потайна самонадеяност, че преценката му ще излезе вярна.

Каквото кажеше, това ставаше. Винаги. Той просто не можеше да изрича неистини, никога не подправяше фактите, никога не смекчаваше неприятната действителност заради удоволствието или удобството на което и да е смъртно същество, още по-малко на децата, които, след като се бяха пръкнали от собственото му семе, трябваше отрано да знаят, че животът е суров, фактите – неумолими, и че пътуването към онази измислена страна, където угасват и най-съкровените ни надежди, пък и маякът не висок и як е, а едва мъждука в мрака (на това място мистър Рамзи ще изпъне снага и ще присвие малките си сини очи, вперени в хоризонта), пътуването е такова, че изисква от нас преди всичко смелост, правдивост и издръжливост.

– Но може и да е хубаво, нищо чудно да бъде хубаво – обади се мисис Рамзи и раздразнено усука червеникавокафявия чорап, който плетеше.

Ако успееше да го свърши тази вечер и ако все пак се случеше да отидат до фара, щеше да го даде за малкото момче на пазача, тъй като имаше опасност да пипне ставна туберкулоза, а освен това и цял куп стари списания, малко тютюн, всъщност всичко, което лежеше разхвърляно наоколо, неща, от които и без това нямаха нужда и само задръстваха стаята, за да могат да се позабавляват онези клетници, които и без това умираха от скука, защото какво да правят по цял ден, освен да лъскат стъкленицата на фара, да подрязват фитила и да чоплят малкото парче земя, дето им служеше за градинка.

Ами да, какво ли е да те затворят, понякога за цял месец, а понякога при бурно време и за повече, върху скала с размерите на тенис корт, запита се тя, и да не получаваш нито писма, нито вестници, никого да не виждаш; а ако си женен, да не виждаш жена си, нито да знаеш какво става с децата ти – дали не са болни, дали някое не е паднало да си счупи я крак, я ръка; да гледаш едни и същи мрачни талази, които се разбиват седмица след седмица, и после да те връхлети страховита буря, и прозорците да се покрият с морски пръски, и птиците да се блъскат в стъкленицата на фара и всичко наоколо да се люлее, и да не можеш носа си да покажеш навън от страх да не те отнесе морето? "Как би ви харесало всичко това? – попита тя, обръщайки се по-специално към дъщерите си. – Затова – додаде тя някак особено – човек винаги трябва да им носи по нещичко за разтуха."

– Духа от запад – рече атеистът Тансли и разпери кокалестите си пръсти във въздуха, за да усети вятъра.

Именно той правеше компания на мистър Рамзи по време на вечерната му разходка напред-назад, напред-назад по терасата. А това означаваше, че вятърът духа от възможно най-неблагоприятната посока за отиване до фара. Да, той наистина обичаше да казва неприятни неща, повтори си мисис Рамзи. Колко отвратително постъпва, като продължава да го натяква, за да може Джеймс да се разстрои още повече, ала тя нямаше да позволи да му се присмиват. "Атеистът", така го наричаха, "малкият атеист". Роуз му се подиграваше, Пру му се подиграваше, Андрю, Джаспър и Роджър му се подиграваха, дори престарелият Баджър, без ни един зъб в устата, го бе ухапал, задето (според Нанси) беше сто и десетият млад мъж, домъкнал се чак до Хебридите, а колко по-хубаво би било да си бяха останали сами.

– Глупости – обади се мисис Рамзи със строг глас.

Освен че имаха навика да преувеличават, нещо, на което се бяха научили от нея, и настрана от намека (който си беше самата истина), че кани прекалено много хора в къщата и често се налага да настанява някои от тях в града, тя просто не можеше да понася проявата на каквато и да било непочтителност към нейните гости, особено към по-младите, които бяха бедни като църковни мишки и както твърдеше мъжът ù, "изключително способни", освен това големи негови почитатели, пък и бяха дошли на почивка. Истината е, че бе взела под своя закрила всички представители на другия пол по причини, които не можеше да обясни, вероятно заради тяхната галантност и храброст, поради факта, че те са онези, които сключваха договори, управляваха Индия, ръководеха финансите и най-сетне заради онова отношение към нея, което никоя жена не би пропуснала да забележи, без да се почувства поласкана, защото в него имаше нещо доверително, детинско, почтително, нещо, което по-възрастна дама може да приеме от един по-млад мъж, без това да накърни достойнството ù, и горко на онази жена – не дай боже, това да бъде някоя от дъщерите ù! – която не е в състояние да усети, и то до мозъка на костите си, тази безценна тръпка и всичко, което крие тя.

Извърна строгия си поглед към Нанси. Съвсем не се е домъкнал, рече тя. Ами беше поканен.

Трябваше да се измъкнат от това глупаво положение. Сигурно съществуваше някакъв прост начин, не толкова мъчителен, въздъхна тя. Когато се погледна в огледалото и видя прошарената си коса, хлътналите си страни и своите петдесет години, помисли си, че би могла и по-добре да се справи с нещата от живота: съпруга, парите, неговите книги. Ала що се отнася до нея самата, тя никога, нито за миг не бе съжалявала за взетото решение, нито пък бе бягала от трудностите и задълженията си. Беше страхотна жена и след като им бе говорила с толкова непоколебим тон за Чарлс Тансли, дъщерите ѝ – Пру, Нанси и Роуз – се умълчаха, плахо вдигнаха очи от чиниите си и безмълвно се позабавляваха с еретичната мисъл, която отдавна мътеше главите им, за един живот, съвършено различен от нейния, може би в Париж, един по-бурен живот, а не като нея непрекъснато да трепери ту за този мъж, ту за онзи, защото, макар мислено и негласно, ала те всички оспорваха тази почтителност и галантност, английската банкова институция, както и английската империя, брачните халки и булчинските дантели, макар и да съзираха в тях и нещо от същността на красотата, което извикваше храбростта в моминските им сърца и ги караше, така както си седяха чинно на масата под зоркия поглед на майка си, да уважават особената ù строгост, изключителната ù ласкавост, досущ като кралица, готова да извади от калта мръсните нозе на просяка и да ги измие със собствените си ръце, нищо че ги сгълча така сурово по повод на нещастния атеист, който се бе домъкнал – или ако трябва да бъдем по-точни, е бил поканен да им гостува – на остров Скай.

– Утре няма да има пътуване до фара – каза Чарлс Тансли и плесна с ръце.

Стоеше до прозореца заедно със съпруга ù. Стига, вече достатъчно се каза по този въпрос. Как ù се искаше да престанат да се занимават с нея и Джеймс и да се уединят в собствените си разговори. Тя го погледна. Истински нещастник, казваха децата, кисел, празноват и неискрен.

                                                                                                                       2

– Няма да се ходи до фара, Джеймс – рече той, застанал до прозореца.

Каза го някак троснато, ала от уважение към мисис Рамзи се опита да сниши глас, придавайки му поне нещо като доброжелателна сърдечност.

Противно човече, помисли си мисис Рамзи, защо продължава да повтаря едно и също?

                                                                                                                       3

– И като се събудиш, нищо чудно да видиш, че слънцето грее и птичките чуруликат – каза му тя сърдечно и погали малкото момче по главата, защото много добре виждаше, че съпругът ù, с неговите безкрайни хапливи приказки, дето времето нямало да е хубаво, бе успял да сломи духа му. Знаеше, че детето копнее да отиде до фара, и това се забелязваше от пръв поглед, ала съпругът ù просто не мирясваше с ехидните си подмятания, че времето нямало да е хубаво. И не стига това, ами проклетникът продължаваше да го дразни с натякването си.

– Може би утре времето ще е хубаво – каза тя и пак погали косата му.

Единственото, което можеше да стори засега, бе да се любува на хладилника, прелиствайки илюстрования каталог на "Армия и флота", който бе взела с надежда да открие нещо като гребло, грапа или косачка, чиито зъби и дръжки ще изискват по-голямо умение и внимание при изрязване на картинката. Всички тези младежи се присмиват на съпруга ù, помисли си тя. Той казваше, че ще вали, а те отвръщаха, че не дъжд, а същински ураган се е задал.

Но ето че докато прелистваше страниците, отведнъж желанието ù да открие реклама на гребло или косачка изчезна. Дрезгавият човешки ромон, прекъсван на интервали от кресливото извисяване на нечий глас или неговото заглъхване, който непрекъснато я уверяваше, без да долавя отделни думи (тъй като бе седнала до прозореца), че мъжете все още са щастливо погълнати в своя разговор – та този шум, който продължаваше вече половин час и се бе наместил някак успокоително в гамата от звукове, които я бяха захлупили, като например почукването на топки и бухалки, рязкото, ненадейно излайване от време на време, онова "Как така? Откъде накъде?" на децата, които играеха крикет, престана. Тогава монотонният плисък на вълните, който в повечето случаи слагаше отмерен, утешителен отпечатък върху мислите ù, като упоително и неспирно повтаряше, докато седеше заедно с децата, думите на стара приспивна песен, която природата си тананикаше, "Пазя те аз, закрилник твой съм", а в други моменти, рязко и ненадейно, особено когато се случеше умът ѝ да се издигне над непосредствените занимания, този плисък преставаше да ù носи онова лековито облекчение, а по-скоро като призрачен барабанен тътен започваше безмилостно да отмерва ритъма на живота, караше я да се замисли върху надвисналата над острова гибел и поглъщането му от морето, като същевременно я предупреждаваше, че в нейния ден, който бързо отлита, препускайки от едно дребно задължение към друго, всичко е мимолетно като дъгата – и този звук, който бе притъпяван и приглушаван от други шумове, изведнъж прогърмя глухо в ушите ù и я сепна, застави я, обзета от паника, да вдигне поглед.

Те бяха престанали да говорят, да, това беше обяснението. Преминавайки за секунда от изживяното напрежение към другата крайност, която като компенсация за напразно изразходваната емоция я потопи в приятното, уталожващо, дори малко зловредно равнодушие, тя заключи, че са се отървали от клетия Чарлс Тансли. Ако съпругът ù наистина имаше нужда от някакво пожертвование (а той имаше), тя с радост му отстъпваше Чарлс Тансли, който се бе отнесъл така пренебрежително към малкото ù момче.

Остана още миг с тревожно вдигната глава, заслушана, сякаш очакваше да чуе обичаен шум, някакво всекидневно механическо потракване. А после, като долови нещо ритмично, полуизречено, полуизпято, подето откъм градината, докато съпругът ù крачеше напред-назад по терасата, нещо средно между грачене и песен, тя отново се успокои, тъй като се увери, че всичко е наред, и като сведе поглед към книгата в скута си, откри снимката на сгъваемо джобно ножче с шест остриета, което Джеймс би могъл да изреже добре само ако много внимава.

Изведнъж силен вик, като от стреснат насън лунатик, нещо от рода на "Дъжд от сачми и снаряди", гръмна с все сила в ухото ù. Тя се извърна боязливо да види дали не го е чул и някой друг. Само Лили Брискоу, въздъхна с облекчение тя, а това е без значение. Ала ето че видът на младата художничка, застанала в края на ливадата, я подсети, че би трябвало да държи главата си в едно положение и да не мърда заради картината на Лили. Картината на Лили! Мисис Рамзи се усмихна. С малките си дръпнати очи и това вечно нацупено личице тя никога няма да се омъжи, човек не можеше да гледа много сериозно на нейното рисуване, ала тя си беше едно малко, независимо създание и мисис Рамзи я харесваше точно затова, и като си спомни даденото обещание, сведе глава.

Към фара (превод Иглика Василева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 256 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

"Сънят се забравя, затова се повтаря" гласи ключова реплика от един филм, като, естествено, Сънят е метафора за Войната... А Тя, Войната (и Репресията), е емблематична за житието и битието на писателя Артур Кьостлер, чиято 120-годишнина от рождението ще отбележим този септември – живот преди, по време и след двете Световни войни... живот между пропагандните "клещи" и на болшевизма, и на сталинизма, и на нацизма, където, досущ като неговия герой Николай Рубашов от Мрак по пладне (запознайте се в откъса от класиката по-долу), Тоталитарният Апарат за Репресии го води, като в Сън, от килия в килия, от разпит на разпит... Живот, достоен за няколко автобиографии (и Кьостлер ги написва), който го отвежда от Големия глад в Украйна през 1932-33-а до Палестина и изкуственото създаване на Израел, от жонглирането с куп тоталитарни режими до срещите с Джордж Оруел (намерил в творчеството на Кьостлер истински "извор" за класиката 1984)... Живот, който отразява (и преминава през) почти всеки "народен" абсурд, случил се през ХХ-ти век, без да неглижираме факта, че оригиналният немски ръкопис на Мрак по пладне е открит през 2015-а, 75 години след като е издаден на английски... Живот, в който "няма невинни", а всички са виновни, че забравят Съня и той се повтаря ли, повтаря, повтаря...

                                                                                                                                                                               ПЪРВИЯТ РАЗПИТ

Няма управник без вина.

Сен Жюст

1

Вратата на килията се затръшна зад Рубашов. Той опря гръб на вратата. След няколко секунди запали цигара. На нара вдясно бяха проснати две чистички одеяла. Сламеникът миришеше на прясно сено. Умивалникът вляво нямаше запушалка, но кранът работеше. Отходната кофа до умивалника беше дезинфекцирана – не смърдеше. Дебелите стени към съседните килии бяха тухлени и заглушаваха всеки звук, но където бяха пробити за отоплителните и канализационните тръби, отворите бяха замазани с цимент, а и отоплителната тръба също беше звукопроводима. Первазът на прозореца беше на нивото на очите му. Можеше да гледа надолу към двора, без да трябва да се придърпва с усилие за пръчките на решетката. Дотук всичко беше наред.

Прозина се, свали си палтото, нави го и го положи на сламеника вместо възглавница. Погледна към двора. Снегът блещукаше жълтеникав на смесената светлина на луната и на електрическите лампи. Край стените, които ограждаха двора, беше разчистена тясна пътека за ежедневната разходка на арестантите. Не беше се зазорило. Звездите все още блестяха ярко и студено, незасенчени от светлината на лампите. По външната крепостна стена срещу прозореца на Рубашов отмерено крачеше войник с пушка на рамо: сто метра напред, сто метра назад. Той удряше крак като на парад. Щикът на пушката му проблясваше на жълтата светлина на лампите.

Както стоеше до прозореца, Рубашов изу обувките си. Изгаси цигарата. Постави я на пода край нара до главата си. Седна на сламеника и не помръдна няколко минути. Отново отиде до прозореца. Дворът беше мъртъв. Часовоят тъкмо се обръщаше кръгом. Над картечната кула зърна ивица от Млечния път.

Рубашов се изтегна на нара и се уви във връхното одеяло. Беше пет часът. През зимата едва ли ги вдигаха преди седем. Много му се спеше, а на разпит вероятно няма да го водят, преди да са минали три-четири дни, прецени той. Свали пенснето си, положи го на каменния под до цигарената угарка, усмихна се и затвори очи. Беше топло загърнат в одеялото и се чувстваше защитен. За първи път от много месеци заспиваше без страх.

Когато няколко минути по-късно тъмничарят погледна през шпионката, преди да загаси отвън лампата в килията, бившият народен комисар Рубашов спеше с гръб към стената, с глава върху протегнатата си лява ръка, която вдървено стърчеше от леглото. Само китката висеше вяло и потрепваше в съня му.

2

Час по-рано, точно когато двамата служители на Народния комисариат на вътрешните работи, изпратени да го арестуват, блъскаха по вратата на жилището му, Рубашов сънуваше, че го арестуват.

Чукането ставаше все по-силно и Рубашов се напъваше да се събуди. Той се беше приучил да се изтръгва от кошмара на първото си арестуване, който години наред редовно го спохождаше в съня му и с неотклонността на часовников механизъм винаги се размотаваше от край до край. Понякога с голямо усилие на волята той успяваше да спре пружината, сам да се измъкне от съня. Но този път не успя. Последните седмици го бяха изтощили напълно. Беше плувнал в пот и се задъхваше в съня си. Пружината на часовниковия механизъм равномерно се размотаваше. Сънят не спираше.

Той сънуваше както обикновено, че блъскат по вратата му, че навън стоят трима мъже, дошли да го арестуват. Виждаше ги през затворената врата как удрят по рамката. Бяха облечени в спретнатите, съвсем новички униформи на преторианските гвардейци от Третия райх. Емблемата на фуражките и на ръкавите им беше агресивно пречупеният кръст. Държаха карикатурно огромни пистолети. Амуницията им миришеше на прясно обработена кожа. Ето ги в стаята, застанали до леглото му. Двамата – едри селянчета с дебели устни и рибешки очи. Третият – нисък, дебел. Стояха край леглото с пистолети в ръце и дишаха тежко в лицето му. В дълбоката тишина се чуваше само астматичната задъханост на ниския дебелан. Някой от горните етажи дръпна ръчката на клозетно казанче. Водата прошумя равномерно надолу по тръбите в стената.

Пружината се развиваше. Тропането по вратата на Рубашов стана по-силно. Навън двамата, дошли да го арестуват, се редуваха да блъскат и да дъхат в премръзналите си ръце. Но Рубашов не можеше да се събуди, макар да знаеше, че сега идва ред на особено мъчителен епизод: тримата продължават да стоят край леглото му, а той се мъчи да си навлече халата. Но ръкавът е издърпан навътре. Той не може да напъха ръката си в него. Напразно се напъва и най-сетне се парализира: не може да помръдне, а всичко зависи от това ще успее ли да си нахлузи ръкава навреме. Мъчителната безпомощност продължава няколко секунди. Рубашов стене и усеща студената пот по челото си. Тропането на вратата прониква през съня му като далечен барабанен тътен. Ръката му под възглавницата се гърчи в трескаво усилие да намери ръкава на халата. Тогава, най-сетне, първият смазващ удар над ухото му с дръжката на пистолет го изтръгва от вцепенението...

С натрапчивата, преживявана всеки път отново болка от този първи удар, който причини глухотата му, Рубашов обикновено се събуждаше. В просъница той продължаваше да трепери, а ръката му, втикната под възглавницата, продължаваше да се напъва да намери ръкава на халата. Преди да се е разбудил напълно, му предстоеше да преживее последния, най-мъчителен миг на кошмара. Овладяваше го зашеметяващото безформено чувство, че като се разбуди, ще се окаже, че сънят е действителност и че той наистина лежи на влажния каменен под в тъмната килия с отходната кофа до краката и с кана вода и няколко огризки хляб до главата...

И този път неприятното усещане на несигурност – какво ли ще напипа ръката му в тъмнината – кофата или ключа на нощната лампа – продължи няколко секунди. Светлината блесна и неопределеността се разсея. Рубашов пое дълбоко дъх няколко пъти и като човек, върнал се към живота, със скръстени на гърдите ръце се наслаждаваше на великолепното чувство, че е свободен и е в безопасност. Той избърса челото и плеша на темето си с чаршафа и хвърли насмешлив поглед към цветната литография на Първия, окачена на стената над леглото му. Портретът на партийния вожд висеше и в стаите на съседите му до неговата, над неговата, под неговата, навсякъде в къщата, в града, в огромната страна, за която се беше сражавал и страдал и която сега отново го беше приютила в огромния си скут и му вдъхваше чувство за сигурност. Вече беше съвсем буден, но тропането по вратата не спираше.

3

Двамата, дошли да арестуват Рубашов, обсъждаха на тъмната площадка пред вратата какво да правят. Портиерът Василий, който им беше показал жилището на Рубашов, стоеше в отворения вход на асансьора и се задъхваше от страх. Той беше стар и слаб. Над разпраната яка на вехтия военен шинел, наметнат над нощницата му, се червенееше голям белег, който му придаваше живеничав вид. Белегът беше от рана, нанесена му през Гражданската война, в която, от началото до края ѝ, се беше сражавал в партизанската бригада на Рубашов. По-късно Рубашов беше изпратен в чужбина и Василий чуваше за него само понякога от вестниците, които му четеше вечер дъщеря му. Тя му беше чела речите на Рубашов на конгресите. Те бяха дълги и неразбираеми и Василий никога не успя да долови в тях гласа на дребния брадат партизански командир, който умееше да псува тъй образно, че дори казанската Богородица сигурно му се усмихваше доброжелателно. Василий обикновено заспиваше по средата на тези речи, но винаги се събуждаше, когато дъщеря му, като повишаваше тържествено глас, четеше заключителните призиви и скандиранията. След всеки от ритуалните призиви: "Да живее Интернационалът!", "Да живее Революцията!", "Да живее другарят Първи!" – Василий промърморваше от сърце: "Амин!" – но така, че да не го чуе дъщеря му. След това смъкваше рубашката си, тайно, с гузна съвест, се прекръстваше и си лягаше. И над неговото легло висеше портрет на Първия, а до портрета беше окачена фотография на Рубашов като партизански командир. Ако намерят тази снимка, сигурно ще откарат и него.

На стълбището беше студено, тъмно и много тихо. По-младият от двамата служители на Комисариата на вътрешните работи предложи да разбият с изстрел ключалката на вратата. Василий се подпря на вратата на асансьора. От бързане не беше успял да си върже обувките, но ръцете му трепереха толкова силно, че и сега не можеше да затегне връзките им. По-възрастният не беше съгласен да стрелят. Арестуването трябвало да се извърши, без да се вдига шум. Двамата дъхнаха във вкочанените си ръце и отново заблъскаха по вратата. По-младият удряше по нея с дръжката на револвера си. Няколко етажа по-долу се разнесе пронизителен женски вик.

– Кажи ѝ да си затваря устата – нареди младият на Василий.

– Ти, там, млъкни – провикна се Василий. – Дошли са от органите.

Жената мигновено млъкна. Младият зарита с ботуш вратата. Шумът изпълни цялото стълбище. Вратата се откърти.

Стояха до леглото на Рубашов: младият с пистолет в ръка, старият изпънат, сякаш застанал в положение "мирно". Василий стоеше няколко крачки зад тях, подпрян на стената. Рубашов все още си бършеше потта от темето. Той ги погледна с късогледите си сънени очи.

– Гражданино Рубашов, Николай Салманович, в името на народа Вие сте арестуван – каза по-младият.

Рубашов потърси пипнешком очилата си под възглавницата и се надигна. Сега, вече с очила, очите му придобиха изражението, което Василий и по-възрастният служител познаваха от старите снимки и цветни литографии. По-старият се изпъна още повече. По-младият, който беше израснал с нови герои, пристъпи още по-близо до леглото. Другите в стаята почувстваха, че той ще каже или дори ще извърши нещо брутално, за да преодолее това неприятно положение.

– Приберете оръжието си, другарю – обърна се към него Рубашов. – А и какво впрочем искате от мене?

– Не чувате ли? Вие сте арестуван – каза младежът. – Облечете се по-бързо.

– Имате ли писмена заповед? – попита Рубашов.

По-старият извади лист хартия от джоба си, подаде го на Рубашов и отново застана мирно.

Рубашов прочете внимателно заповедта.

– Ее, добре – каза той. – От тези хартийки никога нищо не може да се разбере, дявол да го вземе.

– Облечете се и побързайте – отряза младежът. Беше очевидно, че грубостта му не е просто показна, а му е присъща.

"Чудесно потомство сме създали, няма що" – помисли Рубашов. Припомни си плакатите, на които младежите са винаги засмени. Почувства страшна умора.

– Вместо да размахвате този револвер, по-добре ми подайте халата – каза той на младежа.

Младежът пламна, но премълча. По-възрастният служител подаде халата на Рубашов. Рубашов пъхна ръката си в ръкава.

– Този път най-сетне влезе – промърмори той с напрегната усмивка.

Другите трима не разбраха какво иска да каже и останаха мълчаливи. Те го наблюдаваха как бавно става от леглото и събира разхвърлените си дрехи.

След единствения пронизителен женски писък цялата къща беше притихнала, но те знаеха, че всичките ѝ обитатели са будни в леглата си и спотайват дъх.

В тишината чуха как някой от по-горните етажи дръпна ръчката на клозетно казанче и как водата се застича равномерно по тръбата.

Мрак по пладне (превод Алфред Криспин, корица Дора Иванова, цена 21 лева) е тук и в книжарниците

Нищо в Природата не се губи, само преминава от една форма в друга... Да, и Литературата е подвластна на Закона за запазване на Енергията или поне това е така в сборника с разкази Мутациите, донесъл Европейска награда за литература през 2020 година, на люксембургския писател Франсис Кирпс – седем разказа и една поема, в които Историята и героите мутират (също като нещата от Живота), за да се превърнат в изцяло нови (или не съвсем) – така както разказът (в откъса по-долу) Мечката е тук! е "ремикс" версия на сатирата Лъвът избяга! на Курт Тухолски, по същия начин Петното на стената от Вирджиния Улф мутира в Охлювът на стената, а насекомото от Преображението на Франц Кафка приема образа на домашна муха, докато поемата Призоваване на Голямата мечка на Ингеборг Бахман е миксирана от Кирпс с мита за Ктхулу на Лъвкрафт, за да се получат стихове, напомнящи тези на Готфрид Бен... А сега се запознайте с Роалд Бьорнсон, белият мечок, който ще се разходи с балони из модерен Берлин и...

Из разказа МЕЧКАТА Е ТУК!

Беше Ден на отворените врати в Берлинската зоологическа градина и тъкмо днес гледачът на животни Пфлайдерер – може би се дължеше на джойнта, който по случай празника сподели с господин Йозгюнтюрк от къщата с хищниците и с госпожа Зюскинд от секретариата – забрави да заключи зад себе си вратата на клетката на бялата мечка. Което Роалд Бьорнсон, най-старият бял мечок, разбра като покана да се смеси с хората навън. Може би това се очакваше от него. С тези пъстри балони наоколо!

Бьорнсон пристъпи навън. От Пфлайдерер нямаше и следа. Затова пък посетителите веднага изпаднаха в силна възбуда. Всички хукнаха да бягат, децата пищяха, жените крещяха, мъжете плачеха, сякаш "Бийтълс" току-що бяха слезли от самолета. Но в момента Бьорнсон нямаше време за феновете, цялото му внимание беше насочено към един син балон, който летеше към него. Вдигна предната си лапа и го спука.

Прекрасно! Един друг балон прелетя встрани, този път червен, и мечокът тръгна да го преследва, минавайки между застаналите в шпалир хора, които уважително му правеха път, по протежение на широката алея и навън през голямата врата. И изведнъж се озова на улица "Курфюрстендам". Балонът се носеше над главата му, между фасадите на къщите, все по-високо, преди да бъде отвян горе над покривите.

Докато Бьорнсон все още гледаше след балона, около него настана пълен хаос. Автомобилите бибипкаха. Автобусите бибипкаха. Такситата бибипкаха. Свистяха спирачки, виеха сирени. Вадеха се мобилни телефони, минувачите се барикадираха зад преобърнатите маси на заведенията и паркираните коли, като снимаха от безопасно разстояние.

"Мечката е тук!" – ехтеше по широките улици на Берлин и празните коридори на интернет. Във Фейсбук и Инстаграм бяха публикувани стотици неясни снимки и десетки клатушкащи се видеа с мечката.

Фейсбук страницата "Боби, дръж се!" в разстояние на час беше последвана от 100 000 души. (Защо на някой му беше хрумнало да кръсти бялата мечка Боби, не беше ясно, но името бързо се наложи.)

Онлайн редакциите на големите вестници работеха трескаво. "Хорър с мечки в Берлин!" написа "Билд" в 13.52 ч., като твърдеше в статията си, че най-малко сто бели мечки са нападнали Берлин и са опустошили цели квартали."Бели мечки в Берлин! А тази Грета ни разказва нещо си за глобалното затопляне!?" – пусна туит Улф Пошард в 14.04 ч. от волана на новия си джип, с който от часове стоеше в задръстването. "Шпигел" подходи по-разумно и писа за евентуално избягало от зоопарка животно.

От видеоклиповете можеше да се заключи, че мечката е добре хранена, дори леко закръглена, със снежнобяла козина и блестящи очи. Следователно това не би трябвало да е живееща в дивата природа бяла мечка, тъй като всички такива животни изглеждат като самоходни скелети, с пожълтяла сплъстена козина, обречени на изчезване по топящите се ледени блокове, прекалено изтощени, за да изминат дългия път до Берлин.

"Фокус онлайн" успокои своите читатели/инвеститори, че борсата приела със спокойствие новината и засега пазарите били спокойни. В обществено-правните медии настъпи оживление, каквото отдавна не се беше случвало. Още същата вечер в програмата на АРД беше вмъкнато специално издание на предаването "Гореща точка" със заглавие "Има ли Берлин проблем с мечките?". ЦДФ пък дори планира следобеден сериал "Здрасти, Боби", в който трябваше да се разказва за бяла мечка, която живее в едно хаотично, но симпатично семейство ветеринари в берлинския квартал Кройцберг, и която поради своята несръчност непрекъснато предизвиква най-различни забавни и бурно протичащи ситуации. Изпратени от телевизията разузнавачи бяха тръгнали да търсят Бьорнсон, за да му предложат главната роля. Те се състезаваха кой първи ще го намери със скаутите от клуба по хокей на лед "Бели мечки – Берлин", които възнамеряваха да вземат животното като талисман на отбора (а ако първата тренировка се окажеше многообещаваща, и да го наемат като втори вратар).

Полицията и военните както винаги бяха нащрек: светкавично беше сформиран отряд за борба с терора на белите мечки и колегите вече се радваха, че ще могат да изпробват най-новото си оръжие върху по-жилав материал от мърлявите демонстранти с левичарски и зелени убеждения или техните деца. Бундесверът изпрати батальон арктически ловци, рота от кавалерията на кънки и пет бронирани снегорина от типа "Полярна лисица". Спешно бяха заредени с гориво три хеликоптера "Кугър" и пуснати в небето над Берлин.

Политиците също реагираха бързо. Още в ранния следобед те залепиха по рекламните колони и стълбовете на уличните лампи яркосини плакати с надписа:

"Мечката е тук!

И кой е виновен?

Мигрантите!

Изберете Алтернатива за Германия!"

От редиците на ХДС дойде предложението да се построи стена около Арктика. Или около Берлин. Повечето училища останаха затворени следобед и бялата мечка стана много симпатична на учениците и учителския персонал. Строителните работи на берлинското летище бяха преустановени за неизвестно време, за да се гарантира сигурността на работниците, гласеше официалното съобщение. Но не всички вярваха в съществуването на бялата мечка. В прессъобщение на "Криптозоологично общество на Централна Европа" се казваше, че това било фейкнюз, най-вероятно е някой побъркан, който тича насам-натам в костюм на бяла мечка. По-добре би било да се концентрираме върху наистина важните новини: тази година вече имало три потвърдени появи на дракон в Ерцгебирге, да не говорим за колонията на плезиозаврите в Боденското езеро. А какво стана междувременно с бялата мечка? Объркан от суматохата, Бьорнсон беше свил в една странична улица и оттам бе хукнал безцелно напред. Къде ли се беше дянал червеният балон?

Където и да отидеше, с изненада установяваше, че хората го отбягват, да, дори изглеждаше, че истински се страхуват от него. Накрая се озова в квартал на име Кройцлауер Пренцберг. Там вече беше очакван от нещо като комитет. Но това не беше комитет по тържественото му посрещане. А бяха загрижени майки, направили барикада от детски колички и постелки за йога. Те се бояха, че ранимите души на техните деца могат да бъдат травмирани от внушителния вид на бялата мечка. (Бяха същите, които през 2015 г. облепиха плакатите на "Айрън Мейдън" с бележки, които уведомяваха минувачите, че наблизо има детски градини.) Те призоваваха Бьорнсон, ако обича, да се приведе в приличен за пред децата вид, преди да влезе в техния квартал. Бяха му подготвили голяма клоунска маска, освен това четири огромни розови меки пантофи и пъстра шапка със звънчета. Щом зърна обаче лилавото седло, Бьорнсон се обърна и тръгна обратно. Вярно, че не беше човекоядец, но това съвсем не означаваше, че ще се остави на тези хора да го правят за посмешище.

Мутациите (превод Жанина Драгостинова, корица Бояна Павлова и Капка Кънева, 208 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

"Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго. На стари години Дориго Еванс не беше сигурен дали го е прочел някъде, или сам си го е измислил." – тези думи от удостоения с наградата Букър за 2014-а роман Тесният път към далечния север на австралийския (роден в Тасмания) писател, сценарист и филмов режисьор Ричард Фланаган не само държат ключа към Историята тук (смесваща преживяванията на собствения му баща във военнопленнически лагер с образа на прочутия хирург Едуард Дънлоп, също участвал, като пленник на Далекоизточния фронт на Втората световна, в строежа на Бирманската железница, свързваща днешните Тайланд и Мианмар), но и кода към собствения път на Фланаган между фикция и реалност... Да, неслучайно неговият герой Дориго Еванс (запознайте се в откъса по-долу) е сборен образ от преживения Абсурд на Войната от баща му и от Дънлоп, както вторият му роман (превърнат от Фланаган и във филм) The Sound of One Hand Clapping говори за неволите на словенски имигранти в Австралия, също като тези на семейството на собствената му жена... Да, неслучайно и двата романа взимат заглавията си от творби на японски поети – в случая, Тесният път към далечния север е от поетично-метафоричния пътепис на Мацуо Башо – но и как иначе да преживееш Абсурда на Войната, ако не откриеш Поезията (и магията) на ежедневния Живот – нещо подобно ще се опита да направи този април и минисериалът Тесният път към далечния север, вече заснет от Джъстин Кърцъл, в годината, в която Фланаган получи и голяма награда за нехудожествена англоезична литература... Такъв е Животът, нали, на ръба между фикция и реалност...

1.

Защо в началото винаги има светлина? Първите спомени на Дориго Еванс бяха от озарена от слънцето църква, в която стои с майка си и баба си. Дървена църква. Ослепителна светлина, а той щапука насам-натам, ту пристъпва в неземната ѝ ласка, ту се връща обратно в женските ръце. Ръце на жени, които го обичат. Все едно влиза в морето и после отново изскача на брега. И пак, и пак.

Бог да те благослови, казва майка му, прегръща го и го пуска. Бог да те благослови, син.

Трябва да е било хиляда деветстотин и петнайсета или и шестнайсета. Бил е на една-две годинки. Сенките дойдоха по-късно под формата на вдигната ръка, черно очертание в мъждивата светлина на газената лампа. Джаки Магуайър седеше в малката тъмна кухня на семейство Еванс и плачеше. По онова време плачеха само бебетата. А Джаки Магуайър беше възрастен мъж, най-малко на четирийсет, бършеше с длан сълзите от сипаничавото си лице. Или пък с пръстите си?

Единствено риданията бяха запечатани ясно в паметта на Дориго Еванс. Отекваха като откъртени. Глъхнещият им ритъм напомняше на тупкането на задните крака на хванат в примка заек, само на това можеше да го оприличи. Беше дотичал да покаже на майка си кървавия мехур на палеца си и на девет години с нищо друго не можеше да сравни този звук. Беше виждал възрастен да плаче един-единствен, смайващ път, когато брат му Том се върна от голямата война във Франция и слезе от влака. Том беше хвърлил войнишката си торба на напечения прахоляк край коловоза и изведнъж се беше разплакал.

Докато го гледаше, Дориго Еванс се чудеше какво ли може да накара един мъж да заплаче. Години по-късно сълзите станаха просто израз на чувства, а чувствата – единственият компас в живота. Чувствителността излезе на мода и чувствата се превърнаха в театър, в който хората бяха актьори и извън сцената те вече не знаеха кои са. Дориго Еванс щеше да доживее да види тези промени. И щеше да помни времето, когато хората се срамуваха да плачат. Когато се страхуваха от слабостта, която плачът издаваше. И от неприятностите, до които водеше. Щеше да доживее да види как незаслужено хвалят някого само защото е твърде чувствителен и истината ще го засегне.

Онази вечер, когато Том си дойде, изгориха кайзера на клада. Том не говореше за войната, за германците, за газа, за танковете и окопите, за които толкова бяха слушали. Не каза нито дума. Чувствата невинаги са равни на живота. Понякога не са равни на нищо кой знае какво. Той само се взираше в пламъците.

2.

Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго. На стари години Дориго Еванс не беше сигурен дали го е прочел някъде, или сам си го е измислил. Измислил, омешил, раздробил. Безжалостно раздробил. Скала, камък, прах, кал, скала, така върви светът, отговаряше майка му, когато я преследваше с въпроси защо това е така или иначе. Светът е, казваше тя. Просто е, син. Беше се опитал да откърти камък от канарата, строеше укрепление, но отгоре се срути друг, по-голям, стовари се върху палеца му и под нокътя се наду парещ кървав мехур.

Майка му го вдигна на кухненската маса, където беше най-светло, и без да обръща внимание на необичайния вид на Джаки Магуайър, завъртя палеца на сина си към лампата. Джаки Магуайър хлипаше и току проронваше по някоя дума. Миналата седмица жена му била отишла с влака в Лонсестън с най-малкото им дете и още не се била върнала.

Майката на Дориго взе ножа за месо. По острието се точеше жълтеникава ивица овнешка лой. Пъхна го в жарта в печката. Вдигна се дим, изпълни кухнята с мириса на печено овнешко. Тя извади ножа, по искрящия червен връх блещукаха искрици бяла пепел, гледка едновременно пленителна и плашеща за Дориго.

Не мърдай, заповяда майка му и стисна ръката му с изненадваща сила. Джаки Магуайър се бил качил на влака и отишъл да я търси в Лонсестън, ала не я намерил. Дориго Еванс гледаше как нажеженият до червено връх докосва нокътя и той започва да пуши, майка му прогаряше живеца.

Джаки Магуайър каза:

Потънала е вдън земя, госпожо Еванс.

Димът се разсея и от палеца бликна тъмна кръв, болката и страхът от нажежения нож отминаха.

Изчезвай, рече майка му и го бутна от масата. Върви, син.

Ни вест, ни кост, каза Джаки Магуайър.

А в онези времена светът беше голям и Тасмания все още беше целият свят. От многото затънтени и забравени селца в покрайнините, малко бяха по-затънтени и по-забравени от обитавания от четирийсетина души Кливланд, където живееше Дориго Еванс. Стара спирка на каторжническите конвои, изпаднал от хода на прогреса и от хорската памет, Кливланд оцеляваше като запасен коловоз на железницата, шепа грохнали тухлени сгради и разпилени дървени къщи, опасани с веранди, подслон за тези, понесли един век заточение и лишения.

Сред разкривените евкалипти и сребристи акации, които се полюшваха и трепкаха в маранята, беше непоносимо горещо през лятото и само непоносимо през зимата. Електричеството и радиото още не бяха стигнали до тук и макар че беше през двайсетте години на двайсети век, като че ли нищо не беше мръднало от осемдесетте, даже от петдесетте години на деветнайсети. Много години по-късно Том, който не беше предразположен към образно мислене, навярно подтикнат, според Дориго, от наближаващия край и от идващия със старостта страх, че животът е само метафора и истината е някъде другаде, каза, че животът там е бил като дългата есен на един загиващ свят.

Баща им беше кантонер и семейството им живееше в осигурена от Тасманийските държавни железници дървена къща. През лятото, когато изворите пресъхнеха, пълнеха кофи от цистерната с вода за парните локомотиви. Завиваха се с кожи от хващани с примки опосуми и се хранеха с уловени с капани зайци, понякога с кенгуру, ако успееха да застрелят някое, с отгледани в градината картофи и изпечен у дома хляб. Баща им, който беше преживял депресията в края на миналия век и беше видял как хора умират от глад по улиците на Хобарт, не смееше да повярва на късмета си, че е попаднал в този работнически рай. В по-мрачните си моменти той казваше: "Живееш като псе и умираш като псе".

Дориго Еванс познаваше Джаки Магуайър, тъй като понякога прекарваше почивните дни при Том. За да стигне при него, се качваше на талигата на Джо Пайк в Кливланд и слизаше на разклона за Фингал Вали. Старият кон, който Джо Пайк наричаше Грейси, крачеше спокойно, а отзад Дориго се полюшваше и си представяше, че е някой от извиващите се като змии евкалипти, които стърчаха в безбрежното синьо небе над главите им. Вдъхваше аромата на влажна кора и съхнещи листа, гледаше ятата зелени и червени папагали, които врещяха във високите клони. Вслушваше се в цирикането на дроздовете и чуруликането на орехчетата и медоядите, накъсвано от равномерното потропване на Грейси и от проскърцването и потракването на кожени ремъци, дървени сглобки и железа, цяла вселена усещания, които после се появяваха отново в сънищата му.

Напредваха по стария коларски път, минаваха покрай спирката на дилижанса и странноприемницата, която беше затворила след появата на железницата и сега в полусрутената сграда живееха няколко бедни семейства, включително и това на Джаки Магуайър. Веднъж на няколко дни ненадейна пушилка оповестяваше пристигането на автомобил и децата наизскачаха от стаите и от полето и хукваха след пърпорещия облак прах, докато гърдите им не пламнеха и краката им не натежеха като олово.

На разклона за Фингал Вали Дориго Еванс скачаше от талигата, помахваше на Джо и Грейси и продължаваше пеша към Лъуелин, чиято единствена отличителна черта бе това, че беше по-малък и от Кливланд. Щом подминеше Лъуелин, свърваше на североизток през пасищата и като се ориентираше по извисяващия се заснежен връх на Бен Ломон, поемаше през шубрака към белия скалист рид, където работеше Том, две седмици ловеше опосуми, една седмица почиваше. По следобедно време стигаше в дома му, пещера, сгушена в закътана долчинка под един хребет. Пещерата беше колкото кухнята в къщата им и там, където таванът беше най-висок, Том едва можеше да застане прав с вдигната глава. В двата края се стесняваше като яйце и над отвора имаше козирка, която позволяваше отпред да гори огън цяла нощ и да ги топли. Понякога Том, който беше в началото на двайсетте, взимаше Джаки Магуайър за помощник. Том имаше хубав глас и вечер често пееше. А след това, на светлината на огъня, Дориго четеше от някой стар "Бюлетин" или "Смитс Уикли" – това беше цялата библиотека на двамата ловци на опосуми – на Джаки Магуайър, който не можеше да чете, и на Том, който твърдеше, че може. Те обичаха да слушат колонката със съвети на леля Роуз и баладите от пущинака, повечето от които обявяваха за "добре натъкмени", а някои даже и за "много добре натъкмени". Постепенно Дориго започна да учи наизуст и други стихотворения от една антология в училище, "Английския Парнас", за да им ги рецитира.

Любимото им беше "Одисей" на Тенисън.

С усмихнато, грейнало лице, което лъщеше като току-що изваден от печката сливов пудинг, Джак Магуайър току въздъхваше: Виж какви са били поетите едно време! Нанизвали са думите по-здраво и от медна жица за заешка примка! Дориго така и не проговори пред Том за това, което беше видял седмица преди да изчезне госпожа Магуайър: брат си, бръкнал под полите ѝ, а тя – дребна, чувствена жена с екзотично смугла кожа – облегнала гръб на кокошарника зад старата странноприемница. Том беше заровил лице в извивката на шията й.

Дориго се досещаше, че брат му я целува. В продължение на дълги години Дориго често си мислеше за госпожа Магуайър, чието име като че ли никога не беше знаел, то беше като храната, за която бленуваше всеки ден във военнопленническия лагер, хем беше там, хем го нямаше, напираше да изскочи на езика му и винаги изчезваше, щом Дориго посегнеше към него. Постепенно тя започна да се появява все по-рядко в мислите му и накрая той почти напълно я забрави.

3.

От всичките си братя и сестри единствено Дориго издържа изпита в края на основното училище, щом навърши дванайсет, и спечели стипендия за гимназията в Лонсестън. Беше по-голям от съучениците си. Първия ден, в голямото междучасие за обяд, той излезе в горния двор, където имаше прашно игрище с отъпкана повехнала трева, обсипана с дървесна кора и листа, с няколко големи евкалипта в единия край. Гледаше как по-големите момчета, някои вече с наболи мустаци и с мускули на мъже, се подреждат в две неравни редици, боричкат се, бутат се и се ръгат като в някакъв племенен танц. След това започна магията на подаването. Някой от едната редица риташе топка към другите в отсрещния край на игрището. Момчетата там се струпваха да я посрещнат и ако тя беше високо, скачаха във въздуха да я хванат. И макар че битката беше оспорвана, спечелилият изведнъж ставаше неприкосновен. А печалбата му, наградата му беше да ритне топката към другата редица, където всичко отново се повтаряше.

Това продължи цялото междучасие. Естествено, по-големите момчета се налагаха, грабваха повечето топки, получаваха правото да бият повечето шутове. Един-двама от по-малките хванаха няколко топки и ритнаха няколко пъти, малко повече се разписаха по веднъж, а някои нито веднъж.

Цялото междучасие Дориго не откъсна поглед от тях. Едно момче от неговия клас му каза, че трябва да си поне за втора година в гимназията, за да те допуснат да участваш в подаването, големите били твърде силни и бързи, без да се замислят, ти отпервали лакът в главата, юмрук в лицето или коляно в гърба, за да те отстранят от надпреварата. Групичка дребосъци обикаляха отзад, на няколко крачки зад двете редици, и дебнеха да докопат ритнатите твърде силно топки, прелетели над боричкащите се момчета.

На втория ден той се нареди сред дребосъците отзад. На третия се озова непосредствено зад гърбовете на играчите и над раменете им видя летящата високо в небето топка. За миг тя застина в ослепителния блясък на слънцето и той осъзна, че е негова. Втурна се напред, долавяше киселия мирис на плъпналите по евкалиптите мравки, усещаше как преплетените сенки на клоните остават назад. Времето забави ход, Дориго намери пролука в тъпканицата, където се бяха скупчили най-едрите, най-силните момчета. Знаеше, че увисналата в слънчевия блясък топка е негова и е необходимо само да протегне ръка. Не отделяше очи от топката, ала му беше ясно, че с тази скорост няма да успее, той скочи, краката му намериха опора в гърба на едно момче, коленете му се опряха в раменете на друго и така Дориго се изкатери до ослепителното слънце. И в ожесточеното боричкане протегна ръце и усети топката в тях, вече можеше да падне обратно на земята.

Сграбчил топката здраво, той тупна тежко по гръб, изкара си въздуха. Пое си хрипливо дъх, надигна се и се изправи отново на слънчевите лъчи, готов да пристъпи в един по-голям свят.

Олюля се, боричкащите се момчета се отдръпнаха почтително.

Ти пък кой си и откъде се взе, попита едно едро момче.

Казвам се Дориго Еванс.

Браво, Дориго! Ти риташ.

Миризмата на евкалиптова кора, ясната синева на тасманийското пладне, тъй ярка, че заслепява очите и те кара да зажумиш, топлината от слънцето по стегнатата му кожа, нетрепващите къси сенки на другите момчета, усещането, че стои на прага на нещо, че с радост пристъпва в нова вселена, но без да губи миналото, което си остава достижимо и достъпно, всичко това Дориго долавяше ясно, наред с мириса на момчешка пот, смеха наоколо, неописуемата чиста радост да си сред себеподобни.

Ритай, извика някой. Ритай, преди да е бил звънецът!

И в най-дълбоките недра на съществото си Дориго Еванс усети, че целият му живот е бил пътуване към този момент, когато за миг полетя към слънцето и оттогава насетне той завинаги ще се отдалечава от него. Нищо друго нямаше да му се струва тъй реално. Животът никога повече нямаше да има такъв смисъл.

Тесният път към далечния север (превод Владимир Молев, корица Живко Петров, 432 стр, цена 25 лeва) е в книжарниците